Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Русе, 07.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
VІ-ти
граждански състав, в публично заседание на 8-ми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при
секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 6838
по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищцовото дружество „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД- гр.София, твърди, че
се е снабдило със ЗИ по чл.410 по ГПК по ч.гр.дело № 2837/2018 г. по описа на
РРС за сумата от 769.92лв.– главница, 55.04 лева- договорна лихва за периода от
19.05.2016г. до 22.09.2016г., , 379.44
лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
26.05.2016г. до 22.09.2016г., 27.00 лева – такса разходи, дължими по Договор за
паричен заем №2546210 от 27.04.2016г., 136.52 лева- обезщетение за забава за
периода от 20.05.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда
-30.04.2018г., както и законната лихва считано от 30.04.2018г. /датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда/ до
окончателното плащане на дължимата сума, както и направените разноски по
делото.
Предявените в
обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл. 415, вр. чл.
422, ал. 1 от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД,
чл. 92, ал. 1, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД от АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р П. Берон“, №25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, представлявано поотделно от изпълнителните директори Н. Т.С.и М. Д. Д.против П.Ц.Ц., ЕГН **********.
Ищецът твърди,
че по силата на Приложение № 1 от 01.02.2017 г. на основание Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен с цедента ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД, вземането срещу ответника, произтичащо от Договор за паричен
заем № 2546210 от 27.04.2016 год. били прехвърлени в негова полза, в качеството
на цесионер. За цесията на ответника било изпратено уведомление, но писмото
било върнато с отбелязване, че пратката е непотърсена от получателя. Поради
това ищецът счита, че ответникът е надлежно уведомен чрез връчване на
приложеното към исковата молба уведомително писмо.
Поддържа, че
по силата на сключения договор била отпусната парична сума в размер на 850.00
лева. Кредитодателят предал сумата на заемателя. Страните постигнали съгласие възнаградителната
лихва за срока на договора да бъде в размер на 73.79 лева. Общо дължимата сума
била 923.79 лева, платима на 21 равни седмични вноски от по 43.99 лева, като
първата е с падеж 05.05.2016 год., а последната- 22.09.2016 год. Поради
неизпълнение на задължението на ответника да предостави обезпечение на
задълженията му в тридневен срок, съгласно постигнатата уговорка, е начислена
неустойка в размер на 442.58 лева, по отношение на която е постигнато съгласие
да бъде разсрочена също на 21 равни седмични вноски, всяка от които в размер на
21.08 лева. Така погасителната вноска по кредита станала 65.07 лева. Начислена
е и такса разходи за събиране на вземането в размер на 45.00 лева. На основание
ЗПК и в съответствие с разпоредбите на
сключения договор, на длъжника била начислена лихва за забава в размер
на действащата законна лихва за периода от 20.05.2016г. до 30.04.2018г. (датата
на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда).Общият размер на
начислената лихва бил 136.52 лева,
представляваща съвкупност от лихвите за забава, изчислена за всяка отделна
падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва.
Сумата, която била заплатена от длъжника била в общ размер от 180.07 лева, с
която били погасени неустойка за неизпълнение
-63.24 лева, такса разходи -18.00 лв., договорна лихва – 18.75 лева и
главница – 80.08 лева.
Ищецът
заявява, че за посочените суми се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, издадена срещу ответника по ч.гр.д. № 2837/ 2018 год. по описа на РРС,
която заповед му била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли съда
да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че му дължи сумите по заповедта за изпълнение. Претендира
деловодните разноски в исковото и заповедното производства.
В указания
срок ответникът П.Ц.Ц. е подал отговор чрез назначения му особен представител.
Оспорва надлежното уведомяване за извършената цесия, както и навежда възражение
по отношение на пасивната си процесуална легитимация, както предаването на
заемната сума на ответника.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
В чл. 3 от
процесния договор страните са уговорили, че с подписването му заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има
силата на разписка. Ответникът не е оспорил факта на подписването на договора,
поради което съдът намира за доказано твърдението на ищеца за реалното
предаване на сумата на ответника, както и че П.Ц.Ц. е надлежно пасивно
процесуално легитимирана да участва в делото.
Разпоредбата
на чл. 26, ал. 1 от ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в клаузата на чл. 10 от сключения Договор за
паричен заем № 2546210 от 27.04.2016 год.
Във
формираната с редица решения на ВКС задължителна практика (вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво
се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.
99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК.
Така е и в
разглеждания случай. Като приложение към исковата молба ищецът е представил и
уведомителни писма с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2546210 и УПЦ-С-ИАМ/2546210 за
извършеното прехвърляне на вземанията, изходящи от цедента и адресирани до
ответника в качеството му на длъжник. Уведомленията, заедно с исковата молба и
останалите писмени доказателства, се считат връчено на ответника на основание
чл. 46, ал. 4, изр. първо, вр. ал. 2 от ГПК, на 23.04.2019 год., поради което
следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за
потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последния.
Последователна
е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова
възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.
143 – чл.148 от ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи че, макар и поместени в индивидуалния договор с
ответника, а не в общи условия към него, клаузите на същия не са индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е
служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това
ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били
уговорени с ответницата индивидуално. По тези съображения съдът намира, че
същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – арг. от
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението
на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор
с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, според която се
дължи неустойка в размер на 442.68 лева при неосигуряване в тридневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на две лица
или банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го стори дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както е и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа
на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора
за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за
кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния консултант.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше
валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази
разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът
е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от
отговорност. Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да
проведе добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответника съгласно чл.
16 от ЗПК, ищецът щеше сам да стигне до заключението, че със същия не следва да
бъде сключван договор за кредит, преди да бъде предоставено обезпечението. По
изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл. 4, ал. 2 от
договора съдът намира, че ответникът не дължи уговорената неустойка в размер на
442.68 лева.
По отношение
на начислените такси в размер на 45.00 лева, които са уредени в чл. 8 от
договора, съдът намира, че срещу тази такса не се дължи никакво поведение от
страна на заемодателя, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава, без значение дали са
извършени посочените действия. По делото липсват както твърдения, така и
доказателства такива разходи да са били действително извършени. При това
положение следва да се приеме, че тази клауза всъщност прикрива една неустойка
за забава, а съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при
забава на потребителя кредиторът има право само на мораторната лихва. По
изложените съображения съдът намира, че сумата 45.00 лева, претендирана на
основание 8, ал. 1 от договора също не се дължи от ответника.
Според чл. 5
от ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник
предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2
към закона. В чл. 1 от процесния договор е споменато, че е сключен на основание
предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя и
стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и посочващ
индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Посочените в договора и
изискуеми от ЗПК документи не са приложени към исковата молба, липсват и данни
в нея въобще да са били подписвани, както и да са били налице условията на чл.
5, ал. 13 от ЗПК.
В съображение 31 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата необходима на потребителя информация
да бъде представена в договора ясно и кратко е поставено с цел на потребителя
да бъде дадена възможност да познава своите права и задължения. Изискването за
разбираемост има съдържателна и формална страна. От една страна клаузите на
договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния
потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява
лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността
той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. Макар последното изискване
да не се съдържа изрично в Директива 2008/48/ЕО, то е намерило място в
разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК. Тази разпоредба поставя допълнителни
условия към формата на договора за потребителски кредит като освен да е в
писмена форма, изисква и всички негови елементи да са представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това изискване
е санкционирано от законодателя с недействителност (нищожност) на договора за
кредит – чл.22 от ЗПК. След изследване на вида на шрифта в приложения към
исковата молба Договор за паричен заем № 2546210 от 27.04.2016 год., съдът
установи, че това е шрифтът Times New Roman, размер 12.
В исковата
молба се признава, че ответникът е заплатил сумата 180.07 лева. Общият размер
на задължението, включващо главница, и възнаградителна лихва (при годишна
възнаградителна лихва в размер на 40.00 % и ГПР в размер на 48.36 %, който е в
допустимите съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК граници), възлиза на 923.79 лева,
разсрочено на 21 равни седмични вноски, всяка от по 43.99 лева. Съдът приема,
че с платената сума първо са погасени по- старите задължения в предвидената в
чл. 76, ал. 2 от ЗЗД поредност. Така заплатената сума е достатъчна за
цялостното погасяване на първите четири седмични вноски -05.05.2016г., 12.05.2016г.,
19.05.2016г. и 26.05.2016г. (общо 175.96 лева) и частично на петата погасителна
вноска -4.11 лева, с падеж 02.06.2016г. Остатъкът от платената сума в размер на
4.11 лева, след покриване на първите четири вноски следва да бъде приспаднат от
размера на петата вноска, като от тази вноска неплатена остава сумата от 6.96
лева – главница. От заключението на приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза е видно, че неплатена остава сумата 694.35 лева – главница и сумата 51.37
лева – възнаградителна лихва. Разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД не се
прилага по отношение на мораторните лихви. По тези съображения искът за
главницата следва да бъде уважен до размер от 694.35 лева като бъде отхвърлен
до пълния предявен размер от 850.00 лева, а искът за възнаградителната лихва
следва да бъде уважен до размер от 51.37 лева като бъде отхвърлен до пълния
предявен размер от 73.79 лева.
Тъй като
възнаградителната лихва съставлява цената на кредита, то при начисляване на
мораторна лихва върху нея няма да се достигне до забранения в гражданското
право анатоцизъм. Следователно мораторната лихва се дължи върху всички
непогасени на падежа вноски, считано от датата следваща техния падеж до
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 30.04.2018
год. Съдът, чрез използване на софтуерен продукт изчисли, че сборът на
мораторните лихви върху всяка една неплатена вноска от датата на последната
погасителна вноска- 22.09.2016 год. до датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК- 30.04.2018 год. възлиза на 113.03 лева. До този размер посочения
акцесорен иск следва да бъде уважен като бъде отхвърлен до пълния предявен
размер от 136.52 лева.
Съразмерно с
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право
на направените в исковото и заповедното производства разноски в общ размер на 48.56
лева в заповедното производство и 704.77
лева- в исковото производство за държавна такса, възнаграждение за особения
представител на ответника и вещото лице, както и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.Ц.Ц., ЕГН **********,***,
че дължи на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Берон“, №25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано поотделно от изпълнителните директори Н. Т.С.и М. Д. Д.сумата 694.35 лева – неплатена
главница по Договор за паричен заем № 2546210 от 27.04.2016 год., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 30.04.2018 год. до окончателното й изплащане, 51.37 лева- договорна
лихва от 19.05.2016 год. до 22.09.2016 год., както и сумата 113.03 лева- обезщетение за забава от 22.09.2016
год. до 30.04.2018 год., за които вземания по ч.гр.д. № 2837 по описа за 2018
год. на Русенския районен съд е издадена заповед № 1594/02.05.2018 год. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска в
останалата му част – за горниците над тези суми, както и за претендираните
неустойки по договора, а именно: 379.44 лева- неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 26.05.2016 год. до 22.09.2016 год. (падеж
на последна вноска) и 27.00 лева- такса разходи за събиране на
просрочени вземания
ОСЪЖДА П.Ц.Ц., ЕГН **********,***, да
заплати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление в гр. София, бул. „Д-р П. Берон“,
№25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано поотделно от
изпълнителните директори Н. Т.С.и М. Д.
Д.сумата 704.77 лева, представляваща съдебно- деловодни разноски в
исковото производство и сумата 48.56 лева
-разноски по ЧГД №2837/2018г. по описа на РРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
Районен съдия: