Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер ІІІ-65                       14.06.2019 година                              град Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Бургаски Окръжен съд                                                                  Трети състав

На четвърти юни                                                                             година 2019

 

В публично заседание в следния състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Парашкевов

                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1. Калина Пенева  

                                                                         2. Кремена Лазарова                  

                                   Съдебни заседатели:

 

Секретар  Жанета Граматикова

Прокурор  

като разгледа докладваното от съдия Кремена Лазарова

в.гр.дело номер  649 по описа за  2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№ 1255/08.03.2019г. на ЦРС от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Марин Деспов Деспов поотделно, чрез ю.к.А.Благоева  против  решение № 14/13.02.19г. по гр.д.№ 212/18г. по описа на ЦРС, с което е отхвърлен искът на дружеството против Д.И.З., ЕГН: **********, с пост.адрес: гр.А., ул.“Т. м.“ № *, общ.Ц., за установяване на вземането на търговеца за подробно описаните в диспозитива на атакуваното решение суми, за които се е снабдил със заповед № 35 от 07.02.2018г. по ч.гр.д.№ 51/2018г. на ЦРС за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК. Твърди се основателност на иска. Моли атакуваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което искът бъде уважен. Въвежда подробни аргументи. Няма доказателствени искания. Моли за присъждане на разноски.

Въззиваемият Д.И.З., уведомен чрез назначения му от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, оспорва въззивната жалба. Не ангажира нови доказателства, няма доказателствени искания.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК от легитимирано лице и е допустима.

Районният съд е разгледал искове с правни основания  чл.422 ГПК вр. с чл.79 ЗЗД, чл.240 ЗЗД и чл.86 с.з.

Бургаският Окръжен съд, като взе предвид приложените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред ЦРС е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против Д.И.З.. Ищецът е твърдял, че е частен правоприемник – по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.10.2010г., на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което дружество е сключило договор за заем със З.. Дружеството е правило неколкократни опити да обяви цесията на длъжника, но изпращаните уведомления не са реално връчени, с отразяване, че лицето се е изместило от обявения по договора адрес. Срокът на договора е изтекъл, но плащане не е извършено. Ищецът е депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК за сумите от 800лв. главница; 67.76лв. договорна лихва за периода 23.05.2015г. – 21.08.2015г.; такса разходи в размер на 45лв.; неустойка за неизпълнение на договорно задължение – 343.68лв.; обезщетение за забава 222.01лв. за периода 24.05.2015г. – до 05.02.2018г. включително, както и законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението – 06.02.2018г. до окончателното й изплащане; разноски по заповедното производство в размер на 29.57лв. д.т. и 50лв. юрисконсултско възнаграждение. Заявлението е уважено. Издадена е заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за парично вземане за горните суми. При връчването й от съда е установено, че от 7-8 години въззиваемият не живее на посочения по заповедта, а съответно и по договора за заем, адрес. Така връчването е извършено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК на кредитора е дадено указание да установи вземането си по исков ред. Ето защо по реда на чл.422, вр. с чл.415 ГПК е предявен настоящият иск, с който кредиторът желае да установи вземането си от З. за упоменатите суми. Въззивникът твърди, че са дължими. Ангажирани са доказателства.

Искът е оспорен от ответника чрез назначения му от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК. В депозирания в срока и по реда на чл.131 ГПК отговор е заявил, че исковата претенция е неоснователна. Излага аргументи. Твърди се липса на предаване на заемната сума от страна на заемодателя. Оспорва като нищожна и клаузата на чл.4 от договора за заплащане на неустойка в размер на 403.68лв., в случай, че в срок до 3 дни от сключването му заемателят не осигури една от двете предвидени гаранции за издължаване на сумата по заема – двама поръчители, отговарящи на определени условия или банкова гаранция за сумата. Твърди, че клаузата за неустойка е уговорена в противоречие с функциите на неустойката, уредени в чл.92 ЗЗД, а също така цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Ангажира доказателства.

По основателността на заведения иск и на въззивната жалба съдът прие следното:

Видно от изложението на исковата молба и отговора срещу нея, страните не оспорват сключването на приложения на стр.4 по делото договор за паричен заем № 2294071 от 23.04.2015г., с който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предало в собственост на Д.З. сумата от 800лв. – заем, а заемателят се е задължил да я върне в срока и при условията на сключения договор. Спорно е дали сумата реално е предадена на длъжника или не.

По този повод съдът се запозна подробно с договора. Съгласно разпоредбата на чл.3, с подписването му заемателят удостоверява, че е получил изцяло и в брой заетата сума и договорът служи за разписка.

Това, според съда, е напълно достатъчно, за да обоснове твърдението на въззивника за реалното й предаване. Ето защо възражението не е основателно и не може да доведе до извод за отхвърляне на иска за заплащане на главницата.

Що се отнася до съобщаването на извършената цесия, която не се оспорва и посредством която настоящият въззивник се легитимира като кредитор (стр. 8-24 по делото): действително събраните писмени доказателства сочат, че прехвърлянето на вземането в полза на настоящия въззивник не е съобщено на длъжника. Изпратените до него уведомления не са връчени с отбелязване, че се е изместил от адреса.

Това, обаче, не води до заключение за недължимост на сумата. В този смисъл е установената и трайна съдебна практика - Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова, Определение № 802 от 28.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 186/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Мариана Костова. След като исковата молба е счетена за редовно връчена на процесуалния представител на З. и към нея са приложени уведомленията за цесията, следва да се счита, че с получаване на документите той е надлежно известен за новия си кредитор. Възражението, че е представляван от особен представител, назначен от съда, а не от законен такъв или от избран от него представител, не е достатъчен аргумент, за да приеме съдът, че цесията не е съобщена. С назначаването на особен представител на въззиваемия всички процесуални действия в производството следва да се считат за редовно и надлежно извършени и законът не предвижда изключения. Ето защо, след като особеният представител е получил книжата по делото, съдът приема, че е налице уведомяване на длъжника.

 

Що се отнася до предвидената неустойка в размер на 403.68лв., дължима в случай, че в срок от 3 дни от сключване на договора заемателят не осигури едно от предвидените в договора обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на няколко условия, едно от които – да има доход над 1000лв., постоянен трудов договор, да няма други задължения към кредитни институции или поне да има статус „Редовен“ в ЦКР и др. или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата на главницата, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Както става ясно от изложението в отговора срещу исковата молба – твърди се нищожност на клаузата на чл.4, поради ред причини, една от които – противоречие с добрите нрави, а също така – заобикаляне на закона.

При обсъждането на клаузата за неустойка, съдът съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Тя има превантивна функция – т.е. да гарантира изпълнение на поетото задължение, на следващо място – обезпечителна такава и на трето място – да служи като обезщетение.

За да е действителна клаузата, тя следва да не противоречи на добрите нрави. В законодателството не се съдържа дефиниция за понятието „добри нрави“, но е общоприето, че това са критерии за поведение, установени в обществото и наложили се като норми на държание, с които хората се съобразяват и ги зачитат, поради вътрешното си убеждение. Включването в договор на клаузи, които са неизпълними изначално, сочат на противоречие с добрите нрави, доколкото това неизпълнение се санкционира със заплащане на неустойка. В случая, според настоящия състав, двете поставени от Заемодателя условия за заплащане на неустойка от страна на заемателя, са практически неизпълними. Първото от тях е в тридневен срок от сключване на договора да бъдат осигурени двама гаранти, работещи на постоянен и безсрочен трудов договор, с нетно трудово възнаграждение в размер на 1000лв., които да не са заематели или поръчители по друг договор за заем, сключен със заемодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ за една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ и да подпишат договор за поръчителство.

Изискването да бъдат осигурени двама такива поръчители, които да се съгласят да гарантират издължаването на заема от страна на З., отговарящи на всички изброени по-горе условия и с високи нетни трудови възнаграждения, с добър кредитен рейтинг, според настоящия състав не може да бъде изпълнено в краткия 3-дневен срок по договора, а това означава автоматично възникване на задължението за заплащане на неустойка.

Същото се отнася и до второто условие, което е на практика неизпълнимо – да се внесе банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, в размер на сумата на главницата и за срок на валидност – 30 дни след крайния срок на договора за заем. Съдът приема, че горното изискване на заемодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на заемателя по причина, че лице, което има средства в размера на главницата за заплащане на банкова гаранция в полза на заемателя си, няма да сключи договор за заем за сума, съответстваща на същата главница.

