О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№ 187
гр. Пловдив, 03.04.2017 г.
Пловдивски Апелативен Съд – трети
граждански състав в закрито заседание на
трети април две хиляди и седемнадесета година в състав
Председател: Вера Иванова
Членове: Емилия Брусева
Величка
Белева
като
разгледа докладваното от съдията Белева ч.гр.д. № 41/2017 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 274 ал. 1 т. 2 във вр. с чл. 121
от ГПК.
Обжалва се от ищците Е.А.К., ЕГН – **********,
Д.А.К., ЕГН – ********** и А.Д.К., ЕГН – ********** чрез процесуалния им
представител адвокат Г.Г. Определение № 573 от
18.10.2016 г., постановено по гр.д. № 549/2015 г. на Окръжен Съд – гр. П., с
което е прекратено производството по делото по описа на Окръжен Съд – гр. П. –
поради местна неподсъдност на предявените искове, и същото е изпратено по
подсъдност на С. Г. Съд на основание чл. 108 ал. 1 от ГПК. Жалбоподателите
поддържат оплаквания за неправилност и искане за отмяна на определението и
връщане на делото на Окръжен Съд – гр. П. – който е – според тях, родово и
местно компетентния съд за разглеждане на спора.
Ответниците по частната жалба – и по
предявените искове, Н.С. на РБ. и М.н.п.н. РБ., не са депозирали отговори.
Ответника М. на ф. на РБ. е депозирало
отговор частната жалба да е неоснователна.
Съдът установи следното:
Жалбата е допустима – в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, внесена е дължимата ДТ, изпълнена е процедурата по чл.
276 от ГПК.
Разгледана п същество е неоснователна.
Предявени са обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Е. с./ ДЕС / за обезщетяване
на причинени на ищците неимуществени и имуществени вреди вследствие нарушение
на правото на ЕС.
Твърди се ищците да са наследници по закон на
покойната К.Д. К., починала на 8.6.2010 г. по причина на жестоко убийство с
извършител А.Д. Ш., ЕГН – **********. За това си престъпление Ш. бил признат за
виновен и му е наложено наказание 12 години лишаване от свобода с влязла в сила
на 28.12.2010 г. присъда по нохд № ***/2010 г. на
Окръжен Съд – гр. П., с която присъда Ш. и осъден да заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер от по 80 000 лв. на първите двама ищци Е. и Д.
и 20 000 лв. на третия ищец А., ведно със законните лихви, считано от
увреждането. За така присъдените им обезщетения на ищците били издадени
изпълнителни листове, въз основа на които те образували изпълнително
производство по надлежния ред, но въпреки предприетите изпълнителни действия –
както и обезпечителни такива, не могли да удовлетворят притезанията
си и до момента са събрани от длъжника незначителни части от тях. Предвид
установеното в хода на изпълнителното производство относно длъжниково
имущество – пълна липса на имущество, нямало никакви изгледи ищците да получат
обезщетенията си и за в бъдеще. Липсвала възможност да бъдат компенсирани и по
реда на влезлия в сила на 1.1.2007 г. Закон за подпомагане и финансова
компенсация на пострадалите от престъпления / ЗПФКПП / - приет въз основа на
Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29.4.2004 г. относно обезщетението на
жертвите на престъпления, тъй като този закон предвиждал държавата да
компенсира само имуществените вреди – пряка и непосредствена последица от
престъплението, но не и неимуществените такива. Горното съставлявало неправилно
транспониране на европейското законодателство изобщо и конкретно на
горепосочената директива и е в нарушение на правото на ЕС и на Конституцията на
РБ.. В нарушение на общностното право и Конституцията
на РБ липсвал и създаден адекватен
държавен механизъм, чрез който да се осигури ефективното получаване на
обезщетенията, присъдени на жертвите на престъпления. Българското
законодателство също така третирало неравнопоставено жертвите на различните
видове престъпления. Така например за жертвите на пътно транспортните
престъпления законодателството предвиждало да бъдат обезщетявани както
неимуществените, така и имуществените им вреди не само от деликвента,
но и от застрахователя му по задължителна застраховка „ гражданска отговорност
„, а в случай че такава няма – от Г. ф.. Това съставлявало поставяне в
неравностойно и неравноправно положение различните видове жертви -
дискриминационно третиране на пострадалите от престъпления лица чрез въвеждане
на множество различни, но дискриминационни режими за обезщетяване и също
съставлявало нарушение на правото на ЕС и на Конституцията на РБ..
