Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 30.03.2022 година

 

             В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                            

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                       мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело **252 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          С решение №199961 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, е осъден Ц.Д.Н. да заплати на Етажната собственост, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., на основание чл.41, ал.1 от ЗС сумата от 368.46 лв., представляваща задължение, произтичащо от решение на ОС на ЕС от 28.01.2013г. за попълване фонд "Ремонт и обновяване" през 2013г. на етажната собственост, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 50.00 лв., направени по делото разноски. С решението са отхвърлени предявените от  Ц.Д.Н. срещу Етажната собственост, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на платени без основание суми в общ размер от 1328.00 лв. за периода 2013г. - 2014г., като неоснователни.

С решение **58696 от 11.12.2018г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, е оставена без уважение молба на Ц.Д.Н. за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г..

            Постъпила е въззивна жалба вх.**159122/27.10.2017г. от Ц.Д.Н., с която се обжалва решение №199961 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в частта, в която са отхвърлени предявените насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Подадената въззивна жалба в частта, в която се обжалва решение №199961 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, по отношение на уважения иск с правно основание чл.41, ал.1 от ЗС е върната и е прекратено производството по делото в тази част, с определение, постановено в съдебно заседание на 03.06.2021г., което е влязло в сила. Твърди се, че оспореният съдебен акт в частта, в която са отхвърлени предявените насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е неправилен и незаконосъобразен, като постановен при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага се, че първоинстанционният съд при обосноваване на крайния извод за неоснователност на предявените насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД не е обсъдил всички събрани по делото доказателства – не се е съобразил с приетия като доказателство по делото протокол от ОС на ЕС ** от 24.01.2012г., в който в т.8 е обективирано решение, с което са определени ежемесечните разходи за управление и поддръжка, дължими от собственик, ползвател и обитател и същите възлизат в размер на 11 лв. за всеки от обитателите. Твърди се, че като се вземе предвид определеният размер на дължимите разходи за управление и поддръжка по чл.51, ал.1 от ЗУЕС и след съпоставка на приложените доказателства за плащане на суми по сметка на ЕС се установява по категоричен начин, че са платени суми над определените с решение по т.8, обективирано в протокол от ОС на ЕС ** от 24.01.2012г.. Поддържа се още, че ответникът по насрещния иск не е доказал валидно основание за получаване на надвнесените суми, което е основание за ангажиране на неговата отговорност. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявените насрещни искове. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Въззиваемата страна – ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че предявените насрещни искове са неоснователни и недоказани. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства правилно първостепенният съд е приел, че по делото няма ангажирани доказателства, че ответникът е получил без основание от ищеца претендираните суми, с които се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, което е послужило като основание за отхвърляне на исковите претенции с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски.

Постъпила е въззивна жалба вх.**004110/11.01.2019г. от Ц.Д.Н., с която се обжалва решение **58696 от 11.12.2018г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, с което е оставена без уважение молба на Ц.Д.Н. за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г.. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на оспореното решение като постановено при неправилен анализ на събраните по делото доказателства и при неправилно прилагане на материалния закон. Поддържа се, че по делото са събрани доказателства в подкрепа на твърдението, че ищецът по насрещния иск за исковия период – 2013г. – 2014г. е надвнесъл такси над определените като дължими разходи за управление и поддръжка по чл.51, ал.1 от ЗУЕС досежно собствения му недвижим имот, в който живее. Сочи че, не дължи заплащане на разходи за управление и поддръжка по чл.51, ал.1 от ЗУЕС относно собствените му недвижими имоти, които не обитава. Излагат се още доводи, че ответникът по насрещните искове не е доказал основание да задържи получените надвнесени такси, поради което подлежат на връщане. По тези съображения се поддържа, че предявените насрещни искове са основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените насрещни искове.

Въззиваемата страна – ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба по изложени в същия аргументи. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.

            Предявен е от ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., срещу Ц.Д.Н. иск с правно основание чл.41, ал.1 от ЗС, както и са приети за съвместно разглеждане предявените насрещни искове от Ц.Д.Н. срещу ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане общо на сумата от 1328 лв., представляваща получена през периода 2013г. – 2014г.  без основание сума.

            Постановено е в съдебно заседание на 03.06.2021г. определение, влязло в сила, с което е върната въззивна жалба вх.**159122/27.10.2017г., подадена от Ц.Д.Н., в частта, в която се обжалва решение №199961 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, по отношение на уважения иск с правно основание чл.41, ал.1 от ЗС и е прекратено производството по делото в тази част.

При това положение и с оглед предмета на подадените въззивни жалби на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение №199961 от 24.08.2017г., в частта, в която са отхвърлени предявените насрещни искове от Ц.Д.Н. срещу ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане общо на сумата от 1328 лв., представляваща получена през периода 2013г. – 2014г. без основание сума, както и постановеното по реда на чл.250 от ГПК първоинстанционно решение **58696 от 11.12.2018г., с което е оставена без уважение молба на Ц.Д.Н. за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г..

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 от ГПК, които не водят до промяна на установената от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. От приетите пред настоящата инстанция писмени доказателства не се установяват относими за спора факти и обстоятелства, поради което не следва да се обсъждат в мотивите на настоящия съдебен акт.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Относно въззивна жалба вх.**159122/27.10.2017г., подадена от Ц.Д.Н., съдът приема следното:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

          Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в оспорената част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от Ц.Д.Н. срещу ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в град София, ж.к.“*********ва“ **, представлявана от управителя С.Т.М., насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане общо на сумата от 1328 лв., представляваща получена през периода 2013г. – 2014г. без основание сума. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното:

За основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице - в случая ответникът, което му се дава от обеднялото лице - в случая ищеца и 2) липса на основание за получаването му. В хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално правоотношение. Съответно фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Съобразно чл.154 ГПК в процесната хипотеза в тежест на ищеца е да докаже следните предпоставки - даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото.

