РЕШЕНИЕ
№ 794
гр. Пловдив, 27.04.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ІІ отделение, ХХІХ състав, в открито
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА
при секретаря В. П. и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив С. П., като
разгледа докладваното от
съдията административно дело № 3183
по описа на съда за 2022 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по искова молба на Т.Б.Б., ЕГН **********,
към момента на депозирането ѝ изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора
град Пловдив, подадена чрез пълномощника на ищеца адв.
А.К., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - град София.
С исковата молба са предявени две искови претенции,
всяка от които за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му по време на задържането по изпълнение на
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, които се твърди да са настъпили като резултат
от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на
администрацията на затвора.
Неимуществените вреди са определени
от ищеца като болки и страдания, изразяващи се в здравословни проблеми като
главоболие и чести респираторни заболявания, обида, възмущение, стрес,
притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение,
внушаване на чувство за малоценност. Първата от исковите претенции е за период
на престой на ищеца в Затвора Пловдив от 01.01.2015 г. до 31.12.2019 г., като
се претендира обезщетение от 20 000 лева, а втората - от 01.01.2020 г. до 16.12.2022 г. с размер
на претендираното обезщетение от 10 000 лева.
Налице са и предявени акцесорни претенции за
присъждане на законна лихва върху всяка от претендираните
суми, съответно за първия от исковете, считано от 31.12.2019 г., а за втория -
считано от 16.12.2022 г. до окончателното изплащане на всяка от главниците. Нарушенията,
които се твърди да са били допуснати от затворническата администрация и за
двата искови периода са се изразили според ищеца в следното: в
пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, като се излагат
твърдения, че жилищната площ не е надвишавала 3 кв.м.; липса на
каквато и да било вентилация за пречистване на въздуха и липса на достатъчно
свеж въздух; лоши битови условия – неработещи казанчета в тоалетна,
липса на работещи чешми и умивалници, липса на прегради и шумоизолация
на тоалетната, което лишавало затворника от уединение, като същият оставал
постоянно видим за останалите лишени от свобода в килията; лошо състояние на
банята – недостатъчен брой работещи
душове, от които тече или само гореща или само ледено студена вода, която е с
лошо качество и не става за пиене; принуждаване на лишените от свобода при
ползване на банята да преминават през открита площ по хавлия, респективно да се
връщат мокри в спалните помещения, което през зимния сезон водело до различни
заболявания; наличие само на един прозорец с недостатъчна големина, вследствие
от което липса на достатъчно светлина и приток на свеж въздух, което създавало
на ищеца дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни
заболявания; липса на вътрешна и външна изолация на стените, което водело до
затруднено отопление през зимата; непредоставяне на достатъчно дебели завивки и
получавани откази на молби към администрацията за предоставяне на такива, което
водело до преживяване на студ; рядка смяна на спалното и постелъчно
бельо, което създавало предпоставки за развъждане на дървеници и бълхи в
леглата на затворниците; непредоставяне на препарати за почистване на
тоалетните и спалните помещения; липса на водена индивидуална корекционна работа с ищеца и непредоставена възможност за
участие в индивидуални и групови програми за въздействие, довело до
поведенческа и личностна криза; липса на достатъчно мебели и принуждаване на
затворниците да ползват общи шкафове за бельото и посудата,
както и наличие на изпочупени и изтърбушени мебели.
В съдебно заседание ищецът лично и
чрез пълномощника си адв. К. поддържа исковите
претенции. Моли се съобразяване от съда на съдържанието на докладите на Омбудсмана относно състоянието в Затвора Пловдив, както и
практиката на ЕСПЧ. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл.38, т.2 от Закона за адвокатурата, като се претендира такова от
3050 лева.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за правото на обезщетение,
както и становище за неоснователност на исковите претенции. В съдебно заседание
се заявява неоснователност и недоказаност на исковите претенции и се поддържа
представения отговор. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Задължително участващият по реда на
чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор счита исковата молба за недоказана по основание
и размер, поради което моли същата да се остави без уважение. Алтернативно се
моли, при уважаване на исковете да се определи обезщетение в по-малък от претендирания размер, като се сочи на прекомерност на
претенциите.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че исковете са
допустими. С оглед на съдържанието на всяка от двете отделни искови
претенции се касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на
задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Б. претендира вреди от посочени нарушения за
два отделни периода на задържането му в Затвора Пловдив. Исковете са предявени
от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение,
доколкото за ищеца са налице данни да е бил действително задържан в посоченото
място за лишаване от свобода. Същите са предявени и против надлежен ответник,
доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава
11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на
наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, със седалище в град София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните
служби. В случая се претендира обезщетение за извършено нарушение на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода,
каквото е Затвора Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и
областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН.
Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на специализираната администрация в затвора следва да отговаря
именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което
има, както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е частично
основателна.
От събраните по делото доказателства
се установява от фактическа страна,
че ищецът Т.Б.Б. *** първоначално на 06.07.2015 г. за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода. От 06.07.2015 г. до 10.07.2015
г. ищецът пребивавал в Приемно отделение, като липсват запазени
данни в коя стая е бил настанен и с колко други лишени от свобода е пребивавал.
На 10.07.2015 г. ищецът бил разпределен в стая № 65, където пребивавал до
04.05.2016 г. Предвид съхраняването на информацията за три години съгласно
„Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и териториалните
ѝ поделения“ – ТС-НО-5, утвърдена със Заповед № Л-42/02.01.2020 г. на
Главния директор на ГДИН и от Държавната агенция „Архиви“, не била съхранена
подробна информация за престоя в посочената стая, а именно относно това с колко
още лица бил настанен ищецът Б.. Спално помещение с № 65 било с площ от 27,24 кв. м. и разполагало с
два отваряеми прозореца с размери от 0,99 х 1,17 м и
0,50 х 1,17 м. В спалното помещение имало изграден санитарен възел също с отваряем прозорец, като за всеки лишен от свобода имало
осигурено легло и шкаф. След
посочения период на престой в стая № 65 ищецът бил настаняван последователно в
стаи с №5 и с №9 до освобождаването му през 2019 г. И двете помещения
разполагали с обособени санитарни възли. Спално помещение с №5 било с площ от
28,52 кв. м., без площта на санитарния възел, с два отварящи се прозореца с
размери 0,98 х 1,15 м. и 0,48 х 1,15 м. Площта на санитарния възел възлизала на
2, 46 кв. м., като и това помещение разполагало с един отваряем
прозорец с размери 0,31 х 1,10 м. Площта
на стая № 9 била 27,99 кв.м, без тази на санитарния възел. Стаята имала два
отварящи се прозореца с размери 0,90 х 0,55 м. и 0,90 х 0,55 м., а квадратурата
на санитарния възел към нея била 2,40 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 0,85 х 0,55 м. За престоя на ищеца в посочените две спални
помещения също нямало запазена информация с колко други лишени от свобода
пребивавал ищецът в тези спални помещения, предвид периода на съхранение на
данните от само три години. През 2017 г. било извършено боядисване на общите помещения за лишените от свобода, като
дограмата била заменена с нова ПВЦ – дограма, поставил се гранитогрес
в общите умивални. На 06.08.2019 г. ищецът бил освободен от Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказания лишаване от свобода, като за времето на този първи
престой от 06.07.2015 г. до 06.08.2019 г. ищецът бил устроен на работа в
строителна група, като имал отработени 677 дни и бил награждаван четири пъти за
показана добра работа.
