РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.08.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Д” въззивен състав, в публичното заседание на втори юни през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ПЕТЪР
МИНЧЕВ
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Петър Минчев в. гр. дело № 2851 по описа за 2017 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № II-55-309 от 30.06.201 6г., постановено по гр.д. №
35119/2013г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, ответникът „Т.Е.Т.“ ООД е осъден
да заплати на С. О.Х. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2376 лева –
неизплатено трудово възнаграждение за периода от 08.10.2011г. до 17.03.2013г.,
ведно със законната лихва от 20.08.2013г. до окончателното изплащане на сумата,
както и на основание чл. 215 КТ сумата от 2998,13 евро – неизплатени
командировъчни разходи за периода 27.10.2011г. – 29.02.2012г., ведно със законната
лихва от 20.08.2013г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е
отхвърлен за разликата над 2998,13 евро до пълния предявен размер от 3900 евро.
С решението, поправено с определение от 31.10.2016г., постановено по същото
дело, „Т.Е.Т.“ ООД е осъден да заплаТ.на С.О.Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 494,40 лева, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплаТ.по
сметка на СРС сумата от 659,19 лева. С.О.Х. е осъден да заплаТ.на „Т. eф ти“ ООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
193,60 лева. С решението е допуснато предварително изпълнение по отношение на
вземането за трудово възнаграждение.
Срещу така постановеното
решение в частта, с която предявените искове са уважени е подадена въззивна жалба
от ответника „Т.е.ти“ ООД, в която са развиТ.съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. Жалбоподателят поддържа, че в противоречие с
доказателствата по делото съдът бил уважил претенцията за заплащане на трудово
възнаграждение за периода от 08.10.2011г. до 17.03.2012г., тъй като от
експертното заключение по СГрЕ се установявало, че подписите върху платежните
ведомосТ.за месеците 10,11,12.2011г. и 01.2012г. били изпълнени от ищеца.
Признава че за месец 02.2012г. ищецът не е получил трудово възнаграждение, но
твърди забава на кредитора. Навежда аргументи, че липсващите подписи касаели
месеци, предхождащи процесния период. Твърди, че след 29.02.2012г. ищецът не
бил полагал труд, тъй като бил върнал на работодателя управлявания от него товарен
автомобил по опис, поради което за периода от 29.02.2012г. до 17.03.2012г. не
се дължало трудово възнаграждение. Релевира, че СРС не бил разгледал
направеното от него възражение за прихващане със сумата от 234,35 евро, която
ищецът дължал на ответника поради невъзстановен остатък от служебен аванс и
неоснователно получено обезщетение по чл. 215 КТ. По отношение на претенцията
за заплащане на командировъчни за процесния период жалбоподателят твърди, че
плащането им се установявало от представените по делото ордери, за което било
установено от вещото лице по СГрЕ, че са подписани от ищеца. Твърди, че
съгласно заключението по тройната ССчЕ, ищецът е следвало да получи
командировъчни в размер на 2997 евро, а е получил 3170 евро, т.е. в повече от
дължимото. Ищецът не бил изразходвал и предоставения му служебен аванс от 62,48
евро, нито го бил възстановил на ответника. Моли съдът да отмени
първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, ответникът по въззивната жалба С.О.Х. е
подал отговор на жалбата, в който развива подробни съображения за
неоснователност на същата. Твърди, че правилно СРС бил приел за недоказан
фактът на плащане на трудовото възнаграждение и командировъчните, тъй като от
експертното заключение по СГрЕ се установявало, че подписите на ищеца върху
представените ведомосТ.и ордери били технически възпроизведени, а не положени
лично от ищеца. Твърди, че размерът на трудовото възнаграждение, както и на
дължимите командировъчни бил правилно определен от СРС въз основа на
експертното заключение по тройната ССчЕ. Твърди, че ответникът правил
недопустими удръжки от трудовото възнаграждение, както и че от размера на
командировъчните били приспадани неустановени по основание и размер глоби в
размер на 1321,85 евро. Излага съображения, че не бил получил никакви суми от
дължимите му командировъчни. Моли съдът да потвърди първоинстанционното
решение. Претендира разноски, включително за адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, след
като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове както следва: иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 08.10.2011г. до
17.03.2012г. в размер на 2376 лева; както и иск с правно основание чл. 215, ал.
