Решение по дело №167/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Д. З. [ЕГН], адрес: [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище, [улица], чрез адв. С. М. А. от АК – Търговище, срещу Заповед № 363з- 292/14.02.2025 г. на Заместник Директор на ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка "Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. В жалбата се релевират доводи за необоснованост, за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания административен акт. Твърди, че има валидно издадено разрешение на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Сочи се липса на компетентност за издателя на заповедта, който не бил от лицата посочени в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Поддържа се, че решението за постоянно пребиваване е издадено от Дирекция „Миграция“ гр. София, като се прави връзка с разпоредбата на чл. 23, ал.2 от ЗЧРБ. На следващо място, твърди, че „действията на административния орган са целенасочени и чрез тях се нарушават основни човешки права на чуждия гражданин“ и са единствено във връзка с подадено заявление и че проверки са извършвани само в АИС на МВР. Моли съда за отмяна на оспорената заповед. Не претендира разноски.

В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателя, редовно призован се представлява от адв. [населено място], която поддържа жалбата.

В съдебното заседание административният орган Зам. Директор на ОДМВР - Търговище, редовно призован, се представлява от надлежно упълномощен гл.юрисконсулт М.. Счита жалбата за неоснователна, а Заповедта – за законосъобразна, в която насока излага доводи. Представя писмена защита. Не претендира разноски.

Конституираната на основание чл. 16 ал.1 т.3 АПК страна в настоящото съдебно производство Окръжна прокуратура – Търговище, счита жалбата за неоснователна и моли за отхвърлянето й, тъй като е установено, че жалбоподателката не е изпълнила критериите на ЗЧРБ за трайно установяване в страната, като смисълът на това понятие бил вече запълнен от формираната съдебна практика.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:

Във връзка с получено искане от ТД на НАП гр.Търговище вх.№ 363000 - 41539/23.12.2024 г. в ОДМВР - Търговище е било отправено искане за предоставяне на информация за периодите на продължително/ постоянно пребиваване на територията на Република България на чужденеца Д. З. /Д.З./ - роден на [дата]. в Република България, гражданство - Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН] с постоянен и настоящ адрес в [населено място], общ.Омуртаг, обл.Търговище, [улица].

Установено е било следното:

Ч. Д. З. е с предоставено право на постоянно пребиваване считано от 24.11.2021 г. на основание решение рег.№ 860906/24.11.2021 г. на дирекция „Миграция“ [населено място] на основание чл.25,ал.1,т.9 от Закона за чужденците в Република България: „Разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната“.

С цел проверка дали чужденеца Д. З. изпълнява разпоредбите на чл.25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ са извършени справки в АИС на МВР за периода от 01.01.2021 г. т.е. в периода от получаване на право на постоянно пребиваване до 27.12.2024 г., в резултат на които е установено, че чужденеца в едногодишен срок след разрешеното му право на постоянно пребиваване, а именно: за периода от 24.11.2021 г. до 24.11.2022 г. има кратковременни пребивавалия на територията на страната от 2-4 дни, като за посочения едногодишен период същия е пребивавал общо - 8 (осем) дни, като част от престоя му е бил свързан с формални процедури по приключване на процедурата във връзка с предоставеното й право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ.

През втората година след разрешението му за постоянно пребиваване, а именно за периода от 24.11.2022 г. до 24.11.2023 г. Д. З. има установено пребиваване от общо 7 (седем) дни.

През останалия изследван (24.11.2023 г. - 27.12.2024 г.) период в който попада третата година след разрешението му за постоянно пребиваване е установено, че чужденеца има установено пребиваване от общо 14 (четиринадесет) дни.

Общият срок на установено пребиваване на чужденеца Д. З. на територията на Република България за целия проверен период от 24.11.2021 г. (когато е издадено разрешението му за постоянно пребиваване) до 27.12.2024 г. (когато е извършена справката) е общо - 29 (двадесет и девет) дни.

Извършена е фактическа проверка по постоянния и настоящ адрес на пребиваване на чужденеца Д. З. в [населено място], общ.Омуртаг, обл.Търговище, [улица], като в резултат на извършената проверка чужденеца не е установен да пребивава на заявения от същия адрес на пребиваване.

В резултат на проведен разговор с наемодателя Ш. Х. Х. са получени данни, че чужденеца Д. З. е негов втори братовчед, песионер, като по негови данни чужденеца е пребивавал последно преди 6 месеца за около 3 дни.

По данни на Х. чужденеца пребивава годишно на адреса 2-3 пъти за около 3 дни, не се е установявал трайно на адреса, като намеренията му са само да пребивава с цел гостуване, а не трайно установяване.

Не са установени други близки роднини на чужденеца на територията на страната, от които може да бъдат събрани допълнителни данни в изпълнение разпоредбите на чл.44,ал.2 от ЗЧРБ.

Горепосочените данни дали основание за започване на административно производство за налагане на принудителна административна мярка на основание чл.39а,ал.1,т.1 и чл.40,ал.1,т.5 от Закона за чужденците в Република България, а именно: “ Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението Чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8,13 и 16“.

На основание чл.26,ал.1 от АПК е издадено съобщение рег.№ 363000 - 1615/16.01.2025 г., което е връчено на чужденеца по реда на чл. 18а от АПК.

На чужденеца Д. З. е предоставена законовата възможност в 7 (седем) дневен срок от датата на връчване на съобщението да представи документи, обяснения или възражения, които биха спрели или прекратили откритото административно производство по налагане на горепосочената административна мярка по ЗЧРБ.

Ha 29.01.2025 г. c чужденеца е проведено интервю в което същия заявява, че съпругата му от месец май 2023 г. е започнала да посещава различни лекари в Република Турция, поради силно главоболие, като на по- късен етап в края на 2023 г. й е поставена диагноза „тумор в мозъка“ и от тогава е насрочено лечение. През пролетта на 2024 г. след предприето оперативно лечение и последваща химиотерапия е наложило съпруга й да й бъде шофьор и да я води по лекари. През месец февруари 2025 г. съпругата му имала насрочен преглед и тогава чужденеца заявява, че ще реши къде реално ще пребивава.

Ч. Д. З. заявява, че е работил в текстилна фабрика, а понастоящем е пенсионер. Децата на чужденеца са трайно установени в Република Турция, като едно от тях ще учи в Италия виеше образование.

Същият представя и 3 броя епикризи свързани със здравословното състояние на съпругата му и обяснение вх.№363000 - 3212/29.01.2025 г. в което излага същите обстоятелства, които са посочени в интервюто, като заявява, че бил запознат само с изискването да не отсъства само 12 последователни месеца от територията на Република България.

Няма данни чужденеца да е пребивавал в други държави - членки на Европейския съюз.

Представени са три броя медицински документи касаещи здравословното състояние на съпругата на чужденеца С. Д., както следва:

1. Медицински документ Епикриза издаден от Университетска болница Улудаг, Бурса, Република Турция №20613188 за периода от 06.03.2024 г. -18.03.2024 г. в която е посочено, че С. Д. (съпруга на чужденеца) в посочения период е била приета в посоченото болнично заведение с цел извършване на процедура „Ексизионна биопсия“ на малък мозък ляво, като анализа е показал, че е налице „дребноклетъчен тумор“.

2. Медицински документ Епикриза №21494623 за проведен преглед на 17.09.2024 г. на чужденеца С. Д. (съпруга на чужденеца) и назначена химиотерапия 1 курс 1 ден.

3. Медицински документ Епикриза №21935823 от дата 08.01.2025 г. за проведен преглед и назначена в тази връзка химиотерапия 6 курса 3 дни.

От горепосочения документ адм.орган е формирал следните изводи:

1. Липсва начална дата на заболяването, като в първата епикриза в раздел -История на заболяването е посочено, че „пациентът 2 седмици преди началната дата на приема за биопсия е посетил невролог във външен център ,поради главоболие“. Датата на хоспитализация в посоченото болнично заведение е 06.03.2024 г.

2. Не са посочени конкретни данни дали С. Д. (съпруга на чужденеца) е била придружавана или не от съпруга си и в трите приложени епикризи и в какво му качество.

3. Ч. Д. З. през посочения период от време, а именно: 06.03.2024 г. до 08.01.2025 г. има регистрирани влизания и пребивавалия в Република България, което поставя въпроса кой е полагал личните грижи за съпругата му през периода на пребиваването му в страната.

4. Приложените медицински документи не касаят пряко здравословното състояние на чужденеца, а това на неговата съпруга.

Не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на характер на особени причини респ. не се сочи извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9, §2 от директива 2003/109/ЕО, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването Д. З. да се установи и трайно да пребивава в Р България през целия изследван период, а това е доброволен акт.

С §1,т.7 от ДР на ЗЧРБ е дадена легална дефиниция на понятието „извънредни обстоятелства“ , а именно - такива за стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати.“ Такива не са установени, а напротив същия е бил в обективна възможност да влиза и краткосрочно да пребивава.

При такива изводи ответният орган е постановил процесния административен акт. Заповедта е връчена на упълномощения процесуален представител.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приобщените по делото годни писмени доказателства, които не бяха оспорени от страните в предвидения законов ред.

Въз основа на така изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:

Жалбата е процесуално допустима. Жалбоподателят изрично е упълномощил адв.[населено място] да получи процесната заповед видно от представеното пълномощно на стр.9 от делото с дата на оформяне 25.01.2025г. Същевременно към приложения протокол на стр.69 от делото относно поставяне на съобщение на интернет страницата на ОД на МВР с посочен срок, липсват конкретни доказателства за публикуването. Протокола по чл.18а АПК на стр.68 от делото е след датата на упълномощаване. Въз основа на това, съдът формира извод за допустимост на жалбата. Същата е подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и следва да бъде отхвърлена, при следните съображения:

Административния акт е издаден от компетентен административен орган, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност – Зам. Директор на ОД на МВР – Търговище. Същият е посочен измежду органите, на които по силата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по този закон. Приета като доказателство е Заповед № 8121К-10272/24.08.2022 година на министъра на МВР във връзка с компетентността на издателя на акта.

Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в Заповедта са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т. е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателят да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ категории лица. Това мотивира съда да приеме, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

На осн. чл. 26 АПК жалбоподателя е уведомен за започване на административното производство по издаване на оспорената заповед.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението Чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото безспорно е установено, че на жалбоподателя, е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело е видно, че същия фактически не се е установил въобще на територията на страната, а единствено е пребивавал тук за общо 29 дни, като няма данни, а и не се твърди, че за проверявания период същия се е настанил трайно на адреса. При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че Чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В хода на откритото и проведено административно производство видно от получен отговор от ТД на НАП гр.Търговище, вх. №363000-2227/22.01.2025 г., е посочено, че Чужденецът не е извършвал плащания по данъчно- осигурителна сметка, т.е. същият не се е осигурявал регулярно, каквото е императивното изискване съгласно разпоредбите на чл.33, ал.1 т.3 от Закона за здравното осигуряване. Заплатил е непосредствено преди откриване на административното производство по ЗЧРБ.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Жалбоподателя е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако Чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване Чужденецът е заявил желание постоянно да се устрои на територията на страната, но това не се е реализирало нито в едногодишния срок, нито към момента. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Чужденецът не е установил постоянно пребиваване на територията на Р.България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства безспорно се установява наличието на постоянен адрес на територията на Република Турция, където постоянно пребивава, а не в Република България. Липсват данни и че оспорващия изобщо има намерение да се установи да живее в Република България, предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че живее в Турция. В този смисъл и наличието от съвкупността на следните обстоятелства (а не поотделно), дават основание да се счита, че жалбоподателят не се е установил и не пребивава в страната, а се е установил на територията на Република Турция. Обстоятелството, че не живее на територията на Република България, което не се оспорва и е доказано и от справката за пътуванията и фактът, че лицето е заявило настоящия си адрес на територията на Република Турция - чл.94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, не е заплащал регулярно задължителни здравни осигуровки в Република България, че посещава Република България единствено за формални процедури и гостуване, че няма членове на своето семейство по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ в страната, което определя наличието на културни, семейни и социални връзки на жалбоподателят с Република Турция. Д. З. е живял и пребивавал твърде малко на територията на Република България, за да изгуби културните и социалните си връзки с Република Турция и като се има предвид, че семейството му живее в Република Турция, то и семейните му връзки са с Република Турция.

Адм. орган е приел, че понятието „пребиваване“ не е дефинирано в ЗЧРБ, тъй като то съдържа ясен житейски смисъл. Разпоредбите на чл. 23, ал.1 от ЗЧРБ регламентират единствено видовете пребиваване, а законът определя основанията за тяхното разрешаване, условията и редът за тяхното предоставяне и отнемане. Определение за „място на обичайно пребиваване“ е регламентирано в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, съгласно който с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на държавите- членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко то е постоянно, както и естеството на специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се осъществява тази дейност и др. примерно изброени в тази норма. Следва да се отбележи, че цитираните европейски правни норми регулират друг вид обществени отношения и са неприложими.

Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона. Подадената срещу същата жалба като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК Административен съд Търговище

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. З. [ЕГН], адрес: [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище, [улица], чрез адв. С. М. А. от АК – Търговище, срещу Заповед № 363з- 292/14.02.2025 г. на Заместник Директор на ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка "Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, като неоснователна.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.