Ищецът Б. постъпил отново в Затвора
Пловдив на 14.02.2020 г., като за времето от 14.02.2020 г. до 20.02.2020 г.
пребивавал в Приемно отделение, в спално помещение „РЦ“, което е с площ от
27,04 кв. м., без площта на санитарния възел, с два отваряеми
прозореца с размери 0,49 х 1,20 м. и 1.00 х 1,20 м. и самостоятелен санитарен
възел с площ от 2,66 кв. м. с един отваряем прозорец
с размери 0,34 х 1,20 м. В тази стая Б. пребивавал за посоченото време заедно с
още най-малко четири и най-много девет лишени от свобода. В санитарния възел
имало течаща студена вода, а в стаята и самостоятелно осветление и възможност
за вентилация, като отоплението се осъществявало посредством централно парно.
При постъпването на ищеца в Затвора
Пловдив му били предоставени дюшек, възглавница и спално бельо, като била
предоставена възможност за ползване на лично такова, каквото ищецът реално
ползвал. По време на престоя на ищеца в приемно отделение от същия не били
регистрирани молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други
обстоятелства, причинили му дискомфорт. На 20.02.2020
г. ищецът преминал съответния модул - програма за адаптация. От 21.02.2020 г. до
29.11.2021 г. ищецът се помещавал в стая № 58, на пети пост, която разполагала
със санитарен възел и с площ на спалното помещение от 27,06 кв.м. Помещението
разполагало с два отваряеми прозореца с размери 0,96
х 1,19 м. и 0,47 х 1,19 м., а санитарният възел бил с площ от 2,41 кв. м. и също
разполагал с отделен отваряем прозорец с размер 0,30
х 1,17 м. Освен легло, на ищеца било осигурено и шкафче. В това помещение в отделните
дни на престоя там ищецът пребивавал най-малко с още четири лица и най-много с
още шест лишени от свобода. Считано от 30.11.2021 г. и до края на заявения
втори исков период 16.12.2022 г. вкл., Б. бил настанен в стая №10, на шести
пост, която била с площ от 28,51 кв. м., със самостоятелен санитарен възел от 2,60
кв. м. Спалното помещение разполагало с два отваряеми
прозореца с размери от 0,50 х 1,15 м и 1,00 х 1,15 м, а санитарното помещение
имало един отваряем прозорец с размери 0.30 х 1,15 м.
В тази стая Б. пребивавал най-малко с още четири лица и най-много с още седем
лишени от свобода.
По време на всеки от престоите на
ищеца в Затвора Пловдив за всеки лишен от свобода, включително и за ищеца,
имало осигурено легло, като след ремонта на пети пост, където е преминал част
от престоя на ищеца, били подменени изцяло подови настилки, боя и дограма в
спалните помещения и стаите били оборудвани с нови легла, шкафове, маси и
столове, но, в нарушение на задължението да се грижат за опазване на
имуществото, лишените от свобода постепенно увредили или напълно унищожили
мебелите, което наложило извършване на допълнителни ремонтни дейности. През
периодите и на двата на престоя на ищеца такива текущи ремонтни дейности се
извършвали за смяна на течащи кранчета, отстраняване на течове, смяна на
осветителни тела, подмяна на счупени прозорци и пр. В санитарните помещения, с
които разполагали всички стаи по настаняване на Б., лишените от свобода можели
да ползват течаща студена вода. Тези помещения били обособени такива към всяко
от спалните помещения и с отделен вход /врата/. Топла вода лишените от свобода
можели да ползват в банята на затвора, съгласно утвърдени графици за
използването ѝ по два пъти седмично, съобразно с настаняването на
лишените от свобода на конкретните постове в затвора. Всички работещи лишени от
свобода имали осигурена възможност след приключването на всеки работен ден да
използват банята, като по време на първия от описаните престои на ищеца в
Затвора Пловдив, както се посочи, същият бил назначен на работа и имал
отработени 677 дни, а през втория – 865 дни /изчислени до м.01.2023 г./. При
ползване на банята, която се намирала извън сградите със спалните помещения,
лишените от свобода можели да ползват изградената към банята съблекалня, където
да се съблекат преди ползване на банята и след това да се облекат за прибиране
по съответните постове. Спалните помещения в затвора и по-конкретно тези, в
които бил настанен ищецът по време на всеки от двата му престоя там,
разполагали с по два отваряеми прозореца с размери,
предоставящи възможност за проникване на дневна светлина, като в килиите имало
монтирано и изкуствено осветление. В затвора Пловдив липсвала изградена
вентилационна система, но всички прозорци били отваряеми,
като проветряването на стаите ставало по желание на лишените от свобода.
Хигиената в спалните помещения се осъществявала също от лишените от свобода,
които за целта получавали съответните прибори, вкл. и препарати, като можели и
да ги закупуват от лавката на Затвора Пловдив, или такива да им бъдат донасяни
от близките им, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти,
които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си. При
престоите си в Затвора Пловдив ищецът Б. разполагал винаги с комплект
спално бельо и завивки, които му били внесени отвън от близките, като при нужда
домакинът осигурявал допълнително колкото комплекта са необходими. По време на
изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и при двата процесни
престоя ищецът не бил депозирал молби за допълнително осигуряване от затвора на
завивки през зимата, когато отоплението в затвора се извършвало посредством
изграденото парно, както и други жалби свързани с лоши битови условия. Прането
на дрехите и смяната на спално бельо се осъществявали по усмотрение на самия
лишен от свобода ръчно, или чрез
изнасяне за пране от близките, или в пералнята при затвора Пловдив, за което
бил изготвен седмичен график за ползването ѝ, включващ и два дни в
седмицата, в които пералнята се ползва именно за пране на спално бельо на
лишените от свобода. По време и на двата периода на престой на ищеца в Затвора
Пловдив на територията на пенитенциарното заведение
били осъществявани дейности по ДДД обработка, съгласно сключени договори за
дезинсекция и дератизация със специализирани фирми.