1 КТ за заплащане на командировъчни разходи за периода от 27.10.2011г. до
29.02.2012г. в общ размер от 3900 евро, а именно: по заповед № 110Z3677EX от 27.10.2011г. сумата от 1100 евро; по заповед № 110Z4152ЕХ от 26.11.2011г. сумата от 700 евро; по заповед
№
110Z4294EX от 10.12.2011г. сумата от 750
евро; по заповед № 120Z0006ЕХ от 04.01.2012г.
сумата от 300 евро; по заповед № 120Z0272ЕХ
от 26.01.2012г. сумата от 700 евро и по заповед № 120Z0566ЕХ от 18.02.2012г. сумата от 350 евро.
За да постанови
първоинстанционното решение в обжалваната част, СРС е приел, че по делото няма
спор и се установява, че през процесния период ищецът е бил служител на
ответника. С оглед разпределената доказателствена тежест, ответникът е следвало
да докаже плащане на трудовото възнаграждение, което останало недоказано, тъй
като подписите на ищеца на представените ведомосТ.са оспорени, а вещото лице по
СГрЕ е дало заключение, че всички те представляват технически възпроизведени
подписи на ищеца, но не и саморъчно изпълнени такива. Поради тази причина съдът
е приел, че липсва доказателство за плащане на претендираното трудово
възнаграждение. По аналогични съображения съдът е уважил предявения иск по чл.
215 КТ, поради липса на представени доказателства за плащане, като съдът е
възприел посочения от тройната ССчЕ общ размер на вземането от 2998,13 евро.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Между страните по делото
няма спор и от представените писмени доказателства се установява, че между тях
е било налице валидно трудово правоотношение по трудов договор №
285/08.10.2011г. за неопределено време със срок за изпитване в полза на
работодателя, по силата на който ищецът изпълнявал длъжността „Шофьор
международни превози“ в предприятието на ответника на пълно работно време при
основно месечно трудово възнаграждение от 396 лева, като ищецът е постъпил на
работа на посочената дата. Също така няма спор и от представената заповед №
139/17.03.2012г. на управителя на ответното дружество се установява, че
трудовият договор с ищеца е бил прекратен на 17.03.2012г., като от
представените по делото заповеди за командироване се установява, че за срока на
договора, ищецът е бил командирован с процесните шест заповеди. Страните не
спорят и от представените заповеди се установява, че ищецът е полагал труд по
така сключения трудов договор за периода от 08.10.2011г. до 29.02.2012г., като
след тази дата до датата на прекратяване на трудовото правоотношение,
полагането на труд е спорно. Ответното дружество признава, че ищецът не е
получил трудовото си възнаграждение за месец 02.2012г. И двете страни потвърждават,
че сумите са правилно определени по размер от вещите лица по назначената от
първоинстанционния съд тройна ССчЕ.
Спорът в настоящата
инстанция се концентрира върху следните правнорелевантни въпроси: полагал ли е
ищецът труд в ответното дружество за периода от 01.03.2012г. до 17.03.2012г.;
извършвани ли са неправомерни удръжки от страна на ответника от вземанията на
ищеца за командировъчни; платени ли са процесните суми за трудово
възнаграждение и командировъчни от ответното дружество с оглед събраните по
делото доказателства.
По иска с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ
За да бъде уважен искът за
заплащане на трудово възнаграждение, ищецът следва да установи при условията на
пълно и главно доказване следните правнорелевантни обстоятелства: че е налице
валидно трудово правоотношение между страните за процесния период, че в
изпълнение на задълженията си по това правоотношение ищецът е престирал работна
сила през периода, както и размера на претендираното възнаграждение. В тежест
на ответника е да докаже възражението си за погасяване на вземането на ищеца
чрез плащане.
