Р Е Ш Е Н И Е №693/12.11.2018г.
Гр.Ямбол, 12.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболският районен съд, ХVI - ти граждански състав
На осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател:Георги Георгиев
при секретаря И.Г.
като разгледа докладваното от съдия Георгиев
гражданско дело № 404 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, предявена от «Агенция за събиране на вземания» ЕАД, в качеството на правоприемник на „АСВ“ООД, против Д.Й.С., с която се иска да се приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС, а именно: сумата от 800,00 лева – главница, сумата от 96,14 лева – договорна лихва за периода от 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г.,сумата от 287,42 лв.-такса за експресно разглеждане за отпускане на кредита,сумата от 175,00 лв.-дължима такса разходи за събиране на просрочени задължения,сумата от 70,00 лв.-дължима такса разходи за дейност на служител, сумата от 287,42 лв. – неустойка, сумата от 29,71 лв. – лихва за забава за периода от 13.09.2016 г. до датата на подаване на заявлението – 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 31.10.2017 г. до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 29.08.2016 г. между ответника, в качеството му на заемател, и „Вива Кредит“ ООД, в качеството на заемодател, бил сключен договор за паричен заем „***“ № ***, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя кредит в размер на общо 1 183,56 лв., срещу задължението на заемателя да погаси кредита на 14 равни двуседмични вноски от по 84,54 лв. всяка, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като от общо дължимата сума към кредитора в размер на 1 183,56 лв., 800 лв. била главница,287.42 лв. такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем,разсрочена и разпределена на равни части на всяка една от основните погасителни вноски по договора от по 20,53 лв. и 96,14 лв. – договорна лихва. Падежът на първата вноска бил 12.09.2016 г., а на последната – 13.03.2017 г., като на тази дата е изтекъл и срокът на договора.На основание сключения договор и Тарифата на „Вива кредит“ ООД,относима към договора за паричен заем,при забава на плащане на погасителна вноска по договора за предоставяне на паричен кредит,в зависимост от деня за забава Заемателя дължал на Кредитора заплащане на суми за покриване разходите направени от страна на заемодателя,като на длъжника е начислена такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 165.00 лв.Също така страните се договорили,че при забава на плащането на която и да е погасителна вноска,включваща главница и договорна лихва по заема с повече от 57 календарни дни,на 58 ден забава заемателя дължи заемодателя заплащането на еднократна сума в размер на 70,00 лв.,представляващи направени разходи за събиране на просрочени вземания и административна дейност по събиране на вземането,като на това основание на длъжника е начислена такса разходи за дейност на служител в размер на 70.00 лв. Длъжникът не изпълнил задължението си по договора да предостави обезпечение на задълженията си, поради което му е била начислена неустойка в размер на 287,42 лв., платима на 14 равни вноски от по 20,53 лв., като с това погасителната вноска е станала в размер на 105,07 лв. До момента длъжникът не бил заплатил на кредитора каквато и да било част от дължимите към заемодателя суми,като дължал сума от 800 лв. непогасена главница,сума от 96,14 лв. представляваща непогасена договорна лихва,сумата от 287,42 лв. дължима такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит,175 лв. дължима такса разходи за събиране на просрочени вземания,70 лв. дължима такса разходи за дейност на служител,287.42 лв. дължима неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на валидна банкова гаранция. Предвид неизпълнението, на ответника е била начислена и лихва за забава за периода от 13.09.2016 г. /датата на настъпване на изискуемостта на първата неплатена вноска/ до датата на подаване на заявлението в съда – 31.10.2017 г., в размер на 29,71 лв.
Съгласно подписан Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. и подписано към него Приложение № 1 от 02.06.2017 г., вземанията на „Вива кредит“ ООД срещу ответника по процесния договор били прехвърлени на ищеца, като длъжникът бил уведомен за цесията с уведомително писмо, изпратено му от „Вива кредит“ ООД. Ищецът счита, че длъжникът следва евентуално да се счита уведомен за извършената цесия и с връчването на екземпляр от настоящата искова молба.
Ищецът подал за дължимите суми заявление по чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № *** г. на ЯРС, по което съдът издал заповед за изпълнение на ищеца. По заповедното производство ответникът е уведомен по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което настоящото производство е образувано по реда на чл. 422 от ГПК.
Иска се уважаване на иска, както и присъждане на разноски в заповедното и исковото производство.
Ответникът чрез особения си представител е депозирал отговор на исковата молба. Считат,че иска е допустим,но неоснователен,като се оспорва по основание и размер.Оспорва се,че ищеца има необходимите лицензионни качества на банка кредитор,като липсвало доказателства,че кредита бил обявен за предсрочно изискуем.Счита,че ответника не бил уведомен за извършената цесия,като иска се оспорен по основание и размер като главницата била увеличена многократно,като било начислени неправомерно няколко вида лихви. Общото задължение не отговаряло на извлечението по сметка за задължението на ответника.
В с.з. ищецът не изпраща процесуален представител, редовно уведомен. Сочи доказателства, моли за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.
Правното основание на предявените обективно съединени искове е чл. 422 от ГПК във вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
В с.з. ответника не се явява,същия се представлява от назначения ме особен представител който моли за отхвърляне на предявените искове.
Ямболският районен съд, като взе предвид исковата молба, становището на ответницата по нея, събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят и това е видно от приложените по делото писмени доказателства, че на 29.08.2016 г. между ответника, от една страна, и „Вива Кредит“ ООД, от друга, е бил сключен договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и30“ № ***,по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя кредит в размер на общо 1 183,56 лв., срещу задължението на заемателя да погаси кредита на 14 равни двуседмични вноски от по 84,54 лв. всяка, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като от общо дължимата сума към кредитора в размер на 1 183,56 лв., 800 лв. била главница,287.42 лв. такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем,разсрочена и разпределена на равни части на всяка една от основните погасителни вноски по договора от по 20,53 лв. и 96,14 лв. – договорна лихва. Падежът на първата вноска бил 12.09.2016 г., а на последната – 13.03.2017 г., като на тази дата е изтекъл и срокът на договора. Договорът има силата на разписка за получената сума съгласно чл.2, ал.2 от същия, с което съдът приема, че ищецът е доказал изпълнението на насрещното задължение на кредитора да предостави в заем посочената сума на длъжника. Доколкото не е спорно наличието на такова облигационно правоотношение между страните, при посочените в исковата молба условия, съдът намира, че ищецът е доказал наличието на валидно облигационно правоотношение по цитирания договор за заем между ответницата, от една страна, и „Вива Кредит“ ООД, от друга.
От представените от ищеца доказателства се установява, че кредиторът „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД с ЕИК *** /праводател на ищеца/ са сключили на 22.01.2013 г. Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, с предмет, посочен в §2 от същия, а именно: страните са се споразумели, че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми вземания, произтичащи от договори за заем и от договори за допълнителни услуги, които ще се индивидуализират в опис във вид и форма на Приложение № 1, което ще бъде неразделна част от този договор, считано от датата на неговото съставяне; Приложение № 1 ще бъде изготвено във вид на електронен документ.
По този начин, имайки предвид уговорките между страните по рамковия договор, следва да се приеме, че същите не са определили и индивидуализирали към датата на сключването му – 22.01.2013 г., нито конкретните вземания, които се прехвърлят, нито покупната цена, която ще бъде дължима от купувача. В този смисъл съдът счита, че така представеният рамков договор за цесия не представлява договор за цесия, тъй като само очертава /рамкира/ параметрите, при които ще се извършват последващи продажби на вземания между страните по него. По своята същност този договор представлява само обещание за сключване на бъдещи договори за цесия, предметът на които – вземания и цена, ще бъдат допълнително уточнявани от страните.
Цесията е каузален договор, който може да има своето различно правно основание – тя може да съдържа белезите на договор за покупко-продажба /в който случай следва да отговаря на изискванията за действителност на този вид сделка/, може основанието й да е дарение, а може и да е направена в изпълнение на друго задължение /animo solvendi/. В конкретния казус цесията, на която се позовава ищецът като източник на своите права, представлява договор за покупко-продажба на вземания, които с рамковия договор не са определени /индивидуализирани по основание, размер и продажна цена/, но са определяеми с оглед уговорките за необходимото допълнително постигане на взаимно съгласие между цесионер и цедент по предмета на конкретната цесия. Ето защо съдът счита, че рамковият договор не представлява договор за покупко-продажба на вземания, а обещание да се сключат поредица от такива сделки при посочените в него условия, касаещи индивидуализацията на вземанията и продажната цена.
