Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 24.08.2020 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7886 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 569006 от 21.12.2018 г., постановено по гр. дело № 21888/2017 г. (погрешно посочено в решението като гр. дело № 21888/2018 г.), Софийският районен съд, ГО, 29-ти състав, е уважил предявения от М.на В.Р. срещу Ц.И.Б.(А.) иск с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД във вр. с пара. 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС, като е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 4404 лева, представляваща обезщетение за продължаващо ползване за периода 31.03.2014 г. до 31.03.2017 г. на имот представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, след прекратяване на наемното правоотношение по договор за наем с рег. № ДС от 12.04.2006 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда - 06.04.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил предявения иск за разликата над уважения размер от 4404 лева до пълния предявен размер от 5040 лева, както и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 791,35 лева, представляващи лихва за забава върху дължимото обезщетение за периода от 31.03.2014 г. до 31.03.2017 г. С решението, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с решение от 05.04.2019 г., постановено по същото дело, с оглед изхода на спора, ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 378,82 лева – представляваща разноски по делото, а ищецът е осъден за заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 146,86 лева – разноски по делото.

В законоустановения срок срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от Ц.И.Б.(А.) чрез адв. А.Д., в която се правят оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно. Излага, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е материално правно легитимиран на претендира обезщетение от ответницата, като сочи на като такава Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, с която е сключен договорът за наем, която е легитимирана да предяви иска като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ответницата е уведомена с писмо от 10.11.2011 г. да освободи имота, като доколкото същото е получено от друго лице, не може да се счита достигнало до адресата. Освен това сочи, че за процесното жилище не е имало процедура по издаване на заповед за изземване и не е установено, че ответницата е ползвала имота. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК пред въззивния съд.

В срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от въззиваемата страна М.на В.Р. чрез юрск. Ц.Ш., в който са изложени доводи в подкрепа на правилността на решението в обжалваната част. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в атакуваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК, инкорпориран в отговора на въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

По делото е безспорно установено между страните, че на основание Заповед за настаняване № С-11 от 06.01.1995 г. на началника на управление „ТИЛ“ МВР между ищцовата страна и ответницата е сключен договор № Н-КС 149 от 12.01.1995 г. за отдаване на ведомствен имот под наем, с предмет отдаване под наем за срок от 3 години на недвижим имот частна държавна собственост, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, срещу задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 71,81 лева, ведно с 7,69 лева - такса смет.

Както е посочено в заповедта за настаняване, съгласно чл. 17 от ЗНО, ако в едноседмичен срок от датата на настаняването, настаненото лице не заеме жилището без уважителни причини, заповедта подлежи на отмяна и жилището се предоставя на друго нуждаещо се лице, поради което е установено, че ответницата е заела имота.

От Договор № ДС-2015 за отдаване под наем на ведомствено жилище по реда на чл. 29 от ППЗДС и чл. 22 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР от 12.04.2006 г. се установява, че между страните е сключен нов договор с предмет отдаване под наем на процесния недвижим имот за срок от 3 години, като месечната наемна цена е определена с протокол от 07.04.2006 г.

С Анекс (Допълнително споразумение) към договора за отдаване под наем на ведомствено жилище с рег. № ДС 6687 от 31.10.2006 г. подписан между страните, месечната наемна цена за процесното жилище, считано от 01.10.2006 г., е в размер на 36,35 лева съгласно приложения към Анекса Протокол за определяне на наема на жилището.

От писмо с рег. № ДС-56935 от 10.11.2011 г. от М.на В.Р., Дирекция „Управление на собствеността“, изпратено до Ц.И.А. на адреса на имота и получено там на 12.11.2011 г., съгласно отбелязаното на обратната разписка от лице, което се е представило за нейна дъщеря, се установява, че заявлението на ответницата да сключи договор за пожизнено ползване на наетото жилище на основание § 65 от Преходните и заключителните разпоредби към ЗИДЗДС е оставено без уважение, тъй като ответницата не отговаря на условията на сочения текст, поради което и на основание чл. 24 от ЗДС и във вр.с чл. 238 от ЗЗД спрямо ответницата е отправена покана в срок до един месец да освободи доброволно жилището като до освобождаването на същото, ответницата дължи на основание § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС обезщетение в размер пазарната наемна цена.

От писмо с рег. № I-I-5397 от 13.12.2011 г. от М.на В.Р. до Ц.И.А. и К.Г., издадено във основа на молба с вх. № 22439/14.11.2011 г., след получаване на уведомлението с рег. № ДС-56935 от 10.11.2011 г., че Ц.И.А. не отговаря на изискванията на § 65 от Преходните и заключителните разпоредби към ЗИДЗДС, последната е уведомена, че искането на К.Г. за встъпване като титуляр по договора за наем за ведомственото жилище не може да бъде удовлетворено. Писмото е изпратено на адреса на имота и е получено там лично от К.Г. на 19.12.2011 г. съгласно отбелязването на обратната разписка.

От представените по делото писмо с рег. № I-11397 от 23.04.2012 г. на М.на В.Р. до Областния управител на Област София се установява, че е направено искане на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС за издаване на заповед за изземване на жилището, което се обитава на отпаднало основание, което искане, както се установява от писмо рег. № ДС-57373 от 17.12.2013 г. от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ на МВР, се поддържа. По делото не са представени доказателства, че заповед за изземване по чл. 80 от ЗДС е издадена, но от писмо с рег. № 578500-7296 от 14.12.2016 г., за което ответницата е уведомена на 15.12.2016 г. по телефон, съгласно отбелязването в него, направено от служител на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ на МВР и същото е залепено на входната врата на жилището, видно от протокол, съставен от същите служители, се установява, че към сочената дата жилището не е предадено и противопоставяне срещу неговото ползване е все още налице.

От заключението по изслушаната и приета по делото съдебно-оценителна експертиза, изготвена от вещото лице А.А., което е оспорено от процесуалния представител на ищеца без да е поискано повторно такова по реда на чл. 201 във вр. с чл. 200, ал. 3 от ГПК, на което съдът дава вяра като обективно изготвено и безпристрастно, се установява, че пазарната наемна цена на имота за периода от 31.03.2014 г. до 31.03.2017 г. е в размер на 4404 лева.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по същество, същото е правилно по следните съображения:

Правилно с оглед твърденията в исковата молба първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за продължаващо ползване за периода 31.03.2014 г. до 31.03.2017 г. на имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, след прекратяване на наемното правоотношение, както и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за процесния период, като предмет на въззивна проверка е единствено решението, в частта, с която иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е уважен. В исковата молба липсват твърдения, че ищецът основава претенцията си в качеството си на собственик на процесния имот.

Съгласно чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. За да възникне правото на обезщетение в полза на ищеца, същият, както правилно е приел и първоинстанционният съд, следва при условието на пълно и главно доказване по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, да установи прекратяване на съществуващото наемно правоотношение, ползване от страна на ответника на имота за процесния период въпреки противопоставянето от страна на ищеца и размер на търсеното обезщетението, тъждествен с исковата сума. За да възникне правото на ищеца по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД по квазинаемното правоотношение, същият следва да докаже, че е имал качеството на наемодател по наемния договор, който е прекратен, независимо и без значение дали има качеството на собственик на отдадения под наем имот или не, тъй като претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД произтича от други юридически факти и не е тъждествена с тази по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗДС в редакцията му от ДВ, бр. 32 от 2005 г., приложима към датата на сключване на втория договор за отдаване под наем на ведомствено жилище по реда на чл. 29 от ППЗДС и чл. 22 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР от 12.04.2006 г., имоти или части от тях - частна държавна собственост, се отдават под наем от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотът е предоставен за управление, чрез търг при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона. Въз основа на резултатите от търга се сключва договор за наем. Според ал. 5 на същия текст имоти или части от тях - частна държавна собственост, могат да се отдават под наем без търг за здравни, образователни и хуманитарни дейности за социално задоволяване на съответните нужди на населението от областния управител или ръководителя на ведомството по ред и цени, определени от Министерския съвет. Според чл. 22 от закона, настаняването под наем в държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи се извършва от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотите са предоставени, по ред, определен с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 16а от Правилник за прилагане на закона за държавната собственост от 1996 г. действал към момента на сключване на договора, имоти или части от тях - частна държавна собственост, могат да се отдават под наем без търг или конкурс за здравни, образователни и хуманитарни дейности за социално задоволяване на съответните нужди на населението от областния управител или ръководителя на ведомството, към които заинтересуваните лица или организации отправят мотивирано искане.

Според чл. 5, ал. 1 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти - частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на Министерството на В.Р., приета с ПМС № 70 от 09.04.1999 г. и отменена с § 1 от заключителните разпоредби на Постановление № 174 от 23 юли 2007 г. за приемане на Наредба за разпореждане с недвижими имоти - частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на Министерството на В.Р. - ДВ, бр. 62 от 31 юли 2007 г., в сила от 31.07.2007 г., приложима към датата на сключване на договора, имотите, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР, се управляват от дирекция МТОСО, а според чл. 6 разпореждането с жилища, ателиета и гаражи се осъществява от министъра на В.Р., като без съмнение сключването на договор за наем за срок от 3 години няма характер на сделка по разпореждане, а на такава по управление.

Освен това съгласно чл. 12 от Раздел II от Наредбата, озаглавен „Отдаване под наем на жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на МВР“, дейността по този раздел се осъществява от Дирекция МТОСО, като според чл. 22, ал. 1, във вр. с чл. 21, т. 1 от Наредбата, договорът се сключва с Директора на дирекция МТОСО, която съгласно чл. 17, ал. 1, т. 7 от Закона за министерството на В.Р. от 1997 г., отменен с § 2 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за Министерството на В.Р. - ДВ, бр. 17 от 24 февруари 2006 г., в сила от 01.05.2006 г., е юридическо лице.

Същата обаче е заличена като такава през време на действието на процесния договор по силата на ЗМВР в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр. 69 от 05.08.2008 г., като не е предвидено изрично правоприемство, поради което доколкото дирекцията е била част от структурата на МВР, то всички нейни права и задължения са преминали към МВР, независимо че понастоящем ДУССД-МВР е основна структура на МВР по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, а съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР и самостоятелно юридическо лице и в това ѝ качеството подпомага министъра на В.Р. при управление, придобиване и разпореждане с недвижими имоти и движими вещи - държавна собственост, предоставени на МВР, съгласно чл. 85а, т. 1 от ПУДМВР (така и Решение № 3146 от 18.04.2016 г. по в. гр. д. № 8581/2015 г. на Софийски градски съд).

С оглед горното неоснователен се явява довода на жалбоподателката, че в нарушение на материалния закон, първоинстанционният съд е приел, че МВР е активно легитимирано да претендира процесните вземания. Що се отнася до приложената по делото съдебна практика, същата е неотносима към конкретния случай, доколкото касае спорове във връзка с трудови и служебни правоотношения, предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземане по заповед за изпълнение, издадена в полза на друг субект и претенция по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, които хипотези не са аналогични с настоящата.

Доколкото по делото е установено, че с ответницата са сключени два последователни договора за наем за процесния период с максимален срок от 3 години всеки, а същевременно не са ангажирани доказателства за предаване на имота от страна на наемателя в полза на наемодателя или на упълномощено лице, правилно първоинстанционният съд е приел, че за процесния период ответницата лично или чрез трето лице е осъществявал фактическата власт върху наетия имот.

Възражението на ответницата, че не е била надлежно уведомена за отказа да бъде сключен договор за пожизнено ползване на наетото жилище и спрямо нея е отправена покана в срок до един месец да го освободи доброволно, е неоснователно, защото от една страна писмото е доставено и получено на адреса на имота от лице, което се е представило за нейна дъщеря, от друга - видно от писмо с рег. № I-I-5397 от 13.12.2011 г. от М.на В.Р. до Ц.И.А. и К.Г., издадено във основа на молба с вх. № 22439/14.11.2011 г., в същата е възпроизведено съдържанието на уведомлението, поради което може да се направи заключение, че последното е достигнало до своя адресат най-късно на датата на депозиране на молбата – 14.11.2011 г.

Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд, са налице всички елементи от фактическия състав, установен в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, поради което ответницата дължи обезщетение в размер на пазарната наемна цена на недвижимия имот, съгласно § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС, равно на сумата от 4404 лева, определена според изслушаното и прието по делото заключение на вещото лице, в обосноваността на което не възниква съмнение, поради което правилно е било възприето. При безспорно установено в първата инстанция наличие на предпоставките по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, правилно първоинстанционният съд е уважил иска до посочения размер от 4404 лева за периода 31.03.2014 г. до 31.03.2017 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.04.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, като решението му е постановено съобразно закона при липса на твърдените във въззивната жалба пороци.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, поради което решението в обжалваната осъдителна част, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Правилно се явява и постановеното по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК решение от 05.04.2019 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение, което при липса на предпоставки за преразглеждане на въпроса за разноските, също следва да се потвърди.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

С оглед изхода на спора, на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски за въззивна инстанция. Същият е заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. Поради изложеното и с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата в размер на 50 лв. разноски за тази инстанция.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

                                                                   Р Е Ш И:                                    

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 569006 от 21.12.2018 г., постановено по гр. дело № 21888/2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 29-ти състав, поправено с решение от 05.04.2019 г., постановено по същото дело по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Ц.И.А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на М.на В.Р., с адрес в гр. София, ул. „*********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страната, при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.