Както беше посочено, по
делото не се спори и от приетото от първоинстанционния съд писмено доказателство
– трудов договор от 08.10.2011г. се установява, че за целия процесен период от
08.10.2011г. до 17.03.2012г. /когато договорът е бил прекратен/ между страните
е било налице валидно трудово правоотношение. От представените шест броя
заповеди за командироване на ищеца като международен шофьор издадени от
27.10.2011г. до 18.02.2012г. се установява, а и не се оспорва от ответното
дружество, че до 29.02.2012г. ищецът е полагал труд в предприятието на
ответника, на заеманата от него длъжност като международен шофьор на товарен
автомобил. За периода от 01.03.2012г. до 17.03.2012г. по делото не са наведени
доказателства за обстоятелството, че ищецът е престирал работна сила в полза на
ответника. Напротив, от представеното от самия ищец пред първоинстанционния съд
писмено доказателство – приемо-предавателен протокол се установява, че на
29.02.2012г. ищецът е предал на ответника един брой товарен автомобил марка
„Ивеко“, модел „500“, евро-5, с рег. №********и ремарке с рег. № *****, с който
товарен автомобил, съгласно представените заповеди за командироване, ищецът е
извършвал възложената му работа. Същевременно от представените заповеди за
командироване се установява, че последната от тях е с дата 18.02.2012г., като
след датата на предаването на товарния автомобил не са налице заповеди за
командироване, нито такива са установени от вещите лица по назначената единична
и тройна ССчЕ. Липсват и доказателства за това ищецът да е ползвал друг /или
същия/ товарен автомобил след предаването му на ответника. При съвкупна
преценка на обсъдените писмени доказателства и предвид обстоятелството, че
заеманата от ищеца длъжност „Шофьор международни превози“ предполага по своето естество
извършване на превозна дейност на товари по шосе с осигуреното от работодателя
моторно превозно средство, съдът намира, че след като на 29.02.2012г. ищецът е
предал ползвания от него товарен автомобил и са преустановени извършваните от
него превози, и при липса на доказателства за друга извършвана от него работа
за ответника след тази дата, то за периода от 01.03.2012г. до 17.03.2012г.
ищецът не е полагал труд и не му се дължи трудово възнаграждение. Предявеният
иск е доказан по основание за периода от 08.10.2011г. до 29.02.2012г., когато
ищецът е полагал труд по своето правоотношение. Съгласно неоспореното от
страните експертно заключение по тройната ССчЕ, което съдът кредитира като
пълно, ясно и компетентно изготвено, дължимите на ищеца суми за трудово
възнаграждение след направените законни и дължими от работника здравни и
осигурителни вноски и дължим данък са както следва: за м.10.2011г. – 236,51
лева; за м. 11.2011г. – 310,43 лева; за м.12.2011г. – 310,43 лева; за м.
01.2012г. – 324,53 лева; за м.02.2012г. – 324,53 лева, или общо 1506,43 лева.
Възражението на ищеца, наведено в отговора на въззивната жалба, че експертизата
не е определила размера на дължимите удръжки от брутната работна заплата, тъй
като липсвали доказателства за такива е неоснователно, извършването на
удръжките от страна на работодателя и техният размер са изрично определени в представените
ведомосТ.и заключението по т. 9 и т. 10 от тройната ССчЕ.
За доказване на
възражението си за плащане на претендираното трудово възнаграждение, ответникът
е ангажирал писмени доказателства – разчетно-платежни ведомосТ.(общи) за м.10.2011г.,
м. 11.2011г., м. 12.2011г., м.01.2012г. и м.02.2012г. Както беше посочено, няма
спор по въпроса, че на ведомостта за м.02.2012г. срещу името на ищеца липсва
какъвто и да било подпис, а ответникът признава, че не е изплатил дължимото
възнаграждение за месеца на ищеца, като се позовава на установения в чл. 270 КТ
търсим характер на вземането и твърди, че е правил опиТ.да открие ищеца, за да
му плаТ.възнаграждението, но последният не се явявал. Така наведените твърдения
за забава на кредитора биха подлежали на изследване при предявен от ищеца иск
за заплащане на обезщетение за забава при плащане на възнаграждението, какъвто,
обаче, не е предявяван. Това е така, защото дори да се приеме, че е налице
хипотеза на забава на кредитора, тя не освобождава длъжника от задължението му
за плащане, а единствено от последиците на собствената му забава. Поради тази
причина на ищеца следва да бъде присъдено дължимото за м.02.2011г.
възнаграждение в размер на 324,53 лева.
Ответникът твърди, че
ведомостта за м.10.2011г. също съдържа подпис на ищеца срещу определеното му
възнаграждение. В представената по делото разчетно-платежна ведомост (обща) за
м.10.2011г., обаче, липсва запис с името на ищеца, липсва начислено
възнаграждение и подпис. Ведомостта не е била предмет на изследване и от вещото
лице по назначената по делото СГрЕ, предвид липсата на отбелязване името на
ищеца и подпис. В експертното заключение по ССчЕ е отбелязано, че ведомостта е
подписана от ищеца, но такова доказателство не е представено по делото. Не са
ангажирани и други доказателства за плащане на възнаграждението за този месец,
доколкото представените разходни касови ордери касаят плащане на командировъчни
разходи по двете заповеди от м. 10.2011г., а не плащане на дъжимото трудово
възнаграждение. Предвид гореизложеното съдът намира, че ответникът не е доказал
плащане на възнаграждението на ищеца за м.10.2011г. и същото следва да бъде
присъдено в определения в експерното заключение по ССчЕ размер от 236,51 лева.
За м.11.2011г., м.
12.2011г. и м.01.2012г. са представени разчетно-платежни ведомости, в които е
отразено името на ищеца и начисленото му възнаграждение, като същите носят
подпис, за който се твърди, че принадлежи на ищеца. С оглед релевираното
оспорване автентичността на документите, първоинстанционният съд е открил
производство по чл. 193 ГПК, като е допуснал съдебно-графологична експертиза с
обект подписите на посочените ведомости. Съгласно правилата на чл. 193, ал. 3,
изр. 1 ГПК, тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната,
която го оспорва – в конкретния случай ищеца по делото. В съобразителната част
на експертното заключение, вещото лице е заявило изрично, че обект на изследване са представените по
делото ксерокопия от документи, а не оригинали, каквито не са били предмет на
експертизата. В тази връзка следва да се посочи, че липсва правна пречка обект
на експертизата да бъдат ксерокопия от подписаните документи, стига същите да
са достатъчни, за да може вещото лице да достигне до категоричен извод относно
авторството на подписите. В конкретния случай вещото лице е изложило, че
подписите-обект на експертизата са с относително добро качество на
изображението и позволяват извършването на сравнително графологическо
изследване. Налице е и категоричен извод относно автентичността – след
изследване на процесните документи и сравняване с останалите образци от подписа
на ищеца, вещото лице е установило достатъчно устойчиви характеристики на
подписа, за да приеме с категоричност, че положените срещу името на ищеца в
графа „подпис“ на трите ведомости подписи са изпълнени от С.О.Х.. Разбира се,
доколкото експертизата е работила по ксерокопия на документи, то и положените
подписи /както е отбелязало вещото лице/ са ксерокопия. От това отбелязване,
обаче, не може да се изведе приетото от първоинстанционния съд заключение, че се
касае за техническо възпроизводство на подписа на ищеца. Страните по делото
никога не са въвеждали твърдения за техническо възпроизводство на подпис,
„кражба на подпис“ и др., експертно заключение по СГрЕ не е било оспорено от
ищеца с твърдения за техническа подправка, нито вещото лице по СГрЕ е имало за
задача изследването на подобно възпроизвеждане, за да се приеме, че такова е
било установено. Поради тази причина настоящият състав намира извода на
първоинстанционния съд за наличие на техническо възпроизвеждане на подписа за
необоснован. При извършената преценка на експертното заключение по чл. 202 ГПК,
съдът намира, че същото е компетентно изготвено, не поставя съмнения за
неговата правилност и отговаря на поставените въпроси по ясен и недвусмислен
начин, с оглед на което същото следва да бъде кредитирано изцяло.
Предвид гореизложеното
съдът намира, че автентичността на положените върху ведомостите за м.11.2011г.,
м. 12.2011г. и м.01.2012г. подписи не е опровергана, напротив – установено е по
недвусмислен начин, че същите са положени от ищеца. С подписването на
разчетно-платежните ведомости ищецът е потвърдил извършеното плащане на
трудовото му възнаграждение за съответните месеци, като ведомостите
представляват разписка за получаването на възнаграждението. В тази връзка съдът
намира, че ответникът е доказал плащане на възнаграждението за м.11.2011г., м.
12.2011г. и м.01.2012г., поради което искът за заплащането му следва да бъде
отхвърлен.
С оглед на това,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено по така предявения иск в
частта, с която е ответното дружество е осъдено да заплати сумата от общо
561,04 лева, представляващо трудово възнаграждение за месеците 10.2011г. и
02.2012г. след приспадане на дължимия данък върху общия доход и осигурителните
вноски. В частта, с която предявеният иск за заплащане на трудово възнграждение
е уважен за разликата над сумата от 561,04 лева до пълния предявен размер от 2376
лева както и за за м.11.2011г., м. 12.2011г., м.01.2012г. и м.03.2012г.,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявените искове –
отхвърлени.
По иска с правно
основание чл. 215, ал. 1 КТ
Ищецът е претендирал
заплащане на неплатени командировъчни разходи, съобразно описаните шест
заповеди за командироване, като е определил размера на претенцията си в
съответствие с посочените в заповедите суми. От представените писмени
доказателства заповед № 110Z3677EX от
27.10.2011г.; заповед № 110Z4152ЕХ от
26.11.2011г.; заповед № 110Z4294EX от
10.12.2011г.; заповед № 120Z0006ЕХ от
04.01.2012г.; заповед № 120Z0272ЕХ от
26.01.2012г. и заповед № 120Z0566ЕХ от
18.02.2012г. се установява, че посочените в тях суми имат характер на служебен
аванс, предоставян на ищеца, за заплащане на разноски по извършване на превоза.
Това се установява на първо място от текста на заповедите, съобразно който след
завръщане на шофьора в страната, в срок от 48 часа следва да отчете получената
в аванс валута. На следващо място, в изпълнение на така посочения текст, към
всяка една от процесните заповеди е съставен отчетен лист, в който са описани
всички разходи, които ищецът е правил във връзка с курса /митнически разходи,
разходи за гориво, пътни такси, винетни стикери/, както и размера на
предоставения аванс и е определен баланс за доплащане от страна на ответника
или за връщане от страна на ищеца. Същевременно командировъчните разходи по
смисъла на чл. 215 КТ представляват разходи, които работникът е сторил по повод
командироването му извън страната за ежедневни лични нужди, за транспорт и за
квартира. Заплащането на тези разходи от работодателя представлява по своя
характер обезщетение за допълнителните разноски, свързани с изпълнението на
работата в друго населено място, за посрещане на ежедневни нужди от храна и
нощувка. Предвид гореизложеното, съдът намира, че посочените в
заповедите суми не представляват размер на командировъчни разходи по смисъла на
чл. 215 КТ, а служебни аванси, които целят покриване на разходи за гориво,
митнически и пътни такси за обезпечаване на превоза, като неизразходваната от
тях разлика подлежи на отчитане на работодателя след приключване на курса.
Действителният размер на командировъчните разходи се съдържа в отчетния лист,
съставян след приключване на курса, като размерът е бил изплащан допълнително с
разходен касов ордер.
От представените по делото
отчетни листове, както и от експертното заключение по тройната ССчЕ се
установява, че размерът на начислените от страна на въззивника – ответник
командировъчни разходи за процесните шест заповеди е 3170 евро, а размерът на
дължимите суми за дневни и квартирни разходи за процесните командировки е 2997
евро, определен от вещите лица по правилата, установени в Наредбата за
командировки и специализации в чужбина, приета
ПМС № 114/03.06.2004г (каквато е и поставената от ищеца с исковата молба
задача). Съдът кредитира заключението на тройната ССчЕ вместо това на
единичната експертиза, тъй като при изготвяне на тройната експертиза е
изследвана действителната продължителност на престоя на ищеца в чужбина по
време на всяка една от командировките.
Във връзка с наведеното от
ответника възражение за погасяване на вземането чрез плащане, по делото са
представени доказателства за плащане на начислените командировъчни разходи,
както следва: по заповед № 110Z3677EX от
27.10.2011г. за сумата от 875 евро /два курса/ – два броя разходни касови ордери
от 26.11.2011г. /съответно за 550 евро и за 325 евро/; по заповед № 110Z4152ЕХ от 26.11.2011г. за сумата от 450 евро –
разходен касов ордер от 10.12.2011г.; по заповед № 110Z4294EX от 10.12.2011г. за сумата от 450 евро – разходен
касов ордер от 02.01.2012г.; по заповед № 120Z0006ЕХ от 04.01.2012г. за сумата от 225 евро –
разходен касов ордер от 26.01.2012г.; по заповед № 120Z0272ЕХ от 26.01.2012г. за сумата от 475 евро –
разходен касов ордер от 10.02.2012г. За начислените по заповед № 120Z0566ЕХ от 18.02.2012г. командировъчни разходи не е
представен разходен касов ордер.
Поради изложените по-горе
съображения, настоящият състав кредитира експертното заключение на вещото лице
по назначената съдебно-графологична експертиза, от което се установява
автентичността на положените върху отчетните листове и разходните касови ордери
подписи на ищеца. При това положение съдът намира, че са налице плащания на
дължимите командировъчни разходи по по заповед № 110Z3677EX от 27.10.2011г.; заповед № 110Z4152ЕХ от 26.11.2011г.; заповед № 120Z0006ЕХ от 04.01.2012г. и заповед № 120Z0272ЕХ от 26.01.2012г.
Представеният разходен
касов ордер от 02.01.2012г. за командировъчни разходи по заповед № 110Z4294EX от 10.12.2011г. не е подписан и съответно не е бил
обект на изследване от вещото лице по назначената съдебно-графологична
експертиза. При това положение и при липса на други доказателства за плащане на
дължимото обезщетение, съдът намира релевираното от ответника възражение за
плащане за недоказано. Същото се отнася и до командировъчните разходи по
заповед № 120Z0566ЕХ от 18.02.2012г., за които
не е представен разходен касов ордер или друго доказателство за плащането им. Съобразно
експертното заключение по тройната ССчЕ, дължимите дневни и квартирни разходи
на ищеца по двете заповеди са както следва: по заповед № 110Z4294EX от 10.12.2011г. – сумата от 432 евро, а по заповед №
120Z0566ЕХ от 18.02.2012г. – сумата от 189 евро, които
суми следва да бъдат изплатени на ищеца. Наред с това, при съпоставка между
платените по представените ордери суми и дължимото по правилата на НСКСЧ
обезщетение /т. 3 от експертното заключение по тройната ССчЕ/ съдът намира, че
дължимата суми за командировъчни разходи по заповед № 120Z0006ЕХ от 04.01.2012г. съобразно установения в
Наредбата минимален размер е 567 евро, докато платената сума по представения към
заповедта ордер е 225 евро, като за разликата от 342 евро не са представени
доказателства за плащане. Тъй като, по аргумент за противното от чл. 228, ал. 2 КТ, разпоредбата на чл. 215, ал. 1 ГПК установява по императивен начин
минималния размер на обезщетението, уговорката за плащане на по-малък размер не
е годна да произведе правни последици и работникът има право да получи
разликата между платеното и дължимото, съгласно установения по правилата на
Наредбата размер. По останалите заповеди, обезщетението е платено изцяло в
уговорения от страните размер, който надвишава минималния.
Наведените от ищеца в отговора на въззивната
жалба аргументи за извършени неоснователни удръжки от дължимите му суми за
командировъчни разходи са неоснователни. По делото не се установява от
начислените суми за командировъчни разходи да са правени удръжки за глоби.
Установява се, че твърдените глоби за преразход на гориво са били отнасяни към
подлежащите на връщане служебни аванси за заплащане на гориво, митнически и
пътни такси, както и че ищецът е връщал на ответника суми по представените по
делото формуляри за възстановяване на навло. Дължимостта на така извършените от
ищеца към ответното дружество възстановявания, обаче, няма никакво отношение
към предявения иск за заплащане на командировъчни разходи. По така предявения
иск на установяване подлежат единствено фактът на командироване,
продължителността на командироването, размерът на командировъчните разходи,
както и дали същите са платени от работодателя. Разпоредителните действия,
които работникът е извършил с получените от него суми, след като са му били
платени, не са част от предметния обхват на исковата претенция по чл. 215 КТ.
Не подлежи на разглеждане и
релевираното за първи път в устните състезания в първоинстанционното
производство възражение за прихващане на ответника със суми за невърнат. от
ищеца аванси. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/2013г., възражението за прихващане следва да бъде релевирано в
срока по чл. 131 ГПК. По агумент от чл. 371 ГПК, възражението може да се
релевира и до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, ако за
установяване на насрещното вземане не е необходимо събирането на доказателства.
Същевременно пред въззивната инстанция възражението е допустимо само когато
насрещното вземане е признато с влязло в сила решение или заповед за
изпълнение. Поради тази причина правилно първоинстанционният съд не е разгледал
релевираното в устните състезания възражение за прихващане.
При това положение, на
работника-ищец следва да бъде присъдено цялото дължимо обезщетение по № 110Z4294EX от 10.12.2011г. – сумата от 432 евро, и по заповед №
120Z0566ЕХ от 18.02.2012г. – сумата от 189 евро, както и
дължимият остатък по заповед № 120Z0006ЕХ
от 04.01.2012г. в размер на 342 евро или общо сумата от 963 евро. До този
размер предявеният иск е основателен и първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено. За разликата над сумата от 963 евро до присъдения от
първоинстанционния съд размер от 2998,13 евро, обжалваното решение следва да
бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен.
В частта, с която
предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата от 2998,13 евро до пълния
предявен размер от 3900 евро,
първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.
По разноските
При този изход на спора,
право на разноски имат и двете страни.
С оглед уважената част от
исковете, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
„Ти е.т.“ ООД е осъден да заплати на С.О.Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски в първоинстанционното производство над сумата от 147,70 лева, и в
частта, с която „Т.Е.Т.“ ООД е осъден да заплат. по сметка на СРС на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за държавна такса и депозит за вещи лица над сумата
от 195,52 лева (от които 22,44 лева – д.т. по предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ; 75,34 лева – д.т. по предявения иск по чл. 215, ал. 1 КТ и 97,74 лева –
депозити за вещи лица).
В първоинстанционното
производство ответникът „Т.Е.Т.“ ООД е сторил разноски в размер на 1100 лева.
Съобразно отхвърлената част от исковете, същият има право на разноски в размер
на 831,20 лева. Първоинстанционният съд е присъдил на ответника разноски в
размер на 193,60 лева, поради което следва да бъде присъдена допълнително
сумата от 637,60 лева.
В настоящото въззивно
производство ответникът-жалбоподател е сторил разноски в размер на 164,80 лева
за държавна такса и 742 лева за адвокатско възнаграждение, платено изцяло в
брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие, или общо
906,80 лева. С оглед отхвърлената част от исковете, предмет на въззивно
обжалване, жалбоподателят има право на разноски в размер на 637,78 лева.
В настояшото производство
ищецът – въззиваема страна е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 700 лева платени изцяло в брой съгласно представения договор за
правна защита и съдействие. С оглед уважената част от исковете, предмет на
въззивно обжалване, ищецът има право на разноски в размер на 207,67 лева.
С оглед цената на
предявените искове, настоящото решение подлежи на касационно обжалване по
аргумент за прот.вното от чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК в частта по предявения иск с
правно основание чл. 215, ал. 1 КТ. В останалата си част решението не подлежи
на обжалване.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение
№ II-55-309 от 30.06.2016г., постановено по гр.д. №
35119/2013г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, В ЧАСТТА, с която „Т. е.т.“ ООД е
осъден да заплати на С.О.Х. на основание чл. 128, т. 2 КТ разликата над сумата 561,04
лева до пълния предявен размер от 2376 лева, представляваща трудово
възнаграждение за м.11.2011г., м. 12.2011г., м.01.2012г. и м.03.2012г., ведно
със законната лихва върху разликата, считано от 20.08.2013г. до окончателното й
изплащане; В ЧАСТТА, с която с която „Ти е.т.“ ООД е осъден да заплати на С.О.Х.
на основание чл. 215, ал. 1 КТ разликата над сумата от 963 евро до сумата от
2998,13 евро, представляваща командировъчни разходи за периода 27.10.2011г. –
29.02.2012г., ведно със законната лихва върху разликата, считано от 20.08.2013г.
до окончателното й изплащане; както и В ЧАСТТА, с която „Ти е.т.“ ООД е осъден
да заплати на С.О.Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в
първоинстанционното производство над сумата от 147,70 лева, както и разноски по
сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК над сумата от 195,52 лева, и
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от С.О.Х., с ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу „Т. е.ти“ ООД, с
ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, сграда „СИМЕ“ АД, ет. 5,
офис 507-508, иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на разликата
над сумата 561,04 лева до пълния предявен размер от 2376 лева, представляваща
трудово възнаграждение за м.11.2011г., м. 12.2011г., м.01.2012г. и м.03.2012г.,
ведно със законната лихва върху разликата, считано от 20.08.2013г. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от С.О.Х. срещу „Т. е.ти“ ООД иск с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, за заплащане разликата над сумата от 963 евро до сумата от 2998,13 евро,
представляваща командировъчни разходи за периода 27.10.2011г. – 29.02.2012г.,
ведно със законната лихва върху разликата, считано от 20.08.2013г. до
окончателното й изплащане,
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ II-55-309 от 30.06.2016г., постановено по гр.д. №
35119/2013г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в частта, с която „Т.Е.Т.“ ООД е
осъден да заплат. на С.О.Х. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 561,04 лева,
представляваща трудово възнаграждение за месеците 10.2011г. и 02.2012г. след
приспадане на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2013г. до
окончателното й изплащане; както и на основание чл. 215, ал. 1 КТ да заплати
сумата от 963 евро, представляваща неплатени командировъчни разходи за периода
27.10.2011г. – 29.02.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 20.08.2013г. до окончателното й изплащане.
В частта, с която
предявеният иск с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ за заплащане на неплатени
командировъчни разходи е отхвърлен за разликата над сумата от 2998,13 евро до
пълния предявен размер от 3900 евро,
първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.Е.Т.“
ООД да заплат. на С.О.Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 207,67 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА С.О.Х.
да заплати на „Т.Е.Т.“ ООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 637,60
лева, представляваща допълнителни разноски в първоинстанционното производство,
както и сумата от 637,78 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
В частта по предявения иск
с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ за заплащане на неплатени командировъчни
разходи, решението може да се обжалва пред ВКС на РБ, при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
В останалата си част решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.