№ 146
гр. Шумен, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Теодора Енч. Димитрова
Теодора Р. Й.-Момова
при участието на секретаря Галина Св. Георгиева
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско
дело № 20253600500213 по описа за 2025 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Г. И. Й. срещу решение № 36/30.03.2025 г.
по гр.д. № 299/2024 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.
Жалбоподателката намира решението за незаконосъобразно и неправилно по
съображения, подробно изложени в жалбата й, с оглед на което моли въззивният съд да го
отмени и постанови друго, с което да уважи иска й по чл.222, ал.3 от КТ за сумата от 20
757.77 лева, представляваща разликата между недължимо платеното на 21.11.2019 г. за
сумата от 16 877.70 лева и дължимото неплатено на 29.04.2024 г. за сумата от 37 635.47 лева,
ведно със законната лихва от 31.05.2024 г. до пълното изплащане на главницата.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият ОУ „ В.А. „, с. Риш, обл. Шумен,
Булстат *********, представлявано от директора Г.Р.Ф., чрез адв. М. В. от ШАК е депозирал
отговор, в който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за оставянето й без
уважение, като му бъдат присъдени извършените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното: Гр.д. № 299/2024 г.
по описа на ВПРС е било образувано по искова молба на жалбоподателката, с претенция за
осъждане на въззиваемия да й заплати, на основание чл.222, ал.3 от КТ, вр. чл.31, ал.2 от
КТД № Д01-415/28.12.2023 г., сумата от 20 757.77 лева, съставляваща разлика между
1
дължимите към 29.04.2024 г. брутни трудови работни заплати – 37 635.47 лева и изплатените
й през ноември 2019 г. – 16 877.70 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на изпадане в забава – 31.05.2024 г., съгласно чл.288, ал.3 от КТ до пълното
изплащане на главницата.
В срока за отговор ответникът е оспорил предявения иск като изцяло неоснователен.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.222,
ал.3 от КТ, вр. чл.31, ал.2 от КТД, като с решението си е отхвърлил предявения от Г. И. Й.,
ЕГН ********** срещу Основно училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю,
представлявано от директора Г.Р.Ф. иск с правно основание чл.222, ал.3 от КТ, вр. чл.31, ал.2
от КТД, за изплащане на дължимо обезщетение, след прекратяване на трудовото
правоотношение, представляващо разлика между дължимото обезщетение към момента на
подаване на исковата молба и изплатеното обезщетение към ноември 2019 г., ведно със
законната лихва на основание чл.86 от ЗЗД, от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане и е осъдил Г. И. Й., ЕГН ********** да заплати на Основно
училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю, представлявано от директора Г.Р.Ф., сумата
от 1 000 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението се обжалва изцяло от ищцата.
След извършена проверка по чл.269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По съществото на спора, от представените по делото писмени доказателства се
доказва и не се спори между страните, че ищцата е започнала работа в ответното училище
през 1982 г., като през различни периоди от време е заемала длъжностите възпитател и
учител, както и, че със заповед № 94/31.08.2017 г. същата е била назначена за временно
изпълняваща длъжността «директор» на учебното заведение.
Със заповед № РД07-244/21.11.2019 г. на началника на РУО – Шумен трудовото
правоотношение на ищцата за длъжността «директор» е било прекратено на основание
чл.328, ал.1, т.10, пр.1 от КТ, вр. чл.217, ал.2 от ЗПУО и чл.3, ал.2, т.28 от ПУФРУО при
усвоията на чл.326, ал.2 от КТ, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст. В заповедта е било посочено на лицето да се изплатят обезщетение по
чл.220, ал.1 от КТ – в радзмер на брутното трудово възнаграждение за остатъка от срока на
предизвестие, обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ – за неползван платен годишен отпуск за
2019 г. в размер на 14 работни дни и обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ / чл.33, ал.1 и ал.2 от
КТДСПУО / – в размер на 10.5 брутни работни заплати, като с платежен фиш за м. ноември
2019 г. работодателят е изплатил на ищцата обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на
16 877.70 лева.
Ищцата е обжалвала заповед № РД07-244/21.11.2019 г. на началника на РУО –
Шумен по съдебен ред, като с влязло в сила решение № 107/04.07.2023 г. по гр.д. №
236/2023 г. по описа на ВПРС, потвърдено с решение № 214/18.08.2023 г. по в.гр.д. №
346/2023 г. по описа на ШОС, което не е било допуснато до касационно обжалване с
2
определение № 1772/10.04.2024 г. по гр.д. № 4570/2023 г. на ВКС, уволнението й е било
признато за незаконно и отменено, и същата е била възстановена на заеманата преди
постановяването му длъжност – директор на ОУ «В.А.», с. Риш.
