РЕШЕНИЕ
№ 71
гр. София, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Нели Куцкова
Красимир Машев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000502148 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 262801/29.04.2021 г., постановено по гр. д. № 3936/2020 г. по описа на
СГС, ГО, 18 с-в, е отхвърлен предявеният от М. Ф. А. срещу „ОТП Факторинг България”
ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в частта, в която
се иска установяване, че следните парични притезания не съществуват, респ. че не могат да
бъдат удовлетворени с помощта на държавната принуда: 1) 25551,71 лв. – главница по
Договор за кредит от 16.10.2007 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД и 2) 262,61 лв. – законна
мораторна лихва, изтекла за периода от 05.02.2020 г. до 12.03.2020 г., за които е издаден
изпълнителен лист на 23.07.2010 г. по ч. гр. д. № 774/2010 г. по описа на РС-гр. ***. Уважен
е отрицателният установителен иск по отношение на следните суми: 1) 1641,24 лв. –
неолихвяемо вземане и 2) 42,59 лв. – законна мораторна лихва върху главницата от 25551,71
лв., изтекла за периода от 13.03.2020 г. до 19.03.2020 г., като исковата молба е върната на
основание чл. 130 ГПК в частта, в която е предявен отрицателен установителен иск за
установяване недължимостта на сумата от 100 лв. – разноски в изпълнителното
производство, и сумата от 2407,26 лв. – такси по ТТЗЧСИ.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата в частта, в
която предявеният отрицателен установителен иск е отхвърлен - за установяване
недължимостта на следните суми: 1) 25551,71 лв. – главница по Договор за кредит от
16.10.2007 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД и 2) 262,61 лв. – законна мораторна лихва,
изтекла за периода от 05.02.2020 г. до 12.03.2020 г. Въззивницата твърди, че
първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че е надлежно уведомена за
извършената цесия от 15.03.2017 г. с връчване на приложените към отговора на исковата
молба съдебни книжа, поради което по отношение на нея цесията не е произвела правно
1
действие. В този смисъл, счита, че, макар и ответникът да е бил титуляр на оспореното
вземане към момента на образуване на процесното изпълнително дело - през 2020 г., спрямо
ищцата като длъжник на цесионера не е осъществено действително изпълнително действие,
което да е годно да прекъсне теклата до този момент погасителна давност, поради което
общата (5-годишната) погасителна давност по отношение на процесните парични
задължения е започнала да тече от 11.03.2015 г. (последното осъществено по процесното
изпълнително дело принудително изпълнително действие по прекратеното поради настъпила
процесуална перемпция изпълнително дело – насрочена публична продан), като тя е изтекла
на 11.03.2020 г.
Въззиваемият-ответник е подал отговор на въззивната жалба, в която излага
подробни съображения да нейната неоснователност.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният отрицателен
установителен иск е уважен по отношение на следните суми: 1) 1641,24 лв. – неолихвяемо
вземане и 2) 42,59 лв. – законна мораторна лихва върху главницата от 25551,71 лв., изтекла
за периода от 13.03.2020 г. до 19.03.2020 г., както и от ищцата в частта, в която исковата
молба е върната на основание чл. 130 ГПК (в тази част то по своето правно естество
представлява Разпореждане) – за недължимост на сумата от 100 лв. (разноски в
изпълнителното производство) и на сумата от 2407,26 лв. – такси по ТТЗЧСИ, поради което
в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се
явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Предявени са кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Тъй като във въззивната жалба не е наведен довод за необоснованост на
първоинстанционното решение (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), въззивният съд следва да приеме,
че в обективната действителност са настъпили правнорелевантните факти, приети за
установени от първоинстанционния съд - 1) между „Банка ДСК” ЕАД и М. Ф. А. е
съществувало облигационно правоотношение по Договор за ипотечен кредит от 16.10.2007
г.; 2) с влязла в сила Заповед за незабавно изпълнение е допуснато изпълнението на
удостоверените в този съдебен акт парични притезание, като първоначално е било
образувано изп. дело № 64/2011 г. по описа на ЧСИ С. К.; 3) неколкократно - при
предприети от съдебния изпълнител въз основа на посочени изпълнителни способи от
взискателя изпълнителни действия (възбрана на ипотекиран имот и изнасянето му на
публична продан), започналата да тече с влизането в сила през 2011 г. Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК общата (5-годишна, както за главното, така и за акцесорните
парични вземания - арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД) погасителна давност е била прекъсвана - през
периода от 2011 г. до 11.03.2015 г. (макар че Постановлението за възлагане, с което е
приключило публичната продан на имота, е влязло в сила в по-късен момент - на 12.05.2015
г., от който момент се счита, че е започнало теченото на нова обща погасителна давност; по
същество в този смисъл са и тълкувателните разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК - „Прекъсва давността предприемането на кое да е
2
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ...: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта... При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ”); 4) с
Договор за цесия от 15.03.2017 г. банката е прехвърлила на ответника остатъчното
изпълняемо право, предмет на изпълнителното дело, като цедентът е овластил цесионера да
уведоми длъжника за това субективно изменение на кредитното правоотношение (промяната
на кредитора); 5) макар и цесионерът като пълномощник на цедента да е направил опит да
уведоми длъжника за цесията, до знанието на ищцата не е достигнало изпратеното на
посочения в договора за банков кредит адрес съобщение за прехвърляне на вземането на
новия кредитор; 6) с Постановление от 06.02.2018 г. ЧСИ е констатирал прекратяването ex
lege - поради настъпила процесуална перемпция, на изпълнителното производство по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК и 7) по молба на ответника от 17.02.2018 г. е образувано ново
изпълнително дело с № 108/2020 г. по описа на ЧСИ С. К. за принудителното изпълнение на
остатъчните парични задължения по процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК, като по искане от 17.02.2020 г. на взискателя - новия кредитор, съдебният изпълнител
със запорно съобщение до трето задължено лице (банка) е наложил изпълнителен запор
върху банковите сметки на длъжника (запорното съобщение е изпратено на 05.03.2020 г.). В
този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени
в т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК - „Въззивният съд може
да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на
оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част”.
Във въззивната жалба липсват и конкретни оплаквания относно размера на
задължението, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд трябва да
приеме, че оспорените парични вземания, предмет на въззивното производство, възлизат на
сумата, която СГС е установил въз основа на допуснатата и изслушана от него ССЕ.
Следователно, спорът, пренесен пред САС с въззивната жалба, се съсредоточава
върху обстоятелството дали цесията, с която банката е прехвърлила на ответника
остатъчната част от изпълняемото право, е била надлежно доведена до знанието на
длъжника, т.е. дали е породила действие спрямо него (арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД), както и дали
предприетите преди изтичане на общата (5-годишната) погасителна давност изпълнителни
действия по новообразуваното изпълнително дело - по искане на взискателя-ответник, са
действителни, т.е. дали са годни да прекъсната теклата от 11.03.2015 г. (съобразно приетия
от СГС момент, в който е била прекъсната давността) до 17.02.2020 г. давност - с оглед на
обстоятелството, че цесията не е била надлежно съобщена на длъжника по изпълнението
(преди настоящото исково производство).
Погасителната давност представлява уреден в закона календарен период от време,
през който - поради бездействието на кредитора, определено материалноправно притезание
не е било надлежно упражнено, поради което, за да се обезпечи правната сигурност в
гражданския оборот, след изтичане на този срок то не може да бъде удовлетворено с
помощта на държавната принуда.
А нормативната цел на предявения иск за оспорване на изпълнението по чл. 439, ал. 1
ГПК е насочена именно към отричане на правото на кредитора да удовлетвори своето
материално право чрез помощта на държавната принуда, когато след стабилизиране на
изпълнителното основание (в конкретния случай след влизането в сила на Заповедта за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК) са настъпили нови факти, обуславящи погасяването
на изпълняемото право, обективирано в издадения изпълнителен лист.
3
Не е спорно между страните, че с процесния договор за цесия надлежно е
прехвърлено изпълняемото право от патримониума на банката в имуществения комплекс на
ответника (цесионер по договор за покупко-продажба на паричните вземания). Това
обстоятелство изрично се признава от въззивника („... „ОТП Факторинг България” ЕАД,
макар да е бил титуляр на цедираното в негова полза вземане и да е имал процесуалното
право да образува изпълнително дело...”). Следователно, като в хода на изпълнителното
производство - на 15.03.2017 г., взискателят е прехвърлил изпълняемото право на цесионера
- ответник в настоящия исков процес, е настъпило частно правоприемство, като при това
субективно изменение на облигационното правоотношение „ОТП Факторинг България”
ЕАД е придобило качеството на кредитор, респ. на взискател в изпълнителното дело. А
съгласно правната норма на чл. 429 ГПК, уреждаща т. нар. субективни предели на
изпълнителния лист, частните правоприемници на взискателя (в настоящия случай
цесионерът) могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя
изпълнителен лист. Именно това е сторил ответникът, след като надлежно е придобил
изпълняемото право - по негово искане е образувано ново изпълнително дело, по което са
предприети изпълнителни действия (запор върху банкови сметки на длъжника по
изпълнението), с което е прекъсната започналата да тече, но неизтекла обща (5-годишна)
погасителна давност. Следователно, той не е бездействал в този срок, а напротив активно е
упражнявал своите материални субективни права, поради което не се е погасила неговата
правна възможност да иска с помощта на държавната принуда придобитото чрез цесията
изпълняемо право да бъде удовлетворено. В този смисъл, за прекъсването на погасителната
давност е ирелевантен фактът дали длъжникът е бил надлежно уведомен от цедента за
извършеното прехвърляне на изпълняемото право. Достатъчно е, че новият взискател е
упражнил придобитото облигационно право чрез насочване на принудителното изпълнение
срещу имуществени права на длъжника. Нещо повече, дори и цесията да не е била годна да
прехвърли изпълняемото право (това обстоятелство нито се твърди, нито се установява),
респ. да не е била надлежно съобщена на длъжника, неговите права - след принудителното
удовлетворяване на процесните парични притезания, не биха били накърнени - той би
платил на овластен от закона кредитор (арг. чл. 75, ал. 1, изр. 1, предл. последно ЗЗД), като
това изпълнение би притежавало погасително действие - арг. чл. 433, ал. 5 ГПК. А
нормативното назначение на изискването, регламентирано в разпоредбата на чл. 99, ал. 4
ЗЗД, за уведомяване на длъжника от цедента за настъпилото субективно изменение на
облигационното правоотношение - по отношение на кредитора, е насочено именно към
обезпечаване изпълнението на дълга на действителния кредитор. След като съдебният
изпълнител е постановил задължението да бъде изпълнено на нов кредитор, плащайки на
него, длъжникът ще се освободи от тази облигационна обвързаност, а в случай че този акт
на съдебния изпълнител е бил незаконосъобразен, това обстоятелство не се отразява на
погасителния ефект на плащането, а единствено може да бъде основание за ангажиране на
неговата имуществена отговорност (ако плащането е било извършено на мним кредитор).
Но същественото е, че когато действителният кредитор - цесионерът, е упражнил
придобитото парично право преди да изтече погасителната давност, той не бездейства и не
може да му се отрече правната възможност с помощта на държавната принуда да
удовлетвори своето изпълняемо право. Следователно, неоснователен се явява поддържаният
от ищцата и пред въззивната инстанция основен правен довод, че поради неуведомяване на
длъжника за релевантното частно правоприемство (цесията) от цедента преди образуване на
второто изпълнително дело „няма извършено валидно изпълнително действие..., тъй като
към цитирания момент цесията не е произвела правно действие срещу нея”.
В същия смисъл са и разясненията на ВКС по този правен въпрос, дадени в
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 209/28.11.2018 г. на ВКС по т. д. №
2530/2017 г., I т. о., ТК (посочено и от ответника) - „Без значение за основателността на иска
по чл. 439 ГПК срещу.. новия кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното
4
уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този
факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде
удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от
отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда
изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат
и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство,
длъжникът се освобождава от дълга... Промяната в страните в изпълнителното
производство не заличава това право, то продължава да съществува и да е обект на
принудително изпълнение, предмет на образуваното изпълнително дело. При
конституирането на нов взискател, на мястото на стария, изпълнителното дело е висящо
между конкретни страни, а като правна последица от уважаване на иска по чл. 439 ГПК е
отричане на самото изпълняемо право и съответно прекратяване на изпълнението, т. е.
прекратяване на изпълнението и срещу цедента, който е инициирал това производство”.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
доводи и настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че започналата да тече на
11.03.2015 г. (съобразно приетия от СГС момент, в който е била прекъсната давността) обща
(5-годишна) погасителна давност е била прекъсната на 17.02.2020 г. (с поискания от
цесионера и наложен запор върху банкови сметки на длъжника) - преди тя да изтече на
11.03.2020 г.
От този момент е започнало теченето на нова 5-годишна погасителна давност, която
обаче не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба, въз основа на която е
образувано настоящото исково производство - 14.05.2020 г. (в този момент тя е била спряна
на основание чл. 115, б. „ж” ЗЗД). Едва след влизане в сила на настоящото решение теченето
на започналата на 05.03.2020 г. (изпращането на запорното съобщение до банката-трето
задължено лице), но спряна на 14.05.2020 г., погасителна давност ще продължи (настоящият
съдебен състав счита, че с предявяване на отрицателния установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК погасителната давност по отношение на отричаното
материално притезание не се прекъсва на основание чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, а
единствено се спира на основание чл. 115, б. ж” ЗЗД).
Тъй като към подаване на исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото исково производство, оспорените изпълняеми права не са били покрити с
изтекла обща (5-годишна) погасителна давност, те са годни за принудително
удовлетворяване с помощта на държавната принуда, към която цел е насочено образуването
на процесното изпълнително дело. Следователно, предявените кумулативно обективно
съединени отрицателни установителни искове, предмет на въззивното производство, са
неоснователни и законосъобразно са били отхвърлени от СГС.
Материалноправното действие на уведомяването за цесията (арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД) е
настъпило на 04.09.2020 г. - с връчване на препис от отговора на исковата молба, към която
са приложени договорът за цесия; пълномощното, с което цедентът е овластил цесионера да
уведоми длъжника за това частно правоприемство и самото уведомление за цесията, но,
както бе изяснено, това обстоятелство е ирелевантно за правилното решаване на правни
спор, предмет на делото - същественото е, че дългът е възникнал надлежно и съществува,
годен за удовлетворяване с помощта на държавната принуда, за което е образувано второто
изпълнително производство (по искане на взискателя-цесионер).
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
решението на СГС следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се
остави без уважение.
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия-ответник следва да бъде присъдено
5
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 150 лв.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262801/29.04.2021 г., постановено по гр. д. №
3936/2020 г. по описа на СГС, ГО, 18 с-в - обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП М. Ф. А., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***”
№ ** да заплати на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков” № 19, ет. 2 сумата от
150 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от получаване на препис от него.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6