За 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г., както и 2022
г. била извършвана редовна дезинсекция и дератизация
на различните помещения на затвора по график, включително и спалните такива,
съставляваща химична обработка на помещенията против мишки, хлебарки, мравки,
дървеници, бълхи и мухи, каквито дейности били документирани с протоколи.
По време на първия от престоите на Б.
*** основно прилаганата спрямо него корекционна
работа била мотивирането му и включването му в трудов процес, поради което и
същият бил назначен на работа в строителна група, като така изработил 677
работни дни, а четири пъти бил награждаван за показана добра работа. През
втория от процесните периоди спрямо ищеца била прилагана
корекционна работа, основно свързана с мотивирането и
включването му в трудов процес за поддържане на трудово - професионалните му
умения, които били определени като силните страни на лишения от свобода Б., поради което от 23.03.2020 г. същият бил
назначен на работа като строител на 6 дневна работна седмица при осемчасов
работен ден, като до януари 2023 г., когато била изготвена справка, бил
изработил 865 работни дни. По отношение на ищеца било извършено планиране и препланиране на присъдата, което той подписал без
възражения, като в същото била включена индивидуална форма на участие, предвид
трудовата заетост на ищеца. За ищеца бил воден и дневник за индивидуална
работа, в който били отразени пет проведени беседи с инспектор по
възпитателната работа по време на втория от престоите му в затвора Пловдив, в
рамките на заявения иск, като по отношение на ищеца не били отправяни заявки за
консултиране с психолог и не са се налагали кризисни интервенции. Ищецът не бил
включван по време на втория му престой в Затвора Пловдив в групови дейности,
предвид трудовата му ангажираност и липсата на изявено желание за участие в
такива. През този втори престой в Затвора Пловдив от 14.02.2020 г. до 16.12.2022
г. ищецът не бил награждаван, като спрямо него било наложено обаче едно
дисциплинарно наказание.
За времето на установения първи
престой на ищеца в Затвора Пловдив не била съхранена медицинска документация,
като през втория от престоите му, на ищеца били извършвани медицински прегледи
от специалист и трикратно пълни лабораторни изследвания, включително във връзка
с конкретни оплаквания, свързани с поставена диагноза цистит, за която му бил
предписан антибиотик. Изготвен бил стандартен Здравен картон при постъпването
му в Затвора в Пловдив на 14.02.2020 г. без отразени в него оплаквания от ищеца
касателно втория от престоите на ищеца в Затвора
Пловдив.
Посоченото от фактическа страна се
установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетелите, чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то
само доколкото са съответни на приетите и кредитирани от съда писмени
доказателства. Отделно от посоченото, съдът разглежда и критично показанията на
разпитаните свидетели И. и П., доколкото му е и служебно известно, че същите са
ищци по дела против ГДИН със същата правна квалификация, поради което и с личен
интерес от излагане на конкретни обстоятелства досежно
условията в Затвора Пловдив.
На базата на установените факти и
анализа на доказателствата, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, по отношение на
първата от исковите претенции, установява се категорично от приетите писмени
доказателства, че ищецът не е пребивавал в Затвора Пловдив от посочения в
исковата му молба начален момент 01.01.2015 г., защото е започнал изтърпяването
на наказанието лишаване от свобода, считано от 06.07.2015 г. и не е приключил
изтърпяването на наказанието си лишаване от свобода на 31.12.2019 г., както сочи в
исковата молба, а е бил освободен по изтърпяване на наказанието си на
06.08.2019 г. Поради това и съдът намери, че само на това основание
неоснователна е претенцията на ищеца за частите от предявения исков период, а
именно за времето от 01.01.2015 г. до 05.07.2015 г. вкл. и от 06.08.2019 г. до 31.12.2019
г., тъй като не се установи в рамките на посочените периоди ищецът да е бил
изобщо задържан в Затвора Пловдив, както твърди по исковата молба. Иначе,
неоснователно се явява възражението на ответника относно наличие на изтекла
петгодишна погасителна давност по отношение и на двете отделни искови
претенции. В тази насока и съдът се
позовава на задължителното за съдилищата ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на
ВКС, ОСГК относно началния момент на погасителната давност за предявяване на
иска за обезщетяване на вреди, произтекли от незаконни действия и бездействия
на администрацията, а именно – от преустановяването им. В случая, предвид
обстоятелството, че са налице две отделни искови претенции за два отделни
периода от време, всеки с посочен начален и краен момент, то доколкото всяка
отделна искова претенция за обезщетение на неимуществени вреди се характеризира
принципно, както с посочен размер на иска, така и с конкретен период, в който
се твърди да са причинени вредите, подлежащи на установяване, то съгласно
общата разпоредба на чл.110 от ЗЗД по отношение на първия исков период давностният срок за предявяване на иска следва да се отчита
от датата на освобождаването на ищеца от Затвора Пловдив, когато очевидно е
преустановено твърдяното бездействие на ответника /06.08.2019 г./, а за втория
иск това следва да е крайната дата на този исков период /16.12.2022 г./, доколкото
до тази дата /на предявяване на исковата
молба/ се сочи да е било проявено незаконосъобразно бездействие от страна на
ответника. С оглед датата на депозиране на исковата молба, очевидно е, че
петгодишният давностен срок за предявяване на всяка от
претенциите не е бил изтекъл към този момент.
По отношение на втория от исковете,
както става ясно от писмените доказателства, ищецът Б. ***.02.2020 г., поради
което и претенцията му с включени оплаквания от неблагоприятни условия по
престоя му в Затвора Пловдив от началото на исковия период, който е заявен - 01.01.2020
г. и до 13.02.2020 г. вкл., се явява също така неоснователна, доколкото не се
установява изобщо в така посочения период лицето да е било задържано в Затвора Пловдив.
Ето защо и този втори иск ще следва да се отхвърли по отношение на посочената
част от исковия период като неоснователен.
Следва с оглед на изложеното и да се разгледат
по същество оплакванията на ищеца конкретно за времето, за което се установява
действително и реално същият да е пребивавал в Затвора Пловдив, а именно от
06.07.2015 г. до 06.08.2019 г. и от 14.02.2020 г. до 16.12.2022 г., включително и
с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, съдът да
осъществи и преценката си за евентуалното кумулативно въздействие върху ищеца
на условията, в които е бил лишен от свобода, като вземе предвид и
продължителността на всеки от престоите му в място за лишаване от свобода,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора, което пък е предвидено в чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите
жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие.
Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС,
съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда
дословно така визираното в чл.3 от ЕКПЧОС основно човешко право. Според нормата
на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно
по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Сходна
е била редакцията на закона и преди влизане в сила на измененията от 2017 г.,
като единствено е било предвидено поставянето в неблагоприятни условия да е
било умишлено. Посочените в чл.3, ал.2
от ЗИНЗС неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са
неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по
силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да
гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия,
които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът
на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта дали в съответното законодателство са били въведени
конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за
специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при
установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко
право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.
При наличие на посочената нормативна
уредба и с оглед на конкретните доказателства по делото, съдът намери, че
изцяло неоснователна и недоказана се явява първата от исковите претенции, а
втората е само частично основателна и доказана. В тази връзка и по-надолу в
мотивите на съдебното решение ще се разгледат поотделно всяко от оплакванията
на ищеца, формулирани иначе общо и за двата искови периода, като се вземат
предвид условията в рамките на действително установения престой на ищеца при
двете му отделни задържания в Затвора Пловдив.
Конкретно досежно
оплакването за пренаселеност на
килиите по настаняването на ищеца Б. и при двата от престоите му в затвора, то
следва да се има предвид общо, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не
може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима
към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в
редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото „Ананиев срещу България“, както и „Нешков
и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в
България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна
площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три
квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение
на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази
разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като
например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация,
липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо
отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание,
надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani
and Others). От
това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на
чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се
вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има
индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко
три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава
възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като
липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно
предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член. В случая,
според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС,
която сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от
свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила след първото
постъпване на Б. в място за лишаване от свобода, а именно през февруари 2017
г., то това не означава, че за държавата в лицето на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, не е съществувало задължение за
изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ и преди този
момент, като в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на
Конституцията е самата КЗПЧОС.
На първо място, що се касае до
първия от предявените искове, макар да е установено от доказателствата по
делото, че в рамките на периода от 06.07.2015 г. до 06.08.2019 г. ищецът Б.
действително е бил задържан в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“, то твърдението за пренаселеност на помещенията по
задържането на Б. остана недоказано. Посочените твърдения на ищеца не се
установяват от ангажираните от него свидетелски показания, като прави
впечатление, че свидетелите посочват основно данни за втория исков период,
твърдят за настаняване на различен брой хора в помещенията, без да
конкретизират обаче конкретен времеви период, когато са били настанени в едно и
също спално помещение с ищеца Б., от което не може да се направи и категоричен
извод за надхвърлен капацитет на конкретно спално помещение по отношение на
конкретен брой дни, респективно ако е налице пренаселеност, дали същата е била
съществена и доколко. По делото, от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест да установи конкретните условия на
задържане и тя му е била надлежно указана, действително не са представени
конкретни доказателства за броя настанени лишени от свобода в приемно
отделение, стая № 65, № 5 и № 9, в които Б. е пребивавал в периода 06.07.2015
г. до 06.08.2019 г., когато е бил освободен, като обаче, с оглед изричното
уведомяване на съда относно съответната утвърдена номенклатура по съхраняване
на архив и краткият срок на съхранение на същата, който е бил изтекъл към
момента на задължаване ответника да представи доказателства, съдът не намира,
че в случая са налице условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за доказан
твърденият от ищеца факт на пренаселеност на помещенията по задържането му в
рамките на частта от първия исков период, за която е установено да е бил в
Затвора Пловдив. На първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не
задължава съда да признае за доказани съответните факти и то само, ако
специализираната администрация практически откаже да предостави информация. В
случая не е налице такъв своеобразен отказ от представяне на такава от
администрацията, а заявена обективна невъзможност за предоставянето ѝ
поради изтекъл срок на съхранение. На второ място, съдът не намира за доказано
по какъвто и да било начин въпросното твърдение на ищеца, доколкото същото не
може да бъде подкрепено от нито едно от останалите доказателства по делото и то
по достатъчно категоричен начин, така, че да може да обуслови и съответна
отговорност за неимуществени вреди. Предвид посоченото съдът намира, че не може
да приеме за установено твърдението на ищеца за налична пренаселеност през този
му първи престой в пенитенциарното заведение. Такава
информация за целия разглеждан първи период, не може да се извлече и служебно
дори и от съдържанието на докладите на Омбудсмана на
Република България досежно условията в Затвора
Пловдив, които са публично известни, тъй като са публикувани на страницата на Омбудсман на Република България в съответната секция
„Национален превантивен механизъм“. Касателно
извършени проверки в Затвора Пловдив, относими към процесния първи период, са налице доклади за 2016 г. и след
това за 2018 г. В „Доклада на
националния превантивен механизъм от проверки в затвора в гр. Пазарджик и
общежитията към него; затвора в гр. Пловдив и общежитието към него и ареста в
гр. Пловдив“, който е от осъществена проверка през 2018 г., действително се
съдържа информация за констатациите конкретно по отношение на Затвора Пловдив
относно установена спрямо общия капацитет на затвора от 358 лица пренаселеност
към 08.06.2018 г. с настанени 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото, обаче, се отнася за данни за
общата пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати, която, така
оценена, не би могла да се определи и като особено тежка, доколкото не е било
налице надхвърляне на изискването за разполагаеми 3 кв.м. на лишен от свобода,
а напротив, така изчислена, площта е била под 4 кв.м., но значително над 3
кв.м. на всеки лишен от свобода. Освен това, независимо от посоченото в доклада
за извършени проверки пък през 2016 г. /„Доклад относно проверките в
затвора в град Стара Загора, общежитие от открит тип към затвора Стара Загора,
общежитие от закрит тип „Черна гора“, арест в град Стара Загора, затвора в град
Пловдив, общежитие от открит тип „Хеброс“ и арест в град Пловдив“/, а именно,
че в Затвора Пловдив е била установена значителна пренаселеност през септември
2016 г., то не може да се счете, че такава е
била тенденцията и за предходните или следващите месеци на годината, а и
през 2017 г., защото в самия доклад е изрично посочено, че към момента на
извършената проверка /16.09.2016 г./ вече са били взети мерки за пренасочване
на лишените от свобода от област Кърджали към Затвора Пазарджик именно с оглед
постигане на стандарта от 4 кв. метра на лишен от свобода. В доклада за 2016 г.
се сочат и конкретни помещения, в които е установена пренаселеност – стаи 57,
58 и 82, в нито една от които не е установено да е пребивавал ищецът Б. в
рамките на установения му първи престой в Затвора Пловдив. Освен това, очевидно е от съдържанието и на двата доклада,
че състоянието на пренаселеност не е било постоянно, нито изразено в една и
съща величина през 2016 г. и съответно 2018 г., доколкото е налице текучество.
Поради това и данните от въпросните доклади следва да се вземат предвид, но
само общо и насочващо относно състоянието в български затвор, а предвид
характера на производството, което изисква преценка на конкретни факти и
обстоятелства, поради искането за определяне и на конкретно по размер
обезщетение за конкретно лице, съдът се основава преди всичко на конкретните
доказателства, събрани по делото и относими към
престоя именно на ищеца Б.. Както се каза, твърденията му за пренаселеност
за установения му престой през 2015 -
2019 г. не се доказаха и от показанията на разпитаните по искане на ищеца
свидетели И. и П.. Така ищецът И. дава сведения за пребиваване на ищеца в стая
№ 10, което обаче е в рамките на втория от престоите му в Затвора Пловдив, а
свидетелят П. дава сведения за стая 9, в която твърди със сигурност да са били
настанени шест или седем лица, което пък, с оглед данните от писмените
доказателства относно размерите на помещението, напротив, сочи на липса на
установена пренаселеност.
Не така стои въпросът по отношение
на твърдението за пренаселеност в установения втори период на престой на ищеца
от 14.02.2020 г. и до края на заявения исков период 16.12.2022
г., за който се установява действително Б. да е пребивавал в затвора. От
представените справки става ясно, че за част от дните, които ищецът е прекарал
в стая „РЦ“, както и в стая № 10 и 58, същият е търпял наказанието си при
условията на действителна пренаселеност. При това положение се констатира, че в
рамките на посочения втори период на практика ищецът е бил в условия на
пренаселеност за общо 88 дни. Същевременно за 1 от тези общо 88 дни /част от
времето в стая РЦ/ се установява и ищецът да е бил поставен в условия на
особено съществено /тежко/ нарушение на изискванията относно разполагаемата
площ на лишен от свобода, а именно под 3 кв. м. разполагаема площ на един лишен
от свобода, съобразно с този стандарт, възведен в практиката на ЕСПЧ по
тълкуване на чл.3 от ЕКПЧОС, макар самият ищец да не е направил конкретно
оплакване в тази насока. Тук съдът взема предвид освен посоченото за установени
в рамките на този 1 ден особено съществена пренаселеност, също така и факта, че
обратно - за част от тези 88 дни се установява пък, че макар да е налице
пренаселеност, същата не е изобщо толкова съществена, което ще следва да се
прецени при оценяване на вредите. Така например, при престой в помещение с № 58
се установява за част от времето, включено в рамките на посочените 88 дни,
разполагаемата площ на лишен от свобода да е под 4 кв. метра, но много близо до
този стандарт - 3,86 кв.м., а за стая № 10 - 3,56 кв.м. Въпреки това и тези дни
с посочена пренаселеност, макар и не особено съществена, се вземат предвид като
такива с установена пренаселеност, доколкото предвид липсата на данни за точен
брой и разположение, както и размери на мебелите, разполагаемото пространство
се определя без тяхното приспадане, което следва да се отчете в полза на ищеца.
Извън посочените 88 дни, през останалото време на втория установен престой на
ищеца в Затвора Пловдив, указаният от закона стандарт, видно от
доказателствата, е бил напълно и изцяло съобразен от специализираната
администрация. При това положение и според съда следва да се уважи претенцията
на ищеца за присъждане обезщетение в частта ѝ относно неизпълнение на
нормативното задължение на специализираната администрация на местата за
лишаване от свобода за осигуряване на съответна разполагаема площ при
изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 88 дни в рамките на периода от
14.02.2020 г. до 16.12.2022 г.
Иначе, както от писмените
доказателства, така и гласните такива, по отношение на останалите оплаквания,
разгледани общо и за двата периода на престой на ищеца, се установява
категорично следното:
Недоказани според съда са изцяло оплакванията
на ищеца и за двата искови периода, свързани с неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в местата за лишаване от свобода. Действително, не са
налице доказателства в Затвора Пловдив да е била изградена специална
вентилационна система. Установява се категорично обаче, че всички помещения по
настаняването на ищеца са разполагали с прозорци и то по два, а не както твърди
ищецът – само по един, от които е била налице възможност за проникване на свеж
въздух, както и на дневна светлина, предвид размерите им. Установено е, че в
спалните помещения на Затвора Пловдив има по два прозореца, както се каза и по
един прозорец в самото санитарно помещение, които прозорци се отварят и поради
това е налице възможност за непрекъснато проветрение
и то по желание на настанените там лица. Установено е, че в помещенията на
Затвора Пловдив е осигурено и необходимото допълнително изкуствено осветление.
В тази насока конкретно по отношение на помещение № 10, в което ищецът е
пребивавал през втория от разглежданите периоди свидетелят И. е посочил и
изрично, че в стаята е било светло. Действително, с оглед размера на стаите,
съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е налице
известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в
помещенията, но следва да се има предвид и типа на сградата, която не е типична
жилищна сграда, а такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни
стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно осветеността, утвърдени
по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. Във
връзка с оплакването относно липсата на вентилация, се установява от
доказателствата, че такава практически се е осъществявала по възможните начини
чрез отваряне на прозорците, за проникване на свеж въздух отвън, като в тази
насока отново са налице и свидетелски показания. Установява се също така, че и
през двата искови периода за съществена част от времето Б. е бил устроен на
работа, във втория период и на шест дневна работна седмица, което е индиция, че в по-голямата част от деня той е бил извън
спалните помещения. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че
проникването на дневна светлина в спалните помещения и на свеж въздух не е било
достатъчно, което не е доказано категорично, то като се вземе предвид и факта,
че за ищеца практически е била налице възможност да е извън тези помещения през
деня, не може да се счете, че са настъпили твърдените от него неимуществени
вреди, като дори и разпитаните по негово искане свидетели не са дали показания
в такава насока. Поради това и тези оплаквания и за двата установени периода на
престой съдът намира за недоказани. Не се установява впрочем, нито от
представените писмени, нито от гласните доказателства, ищецът да е страдал от кашлица, или да е имал други дихателни проблеми,
както твърди, при това именно вследствие на липсата на въздух, както се сочи
в исковата молба, като за подобни негови оплаквания изобщо липсват ангажирани
от негова страна доказателства и не се установяват отразявани такива в
медицинската документация, в която има основно данни сочещи, че Б. се е
оплаквал единствено от проблеми с пикочо-половата
система, за което са му правени преглед, назначавани изследвания и е предписано
медикаментозно лечение.
Както от писмените доказателства, така и
гласните такива, се установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив през
разглеждания период на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена
вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график и
баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично. Установено е според съда
поради това и пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на
чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от свобода се осигурява
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит
тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения. Не се установява, нито от гласните, нито от
писмените доказателства, в някое от помещенията по настаняване на ищеца, по
време и на двата му престоя, да не е бил изграден самостоятелен санитарен възел. Установява се от писмените
доказателства, че санитарните възли, прилежащи към всяко спално помещение, са
били отделени от спалното помещение, като на практика са отделни помещения,
разполагащи и със собствени врати, прозорци или отдушници, поради което и
твърденията на ищеца за липса на уединение при ползване на тоалетната, не са
изобщо доказани, включително и не се потвърждават от показанията на разпитаните
свидетели. В тази насока и показанията на свидетеля П. относно това, че по
вратите на тоалетните имало повреди и дупки, от които се виждали стоящите
вътре, съпоставени с казаното от него, че причинените по вратите повреди
принципно се ремонтират, не може да доведе до различен извод.
От приложената справка и отчасти от
гласните доказателства се установява, че при наличие на повреди се е осъществявала и своевременна смяна на
кранчета, отстраняване на течове и пр., като поради това и оплакването за
претърпени вреди от наличие на сочените обстоятелства на повреди, които
обичайно се появяват, не се доказва изобщо.
Не е доказано и твърдението относно липсата на възможност да се ползва топла вода и съответно
за лоши условия
за ползване банята при затвора Пловдив, доколкото се установява,
че е бил въведен график за използването ѝ по съответните отделения в затвора, което е направено именно с оглед съобразяване факта на ползването ѝ от значителен брой
лица. Сиреч, налице са били активни действия
по въвеждане на съответна организация
при ползването на банята, което
да не позволява
едновременно струпване на лишени от
свобода от различните отделения и групи. Отделно, от показанията на свидетелите става ясно, че
лишените от свобода реално са можели да
ползват банята именно по предназначение
и не се установява
да не е имало
вода в банята, или тя да
не е била годна за ползване
именно с оглед хигиенните нужди на лишените от
свобода – за къпане, което предполага
и наличие на смесителни батерии на душовете, което е
стандарт за страната. Действително, свидетелите
са посочили, че е следвало да
се изчакват, за да ползват
душовете, но това обстоятелство по никакъв начин
не сочи на
нарушение на изискването по чл.151, ал.1, т.3 от ЗИНЗС и на налична невъзможност за ползване на банята. Нещо повече, предвид трудовата заетост на лишения от
свобода Б. и през двата разглеждани периода, същият е имал възможност да ползва банята
всеки ден след работа, съгласно
утвърдените за това графици. По отношение на твърдението, че преди и след баня
лишените от свобода необлечени и мокри преминават през открито пространство
(карето), което било предпоставка за възникването на различни заболявания,
особено през зимния период, то твърдяната последица
изобщо не е доказана. Напротив, макар да е посочено в приложена справка от младши
експерт, че банята действително е извън сградите със спалните помещения,
то категорично е установено, включително и от свидетелските показания, че в банята има изградена
съблекалня. В показанията
на свидетеля П., същият изрично
е посочил, че лишените от свобода
се подсушават и обличат след ползване
на банята и преди да се
върнат по стаите. Твърдяната поради това предпоставка за възникване на заболявания
в тази насока и не е установена, като освен това
наличието на такава, сама по
себе си не
може да се
определи като фактор, който да
води до претърпяване
на твърдените от ищеца неимуществени
вреди. Не са констатирани, както се посочи такива
заболявания на ищеца, които да са в пряка
причинна връзка с моментното преминаване
след баня през открито пространство, а доказателствената тежест за това е била на ищеца. Твърденията на ищеца в исковата му молба, че водата в банята не ставала за пиене, също не могат да бъдат
отчетени като основателни изобщо в насока преценка наличието или липсата на
причинна връзка между поведението на специализираната администрация и
твърдените неимуществени вреди за ищеца. На първо място, не ГДИН е органът, на
когото с нормативен акт са вменени отговорности за качеството на водата, а не
се установява изобщо ползваната от Затвора Пловдив вода да е от отделен и
независим водоизточник, сиреч водоподаването да е
отделно от мрежата на града. На следващо място, както е известно, към Затвора
Пловдив има изграден магазин за лишени от свобода – лавка, като лишените от
свобода, както става ясно от писмените и гласните доказателства, са имали
възможност да закупуват продукти от лавката в затвора, както и да се снабдяват
с такива от близките си, което безспорно се отнася и за питейна вода. В тази
насока и по никакъв начин не се установява поведение на специализираната
затворническа администрация, което да е от такова естество, че ищецът да е бил
принуден да пие вода, която не му харесва, или да не може да пие вода, която
смята, че е чиста и с добри качества. И двамата свидетели в тази насока са
заявили, че спокойно пият водата от чешмата, която е годна за пиене, освен при
ремонтни работи, което е обяснимо и краткотрайно.
Не е основателно и оплакването на
ищеца за липса на достатъчни мебели и
лошото им състояние, като в тази насока от свидетелските показания на
свидетеля П. се установява за стаите в затвора, че освен легло за всеки лишен
от свобода, също така е имало осигурени и маси, и шкафове и че е можело всеки
да заключва вещите си в личен шкаф. Същото се установява и от писмените
доказателства. Фактът, изтъкнат от ищеца, че шкафовете били недостатъчни и
всеки лишен от свобода ползвал общ такъв за бельо и посуда,
според съда, дори и да бъде установен, не би могъл да доведе до извод за
отношение на администрацията на затвора, което поставя лишения от свобода в
унизително положение, като се имат предвид и усилията на администрацията да
оборудва помещенията с необходимите мебели и установеното несъответното
поведение на лишените от свобода по увреждане и унищожаване на този инвентар.
Следва да се има предвид, че през двата периода на престой на ищеца е
констатирано изпълнение на изискването по чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС. В тази насока
съдът взема предвид също и че освен, че се дължи на злоумишлени вредоносни
действия на лишени от свобода, липсата на допълнителна мебелировка е била
обусловена и от самата площ на помещенията и необходимостта да има достатъчно
разполагаема такава за извършване свободни движения за задоволяване на битовите
нужди на лишените от свобода. Поради това и според съда не може да се счете за
доказана и причинна връзка между наличието на по-малко мебели в помещенията и
причиняването на неимуществени вреди на ищеца, като в тази насока не са налице
и ангажирани конкретни доказателства за търпени конкретно от ищеца
неимуществени вреди, нито в какво са се изразили те. Очевидна е от писмените
доказателства, които са представени, активната позиция на специализираната
администрация към оборудване на помещенията с необходимите мебели, което води
на извод за липса на незаконосъобразно бездействие като източник на вреди.