Ето защо настоящият състав приема, че двете условия, включени в хипотезите на чл.4 от договора за паричен заем, сочат на противоречие с добрите нрави и като такива не произвеждат правно действие. Приложението им би довело до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите лихва.

Налага се заключение, че сумата на неустойката в размер на 403.60лв. е недължима и искът в тази част не е основателен.

По отношение на останалите суми съдът прие следното:

За да установи дължимостта им, БОС се съобрази с извършената и приета СИЕ. От заключението на В.л. става ясно, че длъжникът е погасил сума общо в размер на 60лв. и други плащания не е извършвал. 

Тази сума следва по реда на чл.76 ЗЗД да бъде прихваната с дължимите разноски по кредита – 45лв. и с част от сумата на мораторната лихва – 222.01лв. за периода 24.05.2015г. – 05.02.2018г. Следва заключение, че сумата на разноските изцяло не се дължи, а от втората сума се дължат 207.01лв. за цитирания период.

Налага се заключение, че общо З. дължи сумата на главницата – 800лв., 67.76лв. договорна лихва за периода 23.05.2015г. – 21.08.2015г.; обезщетение за забава 207.01лв. за периода 24.05.2015г. – до 05.02.2018г. включително, както и законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението – 06.02.2018г. до окончателното му изплащане; разноски по заповедното производство в размер на 25лв. д.т., която такса е в минимален размер, затова съдът не я намалява и 50лв. юрисконсултско възнаграждение, което също е в минимален размер.

За исковото производство въззивникът е направил разноски общо в размер на 859.14лв. и претендира  700лв. за юрисконсултско възнаграждение.

БОС приема, че съобразно уважената част от иска въззиваемият следва да бъде осъден да заплати сумата от 624.56лв. за извършените съдебно-деловодни разноски и 300лв. юрисконсултско възнаграждение – по 150лв. за всяка инстанция, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК.

С оглед всичко изложено по-горе, следва постановяване на решение в този смисъл.

Водим от всичко описано и направените правни изводи, БОС

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 14/13.02.19г. по гр.д.№ 212/18г. по описа на ЦРС, в частта, с която е отхвърлен искът на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Марин Деспов Деспов поотделно против Д.И.З., ЕГН: **********, с пост.адрес: гр.А., ул.“Т. м.“ № *, общ.Ц*, за установяване на вземането на търговеца от  Д.И.З., ЕГН: **********, с пост.адрес: гр.А., ул.“Т. м.“ № *, общ.Ц* по договор за паричен заем № 2294071 от 23.04.2015г., сключен между него от една страна и от друга „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за сумата от 800лв., представляваща  дължима главница; сумата от 67.76лв. - договорна лихва за периода 23.05.2015г. – 21.08.2015г.; обезщетение за забава в размер на 207.01лв. за периода 24.05.2015г. – до 05.02.2018г. включително, както и законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението – 06.02.2018г. до окончателното й изплащане, които вземания са цедирани на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД и за тях е издадена заповед № 35 от 07.02.2018г. по ч.гр.д.№ 51/2018г. на ЦРС за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, както и в частта, с която е отказано присъждане на съответните разноски по производството и вместо него ПОСТАНОВИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.И.З., ЕГН: **********, с пост.адрес: гр.А., ул.“Т. м.“ № *, общ.Ц, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Марин Деспов Деспов поотделно, по договор за паричен заем № 2294071 от 23.04.2015г., сключен между него от една страна и от друга „Изи Асет Мениджмънт“ АД, сумата от 800лв., представляваща  дължима главница; сумата от 67.76лв. - договорна лихва за периода 23.05.2015г. – 21.08.2015г.; обезщетение за забава в размер на 207.01лв. за периода 24.05.2015г. – до 05.02.2018г. включително, както и законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението – 06.02.2018г. до окончателното й изплащане, които вземания са цедирани на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД и за тях е издадена заповед № 35 от 07.02.2018г. по ч.гр.д.№ 51/2018г. на ЦРС за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК.

ОСЪЖДА Д.И.З., ЕГН: **********, с пост.адрес: гр.А., ул.“Т. м.“ № *, общ.Ц, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Марин Деспов Деспов поотделно, направените разноски в заповедното и за двете инстанции на исковото производство, съобразно уважените части от исковете в общ размер от 945.56лв.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 14/13.02.19г. по гр.д.№ 212/18г. по описа на ЦРС в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

 

 

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: