№ 201
гр. *, 23.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – *, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20251600500347 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Д.К.
против решение № 226/22.05.2025 г. по гр. д. № 1671/2024 г. на Районен съд – *.
Жалбоподателката Д. К. твърди във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд без да обсъди всички събрани по делото доказателства и след избирателното им
интерпретиране е стигнал до неправилни правни извод за неоснователност на
исковете. Поддържа, че по делото е установено от представения трудов договор и
допълнително споразумение, че е било налице валидно трудово правоотношение,
обвързващо страните. След като работодателят е включил жалбоподателката във
ведомостта за заплати, след като е издал удостоверение за дължимото трудово
възнаграждение и осигурителен стаж и след като е вписал задължението за плащане
на обезщетение за неП.зван платен годишен отпуск в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение, то той признава наличието на задължения.
Жалбоподателката поддържа, че възражението на работодателя, че договорът е
симулативен е неоснователно, а симулацията не може да бъде доказвана със
свидетелски показания.
Неправилно МРС е приел за основателен довода на работодателя, че
жалбоподателката не е П.агала труд като се е позовал само на свидетелски показания.
В действиетлност по делото са налице писмени доказателства: трудов договор,
допълнително споразумение, счетоводни записвания, изследвани от вещото лице,
1
които опровергават твърдението.
Жалбоподателката моли решението на МРС да бъде отменено и вместо него
МОС да постанови ново, с което да уважи предявените искове за заплащане на трудово
възнаграждение и на обезщетение за неП.зван платен годишен отпуск от 34 дни, както
и да присъди деловодни разноски.
ВъззИ.емата страна „В.“ ООД, представлявано от управителя П. К., в писмен
отговор на въззивната жалба моли тя да бъде оставена без уважение, а решението на
МРС – потвърдено като правилно и законосъобразно. Поддържа, че
първоинстанционният съд въобще не е коментирал в мотивите си доводите за
недействителност на трудовия договор, поради което и аргументите на
жалбоподателката в тази им част са недопустими за обсъждане във въззивното
производство. Поддържа становище, че вписването на жалбоподателката във
ведомостите за заплати не доказва реалното П.агане на труд и не е основание
безусловно да се плати трудово възнаграждение. Оспорва и доводите, че съдът е
основал извода си за неизпълнение на трудовите задължения от страна на Д. К.
единствено на свидетелски показания и подчертава, че по делото е представена и
справка от Гранична П.иция за задграничните пътувания на жалбоподателката през
исковия период.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред Районен съд – * са били предявени иск по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане
на трудово възнаграждение за месеците март, октомври и ноември 2022 г. и за периода
януари – септември 2023 г. в общ размер 6 604,65 лв, както и иск по чл. 224 от КТ за
обезщетение от 1312,15 лв за 34 дни неП.зван платен годишен отпуск, дължимо
поради прекратяване на трудовото правоотношение.
Първонистанционният съд е приел за установено, че Д. К. е била назначена на
длъжността * по силата на трудов договор № 44/25.03.2022 г., сключен с „В.“ ООД. С
допълнително споразумение от 1 януари 2023 г. трудовият договор е бил изменен, като
трудовто възнаграждение е увеличено от 710 лв на 780 лв месечно.
Между страните е безспорно, а се установява и от записа в трудовата книжка на
жалбоподателката, че трудовото правоотношение е прекратено на 13 ноември 2023 г.
Дружеството-работодател е водило редовно счетоводство, както е установено
от вещото лице по счетоводната експертиза, и е включило Д. К. в месечните платежни
ведомости за работните заплати на наетите от дружеството. Експертът по счетоводната
експертиза е посочил също, че работодателят е плащал осигурителните вноски.
2
От показанията на свидетелите Н.Н. и М.П., както и от справка от ГД
„Гранична П.иция“ съдът е направил извод, че Д. К. не е изпълнявала задълженията си
по трудовия договор, не е престирала труд, поради което е намерил иска за заплащане
на трудово възнаграждение за неоснователен и е изложил мотиви, че трудово
възнаграждение се дължи само за реално П.ожен труд.
Относно иска за обезщетение за неП.зван отпуск МРС е изложил мотиви, че
след като ищцата не е работила, то не й се дължи и обезщетението по чл. 224 от КТ.
Данните за задграничните й пътувания показват, че тя е била 34 дни в чужбина,
докато е следвало да бъде на работа, затова и не може да се направи извод, че не е
П.звала отпуск.
Въззивният съд, след като направи собствен анализ на събраните доказателства,
намира за установена същата фактическата обстановка, каквато е очертал и
първоинстанционният съд.
Между въззивницата и „В.“ ООД е възникнала трудовоправна връзка, по силата
на която Д. К. е приела да изпълнява длъжността * в ресторанта на управлявания от
„В.“ ООД хотел срещу трудово възнаграждение от 710 лв, а от 1 януари 2023 г. – 780
лв.
За да П.учи трудово възнаграждение, работникът или служителят е длъжен да
престира работната си сила, като извършва дейностите, предвидени в длъжностната
характеристика за заеманата от него длъжност. В случая се установява, че Д. К. не е
П.агала труд като *.
Двамата свидетели излагат данни, че при редовните си посещения в ресторанта
на хотела не са виждали жалбоподателката зад бара. Случвало се е тя да присъства в
ресторанта, но като посетител, седнала на маса, никога не е обслужвала клиенти като *.
Показанията на двамата свидетели за честите отсъствия на Д. К. се потвърждават от
справка за напускане на страната през Летище *. Пред свидетеля М.П. самата
жалбоподателка е споделяла, че често пътува в * и *.
Безспорно е между страните, че през исковия период Д. К. е била и съдружник
във „В.“ ООД, както и управител заедно с П. К., което обяснява присъствието й в
хотела и даването на разпореждания на персонала (според показанията на свидетеля
Н.Н.), т.е. жалбоподателката по-скоро е участвала в управлението на предприятието,
отколкото да е изпълнявала длъжността * в ресторанта.
Въззивният съд споделя извода на МРС, че Д. К. не е П.агала труд като * в
изпълнение на трудовия си договор, затова не й се дължи възнаграждение, поради
което искът по чл. 128, т. 2 от КТ е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд.
Работодателят дължи плащане само срещу престиране на работна сила.
3
Работникът може да П.учи възнаграждение в случаи, когато не е П.агал реално труд,
единствено ако това се дължи на поведението на работодателя (в този смисъл Решение
№ 188 от 31.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1553/2006 г., II г. о.).
Вписването на Д. К. във ведомостите за заплати не поражда безусловно
задължение за плащане на възнаграждение. Ведомостта е вътрешен акт на
работодателя и не може да се приеме като признание за съществуването на вземане за
трудово възнаграждение.
Като намира иска за заплащане на трудово възнаграждене за неоснователен,
МОС потвърждава решението на МРС в тази част като правилно и законосъобразно.
Във въззивната жалба са развити съображения относно действителността на
трудовия договор, като се въвеждат доводи за опровергаване тезата на въззИ.емата
страна, че трудовият договор е недействителен. Тъй като първоинстанционният съд
въобще не е коментирал този въпрос и не е излагал мотиви относно
недействителността, то той не може да бъде предмет и на въззивното производство.
МОС намира за неправилно решението на МРС в частта, с която е отхвърлен
искът по чл. 224 от КТ за заплащане на обезщетение от 1312,15 лв за неП.зван платен
годишен отпуск.
Такова обезщетение е предвидено при прекратяване на трудовото
правоотношение и с него се компенсира неупражненото право на годишен отпуск.
Между страните няма спор, че трудовото правоотношение е прекратено. Заповедта за
прекратяване на правотношението не е предсатвена, но в трудовата книжка на
жалбоподателката този факт е отразен, поради което МОС го приема за установен.
Дължимостта на това плащане не е обвързана с действителното П.агане на труд.
То се дължи безусловно при прекратяване на трудовото правоотношение при
установяване на предпоставките по чл. 224 от КТ: наличие на трудово
правоотношение, прекратяване на същото и останал неизП.зван платен годишен
отпуск. Тези три предпоставки в случая са налице, поради което искът е основателен.
Отсъствието на Д. К. от работа не може да се приравни на П.зване на отпуск,
след като такъв не е бил разрешаван от работодателя по реда на чл. 173 от КТ.
Единствено при П.зван отпуск след искане от служителя и заповед от работодателя
може да се приеме, че работодателят е освободен от задължението да плати
обезщетение по чл. 224 от КТ.
Доказването, че за времето на отсъствие от работа работникът или служителят е
П.звал именно платен годишен отпуск, е в тежест на работодателя и е допустимо да се
проведе с всички доказателствени средства. В случая работодателят твърди, че
служителката самоволно се е отклонявала от изпълнение на задълженията си като *,
поради което не може да се направи извод, че отсъствията й са поради разрешен
отпуск. Недопустимо е съдът да компенсира дните на неявяване на работа като отпуск
4
без за това страните по правоотношението да са изразили воля.
Размерът на дължимото обезщетение е установен чрез заключението по
счетоводната експретиза и възлиза на 1312,15 лв, изчислено при спазване правилото
на чл. 224, ал. 2 от КТ.
МОС отменя решението на МРС в частта, с която е отхвърлен иск с правно
основание чл. 224 от КТ, предявен от Д. Ат. К. против „В.“ ООД и вместо това осъжда
„В.“ ООД да плати на въззивницата обезщетение за неП.зван платен годишен отпуск в
размер на 1312,15 лв заедно със законна лихва от предявяване на иска до
окончателното изплащане.
При този изход на процеса на въззивницата се дължат разноски за двете съдебни
инстанции съразмерно уважената част или 352 лв. На въззИ.емата страна се дължат
разноски съразмерно отхвърлената част или 1579 лв (като съдът взе предвид
разноските, направени пред МРС, за разноски пред въззивната инстанция липсват
доказателства).
Възраженето на „В.“ ООД за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
адв. С. – пълномощник на въззивницата, е неоснователно. Възнаграждението е
съответно на сложността на делото, обема извършена работа, броя съдебни заседания
и не следва да бъде намалявано от съда.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 226/22.05.2025 г. по гр. д. № 1671/2024 г. на
Районен съд – * в ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен иск на Д.К., ЕГН
**********, против „В.“ ООД, ЕИК-, със седалище в гр. *, ул. „*“ №*, представлявано
от управителя П. К., за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 6640,65 лв
за месеците март, октомври и декември 2022 г. и за периода януари – септември 2023
г. заедно със законна лихва от предявяване на иска.
ОТМЕНЯ решение № 226/22.05.2025 г. по гр. д. № 1671/2024 г. на Районен съд –
* в ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен иск на Д.К., ЕГН **********,
против „В.“ ООД, ЕИК-, за заплащане на обезщетение за неП.зван платен годишен
отпуск в размер на 1312,15 лв и в частта, с която са присъдени разноски по делото,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК-, със седалище в гр. *, ул. „*“ №*, представлявано от
управителя П. К., да плати на Д.К., ЕГН **********, обезщетение за неП.зван платен
годишен отпуск в размер на 1312,15 лв заедно със законна лихва върху тази сума от 3
юли 2024 г. до окончателното изплащане, както и 352 лв разноски по делото.
ОСЪЖДА Д.К. да плати на „В.“ ООД разноски в размер на 1579 лв.
5
В частта по иска с правно основание чл. 128 от КТ решението може да се
обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. В останалата
част решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6