Междувременно с решение № 540/24.11.2022 г. на КЗД, поправено с решение №
565/22.12.2022 г. е ибло прието за установено, че директорът на ОУ «В.А.», с. Риш е
осъществил дискриминация спрямо ищцата по признаци «възраст» и »лично положение» и
е нарушил нормата на чл.21 от ЗЗДискр., като не е приложил еднакви критерии при
прекратяване на трудовия й договор за длъжността «учител» и «директор» по чл.328, ал.1,
т.10 от КТ.
Със заповед № РД07-93/29.04.2024 г. на началника на РУО – Шумен ищцата е била
възстановена на длъжността «директор» на ОУ «В.А.», с. Риш, считано от 29.04.2024 г., при
условията на трудов дговор № РД-07-6/31.08.2017 г., на основание чл.217, ал.2 от ЗПУО,
чл.3, ал.3 от ПУФРУО и чл.345, ал.1 от КТ, във връзка с влязло в сила решение №
107/04.07.2023 г. по гр.д. № 236/2023 г. по описа на ВПРС и постъпило от служителката
заявление.
В деня на възстановяването й на работа, със заповед № РД07-94/29.04.2024 г. на
началника на РУО – Шумен трудовото правоотношение на ищцата за длъжността
«директор» е било прекратено на основание чл.217, ал.2 от ЗПУО, чл.3, ал.2, т.28 от
ПУФРУО, чл.335, ал.2, т.3 и чл.325, ал.1, т.8 от КТ, вр. чл.217, ал.5 от ЗПУО и чл.90, ал.2 от
КТ, поради постъпване на работа на служителя, който е спечелил конкурс, обявен със
заповед № РД15-1/03.01.2024 г. на началника на РУО – Шумен, съобразно чл.4 от Наредба №
16/01.07.2022 г..
На 07.05.2024 г. ищцата е депозирала искане до ответника, на основание чл.222, ал.3
от КТ, вр. чл.31, ал.2 от КТД № Д01-415/28.12.2023 г. да й бъде изплатена сумата от
20 757.77 лева, съставляваща разлика между дължимите й към 29.04.2024 г. брутни трудови
работни заплати – 37 635.47 лева и изплатените й през ноември 2019 г. – 16 877.70 лева.
Видно от разпореждане на ТП на НОИ – Шумен, ищцата е упражнила правото си да
се пенсионира, считано от 08.12.2020 г..
От служебна бележка, издадена от Съюз на работодателите в системата на народната
просвета в България, Общинска организация – Шумен се установява, че ищцата е била член
на тази организация считано от м. септември 2019 г..
Между страните не се спори също, че по силата на чл.31, ал.2 от КТД № Д-01-
415/28.12.2023 г. за системата на предучилищното и училищното образование е било
уговорено, че при прекратяването на трудовото правоотношение с педагогическите
специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжността
педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от
системата на предучилищното и училищно образование, на служителите се изплаща по-
голям размер на обезщетенито по чл.222, ал.3 от КТ, а именно 11.5 брутни заплати, от които
11 брутни заплати се осигуряват по НП, а 0.5 брутна заплата от работодателя.
3
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните изводи от
правна страна:
Съгласно чл.222, ал.3 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, след
като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е
придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж
през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само
веднъж.
Съгласно чл.219, ал.6 от ЗПУО, при прекратяване на трудовото правоотношение с
педагогически специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са
заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на
бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се
изплаща по-голям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда – в размер
на 10 брутни работни заплати.
Съгласно чл.68, ал.1 от КСО, право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се
придобива при навършване на възраст 60 години и 10 месеца от жените и 63 години и 10
месеца от мъжете и осигурителен стаж 35 години и 2 месеца за жените и 38 години и 2
месеца за мъжете. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка
следваща календарна година, както следва: 1. до 31 декември 2029 г. възрастта за жените се
увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 1 януари 2030 г. – с по 3 месеца за
всяка календарна година до достигане на 65-годишна възраст; 2. до 31 декември 2017 г.
