№ 145
гр. Пазарджик, 18.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Елисавета Радина
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
Сложи за разглеждане докладваното от Албена Г. Палова Въззивно
гражданско дело № 20225200500064 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 10:45 часа се явиха:
Жалбоподателката Г. П. СТ., редовно призована не се явява.
За ответника по въззивната жалба „Креди Йес“ ООД, редовно призован
не се явява представител.
От жалбоподателката Г.С. е постъпило заявление чрез адв. Ф., с което
моли да се даде ход наделото. Заявява, че няма да сочи доказателства.
Претендира присъждане на разноски и адв. възнаграждение по Закона за
адвокатурата. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото пи
редовно призвани страните, затова
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С Решение № 1051 от 25.11.2021г., постановено по гр.д. № 275/21г. на
РС-Пазарджик е отхвърлен предявения от Г. П. СТ., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: с.Г****, представлявана от адв.Д.Ф. – САК, с адрес на
кантора: гр.С*** против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12 иск за прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем №*** към искане №*** сключен
1
между Г. П. СТ., с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********,
като неоснователен.
ПРОГЛАСЕНА Е НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.8, във връзка
с чл.6 от Договор за паричен заем №*** към искане №131222 от
13.05.2020г., сключен между Г. П. СТ., с ЕГН
********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********.
ОСЪДЕН е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12 да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд-Пазарджик държавна такса по
делото в размер на 77,40 лв.
ОСЪДЕН е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12 д а заплати на Г***
П*** С., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Г*** разноски по делото за
държавна такса в размер на 37,03 лева.
ОСЪДЕНА е Г. П. СТ., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с.Г****
да заплати на „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12 разноски по делото за адвокатско
възнаграждение в размер на 250 лева.
ОСЪДЕН е „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ №12 да заплати на пълномощника на
ищцата - адв.Д.Л. Ф., с ЕГН ********** – САК, с адрес на кантора: гр.С***
възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящето
производство в размер на 359,62 лв.
В законния срок решението се обжалва с въззивна жалба от Г. П. СТ., с
изложени оплаквания за незаконосъобразност. Твърди, че
първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения и
не е изпълнил задълженията си съгласно чл. 12 от ГПК да се произнесе по
всички защитни доводи на ищцата и да мотивира решението си съобразно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като не бил изложи
фактически и правни изводи по съществото на спора относно всеки твърдян
от нас относим юридически факт. Съдът не бил обсъди решаващото
обстоятелство, че уговорката за договорна лихва е неравноправна. Не бил
2
изложил правни изводи относно въведеното от нея твърдение, че кредиторът
е разписал неясно и неразбираемо условията на договора относно цената на
кредита, тъй като е заблудил потребителят относно действителният размер на
лихвата. С оглед на което, поддържа твърдението си, че това вземане няма
характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане
изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Кредиторът го бил именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по
чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който такива разходи за обезщетения не се
вземат предвид при изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее
формално ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице били и други елементи,
въз основа на които се формира изводът, че вземането не е неустойка, а
допълнителна икономическа облага за кредитора. Същата се дължала при
неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено
заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и
договорите „Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от
кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или
със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му
е дал обещаните обезпечения. Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения
давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче
кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно
разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това било
категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално
намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват
правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът
бил длъжен да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД).
При извършване на анализ по правилата на чл. 20 от ЗЗД се формираа
изводът, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати
допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. Твърди се също така,
че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати
т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция, но
заблуждаващо е наречена „неустойка“ за да се оправдае изключването й от
годишния процент на разходите. Сочи се съдебна практика .
На следващо място се твърди, че невярното разписване в процесният
3
договор на кредиторовото възнаграждение било довело до неточно и
подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР, с което кредиторът
бил нарушил императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2,
т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Неправилен бил правният извод на
първоинстанпионният съд, че записаният в договора ГПР е съответен на
изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Незаконосъобразен бил и изводът на
решаващият състав, че уговореният с процесният договор ГПР в размер на 47,
780 % изпълнява условията на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и че санкцията
по чл. 22 ЗПК е неприложима. Неправилен бил и правният извод на
решаващият състав, че уговореният между страните годишен лихвен процент
не противоречи на добрите нрави, аргументирано от него с обстоятелството,
че бързото кредитиране е свързано с по-висок риск, който следва да бъде
калкулиран във възнаградителната лихва. Тази теза противоречала на целите
на Директива 2008/48. В случая посоченият в договора лихвен процент от
39,96 % бил над четири пъти размера на законната лихва, която към момента
на сключване на договора е в размер на 10,00%, и през годините не е
отбелязал повишаване. С така уговореното възнаграждение се създавало
значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. От
друга страна, „“Креди Йес“ ООД като търговец, извършващ по занятие
дейност по отпускане на заеми, не следвало необосновано да прехвърля риска
от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. В този смисъл
разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имущественото състояние на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 39,96 % , бил противоречащ на добрите нрави и
водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което
клаузата от договора за възнаградителната лихва се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Неправилен бил и правният извод на първата инстанция, че при
Фиксиран размер на договорната лихва не се прилага изискването на чл. 11.
ал.1. т. 9 от ЗТТК кредиторът да разпише в потребителския контракт
4
условията, при които се прилага ГЛП.
На следвано място се твърди, че незаконосъобразен бил решаващият
извод на първостепенния съд, че изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да
бъдат разписани в договора за потребителски кредит условията за прилагане
на ГЛП е приложимо само към променливите лихвени проценти, какъвто не е
ГЛП по процесния договор. В настоящият случай липсало уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент. По този начин не
ставало ясно как се разпределя лихвеният процент във времето - върху цялата
дължима главница или върху остатъчната главница, дали са уговорени
анюитетни вноски или вноски с намаляваща главница тип „рата“. Това
нарушение на закона съгласно изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК води до
нищожност на договора за кредит.
Искането е да се отмени решението , като незаконосъобразно.
Претендират се разноски. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА моли да се
присъдите адвокатско възнаграждение за оказаната на въззивницата
безплатна правна помощ.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „КРЕДИ
ЙЕС" ООД
, чрез пълномощник - адв. П.И. П.. Счита, че жалбата е неоснователна, а
обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която го обжалва ищеца
е правилно и законосъобразно. Твърди ,че правилно съда приема, че
договорения между страните годишен лихвен процент по кредита не
противоречи на добрите нрави затова е неоснователно твърдението на ищеца
за нищожност на процесната договорна клауза за годишен лихвен процент,
тъй като е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 отЗПК, както и че липсва
противоречие на процесния договор с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
отЗПК. Също така правилно и обосновано съда приел, че договора за заем
отговаря на изискванията за съдържание установени в ЗПК и е валиден, като
отказва да наруши императивната норма на чл.19. (3), 1. От друга страна съда
правилно приема, че предвидената в чл. 8 от договора за заем неустойка не
представлява общ разход по кредита съобразявайки се с легално определение
на „общ разход по кредита" дадено в п. 1, т.1 от ДР на ЗПК и това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
5
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
На следващо място се твърди, че съда правилно и обосновано достига в
съдебното решение до извода, че атакувания от ищеца договор е валидно
правно основание за заплащане на дължими суми по него и приема, че
предявения главен иск - за прогласяване нищожността на процесния договор
за паричен заем се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Искането е да се отхвърли въззивната жалба като неоснователна и се
потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски по
представения списък на разноските.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА представеното писмено становище на Г.С., както и
представените от пълномощниците на страните списъци по чл.80 от ГПК.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
Съдът счете делото за изяснено от фактическа страна, затова
О П Р Е Д Е Л И:
СЛАГА КРАЙ на устните състезания.
ОБЯВИ, че ще се произнесе със съдебен акт в законния едномесечен
срок до 17.04.2022 год.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 11,20
часа.
Председател: _______________________
6
Секретар: _______________________
7