РЕШЕНИЕ
гр. София, 18.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на първи юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 10419 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 409215 от 16.05.2018 г., постановено по
гр.дело № 25340/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 с-в ответникът „Ч.– И.“ ЕООД е
осъден да заплати на И.А.Ч. на основание чл. 280 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата
от 3150 лева, представляваща обезщетение за неспазено 1-месечно предизвестие
при прекратяване на договора, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2017
г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 11340 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода
09.12.2013 г. – 05.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 25.04.2017
г. до окончателното ѝ изплащане.
С решението са отхвърлени предявените от И.А.Ч. против „Ч.“
ЕООД искове, както следва: 1/ за обезщетение за несъобразено предизвестие за
прекратяване на договор за управление – за разликата над 3150 лева до пълния
предявен размер от 9450 лева; 2/ за сумата от 1042 лева, представляваща
обезщетение в размер на законната лихва за забава за периода 17.03.2016 г. –
25.04.2017 г. върху сумата за обезщетение за неспазено предизвестие при
прекратяване на договора за управление; 3/ за сумата от 1500,12 лева,
представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава за периода 06.01.2016 г. – 25.04.2017 г.
върху сумата за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
въпроса за разпределение на отговорността за разноски в производството пред
себе си, съобразно изхода на спора, като е осъдил ответника „Ч.“ ЕООД да
заплати на ищеца И.А.Ч. сумата от 1654,52 лева, представляваща разноски по
делото.
Срещу решение № 409215 от 16.05.2018 г., постановено по
гр.дело № 25340/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, в частта, с която
предявените от И.А.Ч. срещу „Ч.“ ЕООД искове са уважени, е подадена въззивна
жалба от ответника „Ч.“ ЕООД. В жалбата се излагат съображения за неправилност
и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Поддържа се, че процесния договор за управление е бил прекратен въз основа на
решение на Столичен общински съвет без предизвестие, поради системно
неизпълнение на задълженията по договора от страна на И.Ч.. Сочи се, че дори да
се приеме, че договорът е прекратен с 1-месечно предизвестие от страна на
възложителя, то решението на Столичен общински съвет е от 17.12.2015 г., от
която дата тече срока за предизвестието и в този смисъл последният срок е спазен.
Излагат се съображения, че неправилно първоинстнционният съд е приел, че на
ищеца се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода
09.12.2013 г. – 05.01.2016 г. В тази връзка се поддържа, че в цитираната от СРС
практика на ВКС по отношение приложимостта на разпоредбите на Кодекс на труда
при определяне размер на обезщетението по договор за управление, изрично е
посочено, че прилагането на Кодекс на труда е допустимо, но не и задължително.
Посочва се, че ищецът е отсъствал често и е действал недобросъвестно,
неизпълнявайки задължението си по договора за управление. Поддържа се, че
размерът на неползвания отпуск, както и размера на обезщетението за него са
останали недоказани в производството. Отделно се посочва, че дори да се приеме,
че И.Ч. действително не е ползвал платения си отпуск и има право на обезщетение
за неползван платен годишен отпуск, то правото му се е погасило по давност с
изтичане на две години от края на годината, за която се полага. В тази връзка
се поддържа, че ищецът претендира обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск от 09.12.2013 г., следователно към момента на прекратяване на договора
правото му да ползва отпуск е погасено, а оттам и правото му да претендира
обезщетение за неговото неизползване.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и за постановяване на решение, с което предявените от И.А.Ч.
срещу „Ч.“ ЕООД искове бъдат отхвърлени изцяло. Евентуално се моли в случай, че
въззивният съд прецени, че на ищеца се дължи обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, да уважи иска частично, за период от две години предшестващ
датата на подаване на исковата молба, съгласно чл. 176а КТ.
Вследствие на представена по делото справка от Търговски
регистър по партидата на въззивника и с определение, постановено в проведеното
по делото открито съдебно заседание на 01.07.2019 г. е допусната промяна в
наименованието /правно-организационната форма/ и ЕИК на дружеството-ответник от
„Ч.“ ЕООД, ЕИК *******на „Ч.- И.“ ЕАД, ЕИК *******.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна И.А.Ч. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който са
изложени съображения за неоснователност на същата. Поддържа се, че процесният
договор за управление е прекратен неправомерно от страна на ответника по
делото. Посочва се, че ответното дружество не е посочило в хода на
производството нито едно конкретно задължение по договора, което да не е
изпълнено от страна на ищеца. Поддържа се, че правилно СРС е приел, че
процесния договор за управление е прекратен на 05.01.2016 г. без предизвестие и
без да е налице някое от предвидените в договора основания за прекратяване без
предизвестие. Оспорва се и направеното от въззивника във въззивната жалба
възражение, че към момента на прекратяване на договора правото на ищеца да
ползва отпуск е погасено, а оттам и правото му да претендира обезщетение за
неговото неизползване. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение
в обжалваната част. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира следното:
Въззивната жалба срещу решение № 409215 от 16.05.2018
г., постановено по гр.дело № 25340/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 с-в е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на
инстанционна проверка, поради което се явява процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния
съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение правилността на обжалваното решение,
въззивният съд намира следното:
На 10.01.2014 г. между страните в производството е
сключен договор за възлагане на управление, по силата на който едноличният
собственик на капитала на ответното дружество, в качеството му на доверител, е
възложил на ищеца - довереник, да управлява "Ч." ЕООД /сега „Ч.-И.“
ЕАД“/. Страните са постигнали съгласие относно взаимните си права и задължения.
Съгласно чл. 2 от договора същия се сключва за срок от три години считано от
09.12.2013 г., на която дата е вписано Решение № 665 по Протокол № 52 от
21.11.2013 г. на Столичен общински съвет в Търговски регистър към Агенция по
вписванията. Размерът на възнаграждение, дължимо на управителя е уговорено
между страните в чл. 8 от договора, като е предвидено, че същото се определя
чрез бална оценка, образувана въз основа на резултатите от предходната година и
предходното тримесечие по показателите и критериите от таблиците, съгласно
Приложение № 1 към чл. 47 от Наредбата за реда за учредяване на търговски
дружества и упражняване на правата на собственост на общината и търговските
дружества /НРУТДУПСОТД/ и определената стойност на една бална единица. Страните
са уговорили също така, че ищецът има право на 30 дни платени неприсъствени дни,
извън празничните и почивните дни за всяка календарна година, като периода на
ползването им се определя лично от управителя в рамките на всяка година. В чл. 14,
ал. 1 от договора страните са се съгласили, че договорът може да бъде прекратен
с писмено предизвестие от управителя с не по-малко от 3 месеца, както и по
искане на Столичния общински съвет с предизвестие от 1 месец. С чл. 14, ал. 2
от договора страните са уговорили, че същият може да бъде прекратен преди изтичане
на срока с решение на Столичния общински съвет, без предизвестие: 1/ при
неизпълнение на икономическите показатели, определение по чл. 43, ал. 2 от НРУТДУПСОТД;
2/ при нарушаване на закона, извършено при или по повод изпълнението на
задълженията по договора или при нарушаване на наредбата; 3/ при извършване на
действия или бездействия на лицето, довели до влошаване на финансовите
резултати на дружеството или от които са произтекли щети за него.
С предизвестие от 16.12.2015 г., за прекратяване действието
на договор за възлагане на управлението на „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/, ищецът
И.Ч. и на основание чл. 14, ал. 1, т. 2 от договора е уведомил възложителя по
същия, че след изтичане на определения минимален срок от 3 месеца, желае да
бъде прекратено действието на договор за възлагане на управлението на „Ч.“ ЕООД
от 10.01.2014 г.
С решение № 91/17.12.2015 г. на Столичен общински съвет
е взето решение за освобождаване на ищеца И.А.Ч. от длъжността управител на „Ч.“
ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/, считано от 05.01.2016 г.
От заключението на вещото лице Еленка Иванова по
изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна експертиза, неоспорено от страните,
се установява, че последното изплатено възнаграждение на ищеца от страна на
възложителя по договор за възлагане на управлението на „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“
ЕАД“/ от 10.01.2014 г. е при основна заплата от 3780 лева. Установява се още,
че за периода от 09.12.2013 г. /датата на сключване на процесния договор за
възлагане на управление/ до 05.01.2016
г. И.А.Ч. в качеството си на управител на „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ не е
ползвал платен годишен отпуск, че полагащия се и неизползван платен годишен
отпуск на ищеца е в размер на 60 дни, както и че обезщетението за целия
неизползван платен годишен отпуск възлиза на сумата от 11 340 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Договорът за възлагане на управление има правната
характеристика на договор за поръчка, поради което на основание чл. 288 ТЗ
приложение намират разпоредбите на чл. 280 ЗЗД и сл. Договорът за поръчка е
прекратен при условията на чл. 287, предл.2 ЗЗД - поради оттегляне на поръчката
от доверителя. От страна на ответника са наведени съображения, че договорът е
прекратен на основание чл. 14, ал. 2 от същия, поради системно неизпълнение на
задълженията по него от страна на довереника. Тежестта на доказване на горните
обстоятелства е в тежест на ответника от когото не са представени по делото
доказателства, от които да може да се направи извод, че действително е било
налице системно неизпълнение на задълженията по договора от страна на ищеца,
което от своя страна да е в състояние да обуслови възможност за прекратяване на
договора на основание чл. 14, ал. 2 от същия.
Страните по договора за възлагане на управление са
регламентирали последиците при едностранно прекратяване на договора. Страните
спорят дали договорът е прекратен от ответника с предизвестие или без
предизвестие, както и дали ответникът е спазил срока на предизвестие или не. От
страна на ответника са наведени съображения, че договорът е прекратен на
основание чл. 14, ал. 2 от същия, поради системно неизпълнение на задълженията
по него от страна на довереника. Тежестта на доказване на горните обстоятелства
е в тежест на ответника от когото не са представени по делото доказателства, от
които да може да се направи извод, че действително е било налице системно
неизпълнение на задълженията по договора от страна на ищеца, което от своя
страна да е в състояние да обуслови възможност за прекратяване на договора на
основание чл. 14, ал. 2 от същия. От представеното по делото решение № 91 от
17.12.2015 г. на Столичен общински съвет се установява, че с решение от същата
дата е прекратен договора за възлагане на управление сключен между „Ч.“
ЕООД и И.А.Ч.. Не са представени по
делото доказателства, от който да се направи извод, че ответникът е спазил
срока по чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора, от което се налага единствен извод,
че правоотношението е прекратено без предизвестие от доверителя, без да са били
налице предпоставките на чл. 14, ал. 2 от процесния договор. С оглед на това
следва да се приеме, че ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест,
разпределена с доклада по делото, да установи правоизключващото си възражение
за спазен срок на предизвестие.
Следващият въпрос, който следва да намери своето
разрешение в настоящото производство е този, дали при изрично уговорена клауза
за предизвестие за прекратяване на договора за управление, неспазването ѝ
би представлявало виновно поведение на възложителя, и дължи ли се от него
обезщетение за това виновно поведение. Налице е задължителна, трайно установена
съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, че правоотношението, което
възниква по договор за управление не е трудово, а има мандатен характер и се
регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Според практиката
на ВКС, прилагането по аналогия на норми от Кодекс на труда е допустимо, само
когато са уговорени изрично обезщетения, аналогични с предвидените в Кодекса на
труда, но има неяснота относно техния размер. В случая с претендираното
обезщетение за неспазен срок за предизвестие посоченото условие обаче липсва.
Видно от представения по делото договор за възлагане на управлението на „Ч.- И.“
ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ от 10.01.2014 г. страните по договора не са уговорили
дължимост на обезщетение при прекратяване на договора без предизвестие, поради
което и независимо от обстоятелството, че по делото се установи, че договорът е
прекратен от доверителя – възложител без спазване на срока за предизвестие,
уговорен в чл. 14, ал. 1, т. 3, обезщетение за неспазване на едномесечния срок за
предизвестие по чл. 14, ал. 1, т. 3 от процесния договор не се дължи от
ответника.
В клаузата на чл. 13 от договора страните са предвидили
заплащане на обезщетение за неизползваните платени дни за времето на действие
на договора. Предвид граматическото тълкуване на използвания в разглежданата
клауза израз за "платени неприсъствани дни", при съблюдаване
изискванията на чл. 20 ЗЗД, с оглед установяване действителната обща воля на
страните, следва да се приеме, че дължимото възнаграждение/обезщетение за неприсъствените
дни е съизмеримо с дължимото по договора за присъствените/работни дни. Страните
са уговорили задължение за изплащане на обезщетение за неизползвания отпуск на
довереника, но не са регламентирали метод за определяне на това обезщетение.
Предвид обстоятелството, че не е уговорен различен режим в зависимост от това
дали платените неприсъствени дни са използвани или не, следва да се приложи по
аналогия разпоредбите на КТ (решение № 159/09.12.2010 г. по т. д. № 1127/2009
г., ТК, І ТО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК). Съгласно заключението
на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна експертиза, неоспорено
от страните, се установява, че за периода от 09.12.2013 г. /датата на сключване
на процесния договор за възлагане на управление/ до 05.01.2016 г. И.А.Ч. в качеството си на
управител на „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД“/ не е ползвал платен годишен отпуск,
че полагащия се и неизползван платен годишен отпуск на ищеца е в размер на 60
дни, както и че обезщетението за целия неизползван платен годишен отпуск
възлиза на сумата от 11 340 лева. Ето защо полагащото се на ищеца обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск възлиза на 11 340 лева. Обжалваното
решение в частта на разглежданата искова претенция е обосновано, като съдът е
съобразил всички ангажирали по делото доказателства в тяхната съвкупност, като
е определил размера на претендираното обезщетение въз основа на изслушаната
съдебно - счетоводна експертиза, при съобразяване постигнатите уговорки между
страните относно уговореното месечно възнаграждение на ищеца.
По отношение на възражението, направено с въззивната
жалба, че правото на ищеца да използва платения си годишен отпуск е погасено по
давност, от което следва, че и претенцията за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск е погасена по давност, настоящият съдебен
състав намира, че доколкото такова възражение се прави за първи път едва с
въззивната жалба, то същото се явява преклудирано. Съгласно разрешенията дадени
в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС
възраженията
на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока
за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се
направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителнадавност.
Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната
поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата
инстанция, какъвто не е настоящият случай.
По изложените съображения съдът счита, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД е
осъдено да заплати в полза на И.А.Ч. сумата от 3150 лева, представляваща
обезщетение за неспазено 1-месечно предизвестие при прекратяване на договор за
възлагане на управлението на „Ч.- И.“ ЕООД /сега Ч.-И.“ ЕАД/ от 10.01.2014 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, като вместо това предявеният от И.А.Ч. против
„Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ иск за заплащане на обезщетение за неспазено
предизвестие при прекратяване на договор за възлагане на управлението на „Ч.- И.“
ЕООД от 10.01.2014 г. за сумата от 3150 лева, следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционното решение в частта, с която „Ч.“ ЕООД
/сега „Ч.-И.“ ЕАД/ е осъдено да заплати в полза на И.А.Ч. сумата от 11 340
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за период
09.12.2013 г. – 05.01.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 25.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, следва да бъде
потвърдено като правилно и обосновано.
Решението в необжалваните му части е влязло в сила и
настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по тях.
По отношение на разноските:
Предвид частичната основателност на въззивната жалба
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и изцяло в частта за
разноските, като вместо това отговорността за разноските в първоинстанционното
производство следва да бъде разпределена по следния начин: на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът „Ч.-И.“ ЕАД /преди „Ч.“ ЕООД/ следва да бъде осъден да
заплати в полза на ищеца И.А.Ч. сумата от 1293,65 лева, представляваща разноски
в първоинстанционното производство за държавна такса, депозит за вещо лице по
съдебно-счетоводна експертиза и адвокатско възнаграждение, съразмерно на
уважената част от предявените искове. Ответникът „Ч.-И.“ ЕАД има право на
разноски в първоинстанционното производство, съразмерно на отхвърлената част от
исковете. Видно от документите по делото ответникът не е поискал присъждането
на разноски и не е представил доказателства за тяхното извършване, поради което
и не следва да му бъдат присъждани.
При този изход на спора право на разноски пред
въззивната инстанция имат и двете страни в производството.
Искане за присъждане на разноски е направено единствено
от въззиваемата страна, която е представила и доказателства за извършването на
такива, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1620 лева.
Предвид горното и на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК „Ч.-И.“ ЕАД /преди „Ч.“ ЕООД/ следва да бъде осъден да заплати в
полза на И.А.Ч. сумата от 1267,83 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Предвид липсата на направено искане за присъждане на
разноски от страна въззивника „Ч.-И.“ ЕАД, то такива не следва да му бъдат
присъждани.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
409215 от 16.05.2018 г., постановено по гр.дело № 25340/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 63 с-в в частта, с която „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ е осъдено да
заплати в полза на И.А.Ч. сумата от 3150 лева, представляваща обезщетение за
неспазено 1-месечно предизвестие при прекратяване на договор за възлагане на
управлението на „Ч.- И.“ ЕООД от 10.01.2014 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 25.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, като
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от
И.А.Ч. против „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ иск за заплащане на обезщетение за
неспазено предизвестие при прекратяване на договор за възлагане на управлението
на „Ч.- И.“ ЕООД от 10.01.2014 г. за сумата от 3150 лева.
ОСЪЖДА „Ч.-И.“ ЕАД,
ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** да заплати на И.А.Ч., ЕГН **********
с адрес: *** сумата от 1293,65 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 409215 от 16.05.2018
г., постановено по гр.дело № 25340/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 с-в в
частта, с която „Ч.“ ЕООД /сега „Ч.-И.“ ЕАД/ е осъдено да заплати в полза на И.А.Ч.
сумата от 11 340 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за период 09.12.2013 г. – 05.01.2016 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 25.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 ГПК вр. чл.
78, ал. 1 ГПК „Ч.-И.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на И.А.Ч., ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 1267,83 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Решение № 409215 от 16.05.2018 г., постановено по
гр.дело № 25340/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 с-в в необжалваните части е
влязло в сила.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.