№ 5986
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505007 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20006 от 04.12.2023 г., постановено по гр. д. № 22575/2023 г. по описа
на СРС, 59- и с- в, е признато за установено спрямо Р. К. Т., че дължи на „Топлофикация
София ” ЕАД сумата в размер на 2 401,32 лева, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК –
30.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница –
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода м. 10.2019 г. – м. 04.2021 г., сумата
в размер на 484,49 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 16.10.2020 г.
– 18.10.2022 г., сумата в размер на 33,11 лева, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК –
30.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница –
стойността на дялово разпределение за периода м. 10.2019 г. – м. 04.2021 г., и сумата в
размер на 7,29 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 01.12.2019 г. –
18.10.2022 г., съгласно издадената заповед за изпълнение № 5673 от 18.02.2023 г. по ч. гр. д.
№ 65542 по описа за 2022 г. на СРС. Със същото решение е отхвърлен предявеният от
„Топлофикация София ” ЕАД иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 153 ЗЕ против Р.
К. Т. за сумата от 519, 64 лева, представляваща главница – стойността на незаплатената
електрическа енергия за периода м. 05.2019 г. – м. 09.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
1
ГПК – 30.11.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, присъдена със заповед за
изпълнение № 5673 от 18.02.2023 г. по ч. гр. д. № 65542 по описа за 2022 г. на СРС, като
погасен по давност.
Решението е постановено при участието третото лице помагач на страната на ищеца
„Бруната“ ООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, в която предявените искове
са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника Р. К. Т. с доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Твърди се, че в производството не е установено, че ответникът е
титуляр на правото на собственост, както и че районният съд неправилно е приел, че
ответникът е поставен в забава за процесните вземания за топлина енергия. Оспорва се и
основанието за присъждане на сумата за дялово разпределение и лихва за забава върху това
вземане. Моли се съдът да отмени обжалваното решение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД.
Третото лице помагач не взема становище по въззивната жалба.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София ” ЕАД
иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 153 ЗЕ против Р. К. Т. за сумата от 519, 64 лева,
представляваща главница – стойността на незаплатената електрическа енергия за периода м.
05.2019 г. – м. 09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 30.11.2022 г., до
окончателното изплащане на задължението, присъдена със заповед за изпълнение № 5673 от
18.02.2023 г. по ч. гр. д. № 65542 по описа за 2022 г. на СРС, като погасен по давност, като
необжалвано от ищеца /въззиваем/ е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
2
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия /ТЕ/, т. е. дали въззивникът има качеството на потребител на ТЕ за
процесния имот, респективно дължи ли заплащането на начислените за имота суми за
процесния период от 01.10.2019 г. до 30.04.2021 г.
При извършване на собствена преценка на ангажираните по делото писмени
доказателства въззивният съд намира, че по делото се установява наличието на
облигационни отношения между страните за процесния имот за периода от 01.10.2019 г. до
30.04.2021 г. вкл. В този смисъл неоснователни се явяват оплакванията на въззивникът,
поддържани с депозираната срещу съдебното решение въззивна жалба, че не е потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР на ЗЕ /приложима редакция
след 17.07.2012 г./ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия е физическо лице –
ползвател или собственик на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване
или природен газ за домакинството си.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото доказателства –
нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден
недвижим имот за мероприятия по Закона по териториално и селищно устройство с № 154,
том VI, нот. дело № 1154/1988 г. /л. 15 и 16/, удостоверение, издадено от „Географска
информационна система – София“ ЕООД /л. 17/ и писмо от Столична община, Дирекция
„Общински приходи“ /л. 18 – 21/, се установява, че ответникът е придобил процесния имот –
ап. 15, находящ се в гр. София, комплекс „******* /стар адрес, идентичен с настоящ адрес -
ж. к. *******/. По делото не са ангажирани доказателства и не се твърди ответникът да е
отчуждил процесния имот преди исковия период. Не се установява от представените по
делото доказателства и наличието на договор между трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост
може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/. В случая от данните по делото не е
установено, че между ответника и ищцовото дружество е възникнало облигационно
3
правоотношение по изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия, сключен чрез
подаване на заявление-декларация за откриване на индивидуална партида за целия имот.
Следователно в случая въззивникът като собственик на имот, попадащ в сграда в режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята за потребител на постъпилата в
сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. В настоящия случай между
страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства /протокол от
общо събрание на собствениците на етажната собственост за избор на фирма за дялово
разпределение и списък на собствениците /л. 24 – 27/, както и договор № 1786/04.09.2002 г.
/л. 22 и 22// се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена
към топлопреносната мрежа.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ /чл. 150, ал. 1 ЗЕ/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. В този смисъл са и разясненията, дадени в
решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, III ГО, постановено по реда на
чл. 290 ГПК, което настоящият състав възприема. В случая несъмнено е, че общите условия
на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Според нормата
на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото
не са релевирани подобни твърдения нито има данни ответникът да е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия. Настоящият състав на съда приема, че по силата на
цитираните законови разпоредби между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Предвид изложеното ответникът собственик на топлоснабдения недвижим имот има
качеството на клиент на топлинна енергия и като такъв се явява страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното дружество. За последното възниква задължение за
доставка на топлинна енергия за битови нужди, а потребителят ответник дължи цената на
доставената топлинна енергия. Между страните не е формиран спор относно количеството,
качеството и стойността на топлинната енергия, доставена в имота през процесния период,
поради което въззивната инстанция намира, че в процесния имот е доставена топлинна
енергия на стойност в признатия с първоинстанционното решение размер от 2 401,32 лева.
Доводите на въззивника ответник, че не дължи такса за дялово разпределение за
исковия период, съдът намира за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
4
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по
система за дялово разпределение. В този смисъл без дялово разпределение не може да се
определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост. Следователно
предоставянето на такава услуга е задължително.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната
енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на
лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. В производството е установено, че в
сградата – ЕС, в която се намира имотът на ответника, е била извършвана услугата дялово
разпределение от страна на „Бруната“ ООД, поради което са приложими правилата на чл.
139 ЗЕ. Право на етажните собственици е да изберат регистрирано лице по чл. 139, ал. 1 ЗЕ
/чл. 139б, ал. 1 ЗЕ/, с което впоследствие топлопреносното предприятие да сключи договор за
извършване на дялово разпределение – чл. 139в, ал. 1 ЗЕ. В този договор се уговаря
топлопреносното предприятие да плати на лицето, извършващо дяловото разпределение,
цената за дяловото разпределение на ТЕ в сградата – чл. 139в, ал. 2, т. 4 ЗЕ.
С оглед това клиентът на топлинна енергия за битови нужди е задължен спрямо ищеца
за цената за услугата дялово разпределение по силата на чл. 22, ал. 2 ОУ от 2016 г. Съгласно
клаузата на чл. 36 ОУ цената за услугата дялово разпределение се формира от цената за
обслужване на партидата на купувача, включваща изготвяне на изравнителна сметка, както
и от цената за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
купувача.
От горното следва, че топлопреносното предприятие или доставчикът на ТЕ, които
извършват продажбата на топлинна енергия на клиенти за битови нужди, възлагат
извършването на дяловото разпределение, без което не може да се определи цената на ТЕ за
имоти в сгради в режим на етажна собственост, на лице, регистрирано по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ,
избрано от етажните собственици. За извършване на тази дейност топлопреносното
предприятие дължи цената за услугата дялово разпределение на лицето, извършващо
услугата, като, от своя страна, въз основа на договора за доставка на ТЕ за битови нужди
топлопреносното предприятие събира тази цена от потребителите – етажни собственици. В
конкретния случай цената за услугата дялово разпределение може да бъде платена директно
и на лицето, извършващо услугата дялово разпределение, но данни за такова плащане няма
по делото. Ето защо претенцията на ищеца в тази част е основателна, а ответникът дължи
претендираната сума в размер на 33,11 лв.
Следващият спорен въпрос в производството е относно изпадането в забава на
ответника досежно изпълнение на задължението му за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия. Във въззивната жалба се твърди, че ищецът не е ангажирал
доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество,
поради което и не е установено изпадането в забава на ответника. По общите правила на
договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с
договора, а в случая такава уговорка се съдържа в общите условия. Настоящият съдебен
5
състав намира, че за относимия исков период се прилагат Общите условия на
топлопреносното дружество, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във в. "Монитор" от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., а не цитираните от
въззивника Общи условия от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ продавачът начислява
лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3, а именно само върху сумите по
изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45-
дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание
чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява
единствено след 45- дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, доколкото падежът на задължението за
заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след
изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон.
От цитираните разпоредби се налага изводът, че „Топлофикация София“ ЕАД не
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължения, определени
по прогнозна консумация, а начислява обезщетение за забава само за задълженията по
общата фактура, като за вземанията за топлинна енергия за процесния период не е
необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на
ищеца, за да се поставят клиентите в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Следователно в случая не
е предвидено съществуващото в Общите условия от 2014 г. /с уточнението по- горе, че са
неприложими за процесния период/ изтичане на срок от публикуването на месечните
дължими от клиентите суми и общата фактура, издавана след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвянето на изравнителните сметки, на Интернет страницата на
ищеца. В този смисъл, доколкото такова условие не е предвидено, за да изпадне клиентът в
забава, то е неоснователно възражението на въззивника, че не са ангажирани доказателства
за датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество.
Във връзка с горното и предвид факта, че други конкретни оплаквания не са въведени
във въззивната жалба, предявеният иск за мораторна лихва върху вземането за главница за
цена на доставена топлинна енергия се явява основателен за посочения период и в
посочения размер.
Спорен по делото се явява и въпросът досежно дължимостта на сумата в размер на
7,29 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
01.12.2019 г. до 18.10.2022 г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга
дялово разпределение.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена и получена от ответника покана за плащане на това задължение от дата,
предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
Поради изложеното обжалваното решение на СРС следва да бъде отменено, в частта с
6
която е признато за установено, че ответникът въззивник дължи на ищцовото дружество
сумата в размер на 7,29 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 01.12.2019 г. до 18.10.2022 г. върху вземането за главница за цена на
извършена услуга дялово разпределение.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение в
останалата му част следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на ответника въззвиник следва да се присъдят сторените в
хода на първоинстанционното, въззивното и заповедното производство разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете, а
именно в размер на 122,31 лв. На ищеца следва да бъде присъдена сума съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 649,57 лв., представляваща разноски за заповедното
и първоинстанционното производство, доколкото за въззивното производство разноски не са
претендирани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20006 от 04.12.2023 г., постановено по гр. д. № 22575/2023 г. по
описа на СРС, 59- и с- в, в частта с която по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено,
че Р. К. Т., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ул. *******, ап. 1 дължи на „Топлофикация
София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. ******* на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 7,29 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2019 г. до 18.10.2022 г. върху
вземането за главница за цена на извършена услуга дялово разпределение, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
65542/2022 г., по описа на СРС, 59- и състав, както и в частта за разноските, с която в полза
на „Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „******* е присъдена сумата над 649,57 лв. до сумата от 694,31 лв., като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. ******* срещу Р. К. Т., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ул. *******, ап. 1 по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване на установено, че Р. К. Т., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ул.
*******, ап. 1 дължи на „Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. ******* сумата в размер на 7,29 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2019 г. до 18.10.2022
г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга дялово разпределение, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 65542/2022 г., по описа на СРС, 59- и състав.
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20006 от 04.12.2023 г., постановено по гр. д. №
22575/2023 г. по описа на СРС, 59- и с- в, в частта с която по реда на чл. 422 ГПК е признато
за установено, че Р. К. Т., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ул. *******, ап. 1 дължи на
„Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ******* на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 2 401,32 лева, представляваща главница за цена на доставена топлинна
енергия за периода от 01.10.2019 г. до 30.04.2021 г. в имот, находящ се в гр. София, ж. к.
*******, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 30.11.2022 г., до окончателното плащане,
сумата в размер на 484,49 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 16.10.2020 г. до 18.10.2022 г. върху вземането за главница за цена на
доставена топлинна енергия, както и сумата в размер на 33,11 лева, представляваща
главница за цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до
30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 30.11.2022 г., до окончателното плащане,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 65542/2022 г., по описа на СРС, 59- и състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. ******* да заплати на Р. К. Т., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: ул. *******, ап. 1 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 122,31 лв.,
представляваща разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА Р. К. Т., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ул. *******, ап. 1 да заплати
на „Топлофикация София ” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 649,57 лв.,
представляваща разноски за заповедното и първоинстанционното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Бруната“ ООД на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8