Безотговорното и незаконосъобразно поведение на лишените от свобода по
неопазване и унищожаване на имуществото в тази насока е факт, за който не може
да бъде държана отговорна администрацията на затвора.
Оплакването на ищеца относно липсата на изолация на стените на затвора и преживени от
него неблагоприятни усещания на студ,
поради отказ да му бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора
Пловдив и при двата му престоя там, също са неоснователни. На първо място,
установява се от представените от ответника писмени доказателства, а това е
потвърдено и от гласните доказателства, че в затвора отоплението през зимата се
осъществява посредством изградено локално парно, работещо по график през
отоплителния период. Установено е, че стените на затвора не са с поставена
изолация, но следва да се има предвид, че поставянето на такава не е нормативно
установено задължение на ответника. Освен това, налице са данни, че през 2017
г. е била подменена дограмата на прозорците, като е поставена нова ПВЦ дограма,
което в значителна степен има отношение към запазване на вътрешната температура
и изобщо изолацията на помещенията, респективно подобряване на условията на
престой. Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били предоставени завивки и поради това е изпитвал студ. От
писмените доказателства се установява, че не са налице данни Б. изобщо да е
депозирал такива молби до администрацията на затвора, съгласно утвърдения за това ред и
съответно да му е било отказвано. Освен това, св. П. е посочил, че Б. се е
възползвал и от нормативно установената възможност да разполага със собствени
завивки, внесени отвън, които спадат към разрешените вещи за притежание в
затвора. Поради това и общите твърдения, че през зимата е студено, като се има
предвид, че се касае до характерни температурни стойности за съответния сезон и
съответното географско място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на
задължения на администрацията на Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват
обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от незаконосъобразно
бездействие.
Що се касае до оплакването за лоша хигиена,
обусловено конкретно от твърдението за
наличие на дървеници и бълхи в помещенията и по-конкретно в леглата на
лишените от свобода, то от доказателствата по делото се установява, че и за
двата периода на престой на ищеца са били създадени условия за поддържане на
елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това обаче е била на самите
лишени от свобода, на които се
предоставят и препарати за почистване, за което свидетелства И., макар
предвид старата материална база поддържането на хигиената да се е осъществявало
трудно. Нито един от свидетелите не е посочил за наличие на бълхи, като
показания и двамата са дали за наличие на хлебарки и дървеници. Установява се
от представените и приети писмени доказателства и за двата периода, че ежегодно
по няколко пъти са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация
на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което е
доказано от приложените протоколи, в част от които включително с отразяване и
че след извършване на обработката не е установено наличието на вредители.
Очевидно, въпреки положените в тази насока усилия, паразитни насекоми –
дървеници и хлебарки, за които са свидетелствали разпитаните свидетели - не са
изчезнали. Това обаче, не се дължи на незаконосъобразно бездействие на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода за посочените
два искови периода. Освен това, както става ясно от приложената по делото
справка, честотата на смяна на спалното бельо се определя от страна на самия
лишен от свобода и това не е задължение на администрацията на затвора,
доколкото това е място за лишаване от свобода, а не туристически обект за
настаняване. Налице са доказателства за
утвърден график за изпиране на спалното бельо в служебна пералня, а при
неговото изхабяване и възможност лишеният от свобода да подаде молба за
замяната му с ново. Затова и въпреки, че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до
неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от
незаконосъобразно поведение на ответника за двата посочени периода, доколкото
се установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за справяне с
този проблем, който е трудно и бавно отстраним и извън условията на затвора.
Що се касае до оплакването на ищеца
относно това, че спрямо него не е била
извършвана индивидуална и групова възпитателно - корекционна
работа, то съдът намира и него за напълно неоснователно касателно
и двата периода на установен престой в Затвора Пловдив. Както се посочи и
по-горе, от доказателствата по делото е категорично установено, че за първия от
периодите са били проведени дейности по осмисляне престоя на ищеца в затвора,
като за краткия си първи престой същият е бил трудово ангажиран и не се е
налагало конкретно провеждане на психологическо консултиране поради липса на
установени кризисни състояния, като и самият ищец не е депозирал искане за
такова. В рамките на втория от периодите на престой на ищеца, той е преминал
през информационния модул на „Програмата
за адаптация“, за него е било изготвено планиране и препланиране
на присъдата, с последното от които той
е бил запознат и е подписал без възражения. Установява се, че Б. е имал по време
на престоя си проведени няколко индивидуални срещи с ИСДВР. Действително същият
не е участвал в в програми за обществено въздействие, но следва да се има
предвид, че това е било обусловено от работата му в Затвора Пловдив, а също
така и че участие в подобни програми е доброволно /чл. 124, ал. 2 от ЗИНЗС/,
сиреч при желание на лишения от свобода. Ищецът и при двата му престоя е бил
устройван на работа в строителството, което е способствало за развитие на
неговите силни страни, които са били установени като такива именно при
индивидуалната работа с него. Следва да се има предвид тук, че трудовите
мероприятия съставляват също част от социално-възпитателната работа при
изпълнение на присъдата, съобразно с указаното в чл.129 от ППЗИНЗС, а
прилагането на наказания и награди на ищеца, за което също са налице данни от
писмените доказателства по отношение и на двата престоя, са форми на
възпитателната и корекционна работа, прилагана спрямо
него. В случая, според съда, са били изпълнени изискванията по чл.154 - чл.156
от ЗИНЗС, като видно от приложените графици на разпределение на времето на
лишените от свобода, е било предвидено време за срещи и беседи, каквито са били
и провеждани с ищеца, както и за посещение на библиотеката в Затвора Пловдив,
което пък е в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл.165 от ЗИНЗС, находяща се също в Глава 11 от ЗИНЗС озаглавена „Социална
дейност и възпитателна работа“. Ето защо и съдът намира, че в случая не е
установено противоправно бездействие на ГДИН, което е
елемент от отговорността по чл.284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по делото от
страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било доказателства за
реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностова криза при доказателствена
тежест за ищеца.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца Б., то съдът счита, че следва
изцяло да отхвърли първия от предявените искове, както и че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода в рамките на установеното време на престой по втория от
исковите периоди. По останалите оплаквания, съдът счита, че не следва да
уважава този втори иск, предвид неговата недоказаност.