От друга страна, тъй като договорът за покупко-продажба на вземания е неформален и консенсуален договор, то не е необходимо същият да бъде сключван в писмена форма като условие за неговата действителност, а единственото изискване за валидността му е да е налице съвпадение на двете насрещни волеизявления на страните по него /цесионер и цедент/ относно конкретните вземания, които се прехвърлят, и конкретната покупна цена. Ето защо съдът счита, че рамковият договор и процесният договор за цесия, на който се позовава ищецът, не са едно и също правоотношение, а са отделни такива, като договорът за цесия е сключен като продължение и в изпълнение на даденото с рамковия договор обещание да се прехвърлят вземанията. По тази причина, в тежест на ищеца е да установи, че след сключването на рамковия договор са налице съвпадащи насрещни волеизявления на страните за утвърждаване на съответното Приложение № 1, в което фигурира и вземането на ищеца срещу ответницата по процесните договори.
Отделно от това, ищецът следва да докаже и изпълнението на условията на §4, т.4.1от рамковия договор за настъпване на прехвърлителния ефект на вземанията, а именно – потвърждаване приемането на съответното Приложение № 1 в електронната информационна система на купувача.
За да докаже сключването на договора за цесия за конкретното вземане, ищецът е представил по делото препис-извлечение от Приложение № *** г. към рамковия договор от 22.01.2013 г. /лист 17 от делото/, както и потвърждение от цедента на цесионера за извършената цесия на вземанията съгласно Приложение № *** г. С това съдът приема, че ищецът е доказал валидно цедиране на вземанията по процесния договор в негова полза от страна на кредитодателя „Вива Кредит“ ООД.
По делото ищецът е представил доказателства /пълномощно от стария кредитор/, по силата на което се явява овластен да уведоми всички длъжници съгласно одобрен образец за сключения рамков договор и за цедираните вземания. Изпратеното в тази връзка до ответника уведомление по чл. 99, ал.4 от ЗЗД на посочения от нея адрес в процесния договор се е върнало непотърсено от получателя. С оглед трайната практика на ВКС /Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II т.о. на ВКС/, ответника следва да се счита за редовно уведомена за извършената цесия и за това, че ищецът е новият му кредитор, с връчването на препис от настоящата искова молба. Поради това съдът приема, че е изпълнено императивното изискване на чл. 99, ал.4 от ЗЗД и че ищецът е доказал активната си легитимация по иска,като в тази насока са неоснователни възраженията на особения представител на ответника.
Също така настоящия съдебен състав счита за неоснователно и възражението на особения представител на ответника,за срока по чл.147,ал.1 ЗЗД.Съгласно посочената разпоредба касае поръчителите,като в настоящия случай иска е предявен срещу длъжник и посочената разпоредба и срок е неотносима към настоящия спор.
От назначената по делото СИЕ става ясно, че към момента ответника дължи по договора следните суми: главница в размер на 800,00 лв., договорна лихва за периода от 12.09.2017 г. до 13.03.2017 г. в размер на 96,14 лв., неустойка за неизпълнение в размер на 287,42 лв. за периода от 12.09.2016 г. – 13.03.2017 г.,такса за експресно разглеждане за отпускане на кредита за периода 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г. в размер на 287,42 лв.,такса разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 175,00 лв., такса разходи за дейност на служител в размер на 70,00 лв.,неустойка за изпълнение за периода 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г. в размер на 287,42 лв., както и лихва за забава в размер на 71,15 лв. за периода от 13.09.2016 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 31.10.2017 г.Също така се установява,че няма извършени плащания от страна на заемателя Д.Й. С. по задълженията му по посочения договор за паричен заем.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, в тридневен срок от неговото подписване заемателят е бил задължен да предостави на заемодателя обезпечение – било чрез едно физическо лице- поръчител, който е следвало да отговарят на дадени условия, свързани с тяхната платежоспособност и финансова надеждност, било чрез предоставяне на банкова гаранция.
Въпросната неустойка, която се претендира по делото в размер на 287,42 лв., в случая е начислена съгласно чл.4, ал.2 от договора за заем, а именно – заради неизпълнението на задължението на длъжника в 3-дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение, чрез банкова гаранция или чрез поръчителството на две физически лица, които следва да отговарят на определени условия, свързани с трудова заетост, платежоспособност и кредитна история. Тази клауза от договора за заем, обаче, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – обстоятелство, за което съдът следи служебно. В решенията по множество две от които са дело С-243/08 и дело С-618/10 е прието, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решенията е прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства. Това е така, тъй като въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С оглед на това положение на по-слаба страна, член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях .
Понятието „добри нрави“ е изяснено в съдебната практика по решения на ВКС, като се приема, че се касае за обща правна категория, приложима както към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.4, ал.2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя чрез осигуряване на поръчител, респ. банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл.4, ал.2 от договора задължението на заемателя, обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е подходящо и отговаря на условията по чл.4, ал.1 от договора. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази информация заемателят би могъл да се снабди много по-трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2 от договора за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Поради това, ответника не дължи на ищеца сумата от 287,42 лв. – начислена неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответника не дължи на ищеца и сумите от 175,00 лв.- такса за разходи за събиране на вземания и 70,00 лв. – такса разходи за дейност на служител, тъй като клаузите от договора, предвиждаща начисляването на подобни суми, съдът също преценя като такава с неравноправен характер, т.е. като нищожни по мотивите, изложени по-горе. Отделно от това, по делото не са представени никакви доказателства във връзка с доказване на основанието за начисляването на тази суми – не се доказва извършването на каквито и да било разходи във връзка със събиране на вземането /извънсъдебни/,както и такива свързани с разходи за дейност на служител. В никакъв случай не може да се приеме, че тези суми са винаги безусловно дължими от длъжника.
Договорната лихва,установена от вещото лице в размер на 96,14 лв. за периода 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г., и такса за експресно разглеждане за отпускане на кредит за периода 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г. в размер на 287,42 лв.съдът преценя като дължима на основание чл.2,ал.1 от договора за заем,който предвижда,че заемателя дължи на заемодателя главница,лихва и такса за експресно разглеждане.
Лихвата за забава, установена от вещото лице в размер на 71,15 лв. за периода от 13.09.2016 г. до 31.10.2017 г., съдът преценя като дължима на осн.чл.8, ал.2 от договора за заем, който предвижда, че при забава на плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. По делото, обаче, ищецът е претендирал по-малка сума по това перо – 29,71 лв.
Ето защо, предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4108/2017 г. на ЯРС, а именно: сумата от 800 лева – главница, сумата от 96,14 лева – договорна лихва за периода от 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г.,сумата от 287,42 лв.-такса за експресно разглеждане за отпускане на кредита за периода от 12.09.2016г. до 13.03.2017 г. и за сумата от 29,71 лв. – законна лихва за забава за периода от 13.09.2016 г. до 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 31.10.2017 г. до окончателното изплащане, като искът по чл. 422 от ГПК следва да се отхвърли за сумата от 175,00 лв. – такса разходи за събиране на просрочени задължения, от 70,00 лв.-такса разход за дейност на служител и за сумата от 287,42 лв.-начислена неустойка по чл.4, ал.2 от договора за заем за периода от 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г., за неоснователен за които суми следва да се приеме, че не се дължат от ответника.
С оглед изхода на спора и претенцията на ищеца за присъждане на разноски, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на направените от него съдебно-деловодни разноски по заповедното производство в размер на 59,01 лв., а по исковото – в размер на 811,28 лв., съразмерно на уважената част от исковете /в които разноски по исковото производство се включва и определено от съда възнаграждение за юрисконсулт в минималния размер от 300 лв./.
Мотивиран от горното, Ямболският районен съд
Р ЕШ И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Й.С. с ЕГН ********** и адрес ***, че същия дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от управителя М.Д. следната сума, за която е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС, а именно: главница в размер на 800,00 лв.,сума в размер на 96,14 лв. договорна лихва за периода от 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г.,сумата в размер на 287,42 лв. такса за експресно разглеждане за отпускане на кредит за периода от 12-.09.2016 г. до 13.03.2017 г.,сумата в размер на 29,71 лв. лихва за забава за периода от 13.09.2016 г. до 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда – 31.10.2017 г. до окончателното изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 от ГПК за сума в размер на 175,00 лв. такса разходи за събиране на просрочени вземания,за сума в размер на 70,00 лв. такса разходи за дейност на служители и за сума в размер на 287,42 лв. неустойка за периода 12.09.2016 г. до 13.03.2017 г.,като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Д.Й.С. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от управителя М. Д. направените по ч.гр.д. № ***г. на ЯРС разноски в размер на 59,01 лв., както и направените в исковото производство разноски в размер на 811,28 лв. съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: