№ 6403
гр. София, 26.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Цветомир М. Минчев
Дамян Ив. Христов
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20241100512912 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от ответницата М. Г. Т., чрез адвокат В. Т., срещу Решение №
11701 от 14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 22676/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, 174-и състав, с което са уважени предявените от ищеца „Интернешънъл Саламанка
Капитал“ ООД по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В
жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано като се излагат
следните съображения: твърди се, че СРС неправилно е приел, че възнаградителна лихва от
35.28% не е нищожна, тъй като ГПР можел да достига до 5-кратния размер на законната
лихва, защото ГПР включва всички разходи по кредита, а не само възнаградителната лихва.
Сочи се, че към датата на сключване на договора, законната лихва била 10%, поради което
уговорената възнаградителна лихва в размер на 35.28% надвишава трикратния размер на
законната лихва за забава, което правело уговорката за лихва нищожна, съобразно
константната практика на ВКС. Жалбоподателят твърди, че в договора за кредит не ставало
ясно какви разходи са включени в ГПР, който е 41.58%, при положение че
възнаградителната лихва е 35.28%, липсвала и яснота относно методиката и допусканията за
ГПР, което водело до невъзможност за преценка на неговата действителност и прави
сделката недействителна на основание чл. 22 от ЗПК. Сочи, че според ЗПК и актуалната
практика на СЕС, некоректно посочен ГПР (който не отразява всички разходи) лишава
потребителя от възможността да разбере реалния обхват на задължението си, като санкцията
за такова нарушение е, че кредиторът губи правото си на лихви и разноски, а потребителят
1
връща само главницата. Счита и че първата инстанция не е мотивирала как е определила
остатъка от главницата, който е счетен за непогасен. По изложените съображения моли
съдът да отмени обжалваното решение и да отхвърли така предявения иск.
Въззиваемият ищец, чрез адв. Б. С., с пълномощно по делото, в законоустановения
срок е подал писмен отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата като
неоснователна. Твърди се, че ответницата подала възражение по чл. 414 от ГПК единствено
срещу главницата, с което си действие признала възнаградителната лихва в заповедното
производство, като твърденията за неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва,
въведени на по-късен етап в исковото производство, били недопустими за разглеждане, тъй
като не са били предмет на първоначалното възражение. Поддържа се, че ГПР е фиксиран и
ясен, тъй като е посочен в договора и е по-нисък от императивния максимален размер по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че липсва нужда от допълнителни допускания в ГПР, тъй като
договорът не предвиждал възможности за промяна на ГПР и не било необходимо да се
посочват всички допускания по Приложение № 1 на ЗПК, като било достатъчно е
потребителят да се запознае с общата сума, която ще върне, което изискване в случая било
изпълнено. Твърди се и, че непосочването на формулата за изчисляване на ГПР не можело
да попречи на потребителя да прецени обхвата на задължението си, след като конкретният
процент е посочен. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде
потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай попада и в двете изключения посочени в тълкувателното решение,
защото от една страна правилата на ЗПК са императивни и съдът следи за тяхното
приложение служебно, а от друга по аргумент от чл.7,ал.3 от ГПК съдът следи служебно за
неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото обаче е
неправилно по следните съображения:
С процесното решение СРС е признал за установено, че М. Г. Т. дължи на „
Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, сумата от 396, 25 евро, представляваща главница
за периода от 25.05.2019 г. до 25.11.2021 г., ведно със законната лихва за период от 02.12.2021
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 2,76 лева, представляваща мораторна лихва
2
за период от 26.11.2021 г. до 01.12.2021 г.
Първата инстанция е приела, че процесния договор е действителен, като не е обсъдила
наведените в отговора на исковата молба твърдения за недействителността на същия, поради
противоречие с правилата на ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит). Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит). Годишният
процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е регламентиран в Закона за
потребителския кредит. Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по
начин, различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за
потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 41, 58 %, но не е
отразено по какъв начин е формиран, какви компоненти включва. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в
съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за
потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и
изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при
формиране на годишния процент на разходите. В конкретния случай в процесния договор за
кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика
на формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 41,58 %. Не са посочени допусканията, които са взети
предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за
потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка,
но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от
сключване на договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит -
3
годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните
данни, послужили за неговото изчисляване. В този смисъл е константната практика на почти
всички съдилища в страната, както и на СЕС - виж Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на
СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., II E въззивен състав, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г., IV-Д въззивен състав, Решение № 54 от 9.01.2023 г. на СГС
по в. гр. д. № 7254/2022 г. III-Б състав, Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в.
гр. д. № 2218/2022 г., Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и
Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22, Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 1255/2023 г. и множество други. Когато са нарушени изискванията на чл.11,ал.1, т.10
от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен ( чл.22 от ЗПК) и потребителят
дължи само връщане на чистата стойност на кредита ( чл.23 от ЗПК), т.е. главницата.
По делото не се спори, че въззивникът е заплатил на въззиваемия сума от 1284 лева,
покриваща първите 24 вноски от кредита. Месечната вноска е в размер на 53, 50 лева и се
състои от 25 лева главница и 28,50 стотинки възнаградителна лихва. По настоящото дело се
претендира главницата за периода от 25.05.2019 г. до 25.11.2021 г. в размер на 396,25 евро
или 775 лева. Като съобрази тези факти и обстоятелството, че съобразно Решение по дело С-
170/2021 г. от 30.06.2022 г. на СЕС, съдът е длъжен служебно да извърши прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора, настоящия състав стига до извода, че
въззивника следва да заплати на въззиваемия сумата от 91 лева или 46,52 евро, която
представлява остатъка от дължимата главница за процесния период, след като съда прихвана
извършените плащания по неравноправните клаузи и останалата дължима сума по договора
за процесния период. Доколкото въззивницата дължи връщане само на остатъка от чистата
стойност на кредита, т.е. на главницата, то решението на първата инстанция следва да бъде
отменено и в частта, с която е уважен предявения иск за мораторна лихва. По същите
съображения въззивницата не дължи законната лихва за забава върху дължимата главница от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, а от влизане в сила на решението по
настоящото производство.
По отношение на доводите на жалбоподателя срещу възнаградителната лихва, съдът не
дължи произнасяне по тях, доколкото дължимата възнаградителна лихва по процесния
договор не е предмет на настоящото производство- същите са предмет на Заповед за
изпълнение № 33171 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 17.11.2022 г.
срещу която не е било подадено възражение в срок и заповедта за изпълнение е влязла в
сила. За пълнота на изложението е достатъчно да се посочи, че съобразно практиката на СЕС
/ виж Решение по дело C‑724/22/, когато заповедния или исковия съд не е изследвал
наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител или извършената
проверка не отговаря на принципа за ефективност не съществува пречка съда по
изпълнението да извърши такава проверка.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника по съразмерност се дължат се разноски в размер на
4
22 лева- държавна такса по въззивната жалба.
На процесуалния представител на въззивника се дължат разноски на основание чл.38,ал.2
вр. с чл.38,ал.1 от ЗА. Съгласно чл.38,ал.2 от ЗА ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. НМРАВ
обаче не обвързва съда. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са
обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна
организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото
разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища -
чл. 633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в
приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в
Наредба № 1.2.0024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение/ виж изрично в
този смисъл Определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 961/2023 г., I т. о., ТК/.
В Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о., ТК примерно са
изброени критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на
адвокатското възнаграждение. Те са фактическата и правна сложност на делото; качеството
на защитата; минималната часова ставка в Република България. Като съобрази фактическата
и правната сложност на настоящото производство, положените усилия от процесуалния
представител на въззивника и качеството на извършената от него работа, съдът намира че на
същия следва да се определи по 300 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство пред първата и въззивната инстанция, като с оглед изхода на
спора на същия следва да се присъдят по 264 лева разноски за оказната правна защита и
съдействие пред въззивната инстанция и 126 лева разноски за оказана правна защита и
съдействие пред първата инстанция.
На въззиваемия се дължат разонски по съразмерност съобразно разпоредбата на чл.78,ал.1
ГПК във вр. с чл.273 от ГПК. Въззиваемия претендира разноски в размер на 480 лева-
5
възнаграждение за един адвокат за оказване на правна защита и съдействие във въззивното
производство. По съразмерност, съобразно уважената част от въззивната жалба, на
въззиваемия следва да се присъди сумата от 57, 60 лева.
По частната жалба:
По отношение на частната жалба на ищеца срещу определението № 22676/02.08.2024 г.,
постановено по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд приема, че същата е основателна. С
оглед на своевременно направеното възражение за прекомерност и като съобрази
фактическата и правната сложност на производството пред първата инстанция, положените
усилия от процесуалния представител на ищеца и качеството на извършената от него работа
съдът намира, че справедливият размер на неговото възнаграждение възлиза на 300 лева за
оказаната правна защита и съдействие в исковото производство, респ. 200 лева за оказаната
правна защита и съдействие в заповедното произвоство. Частната жалба е частично
основателна и по отношение на останалите разноски, които са били присъдени на ищеца.
Действително на ищеца се дължи възстановяване на заплатената държавна такса в исковото
производство съобразно уважената част от иска, като се съобрази обстоятелството, че искът
за възнаградителната лихва е бил оттеглен, защото Заповед за изпълнение № 33171 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 17.11.2022 г. е влязла в сила, понеже
ответникът не е подал възражение по чл.414 от ГПК в срок. Трябва да бъде отчетено и
обстоятелството, че исковата молба по повод на която е било образувано производството
пред първата инстанция е била подадена на 28.04.2022 г., Заповедта за изпълнение по
отношение на възнаградителната лихва е издадена на 17.11.2022 г. и същата е влязла в сила
на 23.01.2023 г., т.е. оттеглянето на иска не се дължи на липса на полагане на дължимата
грижа от страна на ищеца, а на поведението на ответника, който не е подал възражение в
срок. Не така обаче стои въпроса по отношение на държавната такса в заповедното
производство по отношение на иска за лихва, тъй като с влязлата в сила заповед за
изпълнение ответницата е била осъдена и да заплати държавна такса в размер на 17, 65 лева.
По изложените съображения настоящия състав намира, че определението в частта за
разноските следва да бъде изменено, като ответникът бъде осъден да заплати по
съразмерност следните суми : 124 лева- разноски в заповедното производство, както 193,27
лева- разноски в исковото производство. На въззиваемия по частната жалба не се дължат
разноски, доколкото съобразно трайната практика на ВКС, в производството по чл.248
разноски не се дължат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №11701/ 14.06.2024 г. постановено по гр.д. № 22676/2022 г. по описа
на СРС, 174 състав, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено, че М. Г. Т. с ЕГН: ********** дължи на "Хепи Кредит" ООД / с предишно
6
наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“/ , ЕИК:********* сумата над 46,52 евро
до присъденият размер от първата инстанция размер от 396, 25 евро, представляваща
главница за периода от 25.05.2019 г. до 25.11.2021 г., както и за сумата от 2,76 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 26.11.2021 г. до 01.12.2021 г.,както и за
законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 69269/2021 г- по описа на СРС, 174-ти състав.,
като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от "Хепи Кредит" ООД / с предишно наименование
„Интернешънъл Саламанка Капитал“/, ЕИК:********* против М. Г. Т. с ЕГН: **********
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца , сумата над 46,52 евро до пълно претендирания размер от 396, 25 евро ,
представляваща главница за периода от 25.05.2019 г. до 25.11.2021 г., както и за сумата от
2,76 лева, представляваща мораторна лихва за период от 26.11.2021 г. до 01.12.2021 г., както
и за законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 69269/2021 г- по описа на СРС, 174-ти състав
ПОТВЪРЖДАВА Решение №11701/ 14.06.2024 г. постановено по гр.д. № 22676/2022 г.
по описа на СРС, 174 състав, в останалата обжалвана част с правилна правна квалификация
чл.23 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.78,ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 ГПК, „"Хепи Кредит" ООД / с
предишно наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“/, ЕИК:********* да заплати
на М. Г. Т. с ЕГН: ********** сумата от 22 лева- държавна такса във въззивното
производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78,ал.1 ГПК във вр. с чл.273 ГПК, М. Г. Т. с ЕГН: **********
да заплати на "Хепи Кредит" ООД / с предишно наименование „Интернешънъл Саламанка
Капитал“/, ЕИК:********* сумата от 57,60 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата, "Хепи Кредит" ООД / с
предишно наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“/, ЕИК:********* да заплати
на адв. В. Т.-САК, ЕГН: ********** сумата от 126 лева- разноски за адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в производството пред Софийски
районен съд.
ОСЪЖДА, на основание чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата, "Хепи Кредит" ООД / с
предишно наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“/, ЕИК:********* да заплати
на адв. В. Т.-САК, ЕГН: ********** сумата от 264 лева- разноски за адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в производството пред Софийски
градски съд
ОТМЕНЯ, по частна жалба с вх. № 276632/29.08.2024 г., подадена от М. Т., ЕГН:
7
**********, Определение № 31529 от 02.08.2024 г. постановено по гр.д. № 22676/2022 г. по
описа на СРС, ГО, 174 състав, с което е отказано изменение на Решение №11701/ 14.06.2024
г. постановено по гр.д. № 22676/2022 г. по описа на СРС, 174 състав, в частта за разноските и
вместо него постановява:
ОСЪЖДА , на основание чл.78,ал.1 от ГПК, М. Г. Т. с ЕГН: ********** да заплати по
съразмерност на "Хепи Кредит" ООД / с предишно наименование „Интернешънъл
Саламанка Капитал“/, ЕИК:********* сумата от 124 лева- разноски в заповедното
производство, както сумата от 193,27 лева- разноски в исковото производство, вместо
първоначално определения размер от 390,11 лв., представляваща разноски за заповедното
производство и сума в размер на на 833,23 лв., представляваща разноски за исковото
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8