Отговорността на държавата в лицето
на специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение
по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение
не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко или
унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, всички посочени като
установени условия, свързани с пренаселеност на помещения по настаняване на
ищеца при втория от престоите му в Затвора Пловдив, съдът счита, че съставляват
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените по-горе
неблагоприятни условия, при които ищецът Б. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив през втория установен период от време, при прилагане на подхода за
оценка на въздействието им върху психическото и физическото състояние на
задържаното лице, съобразно с периода, за който се установяват по категоричен
начин такива нарушения, като взе предвид и възрастта на ищеца, а също и предвид
разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е
налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по осигуряване на
благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което
осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице е поставяне в
неблагоприятни условия на ищеца Б., над нормално присъщите на лишаването от
свобода, като в тази връзка и според съда се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в
резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при
условията на пренаселеност, защото посочените и по-горе неблагоприятни условия,
макар да не е доказано да са в кумулативна съвкупност и с другите твърдени
такива по исковата молба, сами по себе си са от естество да причинят описаното
от ищеца чувство на обида, възмущение, стрес, притеснение, психологичен дискомфорт, чувство на малоценност, като се има предвид
общия брой на дните, за който се установява ищецът да е търпял подобно
неблагоприятно битово условие. Пренаселеността в помещенията по престояване на
ищеца е такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към
човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство.
В тази връзка и описаното от ищеца като претърпяно усещане за малоценност е
реална последица от посочените неблагоприятни условия, макар да не се
установява в резултат на същото той да е имал и описаните соматични оплаквания
от главоболие, или респираторни заболявания. В тази насока съдът взема предвид
и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото
„Нешков и др. срещу България“, не е необходимо доказването на настъпили вреди
при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като
съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се
предполага до доказване на противното. От страна на ответника не са ангажирани
доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя
като невисок, като взема предвид, от една страна, продължителността на
установения общ брой дни, за който категорично е доказано да са били налице
вреди от конкретно установена пренаселеност, а именно 88 дни, както и включения
в този брой дни 1 ден, в който пренаселеността е била особено съществена
/тежка/ – под 3 кв. метра на лишен от свобода в стая „РЦ“ на приемно отделение,
всичко това в рамките на периода от 14.02.2020 г. до 16.12.2022 г., а от друга
страна – фактът, че 88 дни на фона на близо тригодишен период на престой не са
значителен брой дни на пренаселеност, а пък значителният период на престой на
ищеца в затвора, от друга страна е предпоставен от
негово предходно поведение по осъществяване на престъпления, за което същият е
получил и осъдителна присъда и то при условие, че вече е пребивавал в затвора и
би следвало да му е известно какви са условията там. Същевременно, съдът
преценява и факта, посочен по-горе, че в рамките на така посочения общ брой дни
на пренаселеност, в значителна част от времето ищецът е разполагал с площ
съвсем малко под изискуемите 4 кв.м. При
това положение и съдът намери, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца Б. неимуществени вреди като резултат
от незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушения по чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде такова
в общ размер на 450 лева. В
тази насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно
размерите на присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение „И. и
др. срещу България“, както и „Йорданов и Джелебов
срещу България“, „Илиев срещу България“ и др. и взема предвид като основа за
преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, а също и съобразява
обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения
от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни
оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по
настоящото дело. Затова и както взе предвид като ориентир и размера на
минималната пенсия и минималната работна заплата за страната, както и размера
на месечен размер на гарантирания минимален доход, който служи като база за
определяне на социалните помощи в страната за въпросния период, за който е
доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено
нарушение по чл. 3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен размер на
обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна система и
традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако
това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ
в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че размерът на обезщетението от 450 лева, което ще присъди, ще
съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по
справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед
различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на
обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би
било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy
и др./.
Затова и съдът счете, че следва да
уважи само отчасти втория от исковете за неимуществени вреди до посочения
размер от 450 лева, като
го отхвърли до пълния предявен такъв от 10 000 лева, като неоснователен и
недоказан. С оглед на това и основателна е акцесорната
претенция за присъждане и на законна лихва, като такава следва да се присъди
върху сумата на обезщетението, така, както е поискано, считано от 16.12.2022 г.
/датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното ѝ изплащане,
доколкото съдбата на акцесорната претенция е
обусловена от тази на главния иск.
При този изход от производството и съобразно
разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената
част от исковите претенции. Ищецът претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, което да бъде присъдено съобразно с чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата. От приложения договор за правна защита и съдействие се
установява, че адвокатът К., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно като лице, което е
материално затруднено, сиреч на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Адвокатът е
посочил в списък на разноските претенция за присъждане от 3050 лева, но
съгласно ЗА, при такава хипотеза, съдът е този, който определя размера на
възнаграждението за адвокат, съобразно с предвиденото в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо и предвид
основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, на адв.
А.К. следва да се присъди адвокатско възнаграждение от съда в размер, определен
съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
случая, съобразно с нормата на чл.8, ал. 1, вр.с
чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата, което, с оглед на това, че следва да се присъди
съразмерно на уважената част от исковите претенции, така изчислено по
съразмерност възлиза на сумата от 45,75 лева.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото
не може да бъде уважено, защото независимо от това, че е налице цялостно по
отношение на първата и частично по отношение на втората искова претенция
отхвърляне, то нормите на чл.286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС са специални и дерогират
общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска
заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от
иска. Ето защо, въпреки неоснователността на първата и само частичната
основателност на втората искова претенция, искането на ответника за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде
уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС,
която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му,
означава, че такова не се дължи.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
I. ОТХВЪРЛЯ предявения
от Т.Б.Б. с ЕГН **********,***,
иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“- София с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за обезщетение за причинени му неимуществени
вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законна лихва от 31.12.2019 г. до
окончателното изплащане, като резултат от бездействия на администрацията на
Затвора Пловдив, довели до нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, за периода от 01.01.2015
г. до 31.12.2019 г., като неоснователен
и недоказан.
II. ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, да
заплати на Т.Б.Б. с ЕГН **********,***, сумата от 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/, съставляваща обезщетение за
причинени му неимуществени вреди в
рамките на периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив от 14.02.2020 г. до 16.12.2022
г., в резултат от нарушение по чл.3
от ЗИНЗС, изразило се в липса на достатъчно жилищна площ за 88 дни в рамките на
посочения период, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 16.12.2022
г. до окончателното ѝ изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от 10 000
лева, както и по отношение на частта от заявения исков период от 01.01.2020 г.
до 13.02.2020 г., както и за останалите наведени оплаквания за нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС, като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София да заплати на ищеца Т.Б.Б. с
ЕГН **********,***, сумата от 10 лв.
/десет лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София да заплати на адв.А.В.К. *** с персонален номер ****и служебен адрес гр. Пловдив, район
„Централен“, бул. “Шести Септември“ № 169, сумата от 45,75 лв. /четиридесет и пет лева и седемдесет и пет
стотинки/, съставляваща размер на адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл.38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
съразмерно на уважената част от исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: