Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 11.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 7291 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С
решение № 547198/27.11.2019 г., постановено по гр. д. № 18448/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 145 състав, са отхвърлени предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД срещу И.Б.С.
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.99 ЗЗД вр. с чл.9 ЗПК вр. с
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД€ - за признаване за установено,
че последният дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 403, 05 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем № 2404794/13.10.2015 г., сключен с „И.А.М.“
АД, сумата от 55, 77 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода 20.11.2015 г. – 22.04.2016 г., сумата 364, 98 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение за периода 27.11.2015 г. – 22.04.2016 г. и сумата от 92, 67 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 21.11.2015 г. – 29.08.2017 г., които вземания са били
прехвърлени на ищеца с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.12.2016 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 11.09.2017 г. про ч. гр.
д. № 59532/2017 г. по описа на СРС, 145 състав, като неоснователни. Ищецът е
осъден за заплати на адв. В.Т. сумата от 50 лв., представляваща възнаграждение
за осъществена безплатна защита в производството по ч. гр. д. № 59532/2017 г.
на СРС, 145 състав, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с чл.38, ал.1, т.2
ЗАдв., както и да заплати на адв. Н.И.сумата
от 250 лв„, представляваща възнаграждение за осъществяване на безплатна защита
от адвокат в настоящото производство, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с
чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.
С
определение № 45611 от 20.02.2019 г., постановено по същото дело, е отхвърлена
молбата на адв. В.Т., в качеството му на пълномощник на ответника И.Б.С., за
изменение на постановеното по делото съдебно решение, както и е отхвърлена
молбата на адв. К.Б. за изменение на постановеното по делото съдебно решение в
частта за разноските.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е
необосновано и неправилно. Счита, че необосновано решаващият съд е приел, че не
е доказал материално-правната си легитимация, тъй като съгласно представения
рамков договор за прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и
Приложение № 1 към него вземането е ясно и точно конкретизирано – посочен е
номера на договора за потребителски заем; ЕГН и трите имена на длъжника;
датата, на която е сключен договора за заем; размера на договорената за връщане
сума от длъжника; размера на цедирания дълг, който се прехвърля. Този документ
е надлежно оформен – датиран и подписан
от страните по договора за цесия, Приложеното към исковата молба копие от
Приложение № 1 е умишлено заличени данни – имената на останалите длъжници във
връзка с извършената цесия, с оглед изискванията на ЗЗЛД. Останалите длъжници
нямат отношение към спора. Също така съдът не е указал на страната да представи
документа в оригинал. Такива възражения не са направени и от ответника. СРС е
констатирал несъответствие на сумата по Приложение № 1 и претендираната по
делото. Тази разлика се дължи на извършеното плащане от страна на длъжника,
както и е приспадната сумата от 200 лв., за която е издаден изпълнителен лист.
Счита, че изявлението на длъжника в депозираното възражение срещу постановената
заповед за изпълнение за признаване на част от вземането в полза на заявителя
съставлява признание от него страна за валидност на цесията. С оглед на това
счита, че ищецът е надлежно материално - правно легитимиран да претендира
процесните вземания. Съдът е приел в проведеното на 04.10.2018 г. открито
съдебно заседание, че не е необходимо допускането на съдебно – счетоводна
експертиза, тъй като ответникът не твърди да е налице плащане на процесната
сума и не оспорва размера й. Същевременно в мотивите на съдебното решение е
посочено, че когато по делото не са сочени други доказателствени средства и
вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за да направи извод, че
твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната действителност.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове,
като му присъди сторените по делото разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника И.Б.С.,
с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Твърди, че никога не е бил уведомен за сключения договор за
цесия. Изрично са оспорени представените с исковата молба уведомително писмо за
цесия. Уведомлението е подписано единствено от страна, която се ползва от него,
но не носи неговия подпис. Също така не са ангажирани никакви доказателства, че
това уведомление е достигнало до него. Представената обратна разписка не
удостоверява връчване на именно на това уведомление, както и не удостоверява
връчване на пратката. Твърди, че не са му предоставяни доказателства за сключен
договор за цесия, както и не е уведомяван за това. Счита, че по делото не са
ангажирани доказателства за настъпила предсрочна изискуемост на задължението
му. Никога не е бил уведомяван за това. Същевременно предсрочната изискуемост
не настъпва автоматично, а е необходимо изявление на кредитора за това.
Поддържа, че размерът на договорната възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави. Уговорения
ГПР е в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което е нищожен. Моли съда да
потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.
Постъпили
са частни жалби от адв. В.Т. и адв. К. Б., срещу определението 20.02.2019 г.,
постановено по реда на чл.248 ГПК, с което са отхвърлени молбите им за
изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските. Излагат
съображения, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като
ответникът по делото е представляван от двама адвокати, а с постановеното
съдебно решение е присъдено адвокатско възнаграждение само на един от тях.
Същевременно своевременно адв. Б. е отправила искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и е представила
списък на разноските по чл.80 ГПК. Неправилно е определен и размерът на
дължимото адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ в заповедното
производство. В представения списък по чл.80 ГПК е посочено възнаграждение от
300 лв., а с постановеното съдебно решение в полза на адв. В.Т. е присъдено
адвокатско възнаграждение от 50 лв. молят съда да отмени обжалваното определение
и да уважи молбите им за изменение на постановеното съдебно решение.
В
срока по чл.276, ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на частните жалби от
ищеца „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с които ги оспорва. Излага съображения, че обжалваното
определение е правилно и законосъобразно. По делото няма данни за осъществена
процесуална защита от адв. Б., нито данни за извършени разноски. С
постановеното съдебно решение е присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Н.И.,
който е представлявал ответника по делото, като е депозирал отговор на исковата
молба. Счита, че действията на процесуалня представител на длъжника, свързани с
депозиране на възражение срещу постановената заповед, са най - близки до
действията, посочени в чл.6, т.3 и т.5 от Наредба № 1 от 04.07.2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения , поради което правилно е присъдено
адвокатско възнаграждение в полза на адв. В.Т. в размер на 50 лв. Моли съда да
остави без уважение частните жалби, като му присъди сторените по делото
разноски да юрисконсултско възнаграждение.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД и
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.92 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 15.10.2015 г. между „И.А.М.“
АД – заемодател и ответника – заемател, е сключен договор за паричен заем № 2404794
за сумата от 700 лв., съобразно ЗПК. По силата на договора ответникът се е
задължил да върне заетата сума, заедно с договорената лихва в размер на 77, 87
лв., на равни 27 равни седмични погасителни вноски в размер на 28, 81 лв. всяка
от тях, като падежът на първата погасителна вноска е 23.10.2015 г., а на
последната – 22.04.2016 г. С подписването на договора за заем ответникът е
удостоверил, че заемодателят го уведомил подробно за всички клаузи от договора,
съгласил се е с тях и желае договорът да бъде сключен. В договора е предвидено,
че ако заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска с повече от
30 календарни дни, дължи на заемодателя такса и разходи (изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9 лв.
Таксата за направени разходи се начислява всеки следващ 30 – дневен период,
през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30
календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочени
погасителни вноски, които трябва да заплати заемателя не могат да надхвърлят 45
лв. Заемателят се е задължил в 3 - дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията по договора, а именно: две физически
лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждения, нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер на 1 000 лв.; да работи на
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител на друг паричен заем,
сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години;
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по –
лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство или
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да
е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за
заем. Тъй като заемателят не е представил на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения съгласно договореното от страните, на същия е
начислена неустойка неизпълнение в размер на 447, 93 лв., която страните са
постигнали съгласие да бъде разсрочена на 27 равни вноски, всяка в размер на
16, 59 лв., платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по
договора за заем. Така погасителната вноска, която следва да заплаща
заемателят, е в размер на 45, 40 лв. Твърди, че длъжникът е заплатил сумата от
250 лв., с която е погасена неустойка за неизпълнение от 82, 95 лв., такса
разходи 45 лв., договорна лихва от 25, 10 лв. и главница от 96, 95 лв. На 01.12.2016 г. е подписано Приложение № 1
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г. между „И.А.М.“ АД и „Агенция са събиране на вземания“ ООД. В това приложение
вземането на заемодателя срещу ответника е прехвърлено изцяло, с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, на ищеца,
който към момента е с правно – организационна форма на АД. На длъжника е
изпратено уведомително писмо по пощата, което не е получено, тъй като не е
потърсено. В сключения рамков договор ищецът се е задължил от името на цедента
и за своя сметка да изпрати уведомления за извършената цесия. В случай, че
съдът не възприеме, че това е допустимо, то към исковата молба прилага
уведомление за извършената цесия. Във връзка с вземанията му срещу ответника е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, във
връзка с което е постановена исканата
заповед за изпълнение. В рамките на законния срок длъжникът е депозирал
възражение срещу нея. Моли съда да постанови решение, с което да установи
съществуването на вземания срещу длъжника в размер на 603, 05 лв. – главница; 52,
77 лв. – договорна лихва от 20.11.2015 г. до 22.04.2016 г.; 364, 98 лв. – неустойка
за неизпълнение на договорно задължение да периода 27.11.2015 г. – 22.04.2016
г.; 92, 67 лв. – лихва за забава от 21.11.2015 г. до завеждане на делото, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото
до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва
предявените искове. Счита, че претенцията за 200 лв. е недопустима, предвид
направеното признание с депозираното възражение срещу постановената заповед за
изпълнение. Оспорва, че претендираните вземания са изискуеми, тъй като не е
уведомен за предсрочна изискуемост на дълга. Договорните лихви, както и ГПР са
в размери, които противоречат на добрите нрави. Твърди, че не е уведомен за
прехвърляне на вземанията на заемодателя. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото
разноски.
На 29.08.2017 г. „А.З.С.Н.В.“
АД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу И.Б.С. за сумата от 603, 05 лв. – главница; 52, 77 лв. –
договорна лихва за периода 20.11.2015 г. – 22.04.2016 г.; 364, 98 лв. – неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода 27.11.2016 г. – 22.04.2016
г.; 92, 67 лв. – лихва за забава за периода 21.11.2015 г. – 29.08.2017 г.,
ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението до окончателното
изплащане, както и сторените по делото разноски. В т.12 от заявлението е
посочено, че вземането произтича от сключен на 13.10.2015 г. договор № 2404794
между „И.А.М.“ АД и сочения длъжник, както и договор за цесия, заедно с Приложение
№ 1 от 01.12.2016 г. към него. Посочени същите обстоятелства, които са заявени
и в исковата молба.
С разпореждане от 11.09.2017
г., постановено по ч. гр. д. № 59532/2017 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав,
съдът е постановил исканата заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 75 лв., от които 25 лв. –
държавна такса, както и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията, за които е
издадена заповедта за изпълнение. Не оспорва задължението си в размер на 200
лв. – главница. Възражението е депозирано чрез адв. В.Т., надлежно упълномощен.
Съгласно договор за правна помощ и съдействие от 19.09.2017 г. страните са се
съгласили адв. В.Т. да осъществява безплатна правна помощ на длъжника. С
депозираното заявление е отправено искане за присъждане на сторените в
заповедното производство разноски. Представен е списък на разноските по чл.80 ГПК, съгласно който претендираното адвокатско възнаграждение е в размер на 300
лв.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
С определение № 466509 от
08.08.2018 г., постановено по гр. д. № 18448/2018 г. на СРС, ГО, 145 състав, е
прекратено производството по делото за сумата от 200 лв. – главница, поради
липса на правен интерес. Определението е влязло в сила, като необжалвано.
По делото е представен договор
за паричен заем № 2404794/13.10.2015 г., сключен между „И.А.М.“ АД – заемодател
и И. Б. С. – заемател, по силата на който заемодателят предава на заемателя
сумата от 700 лв., със срок за връщане от 27 седмици и размер на седмичната
вноска от 28, 81 лв. Датата на първата погасителна вноска е 23.10.2015 г..
Уговорения фиксиран годишен лихвен процент възлиза на 40 %, а общият размер на
всички плащания е на стойност от 777, 87 лв., при годишен процент на разходите
на заема – 47, 29 %. В чл.4.1 от договора е предвидено, че заемателят се
задължава в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на договора, следва
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да представи на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждения, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер на 1000
лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител на
друг паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по – лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват
договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която
е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора за заем. При неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в рамките на определения срок, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 447, 93 лв. неустойката се заплаща от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всята от тях се
добавя сума в размер на 16, 59 лв.
На 16.11.2010 г. е сключен
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „И.А.М.“
АД - продавач и „А.з.с.н.в.“ ООД -
купувач, по силата на който страните са се съгласили, че продавачът ще
прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произтичащи
от договори за потребитески кредит, сключени от продавача с физически лица,
които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се
индивидуализират в приложение № 1, което ще е неразделна част от договора.
Предвидено е, че Приложение № 1 ще бъде съставено във вид на електронен
документ по смисъла на чл.3, ал.1 ЗЕДЗП.
Страните са изразили воля да прехвърлят нови вземания при спазване условията на
този договор на месечна база. Следващите вземания се индивидуализират от
страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото
съставяне, изпращане и потвърждение, съобразно правилата по т.4.3 и сл., то
става неразделна част от договора. За целите на договора всяко поредно
Приложение № 1 ще има силата и значението на допълнително споразумение към
него, изменящо го съответно. Формата и съдържанието на електронното изявление,
формиращо електронния документ, се съгласува между страните и е посочена във
вид на бланка на Приложение № 1 към рамковия договор. В т.2.2 от договора
страните са се съгласили, че Приложение № 1, както и всяко следващо приложение
към рамковия договор с идентичен номер, с нова дата, касаещо
индивидуализирането на прехвърлените вземания има минимум следното съдържание:
кредит ID, имена на длъжника, съответно поръчителя/те, ЕГН на
длъжника съответно поръчителя/те, дата на договора за потребителски кредит,
отпуснатата главница, общият размер на задълженията във връзка с потребителския
кредит, остатъкът от дължимата сума, който е засечен към деня на съставяне на
електронния документ, лихва за забава и начислени разходи за събиране на
вземанията, съгласно изричната разпоредба в договора за потребителски кредит. В
т.4.1 от договора е предвидено, че моментът на потвърждаване приемането на
съответното Приложение № 1 в електронната информационна система на купувача се
счита за надеждна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени. От този
момент Приложение № 1 става неразделна част от рамковия договор. В т.4.3 от
договора страните са се съгласили, че електронните документи по смисъла на
рамковия договор са електронни изявления на лице за контакт по този договор,
които са записани върху магнитен, оптичен или друг носител на информация,
трансформирани в общоприет формат, гарантиращ невъзможността от тяхното
последващо манипулиране от някоя от страните и изпратени посредством система за
обмен на електронни съобщения по общоупотребим стандарт до лицето за контакт по
договора за насрещната страна. Страните са уговорили подробна уредба относно
отправянето по надлежния ред на електронни изявления. Като лицата за контакт по
рамковия договор са уговорени: за продавача -
Н.Т.С., а за купувача – М.Д.Д.. В т.4.8 от рамковия договор е
предвидено, че след потвърждаване на приемането на съответното Приложение № 1
от страна на купувача, продавачът се задължава да предостави на купувача
писмено потвърждение да сключената цесия съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД. За целите на
договора потвърждението се извършва между лицата за контакт, посочени по –
горе, във формата на електронен документ.
Представено е потвърждение за
сключена цесия, на основание чл.99, ал.3 ЗЗД цедентът потвърждава извършената
цесия на ищеца. Документът е подписан от изпълнителния директор.
По делото е представен препис –
извлечение от Приложение № 1/01.12.2016 г. към разглеждания рамков договор –
фрагмент от стр.1, съдържаща наименованието на колоните в таблицата, фрагмент
от стр.23, в който под № 104 е посочен номер на договор за кредит 2404794,
името и ЕГН на ответника, датата на договора – 13.10.2015 г., отпуснатата
главница – 700 лв., общо дължимото по кредита – 1225, 80 лв., остатъкът на
дължимата сума към датата на засичане (01.12.2016 г.) – 1 069, 81лв., в това число и лихви за просрочие към датата на засичане
– 01.12.2016 г., в размер на 49, 01 лв., като липсват данни за покупната цена,
както и други данни за останалите позиции, както и фрагмент от стр.31, в който
се съдържат подписи за продавач и за купувач, както следва: за продавача – К.М.и
за купувача – Н.С.. Положени са щемпели съответно на „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД.
С пълномощно от 09.09.2015 г.
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници -
кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети задължени лица
по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори на
за кредит, които дружеството е прехвърлило съгласно рамков договор за
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
Към исковата молба е приложено
уведомително писмо за извършено прехвърляне (цесия) от „А.з.с.н.в.“ АД до ответника,
с което го уведомява за сключения договор за цесия от 16.11.2010 г. и
приложение № 1 от 01.12.2016 г. Към 01.12.2016 г. дългът му възлиза на 1 069,
81 лв., включиелно начислени лихви. Определен е 5 – дневен срок да погаси
задължението си към ищеца. Посочена е банкова сметка ***. Писмото е изпратено с
известие за доставяне, като от „Български пощи“ ЕАД е удостоверено, че пратката
не е потърсена от получателя и съответно не е връчена.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от
длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото
доказателства се установи, че между „И.А.М.“ АД и ответника е сключен договор
за потребителски паричен кредит, по силата на който посоченото дружество е предало
на ответника сумата от 700 лв., срещу насрещното му задължение да върне сумата
на 27 равни седмични вноски, всяка от която в размер на 28, 81 лв.
По силата на сключения между „И.А.М.“
АД и жалбоподателя рамков договор вземания на първия са прехвърлени на
жалбоподателя.
Спори се между страните в
производството дали ищецът е надлежно материално-правно легитимиран по
предявения иск.
Ответникът своевременно е релевирал
с писмения отговор на исковата молба довод, че ищецът не се легитимира като
носител на спорното вземане, което поддържа и в настоящото производство.
За установяване на легитимацията си по предявеният иск жалбоподателят е представил рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., както и препис – извлечение от Приложение № 1 към договора от 01.12.2016 г. – фрагменти от стр.1, стр.23 и стр.31. Въз основа на избраните от ищеца фрагменти от Приложение №1 към посочения договор е обективно невъзможно да се извърши обоснована преценка относно съдържанието на целия документ, включително дали подписите на стр.31 са положени под Приложение № 1 или не, дали са спазени установените в рамковия договор изисквания във връзка с последващите приложения към него.
Доказателствената стойност на частни
документи е регламентирана в нормата на чл.180 ГПК – частните документи,
подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че
изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. При липса на категорични
данни, че представеният фрагмент от стр.31 удостоверява подписите върху
Приложение № 1 от 01.12.2016 г. към договора за прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., препис - извлечението от документа не може да се ползва и от
установената в процесуалния закон формална доказателствена сила.
Жалбоподателят поддържа, че с
издадения изпълнителен лист за сумата от 200 лв. длъжникът признава валидността
на договора за цесия. В нормата на чл.175 ГПК е регламентирано, че направеното
от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с
оглед на всички обстоятелства по делото. Тази разпоредба следва да намери
съответно приложение и при извънсъдебните признания на страната. В случая не е
налице извънсъдебно признание на факт от страна на ответника. Дори да се
приеме, че с издаването на изпълнителен лист за сумата от 200 лв. имплицитно се
съдържа такова признание, то това не освобождава съда от задължението му да
извърши съвкупна преценка на ангажираните по делото доказателства, както и не
се отразява върху валидността и правното действие на Приложение № 1 към
договора за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. Ето защо и при наличие
на своевременно заявеното оспорване от страна на ответника на доказателствената
стойност на представените по делото фрагменти от Приложение № 1, в тежест на
ищеца е да установи фактите, на които основава исковата си претенция,
включително и надлежно прехвърляне на спорното вземане от цедента в полза на
ищеца.
Жалбоподателят излага
съображения, че съдът е имал възможност да го задължи да представи оригинала на
Приложение № 1, което не е сторил. За годността на представени копия от писмени
доказателства съдът следи служебно - щом
констатира нечетливост на приетото копие на документа, съдът следва да укаже на
представилата документа страна да задължението по чл.183 от ГПК или тежестта да
установи съдържанието му с други доказателствени средства, ако това е
наложително (решение № 458 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 1299/2009 г., на ВКС,
ГК, ІІІ ГО). В случая обаче представения препис – извлечение е четлив, поради
което за съда не е налице задължение да го изисква по реда на чл.183 ГПК в
оригинал. Следва да се отбележи също така, че с изготвения доклад на делото и
на основание чл.146, ал.2 ГПК решаващият съд е указал на ищеца, че не сочи
доказателства за извършената цесия. Същият не е предприел постъпки за
ангажиране на доказателства за изпълнение на доказателствената си тежест. Не е
налице и задължение за ответника да отправи искане към съда да задължи ищеца да
представи Приложение № 1 в оригинал, доколкото не оспорва неговата
автентичност, а излага съображения във връзка с доказателствената стойност на
представения фрагмент от документ. Препис от писмения отговор на исковата молба
е връчен на ищеца, възраженията на ответника са обсъдени в съставения по делото
доклад, но независимо от това ищецът не е ангажирал убедителни доказателства в
подкрепа на твърдението си, че с Приложение № 1 от 16.12.2016 г. е прехвърлено
спорното вземане от първоначалния кредитор на ответника в полза на ищеца.
Същевременно в тежест на ищеца е да докаже това свое твърдение, в каквато
насока е и съставения доклад на делото.
По изложените съображения
въззивният съд счита, че въз основа на представените избирателно подбрани от
ищеца фрагменти от стр.1, стр.23 и стр. 31 от Приложение № 1 от 16.12.2016 г.
към рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. не може да се
направи обоснован извод, че с това приложение е прехвърлено вземането на „И.А.М.“
АД срещу ответника в полза на ищеца. Ето защо формираният в тази насока извод
на решаващия съд е обоснован.
Доколкото ищецът не е изпълнил
доказателствената си тежест да установи прехвърлянето на процесните вземания
посредством сключения с първоначалния кредитор договор за цесия, същият не се
легитимира като кредитор на ответника във връзка с процесните вземания. С оглед
на това е без значение за изхода на спора дали цедентът е уведомил длъжника за прехвърляне
на вземането или не, поради което релевираните в тази насока доводи не следва
да се обсъждат по същество. По тези съображения не следва да се обсъждат и
релевираните доводи във връзка с валидността на отделно клаузи от договора за
паричен заем № 2404794 от 13.10.2015 г.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и доколкото
процесуалният представител на ответника
адв. С.К. е оказала безплатна правна помощ на страната, на основание
чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв. в нейна полза следва да се присъди
сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
В предмета на делото е включена
частна жалба, депозирана от адв. С.К. срещу определението от 20.02.2019 г., постановено
по реда на чл.248 ГПК, в частта, с което е отхвърлена молбата й за изменение на
постановеното съдебно решение в частта за разноските. Счита, че съдът
неправилно е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв. единствено
на адв.И., като е следвало да присъди такова възнаграждение и на нея.
В производството пред СРС е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника от
една страна и адв. Н.И.И. и К.И.Б. – от друга. Последните са се задължили да
оказват безплатна правна помощ на ответника по делото. СРС е сезиран с искане
за присъждане на сторените в исковото и заповедното производство разноски, като
е представен списък на разноските по чл.80 ГПК. В него е посочена сумата от 250
лв. – адвокатско възнаграждение в полза на адв. Н.И.. С обжалваното решение е
присъдено в полза на адв. Н.И.адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ по делото в размер на 250 лв.
Предвид обстоятелството, че
процесуалното представителство на ответника по делото е осъществено от адв. Н.И.,
който е изготвил писмения отговор на исковата молба, както и обстоятелството,
че в тежест на насрещната страна могат да се възложат сторените разноски за
адвокатско възнаграждение за един адвокат, съгласно нормата на чл.78, ал.1 ГПК,
следва да се приеме, че отговорността за разноските правилно е определена от
решаващия съд, поради което не са налице предпоставките на чл.248 ГПК. Също
така от значение е и обстоятелството, че е налице отправено искане за
присъждане на разноски в полза на адв. Н.И.в размер на 250 лв., което съдът е
уважил изцяло с постановеното съдебно решение. Ето защо частната жалба на адв. К.Б.
се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
Депозирана е частна жалба и от
адв. В.Т. срещу горепосоченото определение в частта, с която е оставена без
уважение молбата му за изменение на постановеното съдебно решение в частта за
разноските. С обжалваното решение в полза на адв. В.Т. е присъдено адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство в
размер на 50 лв.
По делото е установено, че адв.
В.Т. е депозирал от името на длъжника възражение срещу постановената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Същият е оказал безплатна
правна помощ на длъжника, като своевременно – с депозираното възражение, е
отправил искане за присъждане на сторените в заповедното производство разноски.
Приложен е списък на разноските, в който е посочено адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв.
В чл.36,
ал.2 ЗАдв. е регламентирано, че размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа.
При
преценка на приложимия минимален размер на адвокатското възнаграждение, дължимо
за попълване на възражение срещу постановената заповед за изпълнение, следва да
се съобрази обстоятелството, че заповедното производство е уредено като
едностранно. В нормата на чл.7, ал.7 от Наредба № 1 от 04.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения то е поставено наред с други
едностранни производства - производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство
по издаване на изпълнителен лист. Също така следва да се съобразят и
разясненията, дадени с определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. №
236/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. №
3074/2018 г. на ВКС, ТК, І ТО, съгласно които защитата на длъжника в рамките на
едностранните производства по чл.7, ал.7 от цитираната наредба се осъществява
чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК е
единствено основание за започване на исков процес. По възражението заповедният
съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.
422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за
прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз
на материално - правната защита на длъжника. Ето защо регламентираните в чл.7,
ал.7 вр. с ал.2 от горепосочената наредба минимални размери на адвокатското
възнаграждение не намират приложение в разглеждания случай.
Следва
да се съобрази също така, че към заповедта за изпълнение винаги е приложен
образец на бланка за възражение с подробни указания относно попълването му,
който се връчва на длъжника. В случая бланкетното възражение в заповедното
производство е подадено от надлежно упълномощен по длъжника адвокат, който
осъществява безплатна правна помощ на длъжника в заповедното производство.
Дейността по попълване на бланката за възражение може да се отнесе към чл.6,
т.5 – за изготвяне на други молби, за което минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на 50 лв. С оглед изхода на спора в исковото
производство и на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв. процесуалният
представител на ответника има право на адвокатско възнаграждение в размер на 50
лв. В този размер е и присъденото на адв. В.Т. адвокатско възнаграждение. Ето
защо не са налице предпоставките на чл.248 ГПК за изменение на постановеното съдебно
решение в частта за разноските, поради което частната жалба се явява
неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 547198/27.11.2018
г., постановено по гр. д. № 18448/2018
г. по описа на СРС, ГО, 145 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
5048226/19.03.2019 г., депозирана от адв. С.А.К., ЕГН **********, срещу
определение № 45611/20.02.2019 г., постановено по гр. д. № 18448/2018 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в частта, с която е отхвърлена
молбата й за изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта за
разноските, като неоснователна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
5048003/19.03.2019 г., депозирана от адв. В.В.Т., ЕГН **********, срещу
определение № 45611/20.02.2019 г., постановено по гр. д. № 18448/2018 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в частта, с която е
отхвърлена молбата му за изменение на постановеното по делото съдебно решение в
частта за разноските, като неоснователна.
ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.“ АД, ЕИК ********,
с адрес ***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, да заплати на адв. С.А.К., ЕГН
**********, с адрес ***, офис, партер, на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с
чл.38, ал.2 ЗАдв., сумата от 300 (триста)
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на И.Б.С., ЕГН **********,
безплатна правна помощ във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.