възрастта за мъжете се увеличава с 2 месеца, а от 1 януари 2018 г. – с по 1 месец за всяка
календарна година до достигане на 65-годишна възраст.
Съгласно чл.68, ал.2 от КСО, от 31 декември 2016 г. осигурителният стаж по ал. 1 се
увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на
осигурителен стаж 37 години за жените и 40 години за мъжете.
Съгласно чл.68, ал.3 от КСО, в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2,
до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години
и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От
31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна
година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.
Съгласно чл.68а от КТ, лицата, които имат изискуемия осигурителен стаж по чл.68,
ал.2, могат по тяхно желание да се пенсионират до една година по-рано от възрастта им по
чл.68, ал.1. Пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер
пожизнено. Тези лица, нямат право на пенсия по чл. 68, ал.1, 2 и 3.
Съгласно чл.69в от КСО, учителите придобиват право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст при навършване на възраст 57 години и 10 месеца от жените и 60 години и 10
4
месеца от мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30
години и 8 месеца за мъжете. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден
на всяка следваща календарна година, както следва: 1. до 31 декември 2029 г. възрастта за
жените се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 1 януари 2030 г. – с по 3
месеца за всяка календарна година до достигане на 62-годишна възраст; 2. до 31 декември
2017 г. възрастта за мъжете се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 1
януари 2018 г. – с по 1 месец за всяка календарна година до достигане на 62-годишна
възраст.
Съгласно чл.351, ал.1 от КТ, трудов стаж е времето през което работникът или
служителят е работил по трудово правоотношение, доколкото друго не е предвидено в този
кодекс или друг закон, както и времето през което лицето е работило като държавен
служител. Според чл.352, ал.1, т.3 от КТ за трудов стаж се признават и ползваните неплатени
отпуски, установени с този кодекс или други нормативни актове, когато това изрично е
предвидено. В чл.160, ал.3 от КТ се посочва, че неплатеният отпуск до 30 работни дни в една
календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни – само ако това е
предвидено в този кодекс, в друг закон или акт на МС. Съгласно чл.354, ал.1, т.1 от КТ, за
трудов стаж се признава и времето, през което не е съществувало трудово правоотношение,
когато работникът или служителят е бил без работа поради уволнение, което е признато за
незаконно от компетентните органи - от датата на уволнението до възстановяването му на
работа.
Съгласно чл.19 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата,
когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово
възнаграждение по чл.228 от Кодекса на труда се определя, като полученото среднодневно
брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец.
Размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение при изчисляване на платения
годишен отпуск и обезщетенията по Кодекса на труда при пълен работен ден не може да
бъде по-малък от този, който се изчислява при възникване на съответното основание от
размера на установената за страната минимална работна заплата.
Според практиката на ВКС, за да е налице хипотезата на чл. 222, ал. 3 изр. 2 от КТ е
необходимо кумулативното наличие на следните три предпоставки: 1. трудовото
правоотношение на работника или служителя да е прекратено, като е без значение от кого,
на какво основание и по какъв начин, 2. работникът или служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо именно на това основание да е
прекратено трудовото му правоотношение и 3. работникът или служителят да е работил при
същия работодател през последните 10 или повече години години от трудовия му стаж, ако
това е предвидено в Колективен трудов договор. В този период се включват всички периоди,
които се зачитат за трудов стаж за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Не е необходимо трудовият стаж да е бил непрекъснат. Необходимо е той да е бил
при един и същ работодател. Работникът/служителят не би имал право да получи заплащане
на увеличения размер на гратификацията, ако през този период от време трудовият стаж при
5
работодателя е прекъснат, само ако по време на прекъсването е придобил трудов стаж при
друг работодател. Когато не е налице смяна на работодателя, прекъсването на трудовия стаж
не е от значение. Трудовият стаж обаче се прекъсва, когато работникът е бил в неплатен
отпуск повече от 30 дни и през този период е полагал труд по постоянно трудово
правоотношение при друг работодател. Времето докато е изпълнявал съответната функция
при другия работодател не се зачита за трудов стаж при работодателя, с когото трудовото
правоотношение се запазва. Законът визира като условие за заплащане на обезщетението
продължителността на трудовия стаж, като дали работникът е работил реално или не е
ирелевантно за случая. Допълнително, отрицателно условие за възникване правото на
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ е преди това работникът/служителят да не го е получил.
