Р Е Ш Е Н И Е №194
гр.
Враца, 30.07.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на десети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Миглена Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Младенова в.гр.дело № 137 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 798/08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 1219/2019 г.,
Районен съд – Враца е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че А.С.А.,
ЕГН: **********, с пост. адрес: ***, дължи на „Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България”
№ 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 1 429,10 лв., представляваща падежирала
главница по Договор за потребителски кредит № **********, сключен на 16.11.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.08.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед №
2549/29.08.2018 г. по ч.гр.д. № 4025/2018 г. по описа на Районен съд – Враца,
ГО, V състав, като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 5 045,27 лв.
Срещу така постановеното решение в частта му, в която
е отхвърлен предявеният иск за сумата от 967,36 лв., представляваща неизплатена
договорна лихва по процесния договор, е подадена въззивна жалба от ищеца „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, чрез юрисконсулт Г.Г., в която се
излагат съображения за неправилност на същото в тази му част. В жалбата се
поддържа, че първоинстанционният съд неоснователно е констатирал, че клаузата,
уговаряща договорно възнаграждение, е нищожна, като размерът ѝ
противоречи на добрите нрави. Твърди се, че с оглед принципа за свобода на
договаряне страните са сключили договор за кредит с годишен лихвен процент от
41.17 % и ГПР в размер на 49.90 %, като длъжникът се е съгласил с тази цена на
кредита. Посочва се, че въвеждането на параметрите на добрите нрави от
ответника не може да бъде извеждано по тълкувателен път, като при твърдение за
нарушение на чл. 9 ЗЗД той е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са
нарушени, каквото позоваване липсва в настоящия случай. Изтъква се, че в случая
меродавна за спазването на добрите нрави е пазарната цена на кредитите при
потребителското кредитиране от небанкови институции, а не законната лихва,
която е ограничена от чл. 19, ал. 4 ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в
чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви, като в случая
лихвените проценти са в границите на посочените от БНБ лихвени проценти, на
които останалите небанкови институции предлагат кредитите си. Твърди се, че
няма пречка да бъде уговорена възнаградителна лихва или неустойка при забавено
плащане на парични задължения над размера на законната лихва, като с ПМС № 72 от
08.04.1994 г. е определен размерът само на законната лихва. Сочи се и че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди
датата на сключване на договора и е в сила от 23.07.2014 г., като към датата на
сключване на договора страните са били обвързани от законовото изискване,
третиращо размера на ГПР. Твърди се, че към момента, предвиден за плащане на
вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е
бил 10 %, а петкратният ѝ размер – 50 %, като уговореният ГПР не
надхвърля петкратният размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита и не е налице нарушение, както на законовите изисквания, така
и на добрите нрави, а клаузата за договорна лихва е действителна. Навеждат се и
доводи, че при преценка дали уговореният размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, следва да се отчете, че същата следва да се
съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който
се уговаря връщане на заетата сума и обстоятелството дали той е обезпечен.
Иска се от съда да отмени първоинстанционното решение
в обжалваната му част и да признае за установено, че ответникът дължи
неизплатеното договорно възнаграждение по процесния договор в размер на 967,36
лв. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
жалбата от насрещната страна А.С.А., ЕГН: **********.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен
интерес, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящият
съдебен състав констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, а в обжалваната част – и допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
въззивният съд взе предвид следното:
Районен съд – Враца е сезиран със
заявление на „Профи Кредит България” ЕООД за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против А.С.А., ЕГН: **********, за сумите 5 045,27 лв. – главница,
произтичаща от неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит № **********/17.11.2017 г., 20,00 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране
на вземането, 12,29 лв. – законова лихва за забава от 21.01.2018 г. до 03.04.2018 г. Претендира се
присъждане на законна лихва върху паричното вземане, както и на деловодни
разноски за внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч. гр. д. № 4025/2018 г. по описа на Районен съд – Враца и заявлението е уважено
изцяло като е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2549/29.08.2018 г.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, поради което с Разпореждане № 1197/14.02.2019 г. заповедният
съд на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. Съобщението с указанията на съда е
връчено на заявителя на 27.02.2019 г. и в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК е предявен
установителен иск за съществуване на вземането по издадената заповед за
изпълнение.
С Разпореждане № 7640/08.10.2019 г. по ч. гр. д. № 4025/2018 г. заповедният съд е обезсилил на основание чл.
415, ал. 5 ГПК издадената заповед за
изпълнение № 2549/29.08.2018 г. в
частта за сумата 20,00 лв.,
представляваща такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането и за
сумата 12,29 лв., представляваща законова лихва за забава от 21.01.2018 г. до
03.04.2018 г.
В исковата си молба ищецът твърди, че на 16.11.2017 г. между
него, като кредитор, и А.С.А., като
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № **********. Сочи, че сумата, предоставена по договора за
кредит, е в размер на 2 000,00 лв., като общото
задължение по договора, заедно с уговорените лихви /967,36 лв./ и възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги /2 400,96
лв./,
възлиза на сумата от 5 368,32 лв. Ищецът
твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като на 17.11.2017 г. е превел
по банковата сметка на ответника сумата от 2
000,
00 лв., а длъжникът е поел задължение да погасява предоставения заем на равни
месечни вноски съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора.
Посочва, че са били уговорени 24 погасителни вноски в размер на 223,68 лв. всяка от тях, с падежна дата – 20-то число на
месеца, но длъжникът е направил само една пълна погасителна вноска и една частична
вноска, поради което на 03.04.2018 г. договорът е
прекратен автоматично от страна на ищеца и е обявена предсрочната изискуемост
на вземанията по него. За прекратяването на договора и настъпилата предсрочна
изискуемост ответникът е уведомен с писмо от 05.04.2018 г.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника А.С.А..
С Решение № 798/08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 1219/2019 г.,
Районен съд – Враца е приел, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
поради което е приел за установено, че се дължат падежиралите към датата на
приключване на устните състезания вноски /22 от общо 24 вноски/ в размер на
1 764,78 лв. Отхвърлил е иска за възнаградителната лихва в размер на
967,36 лв., като е намерил че определеният в процесния договор за потребителски
кредит размер на същата противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето и клаузата за нея се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Съдът е отхвърлил и иска за
възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги в размер на
2 400,96 лв., като е приел, че споразумението за него противоречи на
добрите нрави и клаузите от същото са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Намерил е, че предвид установената нищожност на клаузите в договора, касаещи
годишния лихвен процент и дължимото възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, съгласно чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата
стойност на кредита, като е приел, че извършените от ищеца плащания в размер на
335,68 лв. следва да бъдат отнесени единствено към дължимата от ответника чиста
стойност на кредита в размер на 1 764,78 лв. съобразно вноските с настъпил
падеж, която след приспадане на извършените плащания е в размер на
1 429,10 лв.
Настоящият съдебен състав като взема предвид оплакванията в жалбата и
формулирания петитум намира, че предметът на спора пред въззивната инстанция се
свежда до установяване съществуването на вземания на „Профи Кредит България” ЕООД против А.С.А. за възнаградителна лихва в размер на 967,36 лв.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, които
обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на въззивния съд да
приеме за установена следната фактическа обстановка:
Въз основа на попълнено от ответника А.С.А. искане за отпускане на потребителски кредит Профи кредит Стандарт № **********/16.11.2017 г. е сключен
Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № **********/16.11.2017 г. между „Профи Кредит България” ЕООД и ответника А.С.А.. От договора се установява, че ответникът като
кредитополучател, е получил от ищеца, като кредитодател, потребителски кредит в
размер на 2 000,00 лв. Кредитополучателят се
задължил да върне паричната сума на равни месечни вноски от по 123,64 лв. за период от 24 месеца. В
договора е уговорен годишен процент на разходите 49,89 %, годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен процент на ден 0,11 % и общо задължение по
кредита 2 967,36 лв. От потребителя е
закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 2 400,96 лв., който се заплаща
разсрочено по 100,04 лв. на месец. Общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 5 368,32 лв., а общият размер на месечната
погасителна вноска – на 223,68 лв. Между страните е
подписано и допълнително споразумение за пакета от допълнителни услуги от 16.11.2017 г.
В Договора за кредит е отбелязано /б. А от раздел „Декларации”/, че е подписан
при Общи условия, които са негова неразделна част, предадени са на клиента при
подписването му и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва. Отбелязано е /б. Г
от раздел „Декларации”/, че клиентът декларира, че са му предоставени:
безвъзмездно на хартиен носител и на български език, в ясна и разбираема форма,
информация под формата на Стандартен европейски формуляр; разяснения по договора
с оглед преценка от клиента, доколко предлаганият кредит съответства на
възможностите и финансовото му състояние, разяснения на преддоговорната
информация, основните характеристики на предлаганите продукти, в т. ч.
последиците в случай на просрочени плащания, разяснения на пакета от
допълнителни услуги и т. н. Ответникът е декларирал, че при подписване на
договора е получил екземпляр от договора, Общите
условия,
погасителен план и споразумение.
Съгласно погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на
20.11.2019 г.
Представени са Общи условия на „Профи
Кредит България” ЕООД към договори за потребителски кредит, подписани на всяка страница
от представител на кредитора и от ответника.
Приложени са и погасителен план към договора и Стандартен европейски
формуляр, подписани от ответника.
По делото е представено преводно нареждане за кредитен превод от 17.11.2017 г., от което е
видно, че на същата дата кредиторът е
превел заемната сума от 2 000,00 лв. по банкова
сметка *** А.С.А. в „Юробанк И ЕФ Джи България” АД. Като основание за извършеното плащане в
платежното нареждане е посочен номера на договора за кредит.
Представено е уведомително писмо от ищеца до А.С.А., с което го уведомява за настъпила предсрочна изискуемост
на вземанията по кредита. Липсват отбелязвания върху същото за неговото
получаване. Не са представени и разписка за неговото доставяне или друг
удостоверяващ връчването му документ.
По делото е представено като доказателство и не е оспорено от ответника
извлечение по сметка към договора за потребителски кредит, от което се
установява, че при ищцовото дружество са отчетени две погасявания по кредита –
за сумата от 223,68 лв., отнесена към
първата погасителна вноска за главница и лихва, и за сумата от 99,37 лв.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
Настоящият съдебен
състав намира, че предявеният иск за
заплащане на договорна лихва е осъдителен с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД,
във
вр. с чл. 9 ЗПК.
За уважаването му ищецът следва да
проведе пълно и главно доказване на правопораждащите факти, от които черпи
изгодните за себе си последици, а именно: сключването на валиден договор за
кредит между него и А.С.А. чрез
реално предоставяне на определена парична сума на ответника, в качеството му на
кредитополучател; поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на
заетата сума и за заплащане на възнаградителна лихва, както и размерът на претендираната лихва за процесния
период.
При извършено оспорване на предявените искове в тежест на ответника е
да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи
изпълнение на задълженията си по договора или докаже наличието на
правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе посочено, от представените доказателства се установи, че на
16.11.2017 г. между „Профи Кредит България” ЕООД и ответника А.С.А. е сключен Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника паричен заем в размер на 2 000, 00 лв.
Договорът е сключен при действието на Закона за потребителския кредит
/Обн. ДВ бр. 18 от 05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на
БНБ по чл. 3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор „Профи Кредит България” ЕООД е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП и същият има качеството на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на
договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски
кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК – и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни
изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на
процесния договор редакция на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В чл. 24 ЗПК е посочено също, че за
договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за
обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР №
1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената проверка относно действителността на сключения между
страните договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит
не страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не
противоречи на изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно формата на договора, както и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не са
налице предпоставките на чл. 22 ЗПК за прогласяване
недействителността на целия договор.
Основният спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, се свежда до
действителността на клаузата от договора, касаеща размера на договорената
възнаградителна лихва.
Районният съд е приел, че уговорената между страните възнаградителна
лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – противоречие с добрите
нрави, поради което следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова
задължение не е възникнало за ответника.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния
съд, поради следните съображения:
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от
целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили
компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали
Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в
българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна
уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира като самостоятелен нов
правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните
държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на
Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо
държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва
да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 г. със ЗПК (отм.); , като на този начален етап законодателят е въвел
само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се, относно
икономическата тежест, поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на
годишен процент на разходите като задължителен реквизит на договора и забраната
за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи.
Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който
до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е
уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След
посочените изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени
за нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера
на законната лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски,
определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани
по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /при пленарно парламентарно
обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/, законодателят
е целял постигане именно на
справедлив баланс между интересите на потребители на „бързи” небанкови
кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече
задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните заемодатели,
опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на
висок брой свои клиенти. До тази законодателна намеса, предоставянето на тази
услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на
възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода,
несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите
нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите
годишен процент на разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен
праг на петкратен размер на законната лихва.
Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за
това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да
се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл. 19 ЗПК
/обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба
ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Към датата на сключване на договора за
потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10 %, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс десет пункта отгоре. В
случая, определеният в договора размер на ГПР от 49.89 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 41.17 %, Следователно посочената клауза не е нищожна поради
противоречие със закона – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е компонент
от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния, именно за да защити потребителя и да се избегне
неоснователното обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като
сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от
41.17 % кредиторът не е
целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя. Цитираната от
районния съд практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, е постановена преди с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК да
бъде въведен законово установен императивен лимит на възнаграждението на
кредитора.
По същите мотиви се налага изводът, че не е налице и някоя от хипотезите
на чл. 143, ал. 1, т. 1-19 от Закона за
защита на потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за
облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в неравностойно
имуществено положение.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че ответникът
дължи изплащане на уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на
договора. От погасителния план е видно, че общият размер на дължимата договорна
лихва е 967,36 лв. От приложената
справка, която не е оспорена от ответника, се установява, че е извършил две
плащания, от които към погасяване на лихвата са отнесени суми в общ размер от 68,62 лв. Първоинстанционният
съд е приел обаче , че извършените от
ищеца плащания в общ размер на 335,68 лв. следва да бъдат отнесени единствено
към дължимата от ответника чиста стойност на кредита в размер на 1 764,78
лв. съобразно вноските с настъпил падеж, която след приспадане на извършените
плащания е в размер на 1 429,10 лв., като решението в тази му част не е
обжалвано и е влязло в сила. Макар първоинстанционният съд да е признал за
установено, че се дължат само падежиралите вноски към датата на приключване на
устните състезания пред първоинстанционния съд /22 от 24 вноски/, дължимата
договорна лихва е в пълен размер от 967,36 лв., тъй като към настоящия момент
е настъпил крайният падеж по
договора. При това положение
предявеният осъдителен иск за заплащане на възнаградителна лихва се явява
изцяло основателен. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България” ЕООД срещу А.С.А. осъдителен иск за сумата 967,36 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва за целия период на действие на
договора, и вместо него да бъде постановено решение, с което тази претенция са
уважава изцяло.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде изменено и в частта относно
разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца допълнителни
разноски за първоинстанционното исково производство в размер на 38,40 лв., съобразно уважената част от осъдителния иск пред настоящата съдебна
инстанция.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззивника следва да бъдат присъдени направените
пред настоящата съдебна инстанция разноски за заплатена държавна такса в общ
размер от 19,35 лв., както и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00
лв.,
определено съобразно чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Предвид гореизложеното, Врачанският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 798/08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 1219/2019 г. по
описа на Районен съд – Враца В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България” ЕООД срещу А.С.А. осъдителен иск за сумата 967,36 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва по Договор за потребителски кредит
№ **********, сключен на 16.11.2017 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК А.С.А., ЕГН: **********, с пост. адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 967,36 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва върху главницата за целия период на действие на договора.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК А.С.А., ЕГН: **********,
с пост. адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, деловодни разноски, както следва: сумата 38,40 лв., представляваща
допълнителни разноски за производството по гр. д. № 1219/2019 г. по описа на Районен съд – Враца съразмерно с уважената пред
настоящата съдебна инстанция част от исковете; сумата 19,35 лв. –
заплатена държавна такса по въззивната жалба и сумата 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.