СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на четвърти ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
11453 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С протоколно решение № 157575 от 03.07.2019 г. по гр. д. № 10916/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 62 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****срещу В.Г.Г., ЕГН **********, обективно кумулативно
съединени искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, за
признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото
дружество сумата от 416,60 лв., представляваща стойност на топлинна енергия, за
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. *****, с абонатен № 165497, в
периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г.; сумата от 54,91 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение, за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г.; на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, сумата от 64,93 лв. - мораторна лихва за периода от 15.10.2015 г. до
20.02.2018 г. върху стойността на доставената топлинна енергия; и по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, сумата от 10,50 лв. - мораторна лихва за периода от 15.10.2015 г. до
20.02.2018 г. върху сумата за дялово разпределение, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.03.2018 г. по
ч. гр. д. № 14687/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав.
С решението „Т.С." ЕАД,
ЕИК *****, е осъдена да заплати на В.Г.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 200 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение, с което предявените
искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която
са развити съображения за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е
приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия. Сочи, че от
представените по делото доказателства се установява, че последният е собственик
на процесния топлоснабден имот, поради което дължи заплащане на претендираните
искови суми. Поддържа, че в разрез с възприетото от ВКС, в ТР № 2/2017 г. по
т.д № 2/2017 г., съдът е приел, че бившият
собственик на имота – Й.Я.М., в качеството му на наемател, е потребител на
топлинна енергия, макар между последния и ищцовото дружество да няма постигната
индивидуална уговорка за доставка на топлинна енергия до жилището. Предвид това
в жалбата се поддържа, че доколкото между първоначалния собственик на имота,
като наемател, и топлопреносното дружество – ищец, няма индививидуално
съглашение за продажба на топлинна енергия за битови нужди, то отговорността за
заплащане на стойността на потребената топлинна енергия следва да се възложи в
тежест на собственика на недвижимия имот, какъвто се явява ответникът. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В.Г.Г., чрез надлежно упълномощен
процесуален представител – адв. Р.О., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Правилен според
въззиваемата страна е изводът на първостепенния съд, че потребител на топлинна
енергия е първоначалният собственик на имота, който в качеството му на наемател
на процесния недвижим имот, се явява негов ползвател.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен
резултат, но по съображения, различни от изложените в него. Във връзка с доводите, наведени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 62 състав
е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове, по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма
данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че потребител на топлинна енергия в процесния
топлоснабден имот, е не ответникът – собственик на същия, а неговият първоначален
такъв – Й.Я.М., който в качеството си на наемател, въз основа на сключен в деня
на продажбата, договор за наем с ответника В.Г.Г., е продължил
да ползва жилището. Първостепенният съд е мотивирал, че като ползвател на
въпросния недвижим имот, бившият собственик и настоящ наемател, дължи
заплащането на потребената топлинна енергия. За да отхвърли предявените срещу
ответника искове, районният съд, на основание чл. 161 ГПК, е приел, че предишният
собственик на имота – продавач по договора за продажба и негов наемател по
сключения впоследствие с ответника договор за наем, не е прекратил водената на
негово име при ищеца партида, както и че ответникът като купувач по договора за
продажба и собственик на имота, не е проявил инициатива да открие партида на
свое име при ищцовото дружество. Изложил е мотиви, че партидата продължава да
се води на името на първоначалния собственик на имота - Й.Я.М..
По делото е установено обстоятелството, видно от
представения и приложен на л. 15 нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 72, том VII, рег. № 12242, дело № 1159 от 2006 г., че В.Г.Г. е придобил право на
собственост върху имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, за
отоплението на който е открита партида по аб. № 165497.
От представения по делото на л. 42 договор за
наем на недвижим имот от 14.11.2006 г., се установява, че между ответника В.Г.Г.,
от една страна, и Й.Я.М., от друга е възникнало правоотношение с предмет
предоставяне от страна на ответника, в качеството му на наемодател на
временното и възмездно ползване от предишния собственик - Й.Я.М. на недвижим
имот, представляващ жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „*****,
срещу цена в размер на 30 лева, платима ежемесечно в брой, срещу издавана от
наемодателя разписка за плащане. В чл. 1, ал. 3 от Договора, страните са
постигнали съгласие, че срокът на действие на договора е 10 години, като
наемателят Й.Я.М., който се явява и продавач по нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 72, том VII, рег. № 12242, дело № 1159 от
2006 г., остава във владение на имота след продажбата и за срока на договора.
С анекс към договора, сключен на 14.11.2016 г.,
страните са уговорили, че действието на договора се удължава със срок от 10
години, считано от 14.11.2016 г., като наемателят Й.Я.М. - продавач по нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 72, том VII, рег. № 12242, дело № 1159 от
2006 г., не променя владението и продължава да ползва имота без прекъсване,
считано от датата на продажбата и за срока на анекса към договора.
С определението, по реда на чл. 140 ГПК,
първоинстанционният съд е задължил ищеца „Т.С.“ ЕАД да представи доказателства, че
откритата при него партида за аб.
№ 165497, се води на името на ответника В.Г.Г..
В проведеното на 03.07.2019 г. открито съдебно заседание по
делото, първоинстанционният съд е констатирал, че не са изпълнени така дадените
на ищеца указания за представяне на доказателства на чие име се води партидата
към края на исковия период, а именно м.04.2017 г., поради което и в решението,
позовавайки се на разпоредбата на чл. 161 ГПК, съдът е приел, че бившият
собственик на имота, като негов наемател, не е прекратил водената на негово име
при ищеца партида, съответно ответникът - собственик на имота, и негов
наемодател, не е проявил инициатива да открие партида на свое име при ищцовото
дружество. Изхождайки от горното, районният съд е стигнал до извода, че
ползвател на процесния недвижим имот е неговият продавач по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 72, том VII, рег. № 12242, дело № 1159 от 2006 г., т.е. предходният собственик, и
като такъв се явява потребител на топлинна енергия, поради което е носител на
задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към
топлопреносното предприятие.
Съгласно възприетото в т.1 от ТР № 2/2017 г. по
т.д № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС, собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката
в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
От застъпеното в цитираното ТР становище става
ясно, че освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти
– собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената
топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, но само
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената
й на топлопреносното предприятие.
Първоинстанционният съд е счел, прилагайки
последиците на разпоредбата на чл. 161 ГПК, че потребител на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, е не
ответникът – собственик на същия, а неговият първоначален такъв – Й.Я.М., който
в качеството си на наемател, въз основа на сключен в деня на продажбата,
договор за наем с ответника В.Г.Г., е продължил да ползва жилището, и като
негов ползвател дължи заплащането на потребената топлинна енергия.
Настоящият състав на съда намира, че не са били налице предпоставките за
приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК от страна на първоинстанционния съд при формиране на решаващите му изводи.
По приложението на разпоредбите на чл. 161 и чл. 190 ГПК е формирана практика с решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 111 от 12.07.2018 г. по т.д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о. В първото е прието, че едно
от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да
представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи
противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства
– чл. 190 ал. 1 ГПК и чл. 161 ГПК. Процесуалното поведение на страната
има доказателствено значение само при условията на чл. 161 ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти,
за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда
доказателства. Условие за приложение разпоредбите на чл. 161 ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще
приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Само
след изричното й уведомяване, в случай, че страната без основателни причини
създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът може да приеме за
доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
доказателства. В решение № 111 от 12.07.2018 г. по т.д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че приложението
на чл. 161 ГПК предпоставя неоказано съдействие за установяване на
определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата, твърди.
Разпоредбата на чл. 161 ГПК не предвижда задължение за съда, във
всеки случай на неоказано съдействие за представяне на документ от значение за
спора, да признае за съществуващи определени факти, а само възможност да ги
приеме за осъществили се, с оглед обстоятелствата.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя
формираната по приложението на чл. 161 и чл. 190 ГПК съдебна
практика. В допълнение по поставените в настоящото производство въпроси следва
да се отбележи, че съдът не може служебно да задължава страна в процеса да
представи документ по чл. 190 ГПК, без да има искане от насрещната
страна за това. Прилагането на разпоредбата е обусловено от твърдение на едната
от страните в процеса, че определен документ съществува, относим е към спора и
се намира у противната страна, а също и от изрично искане към съда да задължи
противната страна да представи документа. Съдът постановява определението си
по чл. 190 ГПК след като е бил валидно сезиран с искането и след като
прецени въз основа на обясненията на молителя и данните по делото, че
документът има значение за спора и се намира у противната страна.
Приложението на чл. 161
ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е
попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда
на чл. 161 ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани
факти, които страната, направила искането по чл. 190
ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици. Недопустимо е
съдът, позовавайки се на разпоредбата на чл. 161
ГПК, да приеме за доказани фактическите твърдения на страна в
производството, която не е отправила искането по чл. 190 ГПК, нито да прилага
санкцията по чл. 161 ГПК спрямо страна, на която не е било
възложено задължението да представи документ.