То произтича от изричната повеля на закона, че обезщетението по ал.3 на чл.222 от КТ може
да се изплаща само веднъж и налага извод, че правоимащият следва да реализира правото си
на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е
възникнало правото му на пенсия, респ., че плащането по чл.222, ал.3 от КТ се дължи от
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Преценката за наличие на
визираните по-горе предпоставки се извършва от работодателя и подлежи на общо
основание на съдебен контрол. Принципът на еднократност на обезщетението по чл.222,
ал.3 КТ произтича от това, че служителят придобива право на пенсия веднъж; това право
възниква към определен момент и то може да бъде реализирано спрямо този работодател и
то по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото; придобилите и
упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст при прекратяване на
последващи трудови правоотношения нямат право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Така,
ако работникът е придобил право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ при предходно
прекратяване на трудовото правоотношение, няма право на обезщетение на същото
основание от следващия работодател, като без значение е обстоятелството дали реално е
получил обезщетение при предходното уволнение; от значение е обстоятелството, че вече е
придобил правото на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ пред другия работодател. При
определяне на размера на дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, съгласно разпоредбата
на чл. 228, ал. 1 КТ, то трябва да бъде изчислено на база полученото от ищеца брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Съгласно чл. 228, ал. 2
КТ, по-голям размер на обезщетението може да се определи само в акт на Министерския
съвет, в колективен трудов договор или в индивидуалния трудов договор, като последните
две обстоятелства са конкретни и следва да бъдат изследвани при всеки отделен случай.
Възприето е, че законът има предвид брутното трудово възнаграждение за последния пълен
отработен месец, т.е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през
всичките работни дни, доколкото едно буквално прилагане на чл.228, ал.1 от КТ в първото
условие на нормата би довело до неоправдано ощетяване на правоимащия в посока
намаляване на обезщетението, ако през месеца, предхождащ прекратяването на трудовото
6
правоотношение, не са отработени всички дни. Същото принципно съображение е водещо в
практиката на ВКС при тълкуване кое според закона е последното получено месечно брутно
трудово възнаграждение като база за обезщетението. В случаите, когато незаконно уволнен
работник или служител е възстановен на работа при същия работодател, като от момента на
нейното заемане до момента на последващо прекратяване на трудовото правоотношение,
дало основание за изплщане на обезщетение, правоимащият не е имал възможност да
отработи един пълен календарен месец през всички дни, разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ
не може да се приложи пряко и по начин, който води до накърняване на легитимната цел да
се предолеят негативните за работника или служителя последици от незаконното уволнение.
Това налага да се вземе предвид брутното трудово възнаграждение, което работникът или
служителят би получил за пълен работен месец, ако е имал възможността да го отработи. Не
е задължително осуетената възможност за работника или служителя да е поради злоупотреба
и недобросъвестно осъществяване на права и задължения от страна на работодателя по чл.
8, ал. 1 КТ. Във всички случаи, размерът на гратификацията се определя по правилата на чл.
228 КТ, тълкувани с помощта на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (НСОРЗВ) обн., ДВ, бр. 9/26.01.2007 г. В закона изрично е уредена възможността за
определянето на размера на обезщетението по друг начин, приет в акт на Министерския
съвет, в колективен или индивидуален трудов договор. Така съгласно чл. 19, ал. 1 НСОРЗВ,
когато работник или служител не е отработил пълен работен месец, брутното трудово
възнаграждение за целите на обезщетението се определя, като полученото среднодневно
брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец.
Установената практика на ВКС водещо указва подзаконовите норми да се тълкуват и
прилагат законосъобразно, а не по начин който противоречи на нормативен акт от по-висока
степен. Подзаконовата уредба е само в помощ, когато изразява принципите и вмества целите
на законовата уредба. Съдържащото се в подзаконовата норма правило на чл. 19 НСОРЗВ
може да се приложи не само тогава, когато работник или служител изобщо няма пълен
отработен месец при същия работодател, но и когато брутното му трудово възнаграждение
за последния фактически отработен пълен месец е получено през месеца, предхождащ
незаконно уволнене. Например - когато към момента на заемане на дължостта след
възстановяване поради незаконно уволнение, за нея по обвързващ страните начин
(нормативен акт, колективен трудов договор) вече е определен завишен минимален размер
на трудовото възнаграждение, който следва да бъде съобразен и като база на обезщетенията
по Кодекса на труда, но работодателят не го съобразява в нарушение на водещ
принцип.
В ТР № 6/25.06.2015 г. по тълк.д. № 6/2014 г., ОСГК на ВКС е прието, че
възстановяването на работа по смисъла на чл.344, ал.1, т.2 от КТ представлява възраждане
на трудовото правоотношение. Чрез него не се създава ново, друго трудово правоотношение
в сравнение с прекратеното, а по силата на решението на съда или при отмяна от
работодателя, се постановява неговото продължаване. Това сочи достатъчно ясно и
употребеният от законодателя израз "възстановяване", което означава отново установяване
на съществувалото преди това трудово правоотношение. Продължението на прекратеното
7
трудово правоотношение чрез възстановяването му се изразява в идентичност на субектите
и идентичност в съдържанието на прекратеното и възстановено трудово правоотношение.
Като продължаващо се правно отношение трудовото правоотношение съществува във
времето и чрез непрекъснатото и повтарящо се изпълнение на правата и задълженията на
страните по него във времево отношение. Възстановяването на неправомерно прекратеното
трудово правоотношение не води до ретроактивно запълване с изпълнение на права и
задължения на веднъж изтеклото време, през което то не е съществувало и възстановеното
трудово правоотношение има действие занапред. За в бъдеще ще съществуват, т. е. ще се
изпълняват задълженията и упражняват правата, които произтичат от продължаващото да
съществува старо чрез възстановеното трудово правоотношение. При отмяна на незаконното
уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата преди уволнението
длъжност не възниква ново трудово правоотношение, а се възстановява прекъснатото такова
с незаконното уволнение, трудовият договор продължава действието си така, сякаш изобщо
не е бил прекратяван. Независимо от обстоятелството, че незаконно уволненият работник
или служител, в периода до възстановяването му на работа с решение по иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, е придобил и упражнил правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, той при явяване на работа продължава изпълнението на
трудовите си задължения при условията на сключения преди уволнението трудов договор.
Според актуалната практика на ВКС, включая задължителна такава, след приемане
на т.10а на чл. 328, ал. 1 от КТ /ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г./ и чл. 68а от КСО/
ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г./, възможността за ранно пенсиониране е
регламентирана от закона като лично субективно право на работниците и служителите,
поради което то не може да бъде упражнено от работодателя. Посредством тези разпоредби
законодателят е разграничил основанието за прекратяване на трудовото правоотношение
поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, уредено в чл. 328, ал.1,
т.10 от КТ от възможността за прекратяване на трудовото правоотношение, когато на
работника или служителя е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален
размер. След измененията работодателят вече има право да прекрати трудовото
правоотношение с учител на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ само в случаите на
придобито право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст. В случаите на ранно
пенсиониране на учителите при условията на чл. 69в от КСО, работодателят няма това
право.
Съгласно чл.14 от Наредба № 4/20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда,
брутната работна заплата на персонала в държавните и общинските институции по ал.1 / в
системата на предучилищното и училищното образование – детски градини, училища,
центрове за подкрепа за личностно развитие (ЦПЛР), регионални центрове за подкрепа на
процеса на приобщаващото образование – (РЦПППО), Националния дворец на децата и
Държавния логопедичен център / се състои от: 1. основна работна заплата; 2. допълнителни
трудови възнаграждения; 3. други трудови възнаграждения.
В чл.16 от Наредбата е регламентирано, че индивидуалните основни месечни
8
работни заплати на педагогическите специалисти, които отговарят на изискванията за
заемане на длъжността, при нормална продължителност на работното време се договарят в
размери не по-ниски от определените в приложение № 3. Изключения от минималните
размери на основните месечни работни заплати на педагогическите специалисти се
допускат, когато индивидуалната норма преподавателска работа на лицето е под
минималната норма преподавателска работа, определена в приложение № 1 към чл.4, ал.11.
При определяне на по-висока индивидуална норма преподавателска работа по реда на чл.10,
ал.1 на педагогическите специалисти се определя по-висока индивидуална основна месечна
работна заплата пропорционално на увеличението на нормата. Когато в началото на
учебната година на педагогически специалист се определи по-ниска индивидуална норма
преподавателска работа от тази за предходната учебна година или определената
индивидуална норма преподавателска работа се намали в някой от случаите по чл.11,
основната му работна заплата се намалява пропорционално на намалението на нормата при
спазване на условията и по реда на чл.119 от Кодекса на труда.
Съгласно чл.19, ал.1, ал.2 и ал.5 от Наредбата, при определяне на основните работни
заплати на директорите задължително се отчитат броят на децата и учениците, както и
видът на институцията, която управляват. Правилата за определяне на основните работни
заплати на директорите на общинските и държавните училища, се определят ежегодно със
заповед на министъра на образованието и науката след съгласуване с представителните
организации на работодателите в системата на предучилищното и училищното образование,
с финансиращия орган на държавните училища и с Националното сдружение на общините в
Република България. Правилата, определени по посочения по горе-ред, са задължителни при
договаряне на конкретните размери на индивидуалните основни работни заплати на
директорите.
Съгласно чл.23, ал.1 от Наредбата, видовете допълнителни възнаграждения на
директорите на общинските и държавните училища, както и правилата за определяне на
техния размер се утвърждават ежегодно със заповед на министъра на образованието и
науката след съгласуване с представителните организации на работодателите в системата на
предучилищното и училищното образование, с финансиращия орган на държавните
училища и с Националното сдружение на общините в Република България, като в ал.4 е
посочено, че видовете допълнителни възнаграждения и правилата, определени по реда на
ал.1 са задължителни при договаряне на конкретните работни заплати на директорите.
Съгласно чл.25, ал.3 от Наредбата, средствата за изплащане на допълнителното
възнаграждение за постигнати резултати от труда на директорите на институциите се
осигуряват по бюджетите на първостепенните разпоредители с бюджет чрез бюджета на
Министерството на образованието и науката и се изплащат в зависимост от получения брой
точки при оценяването.
С пар.2 от Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 4 от 2017 г. за
нормиране и заплащане на труда, обн. ДВ бр.75/2023 г. е изменено Приложение № 3 към
чл.16, ал.1 за минималния размер на основните месечни работни заплати на директорите на
9
общински и държавни училища, като размерът им е бил определен на 2 257 лева, считано от
01.01.2024 г..
В пар.3 от ЗР на Наредбата е посочено изрично, че влиза в сила от деня на
обнародването й в "Държавен вестник", с изключение на пар.2, който влиза в сила от
01.01.2023 г.. Според посоченото в текста на пар.3 от ЗР на визираната Наредба, се придава
обратно действие на изменението в пар.2, което касае размера на основната месечна заплата
на педагогическите специалисти, т.е. създава се правно регламентирана възможност за тези
служители да получат увеличение към основните си трудови възнаграждения със задна дата.
Съгласно чл.18 от Наредба № 4/2017 г. обаче, реалното осъществяване на това право
предполага, че към датата, към която то може да бъде реализирано, правоимащите лица
заемат съответната длъжност по силата на валидно трудово правоотношение, доколкото с
нормативния акт се въвежда изменение в един от елементите на това правоотношение, а
именно размера на дължимото от работодателя трудово възнаграждение. По силата на
чл.118 от КТ, промяната размера на трудовото възнаграждение налага необходимост от
изменение на сключения между страните трудов договор по реда на чл.118, ал.1 от КТ, т.е.
по взаимно съгласие, или едностранно от работодателя, на основание чл.118, ал.3 от КТ.
Разпоредбата на чл.118, ал.3 от КТ допуска възможност за едностранно увеличение на
трудовото възнаграждение от страна на работодателя без да е предвидена писмена форма за
действителност на този едностранен акт, което е изключение от общото изискване на чл.62,
ал.1 от КТ и чл.119, ал.1 от КТ за писмена форма при сключване и изменение на трудови
договори. Доказателство за волеизявлението по чл.118, ал.3 от КТ, предвид едностранния му
характер и като изключение от правилото на чл.118, ал.1 от КТ, представляват и
едностранно съставени документи като заповеди, вписвания в трудовата книжка (чл. 349,
ал.1, т.6 от КТ), ведомости (чл.128, т.1 от КТ) или други издадени от работодателя
удостоверителни документи (чл.128а от КТ) за трудовото възнаграждение, вкл. за
задълженията по чл.129 от КТ. След достигане до другата страна в трудовото
правоотношение или с удостоверяването му от работодателя, изявлението за увеличение на
трудовото възнаграждение е неоттегляемо. Работодателят може да увеличи едностранно
трудовото възнаграждение на работника или служителя, но не и едностранно да го намали,
предвид правилото на чл.118, ал.1 от КТ. Видно от изложеното и двете хипотези на чл.118 от
КТ предполагат наличие на правоотношение, основано на действащ трудов договор, който
би могъл да бъде изменен, независимо дали за в бъдеще или със задна дата. Според
посочените по-горе норми е недопустимо изменение на трудовия договор относно размера
на дължимото на работника или служителя трудово възнаграждение при липса на
съществуващо трудово правоотношение, респ. при прекратено такова, независимо от
основанието за това.
Предмет на настоящия правен спор е претенцията на ищцата да получи като
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, освен изплатената й от работодателя през м. ноември
2019 г. сума от 16 877.70 лева и разликата от 20 757.77 лева, формирна на база, определения
в чл.31, ал.2 от КТД № Д01-415/28.12.2023 г. и Приложение № 3 към чл.16 от Наредба №
10
4/20.04.2017 г. , размер на обезщетението, актуаен към датата на прекратяване на трудовото
й правоотношение.
В случая, с влязлото в сила решение на ВПРС по гр.д. № 236/2023 г. е прието за
установено между страните, че към датата на прекратяване трудово правоотношение на
ищцата със заповед № РД07І244/21.11.2019 г. същата не е била придобила право на пенсия
по общия ред, като е щяла да придобие такова на 08.12.2020 г. и то в случай че към тази дата
е имала и изискуемия общ осигурителен стаж от 35 години и 10 месеца. Към 21.11.2019 г.
ищцата е имала навършени 57 години и 10 месеца и придобит учителски осигурителен стаж
25 години и 8 месеца, тоест са били налице условията за ранно пенсиониране по чл. 69в от
КСО, от което тя не се е възползвала. На следващо място е било прието, че работодателят е
злоупотребил с правата си при прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, като
еднолично и без да се интересува от желанието й да продължи да работи до придобиване на
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по общия ред, е прекратил трудовото й
правоотношение, неоснователно дискриминирайки я по признак „възраст“ и „лично
положение“, с което е нарушил чл.8 от КТ, вр. чл.21 от ЗЗДискр.. Именно по тези причини,
съдът е отменил уволнението на ищцата като незаконно и я е възстановил на заеманата
преди това длъжност при ответника.
Предвид горното и, че, видно от представените по делото доказателства ищцата е
упражнила правото си да се пенсионира на 08.12.2020 г., настоящата инстанция достига до
извод, че към датата на издаване на заповед № РД07-244/21.11.2019 г., освен, че не е имал
право да прекрати трудовото й правоотношение, за работодателя не е било налице и
основание да й заплати обезщетение по чл.222, ал.3 от ГПК, поради липса на една от
кумулативно изискуемите предпоставки, а именно – служителката да е придобила право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, с оглед на което и полученото от нея е недължимо.
На следващо място, по делото се установи, че след отмяна на незаконното й
уволнение от съда, ищцата е била възстановена на предишната й длъжност, считано от
29.04.2024 г., като на същата дата трудовото й правоотношение е било отново прекратено, на
друго правно основание. С оглед на това и, че по делото не се твърди, нито са налице
данни, че през периода от първоначлното й уволнение, считано от 22.11.2019 г. до
повторното прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника на 29.04.2024 г.,
жалбоподателката е полагала труд при друг работодател, следва, че за това време трудовият
й стаж при въззиваемия не е бил прекъснат, както и, че правото й на обезщетение по чл.222,
ал.3 от КТ е възникнало именно срещу него и считано от издаване на заповед №РД07-
94/29.04.2024 г., когато са били налице и трите кумулативно изискуеми предпоставки за
упражняването му, а именно: трудовото правоотношение да е прекратено, служителката да
е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и да е работила при същия
работодател през последните 10 години от трудовия й стаж.
Предвид изложеното и, че ищцата претендира само разликата между размера на
обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, което й е било изплатено по силата на първата заповед
за уволнение и размера на обезщетението, който е имала право да получи при прекратяване
11
на трудовото й правоотношение с последваща заповед, както, че работодателят й е
начислил и изплатил обезщетението към дата, към която не е имал законно основание за
това, заключава, че, независимо от установения принцип за еднократност на обезщетението,
на служителката следва да се признае правото да получи разликата между изплатеното и
дължимото към датата на законното й уволнение, тъй като, от една страна изплатеното от
работодателя обезщетение е било определено по размер към дата, която предхожда датата на
неговата изискуемост, а от друга страна ищцата претендира не повторното му присъждане, а
само разликата до действителния му размер и то от същия работодател, на основание
същото трудово правоотношение, което очевидно не нарушава правилото за еднократна
дължимост по смисъла на закона.
Що се отнася до това налице ли е реална разлика между платеното от работодателя
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ и реално дължимото към датата на издаване на заповед №
РД07-94/29.04.2024 г., видно от посоченото в исковата молба, ищцата претендира
увеличение, основаващо се на разподебата на чл.31, ал.2 от КТД, по който не се спори, че е
страна и изменението на приложение № 3 към чл.16 от Наредба № 4/20.04.2017 г., след
приспадане на изплатеното й обезщетение в размер на 16 877.70 лева.
Предвид това и, че съгласно цитираните разпоредби, които са действали към
29.04.2024 г. и са били обвъзрващи за страните / решение № 50089/21.12.2023 г. по гр.д. №
3102/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. /, на ищацата е следвало да бъде изплатено обезщетение по
чл.222, ал.3 от КТ в размер на 11.5 брутни работни заплати, при минимална заплата за
длъжността директор 2 257 лева, съдът приема, че доколкото ответникът не оспорва, че
сумата за клас прослужено време за служителката е в размер на 1 015.56 лева, размерът на
брутното трудово възнажрадение, въз основа на което следва да бъде изчислено
обзщетението по чл.222, ал.3 от КТ е посочен коректно в исковата молба, а именно 3 272.65
лева. От горното следва, че общият размер на обезщетението възлиза на 37 635.47 лева /
3 272.65 лева х 11.5 /, от която сума, след приспадане на сумата от 16 877.70 лева, остава
като дължима от работодателя сумата от 20 757.77 лева, за която предявеният главен иск е
основателен и следва да се уважи.
На основание чл.228, ал.3 от КТ и доколкото до датата на приключване на съдебното
дирене работодателят не е изплатил дължимата разлика на ищцата, същият дължи и лихва за
забава върху главницата от 20 757.77 лева, считано от 31.05.2024 г. / което след завеждане на
исковата молба /, до окончателното й плащане.
В съотвествие с изложените мотиви, настоящата инстанция приема, че обжалваното
решение е неправилно и следва да се отмени изцяло като вместо него бъде постановено
друго, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 20 757.77 лева –
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
31.05.2024 г..
Съобразно изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
следва да заплати на ищцата деловодни разноски за първа инстанция в размер на 4.00 лева –
платени държавни такси и деловодни разноски във въззивното производство в размер на
12
1.10 лева – платена държавна такса.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка бюджета на съдебната власт държавна такса върху цената на уважения иск в размер
на 830.31 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 36/03.03.2025 г. по гр.д. № 299/2024 г. по описа на
Районен съд – Велики Преслав, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Основно училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю, със седалище с.
Риш, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.“....“, № 13, представлявано от директора Г.Р.Ф. да
заплати на Г. И. Й., ЕГН **********, с адрес с. Риш, 9830, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.
“....“ № 40, на основание чл.222, ал.3 от КТ, сумата от 20 757.77 лева, представляваща
разлика между дължимото й към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение -
29.04.2024 г. обезщетение, в размер на 11.5 брутни работни заплати - 37 635.47 лева и сумата
от 16 877.70 лева, изплатената й от работодателя на същото основание, при незаконното й
уволнение на 21.11.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 20 757.77
лева, считано от датата на изпадане в забава – 31.05.2024 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА Основно училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю, със седалище с.
Риш, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.“....“, № 13, представлявано от директора Г.Р.Ф. да
заплати на Г. И. Й., ЕГН **********, с адрес с. Риш, 9830, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.
“....“ № 40, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, деловодни разноски за първа инстанция в
размер на 4.00 лева – платени държавни такси.
ОСЪЖДА Основно училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю, със седалище с.
Риш, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.“....“, № 13, представлявано от директора Г.Р.Ф. да
заплати на Г. И. Й., ЕГН **********, с адрес с. Риш, 9830, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.
“....“ № 40, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, деловодни разноски за въззивна инстанция в
размер на 1.10 лева – платени държавни такси.
ОСЪЖДА Основно училище „В.А.“, с. Риш, Булстат *********-Ю, със седалище с.
Риш, общ. Смядово, обл. Шумен, ул.“....“, № 13 да заплати по сметка на Окръжен съд –
Шумен, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, държавна такса върху цената на уважения иск в
размер на 830.31 лева.
13
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок
от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14