С оглед изложеното и на основание чл. 4
§ 3 от ДЕС и всеки друг релевантен текст от ДЕС самостоятелно, но и във връзка
с Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29.4.2004 г. и ЗПФКПП претендират заплащане
на обезщетения за причинени неимуществени и имуществени вреди от нарушение
правото на ЕС, като обезщетенията за неимуществени вреди са в размери съответни
на присъдените им, но останали неудовлетворени такива в изпълнителното
производство, а имуществените – в размерите на заплатените за това изпълнително
производство адвокатски хонорари – за
които си разноски също не са удовлетворени. Исковете са насочени срещу РБ. чрез
М. на ф., срещу Н.С. на РБ. / в качеството му на законодателен орган на
държавата, отговорен изцяло за текстовете на приетите от него закони, в това
число и съответствието им с европейското законодателство и като орган
ратифицирал договора за присъединяване на РБ. към ЕС / и срещу М.н.п.н. РБ. –
във връзка с неговите правомощия и отговорности по Конституция във връзка с
изготвянето на проекто – закони и становища по проекто – закони, изготвени от друг орган, по международни
договори и други материали, необходими за изпълнение и прилагане на актовете на
ЕС, осъществяваното международно правно сътрудничество и международна правна
помощ, както и защото към М.н.п. е създаден националния съвет за подпомагане и
компенсация на пострадали от престъпления по горецитирания
ЗПФКПП. Искането е за солидарното осъждане на тримата ответници. При условие на
евентуалност – ако съдът приеме недопустимост или липса на предпоставки за
солидарна отговорност, исковете да се уважат срещу главен ответник РБ. чрез М.
на ф., първи евентуален ответник – Н.С. на РБ. и втори евентуален ответник – М.н.п.н.
РБ..
Ответниците са депозирали отговори, в
които вземат становища че исковете са недопустими, евентуално неоснователни,
като М.н.п.н. РБ. и Н.С. на РБ. са заявили възражения и за местната им
неподсъдност на Окръжен Съд – П..
Възражението за местна неподсъдност е
прието за основателно, поради което с обжалваното определение окръжен съд – П.
е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на С. Г. съд
на основание чл. 108 ал. 1 от ГПК. Изложените мотиви са в насока правното
основание на исковете да е чл. 49 от ЗЗД, съответно процесуалния ред, по който
те следва да бъдат разгледани е регламентирания от ГПК, а не този по ЗОДОВ- в
който смисъл и едното от двете противоречиви становища в съдебната практика до
момента при липса все още на постановено решение по тълкувателно дело № 2/2015
г. на ВКС и ВАС. И тъй като и тримата ответници са със седалища в гр. С. и на
основание чл. 108 ал. 1 от ГПК делото е изпратено на С. Г. съд като родово и
местно компетентния съд по спора.
Поддържа се от жалбоподателя че
определението е незаконосъобразно, тъй като местната подсъдност в случая е
изборна. Позовава се на разпоредбата на чл. 115 от ГПК, според която иск за
вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършване
на деянието. Поддържа се също че за ищците би било максимално трудно да пътуват
до С., докато за ответниците не би имало каквито и да е затруднения да изпращат
процесуалните си представители в провинцията и конкретно в П., предвид и факта
че разстоянието от столицата до П. се изминавала за време от 60 до 90 минути.
Изложени са и съображения че вече 10 години след приемането ни в Европейския
Съюз държавата ни все още не е създала в законодателство си изрична правна уредба
по исковете за вреди от нарушение на общностното
право / допустими съгласно дългогодишната практика на СЕС/, в това число и по въпросите по подсъдността и
процедурата за разглеждането на тези искове.
Частната жалба настоящия състав на съда
намира за неоснователна.
Между страните няма спор че
отговорността на Р. Б. като държава – членка на ЕС по принцип може да бъде
ангажирана при допуснато нарушение на правото на ЕС. Няма спор и че
твърдяната в случая норма на чл. 4 § 3
от ДЕС има директно приложение и всеки частноправен субект на държава – членка
на ЕС може да се позовава пряко на нея за ангажиране отговорността на държавата
за вреди от нарушение на общностното право. Правото
на общността не регламентира реда, по който да се реализира тази отговорност,
той следва да бъде определен от националния правов ред като всяка страна - членка
трябва да определи компетентните юрисдикции, които да правораздават
по исковете за репариране на вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС, както
и процесуалния ред и правила, чрез които
засегнатите частноправно субекти да ангажират отговорността на държавата за
обезщетяването на тези вреди. Няма спор и че този ред не трябва да бъде по –
неблагоприятен от приложимия такъв при разглеждане на подобни искове, засягащи
само националното право, както и че той не следва да прави практически
невъзможно или трудно осъществимо реализирането на отговорността на държавата.