Въззивният съд счита, че в настоящия случай са допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални
нарушения във връзка с допускането и събирането на доказателства, изразяващи се в задължаването на ищеца да представи доказателства, че откритата при него партида за имот с аб. № 165497, се води на името на ответника В.Г.Г.,
при положение че такова искане от страна на ответника, не е направено нито с
отговора на исковата молба, нито на който и да е етап от първоинстанционното
производство. При липса на валидно направено искане от страна в
процеса да бъде задължена друга от страните да представи документ, настоящият състав на съда намира, че неправилно
първоинстанционният съд е изградил своя краен извод за изхода от спора
позовавайки се на приложението на
разпоредбата на чл. 161 ГПК.
Действително, съгласно чл. 190, ал. 2 ГПК, непредставянето на документа се преценява съгласно
чл. 161 ГПК, т.е, в случай, че ответникът бе направил искане по
чл. 190 ГПК, ищецът да бъде задължен
да представи доказателства на чие име се води партидата на процесния
топлоснабден имот, съдът би могъл да приеме за доказани фактите, посочени в отговора на исковата молба, за които ищецът е създал пречки за събиране на относими по спора доказателства. Нормата на чл. 161 вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК в случая обаче неправилно е
приложена от първоинстанционния съд, тъй като макар ответникът в отговора на
исковата молба да е направил изрично възражение, че не е потребител на топлинна
енергия, както и относно титулярството на партида за имот с аб. № 165497, то искане в този смисъл и за доказване
на тези твърдения, няма. Изхождайки от това, че ищецът не е представил изисканите от него, на основание чл. 190, ал. 1 ГПК, съдът е приложил нормата на
чл. 161 ГПК. Доколкото обаче няма
неоснователно неизпълнение на задължението на ищцовото дружество по чл. 190, ал. 1 ГПК да представи намиращи се у него относими за спора документи, неправилно
първоинстанционният съд е приложил нормата на чл. 161 ГПК, като е приел, че непредставянето на изисканите писмени доказателства е възпрепятствало отговора
на въпроса кой е действителният ползвател на имота към края на процесния
период. Следва също така се уточни, че тази норма не налага на съда задължение да приеме недоказаните факти за
осъществени, а му дава възможност да направи това с оглед останалите
обстоятелства по делото.
Прилагайки неправилно разпоредбата на чл. 161 ГПК, при липса на нарочно искане от ответника, по
чл. 190 ГПК, ищецът да бъде задължен да представи доказателства на чие име се
води откритата при него партида за имот, с абонатен № 165497, за доказване на
твърдението, че ответникът не е потребител на топлинна енергия, като е задължил
ищцовото дружество да представи по делото такива доказателства, първоинстанционния съд при формиране на решаващите му изводи е
достигнал до погрешно заключение, че предявените срещу ответника искове следва
да бъдат отхвърлени, като е възложил в тежест отговорността за заплащане на
потребената топлинна енергия на наемателя – предишен собственик на имота.
Независимо от застъпеното по-горе становище на
въззивния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено по следните
съображения. Липсват каквито и да е било данни по делото, от които може да се
установи обемът на потребената топлинна енергия за имота, за сградна
инсталация, както и за битово
горещо водоснабдяване. Не са налице, за
установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, представени по делото дялови разпределения,
съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения от сметки, съставени
от топлопреносното предприятие, както и протоколи за извършен главен отчет за
процесния период. Не би могъл да се установи обемът на потребената топлинна
енергия и поради липсата на назначени в хода на производството съдебно - техническа
и съдебно – счетоводна експертизи. Представените от ищеца 5 бр. извлечения от
сметки, като частни документи, са оспорени от ответника, поради което не е
налице обвързваща съда доказателствена сила, с която последните да разполагат. Представените
по делото доказателства, не могат да обусловят изход на спора, в полза на
ищеца, доколкото от същите по никакъв начин, въззивният съд не може, дори по
реда на чл. 162 ГПК, да определи обема на реално потребената топлинна енергия,
както по отношение на топлоснабдения имот, така и относно консумацията на
топлинна енергия за сградна инсталация.
Предвид горното обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено, а депозираната въззивна жалба срещу него,
оставена без уважение като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която обаче
не претендира такива, поради което не следва да й се присъждат.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно решение № 157575 от 03.07.2019 г. по гр. д. № 10916/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 62 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.