№ 173
гр. Пловдив, 01.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000061 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260346 от 01.12.2021 г.,постановено по т.д.№1326/2020 г. по описа на
Окръжен съд-Стара Загора,е осъден ответникът ЗАД “А.“ АД, ЕИК ***,със седалище и адрес
на управление гр. С., ул. ,С.К.‘‘ № 2 да заплати на ищцата Г. Д. УР. с ЕГН ********** от гр.
К., ул. ,,Т.‘‘ № 21, вх. А, ет. 2, ап. 3 сумата от 180 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от смъртта на нейната майка П.С. У.,
настъпила при ПТП на дата 02.12.2019 г., ведно със законната лихва върху обезщетението,
считано от 30.06.2020 г. до окончателното и изплащане.
Със същото решение ответникът е осъден още да заплати на адв. П.К. от САК със
съдебен адрес: гр. К., ул. „С.“ № 6, офис № 10 адвокатско възнаграждение в размер на 6 156
лева с ДДС за осъществена безплатна адвокатска помощ,а в полза на държавата,по бюджета
на съдебната власт,е осъден да заплати сумата от 3 200 лв. за държавна такса, както и
сумата от 200 лв. за възнаграждения на вещи лица, платени от бюджета на съда.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ЗАД “А.“ АД, ЕИК ***,с
която решението е обжалвано изцяло,като се поддържа от жалбоподателя,че то е
неправилно,незаконосъобразно и необосновано,а предявеният иск е изцяло неоснователен и
недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.Развити са и доводи,че в частта,с която на
1
ищцата е присъдена сума за обезщетение над 100 000 лв.,т.е. над размера на предявената
първоначална претенция,обжалваното решение е недопустимо,тъй като заявеното от ищцата
искане за увеличение на иска до 180 000 лв. не е допуснато с изрично определение на
съда,нито пък е дадена възможност на ответника за становище по това искане,а и самото
искане,заявено в писмена молба на ищцата,представена преди проведеното на 08.11.2021 г.
открито заседание,не е било докладвано в същото заседание.Изложени са и съображения за
необосновано завишен размер на присъденото обезщетение,без да са обсъдени и взети
предвид всички релевантни за случая факти,имащи отношение към определяне на
размера.Поддържан е и довода,че в хода на производството не се е доказало,при условията
на пълно и главно доказване,противоправно поведение на застрахования при ответника
водач,като в тази насока първоинстанционният съд е обсъдил едностранно и селективно
събраните по делото доказателства.При условията на евентуалност, жалбоподателят
твърди,че неправилно и незаконосъобразно решаващият съд е приел,че не е налице принос
на пострадалата П. У. за настъпване на вредоносния резултат.Счита,че този принос е
безспорно доказан по делото.Заявява,че поддържа всички наведени в първоинстанционното
производство оспорвания и възражения.И с оглед на изложените във въззивната жалба
аргументи,дружеството-жалбоподател моли да бъде постановено решение,с което да се
отмени първоинстанционното такова като неправилно,необосновано и недопустимо,както и
като постановено при допуснато съществено процесуално нарушение и вместо него да се
постанови друго,с което да се отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и
недоказан.При условие на евентуалност,жалбоподателят моли да се намали размера на
присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за неимуществени вреди.Моли
да му се присъдят сторените по делото разноски.
Въззиваемата Г. Д. УР.,чрез пълномощника си адв. П.К.,е подала в законния срок
писмен отговор на въззивната жалба,в който е изразила становище,че същата жалба е
неоснователна и недоказана,с оглед на което следва да бъде оставена без
уважение,Изложила е и подробни и конкретни доводи срещу всяко от заявените във
въззивната жалба оплаквания.Моли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА за процесуално представителство пред
настоящия съд.
Пред настоящата инстанция не са заявени от страните доказателствени искания,не са
представени от тях и писмени доказателства.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение и при подаването й е
спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
2
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо.
Във въззивната жалба се поддържа възражението,че поради допуснато съществено
процесуално нарушение,обжалваното решение е недопустимо в частта,с която на ищцата е
присъдена сума за обезщетение над 100 000 лв.Това е така,според жалбоподателя,защото
съдът неправилно е приел,че исковата претенция е изменена по реда на чл.214 от ГПК и че
първоначално претендирания размер от 100 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,е увеличен
до сумата от 180 000 лв.Сочи в тази връзка,че ищецът действително е подал в срок
молба,съдържаща искане за увеличение на иска до посочената сума от 180 000 лв.,но съдът
не е докладвал това искане,не е дал възможност на ответника за становище по него и не е
постановил определение,с което да е допуснал заявеното изменение на иска.Затова и самото
решение е недопустимо в посочената част,с която е присъдена на ищцата сума над
първоначално заявения размер от 100 000 лв.Настоящият съд счита за неоснователно така
поддържаното от дружеството-жалбоподател възражение за частична недопустимост на
обжалваното решение.Действително, ищцата Г.У. първоначално е претендирала
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,а
впоследствие с писмена молба от 05.11.2021 г.,находяща се на л.114 по
първоинстанционното дело и представена преди последното открито съдебно
заседание,проведено на датата 08.11.2021 г.,ищцата чрез пълномощника си адв. П.К. е
заявила увеличение на размера на иска от 100 000 лв. до сумата от 180 000 лв.,отново
частичен иск от 200 000 лв.,ведно с претендираните лихви от 30.06.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата.Вярно е твърдението на жалбоподателя,че така заявеното от ищцата
увеличение на иска не е изрично докладвано в съдебното заседание на 08.11.2021 г. /а е
докладвано само подаването на молбата,съдържаща и други искания наред със заявеното
увеличение/,както и че липсва изрично определение на съда,с което увеличението на
размера на иска да е допуснато,а и не е давана възможност на ответника за становище по
искането за увеличение.Вярно е,че въпреки неизвършването на описаните процесуални
действия,първоинстанционният съд в обжалваното решение е приел иска за заявен в размер
на сумата от 180 000 лв.-частичен иск от 200 000 лв.,т.е. приел е,че първоначално заявения
размер е увеличен до размера от 180 000 лв.Обаче,неизвършването на същите процесуални
действия не съставлява съществено процесуално нарушение,обосноваващо недопустимост
на съдебното решение в частта,с която съдът се е произнесъл за размер на иска над
първоначално заявената сума от 100 000 лв.В тази му част решението би било
недопустимо,ако е било такова и самото заявено от ищцата изменение на иска,но случаят не
3
е такъв.Касае е се за допустимо и заявено в срока по чл.214,ал.1,изречение трето от ГПК
изменение само на размера на иска и не е налице недопустимо едновременно изменение на
размера и основанието на същия иск.Предвид изложеното,настоящата инстанция счита за
неоснователно поддържаното от жалбоподателя възражение за частична недопустимост на
обжалваното решение.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№1326/2020 г. по описа на ОС-Стара Загора,е предявен от ищцата Г. Д. УР.
против ЗАД „А.“АД с ЕИК *** осъдителен иск с правна квалификация по чл.432,ал.1 от КЗ,с
който е поискано ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата застрахователно
обезщетение в размер на 180 000 лв.-частичен иск от 200 000 лв.,за причинените й
неимуществени вреди,изразяващи се в претърпяно страдание вследствие смъртта на нейната
майка П.С. У.,настъпила при ПТП на дата 02.12.2019 г.Поискано е от ищцата е
присъждането на законна лихва върху обезщетението,считано от датата,на която ответното
дружество е било уведомено от застрахования водач за настъпване на ПТП,алтернативно-от
30.06.2020 г.-датата,на която е получена от застрахователя претенцията на ищцата,до
окончателното изплащане.
Искът е основан на следните твърдения:
Твърди се в исковата молба,че в резултат на настъпило на датата 02.12.2019 г. ПТП е
причинена смъртта на П. С. У.-майка на ищцата Г. Д. УР..Твърди се,че произшествието е
станало около 18:12 ч. на горната дата,по път I-6,296 км.,общ.П.,обл. Стара Загора и е
причинено виновно от лицето М.В.Б. като водач на лек автомобил „***“ с рег.№***,който
водач пре приближаването му с управлявания от него лек автомобил към пешеходна
пътека,не пропуснал и влъснал преминаващата по нея П. С. У. и вследствие на удара същата
починала на място.Твърди се,че по случая е съставен констативен протокол за ПТП с
пострадали лица №284р-26799 от 06.12.2019 г. от РУ на МВР-К. и е образувано досъдебно
производство №284/ЗМ-1517/2019 г. по описа на РУП-К.,което към момента на подаване на
процесната искова молба не е приключило с краен акт.И още се твърди,че за увреждащия
лек автомобил,управляван от водача М.Б.,има сключена с ответника ЗАД „А.“АД
застраховка „Гражданска отговорност“,обективирана в полица №BG/11/119000211257,със
срок на валидност от 10.01.2019 г. до 09.01.2020 г.,а ищцата в изпълнение на разпоредбата
на чл.380 от КЗ е предявила претенции пред същото застрахователно дружество за
изплащане на застрахователно обезщетение,като тази претенция е била получена от
застрахователя на датата 30.06.2020 г. и по нея е била образувана щета с №10020100101672
Н,но към момента на подаване на исковата молба застрахователно обезщетение не е
изплащано на ищцата.
На следващо място,ищцата твърди,че починалата й майка П. У. към момента на
процесното ПТП е била на 70 години,но е била дейна и работлива жена,в добро
4
здравословно състояние,била е активна за възрастта си,като винаги се е занимавала с нещо и
е била опора за дъщеря си,грижила се е всеотдайно за нея и винаги й е помагала,когато е
била в нужда.Твърди също така,че изживява изключително тежко загубата на своята майка
и че неочакваната й смърт е съкрушителна за нея и й предизвиква неописуеми душевни
страдания,че тази загуба се е отразила изключително негативно на здравословното и
емоционалното й състояние,че търпи болки и страдания във връзка с причинената
смърт.Сочи,че отношенията между майка и дъщеря са били изпълнени с чувство на много
обич,уважение,силна привързаност и подкрепа,двете са били сплотени и задружни,особено
поради това,че ищцата е единствено дете на П.,апоследната е била единствения родител на
ищцата,тъй като баща й е покойник,а също и поради това,че самата ищца не е
омъжена.Твърди още,че майка й П. е участвала при отглеждането на малката дъщеричка на
ищцата и я е отменяла когато е трябвало да остави детето.
Ответникът ЗАД „А.“АД-гр.С. с ЕИК *** е подал в законния срок отговор на
исковата молба,с който е заявил,че процесния иск е процесуално допустим,но по същество е
неоснователен изцяло-както по основание,така и по размер.Оспорил е и искането за
присъждане на законна лихва.Признал е обстоятелството,че е налице валидно към момента
на събитието застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, сключена между него като застраховател и собственика на лекия
автомобил „*** с рег.№***,но е оспорил описания в исковата молба механизъм на
настъпилото ПТП и е изложил твърдението,че водачът на посочения лек автомобил-М.В.Б.
не е виновен за настъпване на процесното произшествие и не е реализирал виновно
поведение,в резултат на което да са причинени твърдението от ищцата вреди,респективно да
е причинено твърдяното ПТП.Оспорил е и причинно-следствената връзка между действията
на водача Б.,респективно твърдяното ПТП и телесните увреждания на загиналата П. У.,както
и причинната връзка между телесните увреждания и настъпилата смърт.Оспорил е и вредите
като факт от обективната действителност,както и твърдението,че при приближаването към
пешеходна пътека,водачът Б. не е пропуснал и блъснал преминаващата по нея П. У..В тази
връзка ответникът е изложил твърдението,че събитието е настъпило след преминаването на
пътеката от водача на лекия автомобил и на метри от същата.В условията на евентуалност
ответникът е изложил и твърдението,че водача на горния лек автомобил не по своя вина е
бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на ПТП,като не е нарушил виновно
правилата за движение по пътищата и за него събитието се явява случайно.В тази връзка
ответникът твърди,че ударът е настъпил в опасната зона за спиране на водача и същият не е
имал техническата и професионалната възможност да предотврати настъпването на удара,а
от друга страна е предприел всички възможни мерки,за да избегне удара.Оспорил е и
размера на исковата претенция,считайки го за силно завишен и несъответстващ на обичайно
присъжданите суми за обезщетения,включително и от ВКС,за събития,настъпили през 2019
г.Отделно,в условията на евентуално,ответникът счита,че предявеният размер не е
редуциран с приноса на загиналата У. за настъпването на процесното ПТП и
уврежданията,които е получила.
5
Ответникът,при условията на евентуалност,е заявил и изрично възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата П. У.,твърдейки,че същата е
имала обективната възможност да възприеме автомобила и обстановката на пътното платно
и да предприеме действия,с които да предотврати настъпването на ПТП,но същата без да се
огледа е предприела пресичане,като не се е съобразила с разстоянието от приближаващото
МПС и неговата скорост на движение и е попаднала в опасната зона на спиране на лекия
автомобил.Според жалбоподателя,с поведението си У. е нарушила разпоредбите на
чл.113,ал.1 и чл.114 от Закона за движение по пътищата,доколкото не е спазила
императивните законови разпоредби,съгласно които преди излизане на пътното
платно,пешеходецът е длъжен да се съобрази с разстоянията до приближаващите пътни
превозни средства и тяхната скорост на движение и на следващо място-не излиза внезапно
на платното.В тази връзка ответникът поддържа още,че на пешеходеца не е предоставено
правото да не държи сметка за приближаващите автомобили.Наред с това твърди,че
съпричиняването от страна на загиналата се изразява и в нейно виновно и противоправно
поведение,водещо до нарушение на редица разпоредби от ЗДвП и ППЗДвП,изброени в
отговора на исковата молба,като се е движила в тъмната част на денонощието по платното за
движение на МПС,с тъмни дрехи,без светлоотразителни такива или светлоотразителни
елементи,в неосветен участък от пътя,без да съобрази поведението си с останалите
участници в движението и без се е убедила,че няма да създаде опасност за тях и за себе
си.Заявявал е,че ако пострадалата се бе съобразила с конкретната пътна обстановка,то
процесното произшествие не би настъпило и че с оглед поведението й,неправилното й
движение по пътното платно,приносът на починалата за настъпване на вредоносния
резултат е преимуществен и е поне 90 %.С оглед на това ответникът е заявил,че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде значително намален.
Ответникът е оспорил и твърденията в исковата молба,че ищцата търпи посочените
там неимуществени вреди.Оспорил е предявените искове и по размер,считайки,че
претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди е силно завишен и
недоказан.В тази връзка е изложил и довода,че претендираното обезщетение не е съобразено
с прогласения в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост,със съдебната
практика в сходни случаи,както и със социално-икономическата обстановка в
страната.Оспорил е и претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва като погасена по давност,а и като неоснователна предвид
неоснователността и на главния иск.Оспорил е и дължимостта на обезщетението за забава с
аргумент,че в периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. такова не се дължи предвид
императивната разпоредба на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредно положение.
В молба с вх.№263935 от 22.03.2021 г. ищцата чрез пълномощника си адв. К. е
оспорила всички възражения на ответното дружество,заявени в отговора на исковата
молба,като незаконосъобразни,неоснователни и недоказани. Конкретните си аргументи за
обосноваване на позицията за неоснователност на всяко от възраженията на
6
ответника,ищцата е изложила в посочената молба.
В подадения от ответника допълнителен отговор,същият е заявил,че поддържа
изцяло становището си и твърденията,които е изложил в отговора на исковата молба.
С обжалваното решение съдът е приел за изцяло доказан по основание и размер
процесният иск на Г.У. против ЗАД „А.“АД-гр.С. за заплащане на основание чл.432,ал.1 от
КЗ на застрахователно обезщетение за причинени на ищцата неимуществени,търпени
вследствие смъртта на майка й П. У.,настъпила при ПТП на 02.12.2019 г.,а от друга страна
съдът е приел за неоснователно заявеното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от загиналата майка на ищцата и като краен резултат е уважил иска
изцяло в претендирания /след заявеното увеличение/ размер от 180 000 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 30.06.2020 г. до окончателното плащане на
обезщетението.
С процесната въззивна жалба,подадена от ответника ЗАД
„А.“АД,първоинстанционното решение е атакувано изцяло,включително и в частта за
разноските,като най-общо казано,жалбоподателят е заявил,че поддържа всички направени
пред първата инстанция възражения и оспорвания срещу иска,който счита за напълно
неоснователен.В тази връзка жалбоподателят поддържа,че същият иск е неправилно уважен
от първоинстанционния съд и счита за недоказано противоправно поведение на
застрахования при ответника водач,като прави и оплакване за едностранно и селективно
обсъждане от първоинстанционния съд на събраните в тази посока доказателства.При
условие на евентуалност заявява и довода за постановяване на първоинстанционното
решение в разрез с нормата на чл.51,ал.2 от ЗЗД и в тази насока твърди,че съдът неправилно
е приел,че не е налице принос на пострадалата П. У. за настъпването на вредоносния
резултат.Позовава се отново при условие на евентуалност /ако все пак иска се приеме за
доказан по основание/ и на аргумента за прекомерно завишен и несъответстващ на
принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД размер на присъденото с обжалваното решение
обезщетение.При тези оплаквания и доводи,въззивният съд дължи цялостна преценка
относно основателността и осъществяването на фактическия състав на процесния иск,а
заедно с това и преценка по основателността на заявеното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от загиналата майка на ищцата.
От фактическа страна е безспорен между страните факта,че към момента на
настъпване на процесното ПТП е имало действащо и валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,сключена
между ответното дружество и собственика на лек автомобил „*** с рег.№***,както е
безспорно и обстоятелството,че ищцата е дъщеря на П.С. У..Последното се и установява от
представеното удостоверение за наследници на П. У.,починала на 02.12.2019 г.
Спорна между страните,включително и пред въззивната инстанция,е отговорността
на водача на горния лек автомобил-М.В.Б.,за причиняването на описаното в исковата молба
ПТП,респ. за причиняването на смъртта на майката на ищцата.В това отношение към
момента не е налице влязъл в сила акт на наказателния съд,установяващ извършването на
7
соченото в исковата молба противоправно деяние на същото физическо лице,но въззивният
съд намира,че същото твърдение се доказва от събраните в настоящия исков процес
доказателства.В тази насока настоящият съд,подобно на първоинстанционния, кредитира
изцяло като обосновано и професионално извършено заключението на автотехническата
експертиза,изготвено от в.л. Т.П. и неоспорено от страните по делото.На база същото
заключение се установява,че механизмът и причините за настъпване на процесното ПТП са
следните:
На 02.12.2019 г.,около 18:15 ч.,по първокласен път ПП I-6,в посока от гр.К. към гр.К.
със скорост на движение от 107 км/ч и опасна зона на спиране от 91 м се е движил лек
автомобил марка „***“ с рег. №***,управляван от М.В.Б. /разпитан и като свидетел по
първоинстанционното дело/.По същото време пешеходката П. У. в зоната на км.296-източно
от разклона за с.Д.С.,общ. П. е предприела пресичане на платното за движение в посока юг
на север.На около 21,50 м. западно от ориентира и на около 1,70 м. южно от северната
граница на платното за движение е настъпил удар между посоченото МПС и
пешеходката.Мястото на удара е в северната пътна лента,на около 5 м. преди източния край
на маркирана с пътна маркировка пешеходна пътека.За лекия автомобил първоначалният
удар е бил в областта на предната челна централна част,в областта на предната броня,а за
пострадалата-в долен десен крайник.В резултат на удара тялото на пешеходката е
контактувало с предния капак на МПС,като първо е пропаднало върху него,последвало е
плъзгане и достигане на главата до предното челно стъкло.В резултат на закъснителното
движение на автомобила,тялото е било отхвърлено и е изпаднало на пътната
настилка.Последвало е плъзгане и търкаляне на тялото по пътната настилка,след което се е
установило в покой на мястото,нанесено в приложената към експертното заключение
мащабна скица и описано в протокола за оглед на местопроизшествие,изготвен от
разследващ полицай при РУ-К. на датата 02.12.2019 г.С писмо вх.№269365 от 22.10.2021 г.
на Окръжна прокуратура-гр.Стара Загора,приложено към първоинстанционното дело,препис
от същия протокол е изпратен на първоинстанционния съд и от писмото става ясно,че
протокола съставлява част от материалите по досъдебно производство №284 зм-1517/2019 г.
по описа на РУ-К. /преписка №7131/2019 г. по описа на ОП-Стара Загора/.С определение от
08.11.2021 г. първоинстанционният съд е приел протокола като доказателство по делото
/наред с другите изпратени с писмото на ОП-Стара Загора документи/.
След удара автомобилът е продължил напред в процес на спиране и се е установил в
покой така,както е описан в посочения протокол за оглед и нанесен в мащабната
скица,изготвена от вещото лице.Съгласно експертното заключение,техническите причини за
възникване на горното ПТП са:субективните действия на водача на л.а. ***,който не се е
съобразил с ограничението на скоростта на движение от 50 км/ч,както и с наличието на
пътен знак „Пешеходна пътека“ в района на ПТП.Вещото лице Т. П. сочи,че при движение в
тъмната част на денонощието,със скорост на движение от 107 км/ч и опасна зона на спиране
от 91 м,водачът се е поставил пред невъзможност да спре преди мястото на удара.В
продължение на изложеното,вещото лице заключава,че пътнотранспортното произшествие
8
не би възникнало,ако водачът е управлявал моторното превозно средство със скорост на
движение от 50 км/ч /максимално допустимата за района на произшествието скорост/,тъй
като опасната зона на спиране в този случай е 29 м и водачът би имал техническата
възможност да спре преди мястото на удара при движение с включени къси или дълги
светлини на фаровете.
От заключението на съдебната автотехническа еспрертиза се установява още и
това,че в района на процесното ПТП е налична следната пътна маркировка:
Вертикална маркировка: пътен знак „Д17“- „Пешеходна пътека“; пътен знак „Д11“-
„Начало на населено място“ (Д.С.); пътен знак „В26“- „Забранено е движението със скорост
по висока от означената“ - 50 км/час; пътен знак „А40“ - „Участък с концентрация на ПТП“;
пътен знак „В24“ - „Забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети с кош“.
Хоризонтална маркировка: „М1“ - „Единична непрекъсната линия“ разделяща лентите за
движение; „М8.1“ - „Пешеходна пътека“.
При разпита му като свидетел,извършен по първоинстанционното дело,водачът на
горния лек автомобил-М.В.Б.,е потвърдил,че е участвал в процесното ПТП и че е
управлявал същия лек автомобил,но е заявил,че не може да каже точно с каква скорост се е
движил преди произшествието и дали е карал в момента на настъпване на същото с къси
или дълги светлини.Заявил е,че е възприел блъснатата от него пешеходка при настъпването
на самия удар и веднага след това е спрял управлявания от него автомобил,обадил се е на
112,но не знае дали има спирачни следи.Свидетелят Б. е посочил още,че не помни дали
настилката на пътното платно е била суха или мокра,че ударът е станал на прав участък,на
главен подбалкански път,извън населено място и че не е видял предупредителни табели за
пешеходна пътека,но е видял пътна маркировка за пешеходна пътека.Посочил е още,че на
пешеходната пътека не е видял улично или друго осветление,както и че ударът е настъпил в
неговата лента на движение,отпред и отдясно на колата му,но не може да каже откъде е
пресичала блъснатата от него пешеходка.
Предвид гореизложената фактическа обстановка,настоящият съд счита за обоснован
и правилен извода на първоинстанционния съд,изложен в обжалваното решение,че в случая
са налице и са се осъществили всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на
чл.45 от ЗЗД,пораждащи основание за отговорност на прекия причинител-застрахован
спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.Вярно е,че засега няма
постановена присъда срещу водача на горния лек автомобил,която да е задължителна за
гражданския съд на основание чл.300 от ГПК относно това дали е извършено
деянието,неговата противоправност и виновността на дееца,но тези предпоставки могат да
се установят и в случая се установяват от събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства,коментирани по-горе.Така на база същите доказателства се
установява както настъпването на процесното ПТП при описания по-горе механизъм на
неговото настъпване,но и противоправното му причиняване от водача на лекия автомобил
марка „***“ с рег. №***-М.В.Б.,сам потвърдил при разпита му като свидетел управлението
на автомобила и участието си в процесното ПТП.А извода за противоправността на
9
извършеното от този водач деяние се налага от сочените в експертното заключение
технически причини за настъпването на произшествието,вследствие на което е загинала П.
У.-майката на ищцата.Тези причини,както стана ясно,са субективните действия на
посочения водач,изразяващи се в несъобразяване с ограничението на скоростта на движение
от 50 км/ч за пътния участък,в който е станало произшествието,както и в несъобразяването с
наличието на пътен знак „Пешеходна пътека“ в района на произшествието.При движение в
тъмната част на денонощието,със скорост на движение от 107 км/ч /при максимално
допустима скорост от 50 км/ч/ и опасна зона на спиране от 91 м,водачът М.Б. се е поставил
пред невъзможност да спре преди мястото на удара,както е посочено в експертното
заключение и се отрази по-горе в настоящото решение.Освен това се изясни от същото
заключение,че процесното ПТП не би възникнало,ако същият водач е управлявал лекия
автомобил със скорост на движение от 50 км/ч,тъй като опасната зона на спиране в този
случай е 29 м и водачът би имал техническата възможност да спре преди мястото на удара
при движение с включени къси или дълги светлини на фаровете.
Предвид гореописаното,настоящият съд счита за правилен и споделя извода на
първоинстанционния съд,че с поведението си водачът на лекия автомобил е нарушил
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, където е посочено, че водачите са длъжни да
контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват и са длъжни при
движението си да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със
състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние
да спрат пред всяко предвидимо препятствие, като са длъжни да контролират във всеки
момент ППС, което управляват. Водачът на лек автомобил марка „***“ с peг. № *** е
нарушил и разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, тъй като е управлявал процесния
автомобил със скорост от 107 км/ч. при максимално допустимата скорост в пътния участък
от 50 км/ч.На следващо място ударът е настъпил на около 5 м източно от източния край на
маркирана с пътна маркировка пешеходна пътека, поради което водачът е следвало да
съобрази наличието на пешеходна пътека, движението по същата, и да намали скоростта
толкова, че да може да спре при необходимост, което същият не е сторил и по този начин е
нарушил разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП.
Предвид горните съображения,съдът намира за категорично установено твърдяното
от ищцата виновно противоправно деяние на лицето М.Б. като водач на горния лек
автомобил и наличието на причинна връзка между това поведение и настъпилата смърт на
П. У.-майка на ищцата.Или,казано обобщено,в случая се доказва осъществяването на
фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД,което е и една
от предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.432,ал.1 от КЗ.Съответно на
изложеното,неоснователни се явяват поддържаните от ответника-жалбоподател твърдения
за недоказано противоправно поведение на водача на лекия автомобил и за настъпването на
произшествието поради случайно събитие.
На следващо място е налице и другата предпоставка за уважаване на иска-наличието
10
на действаща към момента на процесното ПТП и валидна застраховка „Гражданска
отговорност“ за увреждащия лек автомобил,обективирана в сключен застрахователен
договор между собственика на автомобила и ответното застрахователно дружество.Тази
предпоставка,респективно-наличието на такова застрахователно правоотношение към
момента на процесното ПТП,изначално е безспорна между страните.
Основателността на предявения иск изисква и доказани неимуществени
вреди,претърпени от ищцата като резултат от смъртта на майка й П. У.,настъпила
вследствие на процесното ПТП.В тази насока по първоинстанционното дело са събрани
гласни доказателства чрез показанията на разпитаните свидетели З.К. и Д.Д.,които са дали
показания и за съществувалите отношения между ищцата и майка й приживе.И двамата
свидетели,както става ясно от показанията им,нямат родствена връзка с ищцата,нито пък
имат отношения с ответното дружество,но са познавали ищцата и майка й от дълги години и
имат продължителни лични впечатления за техните взаимоотношения.Показанията им са
конкретни и вътрешно непротиворечи,а и както се посочи,са основани на преки лични
впечатления на свидетелите,поради което се кредитират от настоящия съд,а и правилно са
кредитирани от първоинстанционния съд в обжалваното решение.Свидетелката К. е
посочила,че познава ищцата от 1995 г.,учила е и е завършила заедно с нея в град К.,била е
съседка с нея в същия град,двете са си ходили на гости и са били близки,а свидетелката
познава и майката на ищцата,както и цялото й семейство.Сочи,че майката на ищцата е била
до смъртта си здрава и енергична жена и всичко е поддържала в двора си-градина,цветя и
домакински неща.Същата свидетелка има впечатления,че отношенията между ищцата Г.У. и
майка й П. У. са били топли и близки и макар ищцата от 1999 г. да живее в С.,а майка й да е
живяла в с.Д.С. след смъртта на съпруга си /бащата на ищцата/,настъпила през 2007 г.,то
двете са поддържали постоянна връзка,като са се чували всеки ден по телефона,ходели са си
на гости и особено след като ищцата родила дъщеря си,тя заедно с детето и мъжа си
прекарвала поне два месеца годишно в къщата на майка си в с.Д.С.,а майка й помагала в
отглеждането на всвоята внучка.Според свидетелката К.,ищцата е приела загубата на своята
майка изключително тежко,почти не е можела да говори,след като е разбрала за тази смърт и
дълго време след това се е чувствала много зле психически и продължава да й е тежко от
загубата на майка й.
Свидетелят Д.Д. също потвърждава,че ищцата и майка й са поддържали ежедневни
контакти по телефона,ищцата често ходела в с.Д.С. при майка си,а последната ходела в С.
при ищцата и й помагала за детето.П. У.,съгласно показанията на свидетеля Д.,била много
радостна /опиянена,както заявява свидетелят/ от раждането на внучето й /дъщерята на
ищцата/ и живеела,“за да се вижда с дъщеря си и внучето си“.Ищцата много тежко приела
загубата на своята майка,както казва свидетелят,била в шок,когато разбрала за смъртта й,а и
дълго време след това не можела да я прежали и свидетелят продължавал да вижда ищцата
да ходи в селото на майка си за почитане на всички помени и задушници,които се правят за
помен от роднините на близки и починали,като при всеки такъв повод показвала,че трудно
преживява и страда от смъртта на майка си.Свидетелят Д. заявява също така,,че ищцата още
11
/т.е. и към момента на разпита на свидетеля,извършен в съдебното заседание на 05.07.2021
г./ е много травмирана при всяко посещение на гроба на майка си.А за майка й свидетелят
посочва,че е била харизматична личност,човек с авторитет в селото,където е живеела-с.Д.С.
/самият свидетел е кмет на селото,както е посочил в показанията си/,била е обичана и
уважавана от всички в селото и е била в пълна кондиция /според свидетеля/ до края на
живота си.
Предвид всичко изложено по-горе,настоящият съд счита за доказан по своето
основание предявеният от Г.У. против ЗАД „А.“АД иск по чл.432,ал.1 от КЗ.Установи се
наличието на твърдяния в исковата молба деликтен състав по чл.45 от ЗЗД,наличието на
валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на настъпване на процесното
ПТП за лекия автомобил,управляван по време на пътния инцидент от виновния за
произшествието водач,а се доказаха и претърпени от ищцата неимуществени вреди
вследствие смъртта на нейната майка П. У.,настъпила в резултат на процесното ПТП от
02.12.2019 г.Ето защо отговорността на ответника-застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите следва да бъде ангажирана на основание
чл.432,ал.1 от КЗ,какъвто извод е направен и от първоинстанционния съд в обжалваното
решение.
Относно размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди
въззиният съд приема следното:
Поначало и както следва от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,а и е трайно наложено в
съдебната практика,обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.В ППВС №4/68 г.е указано, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от
значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и
редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В случая,за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52
от ЗЗД,следва да бъдат отчетени съществувалите хармонични,близки и непрекъснали във
времето отношения между ищцата и починалата й майка П.С. У.,каквито отношения се
установяват от показанията на св. К. и св.Д.,дълбоката привързаност помежду им,характерна
за взаимоотношенията „родител-дете“,оказваната и непрекъсната във времето помощ и
подкрепа от майката спрямо ищцата до смъртта на първата,възрастта на двете към момента
на настъпване на процесното ПТП /съответно 39 г.-ищцата и 70 г.-майка й/,факта,че смъртта
на майката е настъпила внезапно и неочаквано за ищцата /при положение,че майка й до
12
смъртта си е била жизнена и енергична жена,както сочат свидетелите/,а и тази смърт е
допълнително угнетяваща за ищцата с оглед обстоятелствата,при които е настъпила.Заедно
с това следва да се отчетат характера и продължителността на търпените от ищцата
неимуществени вреди-психически и емоционални страдания,вследствие настъпилата смърт
на майка й,както и самите обстоятелства,при които е причинена смъртта на последната.И
при съобразяването на всички тези обстоятелства,въззивният съд намира,че справедливото
по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за ищцата следва да бъде определено в
размера,възприет и от първоинстанционния съд,т.е. в размера на сумата от 180 000
лв.Предвид това е неоснователно оплакването на дружеството-жалбоподател,че
определеният от окръжния съд размер на обезщетението е несправедлив и прекомерно
завишен.
Крайният извод на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение обаче е
поставен в зависимост и от преценката на заявеното от ответника /настоящ жалбоподател/
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата майка на
ищцата,респективно-за намаляване на обезщетението на основание чл.51,ал.2 от
ЗЗД.Първоинстанционният съд е приел същото възражение за неоснователно и настоящият
съд счита за правилна тази преценка,а оплакванията на жалбоподателя,че съдът неправилно
и незаконосъобразно е приел липсата на принос на пострадалата,се явяват
неоснователни.При лежаща върху ответника-жалбоподател да установи
обстоятелствата,върху които е основал възражението си за съпричиняване,същият не е
ангажирал доказателства,установяващи твърдението му,че пострадалата П. У. е предприела
пресичане без да се огледа и да се съобрази с разстоянието от приближаващото МПС и
неговата скорост на движение,както и че е излязла внезапно на пътното платно и се е
движила по платното в тъмната част на денонощието /в която действително е настъпило
процесното ПТП/ с тъмни дрехи,без светлоотразителни такива или светлоотразителни
елементи,в неосветен участък от пътя,без да съобрази поведението си с останалите
участници в движението и без се се е убедила,че няма да създаде опасност за тях и за себе
си.Като цяло,по делото не са събрани доказателства,установяващи какво е било конкретното
поведение на загиналата пешеходка непосредствено преди настъпването на удара й от
горното МПС,довел до нейната смърт.Ясно е само,че към момента на удара й от горното
МПС пешеходката П. У. е била предприела пресичане на пътното платно за движение в
посока от юг на север и че мястото на удара е в северната пътна лента-лентата,в която се е
движело същото МПС,както и че ударът е настъпил на около 5 метра преди източния край
на маркирана с пътна маркировка пешеходна пътека.Липсват обаче данни какво конкретно
поведение е имала пострадалата преди да предприеме пресичането на пътното платно и в
момента на самия й удар.В контекста на изложеното следва да се подчертае,че е абсолютно
правилен и споделен от настоящата инстанция изложения в обжалваното решение
аргумент,че за да е налице съпричиняване по смисъла на закона,то следва пострадалият
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване,независимо дали е действал виновно.Следва да е
налице и причинна връзка между действията или бездействията на пострадалия и
13
вредоносния резултат.В случая обаче тези предпоставки не са установени. Самото
обстоятелство,че пострадалата П. У. към момента на удара е пресичала пътното платно не
по намиращата се в близост пешеходна пътека,а на 5 метра източно от източния край на тази
пътека,маркирана с пътна маркировка,където е настъпил и самият удар,съгласно
заключението на автотехническата експертиза,не обосновава извод за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалата.В тази насока следва да се отчетат дадените
от вещото лице Т.П. в съдебното заседание на 08.11.2021 г. обяснения,че дори и
пострадалата да е пресичала по пешеходната пътека,това не би оказало значение,тъй като
водачът е възприел пешеходката и е задействал спирачната система едва след като е усетил
удара на тялото в предната част на автомобила.Но дори и да я бе възприел своевременно и
за такова възприемане да е било от значение движението на пешеходката по самата
пешеходна пътека,то при движението на лекия автомобил със скорост от 107 км/ч пак е
щяло да настъпи удар с тази само разлика,че е щяло само да се измести мястото на удара на
запад.
Предвид горния извод за неоснователността на поддържаното от ответника
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата майка на
ищцата,дължимото и определено съобразно чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществените
вреди,търпени от самата ищца вследствие причинената при ПТП смърт на майка й,не
подлежи на намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.Оттук и предвид извода,че
справедливия размер на обезщетението е 180 000 лв.,колкото е определил и
първоинстанционният съд с обжалваното решение от 01.12.2021 г.,се налага крайния
извод,че същото решение следва да бъде потвърдено като правилно в частта,с която
дружеството-ответник е осъдено да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди
в присъдения размер от 180 000 лв. /частичен иск от 200 000 лв./,ведно със законната лихва
върху обезщетението,считано от 30.06.2020 г. до окончателното плащане.
Относно началният момент,от който е присъдена законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди,не се съдържат конкретни оплакванияв процесната
въззивна жалба и настоящият съд намира,че този начален момент е правилно определен от
първоинстанционния съд.Датата 30.06.2020 г.,от която е начислена законната лихва,е
датата,на която е получена от ответника-застраховател предявената от ищцата на основание
чл.380 от КЗ претенция за изплащане на застрахователно обезщетение.Предвид това и с
оглед липсата на доказателства за по-ранно уведомяване на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие,то при съобразяване на разпоредбите на чл.429,ал.3 и
чл.430,ал.1,т.2 от КЗ следва да се приеме,че законната лихва се дължи от ответното
застрахователното дружество именно от датата 30.06.2020 г.,от която начална дата и самата
ищца е поискала да й се присъди законната лихва.
Предвид гореприетото,първоинстанционното решение не подлежи на ревизиране и в
частта за разноските,като крайният извод на настоящата инстанция е,чеобжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно,а разгледаната въззивна жалба
срещу същото решение е изцяло неоснователна и като такава не подлежи на уважаване.
14
По разноските пред въззивната инстанция:
Предвид изхода от спора след произнасянето на въззивната инстанция,въззиваемата
има право на разноските,направени от нея за тази инстанция.От нея такива не са извършени
по настоящото дело,но пълномощникът й адв. П.К. е заявила искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата,заедно с начислен ДДС.Това искане въззивният съд намира за основателно с
оглед изхода от спора и предвид обстоятелството,че в представения договор за правна
помощ и съдействие от 28.01.2020 г.,сключен между Г.У. и адв. К.,е уговорено оказването
на безплатна адвокатска защита на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата.Размера на дължимото на адв. П.К. възнаграждение следва да бъде определен
на основание чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения,като се има предвид обжалваемия интерес по настоящото
въззивно дело.Върху определения по този начин размер на адвокатското възнаграждение
следва да бъде начислен и ДДС,тъй като адв. К. е регистрирана по ЗДДС.Така,като краен
резултат,размера на адвокатското възнаграждение,което дружеството-жалбоподател следва
да бъде осъдено да заплати на адв. К. на основание чл.38,ал.2 във вр. с чл.38,ал.1,т.2 от ЗА за
осъществената безплатна правна защита по настоящото дело на въззиваемата Г.У.,възлиза
на сумата от 6156 лв. с ДДС.
Предвид неоснователността на въззивната жалба,на дружеството-жалбоподател не се
следват разноски за настоящото дело.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260346 от 01.12.2021 г.,постановено по т.д.
№1326/2020 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление
гр.С.,ул.“С.“№2 да заплати на адв. П.К. от САК,със служебен
адрес:гр.С.,ул.“Л.“№1,ап.9,адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с чл.38,ал.1,т.2
от Закона за адвокатурата,в размер на 6 156 лв. /шест хиляди сто петдесет и шест лева/ с
ДДС за осъществена безплатна адвокатска помощ на въззиваемата Г. Д. УР. в
производството по възз.т.д.№61/2022 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му
Председател: _______________________
15
Членове:
1._______________________
2._______________________
16