№ 16895
гр. София, 17.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110142580 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от К. Л. К. срещу в /ФИРМА/
установителни искове, както следва: главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на
договор за кредит L320445 от 12.04.2023 г., сключен между страните, съединен в условията
на евентуалност с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а,
ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за кредит от
12.04.2023 г., сключен между страните, в частта му относно таксата за разглеждане.
В исковата молба ищецът твърди, че на 12.04.2023 г. сключил с ответника договор за
кредит, по силата на който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 2 500 лв., при договорен
годишен процент на разходите в размер на 53,14 % и фиксиран лихвен процент от 22 %.
Също така твърди, че съгласно договора дължал на кредитора и такса за разглеждане на
документи за отпускане на кредита в размер на 668,66 лв., която следвало да бъде заплащана
заедно с месечната погасителна вноска. Посочва, че не е посочено кои разходи формират
ГПР, поради което счита, че процесният договор е недействителен. Твърди, че в ГПР не е
включена таксата за разглеждане, което води до неправилно посочен ГПР, а оттам и до
липсващ ГПР. В условията на евентуалност твърди, че клаузата за заплащане на таксата за
разглеждане противоречи на закона, тъй като в чл. 10а, ал. 2 ЗПК е регламентирана забрана
кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. В допълнение посочва, че оспорената клауза е недействителна и
поради противоречие с чл. 19, ал. 4 и 5 от ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът представя отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Не оспорва наличието на сключен
между страните договор за кредит в размер на 2 500 лв., при договорен годишен процент на
разходите в размер на 53,14 % и фиксиран лихвен процент от 22 %. Счита, че ищецът няма
правен интерес от предявяване на иска, като се позовава на неупражненото от потребителя
право на отказ от договора в предвидения срок. Поддържа, че потребителят е кандидатствал
1
онлайн за отпускане на кредита, като договорът е сключен при спазване на законовите
изисквания. Също така твърди, че таксата за разглеждане на документи е част от
преддоговорните отношения между страните, когато ищецът не е имал качеството на
потребител. Твърди, че таксата за разглеждане е включена в годишния процент на разходите,
като последният не надвишава определената от закона граница. Клаузата за дължима такса за
разглеждане, като индивидуално договорена, поражда задължение за потребителя.
В съдебно заседание, ищецът К. Л. К., редовно призован, не се явява, не се
представлява. С молба с вх. № 177755/31.05.2024г. поддържа исковата молба и моли за
уважаване на исковете.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото се установява, че между /ФИРМА/, като кредитодател и К. Л. К., като
кредитополучател е сключен договор за кредит № L320445/12.04.2023г., по силата на който
кредитодателят е отпуснал на ищеца, като кредитополучател, сумата в размер на 2500,00
лева, която е следвало да се върне на двадесет и четири месечни вноски, двадесет и три в
размер на 157,57 лева, а последната в размер на 157,18 лева, при ГЛП от 22,00% и ГПР
53,14%. В договора страните договорили, че кредитополучателят дължи и такса за
разглеждане на кредита в размер на 668,66 лева, платима в деня на сключване на договора,
като същата ще се възстанови от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителен план. Към договора било приложимо и Рамково споразумение № *********.
Съгласно т.8.4 и т.8.5 от рамковото споразумение към кредита таксата за разглеждане
представлява такса, заплащана от Клиента на Кредитора за преглед на искането за кредит, за
осигуряване на средства за кредита, сключване на Договор за кредит или изменение на
споразумението по т.6.10 от процедурата. Уговорено било че кредиторът има право да
получи таксата за разглеждане, и в случай, когато клиентът не усвои кредита в резултат на
предоставена от клиента невярна информация в искането за отпускане на кредита или във
всички други документи, представени на кредитора. Анюитетните вноски включвали
главница, лихва и такса, като страните договорили, че общият размер на всички плащания
възлиза на сумата от 3 781,29 лева.
С определението си постановено си постановено по реда на чл. 140 от ГПК съдът е
отделил като безспорни следните факти и обстоятелства, по които страните не спорят: че с
договор за кредит № L320445 от 12.04.2023г. ответникът е отпуснал на ищцата кредит в
размер на 2500,00 лева.
От изслушаната съдебно-счетоводна експертиза и очертаните по-горе параметри на
кредита, както и като се вземе предвид т.2 от част III „Разходи по кредита“, ГПР, Общите
разходи на потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, вещото лице е дало крайно заключение, че съгласно
посоченото в т.6 от част II „Описание на основните характеристики на кредита“, както
следва: общо дължима сума в размер на 3781,29 лева, от които сумата от 2500,00 лева за
главница, сумата от 612,63 лева за лихва и сумата от 668,66 лева за такса разглеждане,
платими на равни месечни вноски, размерът на ГПР по процесния кредит е 53,14%.
По съществото на спора съдът намира следното:
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
2
своята търговска дейност, тоест страните по договора за кредит имат качеството съответно
на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал.4 от
ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна –чл. 21, ал.3 от ЗПК. Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен. Императивно изискване
като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11,
ал.1,т.10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретиката на
случая ГПР надвишава 50% след като се включи и таксата за експресно разглеждане на
кредита. Ищецът предявява главния иск за прогласяване нищожността на договора на
основание чл. 11, ал.,т.10 от ЗПК, според която норма договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в
договора е посочено ГПР включващо също като разход и таксата за експресно разглеждане,
следователно ищецът още при сключване на договора е знаел, че подписва същия със
знанието, че ГПР надхвърля 50% и включва и сумата за такса за разглеждане на документи.
Гореконстатираното обаче не дерогира обстоятелството, че клаузата противоречи на чл. 19,
ал.4 от ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление
на МС на РБ. Съдът дължи проверка в договорите за потребителски кредит за наличието на
нищожни клаузи и без основанието да е заявено от ищеца. Процесната клауза за такса за
"разглеждане на документи" е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по приоритетно
разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на
договор, респективно със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за
разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение
съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.1,т.9 от ЗПК, тъй като не е
посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Сам ответникът признава, че
таксата за разглеждане е включена в ГПР, а по гореизложените съображения ГПР не бива да
бъде формиран от сума за такса за разглеждане. Макар формално договорът за паричен заем
3
да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не съответстват
на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да
се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
ЗПК / в тази връзка Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. на СГС,
ІІ-А възз. състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б възз.
С състав/.
Следователно съдът намира за доказан по основание главно предявения иск, който
следва да бъде уважен. При уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуално предявения такъв.
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца. С
определение от 22.11.2023г., съдът е освободил ищцата от заплащане на държавна такса по
делото, поради и което на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, държавната такса в 50,00 лева
следва да бъде възложена в тежест на ответника. Процесуалният представител на ищеца -
Адвокат А. Д. от САК, личен номер ****************, с адрес на упражняване на
дейността в *********************** претендира за присъждане адвокатско
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата. По делото е
наличен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно, че страните са
договорили представителство в горепосочената хипотеза. За присъждане на възнаграждение
в горепосочената хипотеза на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът следва
да се увери, че страните, едно от които е материално затруднено лице е договорила с адвокат
мандатно правоотношение за представителство в производството. Адвокат Д. претендира
присъждане по двата предявени първоначални иска възнаграждение, както следва: по главно
предявения в размер на 813,74 лева с ДДС като регистриран по ДДС адвокат /факт, който
може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК и по
вторият сумата в размер на 480,00 лева. При определяне размера на възнаграждението, за
което ответникът по главните искове е направил възражение за прекомерност, съдът
съобрази, че разпоредбата на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в конкретни хипотези и при преценка от съда е неприложима,
съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, защото
противоречи на правото на ЕС. Националната юрисдикция е длъжна да не прилага
Наредбата, а възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК
обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от
адвоката работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на адвоката, оказал
безплатна правна помощ на ищцата, се дължи възнаграждение за защита пред първата
инстанция. При определяне на неговия размер следва да се вземе предвид на първо място
цената на всеки от исковете - на първия 3781,29 лева, а на втория от 668,66 лева; на
следващо място – фактическата и правна сложност на спора; броя съдебни заседания и
обема от доказателства и доказателствени средства, които се ангажират от двете страни,
4
обстоятелството, че дори и формално да са предявени два иска, то те са предявени в защита
на един и същи интерес. Спорът се характеризира с ниска фактическа и правна сложност,
доколкото спорове от този вид са преобладаващи за разглеждане в първоинстанционните
съдилища. Делото е разгледано в две съдебни заседания, без явяване на страните. По тази
причина при определяне на възнаграждението, съдът намира, че ако присъди така заявените
за присъждане възнаграждения по двата иска, като размери, би присъдил несправедливо
завишено възнаграждение, което не е адекватно на горепосочените критерии. По
изложеното съдът намира, че може да слезе под предвидения в наредбата минимум и за
всеки от двата първоначално предявени иска да присъди възнаграждение, както следва: по
първият иск: сумата в размер на 480,00 лева с ДДС, а по вторият сумата от 260,00 лева с
ДДС, или общо сумата в размер на 740,00 лева.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за кредит № L320445 от 12.04.2023 г.,
сключен между /ФИРМА/, ЕИК **********, като кредитодател и К. Л. К., ЕГН **********,
като кредитополучател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр.
чл. 22 ЗПК
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ********** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Софийски районен
съд, сумата в размер на 50,00 лева, разноски на основание чл. 78, ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ********** ДА ЗАПЛАТИ на Адвокат А. Д. от САК, личен
номер ****************, с адрес на упражняване на дейността в ***********************
, сумата в размер на 740,00 лева, възнаграждение присъдено на основание чл. 38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5