Несъмнено вътрешното ни право не регламентира изрично специален процесуален
ред, по който да се реализира извъндоговорната
отговорност на РБ. конкретно за вреди, причинени от нарушения на общностното право. В българската правна система
отговорността на държавата може да се реализира чрез два способа – по общия ред
на чл. 49 от ЗЗД и по специалния ред на ЗОДОВ. Специалния ред по ЗОДОВ е
приложим само в конкретно уредените в него случаи – чл. 1, чл. 2, чл. 2а и
чл.2б от ЗОДОВ. Органите по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ са държавата и общините, които
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при и по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на АПК от административните съдилища. Органите по чл. 2 от ЗОДОВ са правозащитни органи, като държавата отговаря за вреди причинени само
на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при изрично
посочени в нормата хипотези, като споровете са подсъдни на гражданските
съдилища. Предвид предявените от ищците претенции - описани по горе, е
безспорно че материално правните предпоставки за прилагането на ЗОДОВ в случая
не са налице. Отговорността на държавата, установена със специалните разпоредби
на ЗОДОВ е спецефично проявление на принципа за
отговорност на възложителя на работата по чл. 49 от ЗЗД, която отговорност е
също гаранционно обезпечителна. Нормата на чл. 49 от ЗЗД разпорежда че този,
който е възложил на друго лице някаква работа отговаря за вредите, причинени от
него при и по повод изпълнението на тази работа. В хипотеза на чл. 49 от ЗЗД -
за разлика от ЗОДОВ, отговорността не е поставена в зависимост от строго
уредени предпоставки и няма ограничения както за правните субекти, които могат
да претендират ангажирането й, така и за правните субекти срещу които могат да бъдат насочени претенциите, като правният
ред за реализирането на отговорността е гражданско правният. Разпоредбата на
чл. 49 от ЗЗД се прилага от правозащитните органи в дълъг период от време и за
значителен брой случаи, без да има основания да се счита че тя не създава за
ищците ефективна защита, включително и от гледна точка на реда за разглеждането
на споровете – гражданскоправен, и компетентните
съдилища – граждански, чиято местна компетентност се определя от нормите на
ГПК. При претенции за вреди, основаващи се
непозволено увреждане срещу държавни учреждения и/или юридически
лица – какъвто е настоящия, ГПК определя
изборна местна подсъдност – пред съда, в който се намира тяхното управление или
седалище / чл. 108 ал. 1 от ГПК / или пред съда по местоизвършването
на деянието / чл. 115 от ГПК /, като преценката е на ищците. В случая обаче –
предвид че всички ответници са държавни органи с управление *** и се
претендират вреди от нарушение на общностното право
поради неправилно транспониране на европейското законодателство, родово
компетентен по тези искове е все С. Г. съд. Неправилно се поддържа от
жалбоподателите че разпоредбата на чл. 115 от ГПК определя Окръжен Съд – гр. П.
като местно компетентен – доколкото те търсят не вредите от убийството /
извършено в района на ОС – П. /, а вредите от това че държавата в лицето на
посочените от тях като ответници нейни органи – М. на ф., М.н.п. и Н.С., ги е
увредила в нарушение на норми на правото на ЕС. Няма основания да се счита че
за ищците ще е практически невъзможно или изключително трудно реализирането на
претенциите им пред родово компетентния съд в гр. С., а не от съответния такъв
по тяхното местоживеене в гр. П.. С оглед което и няма основание да се прилагат
процесуални правила на ЗОДОВ / без да са налице материално правните
предпоставки за неговото приложение / и конкретно на правилото на чл. 7 от ЗОДОВ за изборната подсъдност – по мястото на увреждането или по настоящия
адрес на увредения.
Установява се следователно че
обжалваното определение на окръжен съд – П. е правилно и следва да бъде
потвърдено, поради което съдът
О П Р
Е Д Е
Л И
Потвърждава Определение № 573 от 18.10.2016 г.,
постановено по гр.д. № 549/2015 г. на Окръжен Съд – гр. П., с което е
прекратено производството по делото по описа на Окръжен Съд – гр. П. – поради
местна неподсъдност на предявените искове, и същото е изпратено по подсъдност
на С.Г. Съд.
Определението може да се обжалва с касационна частна жалба при
условията на чл. 274 ал. 3 т.1 от ГПК пред Върховен Касационен Съд – гр. С. в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател:
Членове: 1.
2.