В разглеждания случай и от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че по делото не се установява по категоричен начин, че претендираната общо сума в размер на 1328 лв. е била платена от ищеца на ответника през периода 2013г. – 2014г.  без основание и като такава подлежи на връщане. Конкретно относно претендираните от ищеца сума от 189 лв. и сума от 178 лв., които твърди, че са платени съответно през 2013г. и през 2014г. по сметка на ответника чрез лицето П.Т.А., за която сочи, че през посочените периоди е изпълнявала функциите на управител на ЕС, съдът намира, че по делото се съдържат категорични доказателства, че считано от 16.05.2012г. управител на ЕС, съответно представляващ същата, е етажният собственик С.Т.М., в подкрепа на който извод по делото е представено писмо от 23.05.2012г. от СО район „Изгрев“, чието съдържание не е оспорено и опровергано в хода на делото с допустимите в закона доказателствени средства. Следователно се налага извода, че макар и по делото да се съдържат доказателства – вноски бележки от Банка „ДСК“ЕАД, за платени от ищеца суми за разходи за собствените му недвижими имоти в процесната сграда по банкова сметка ***, не може да се обоснове извода, че така платените от ищеца суми са получени от ответника, тъй като са платени на лице, за което няма данни да е представляващ процесната ЕС, съответно да й е възложено от последната да получава суми от етажните собственици и обитатели за разходи за управление и поддръжка на ЕС. Конкретно относно претендираната от ищеца сума от 825.50 лв., която твърди, че е платена през 2013г. по сметка на „Х.Х.Юг“ ООД, изпълняващ функциите на професионален домоуправител на процесната ЕС през 2013г., настоящият състав намира, че по делото не се съдържат доказателства, че през 2013г. посоченото дружество „Х.Х.Юг“ ООД в полза на което е платена посочената от ищеца сума /като за доказване на факта на плащане са приложени приходни квитанции/ е имало сключен договор за абонаментно обслужване с процесната ЕС и последната като възложител му е възложила да събира месечните вноски /такси/ за текущи разходи и поддръжка. Действително по делото е представен договор за абонаментно обслужване от 01.01.2012г., сключен от ЕС като възложител и „Х.Х.Юг“ ООД като изпълнител, с което последният се е задължил да извършва обслужване и текущо поддържане на общите части на ЕС, но в чл.19, ал.1 от договора е изрично посочено, че се сключва за период от една година, считано от датата на подписването му, т.е. същият е в сила до 01.01.2013г.. При липсата на каквито и да е било доказателства, че сключеният договор за абонаментно обслужване от 01.01.2012г. е продължил своето действие и през 2013г., не може да се приеме, че платената от ищеца сума е получена от ответника, тъй като се явява платена на правен субект - „Х.Х.Юг“ ООД, за който по делото няма данни да му е възложено от ЕС събирането на месечни вноски /такси/ от етажните собственици и обитатели за разходи за управление и поддръжка на ЕС. Конкретно относно претендираната от ищеца сума от 228 лв., която твърди, че е платена през 2014г. по сметка на „В.Д.“ ООД, изпълняващ функциите на професионален домоуправител на процесната ЕС през 2014г., настоящият състав намира, че по делото не се съдържат доказателства, че през 2014г. посоченото дружество „В.Д.“ ООД в полза на което е платена посочената от ищеца сума /като за доказване на факта на плащане са приложени приходни касови ордери/ е имало сключен договор за абонаментно обслужване с процесната ЕС и последната като възложител му е възложила да събира месечните вноски /такси/ за текущи разходи и поддръжка, съответно не е приложено и решение на ОС на ЕС, за избор на дружеството „В.Д.“ ООД за професионален домоуправител на процесната ЕС. Конкретно относно претендираната от ищеца сума от 512 лв., която твърди, че е платена по сметка на ЕС, настоящият състав намира, че същата е платена на валидно основание, а именно сключено между страните споразумение от 12.03.2015г., в което въззивника-ищец изрично признава размера на непогасените от него задължения за разходи по чл.51 от ЗУЕС за периода 2012г. – 2014г., който период обхваща целия исков период. Твърдението на въззивника-ищец, че споразумението от 12.03.2015г. е сключено при условията на заплаха и изнудване, не се подкрепят с доказателства. При това положение въззивният съд намира, че приетото като доказателство по делото споразумение от 12.03.2015г. е валидно и действително и обективира волята на подписалите го страни, поради което погасяване от страна на въззивника-ищец на поетите по него задължения се явяват извършени на валидно правно основание.

Предвид изложеното съдът намира, че по делото не е доказано, че претендираната от ищеца общо сума в размер на 1328 лв. е довела да разместване на имуществени блага между ищеца и ответника в процеса, респективно, че е налице неоснователно обогатяване от страна на ЕС за сметка на обедняването на ищеца. Следователно се налага извода, че по делото не е доказано, че претендираната искова сума е била платена от ищеца на ответника без основание и като такава подлежи на връщане. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил така предявените искове чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в обжалваната част, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.

По разноските:

С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ответник по насрещните искове, но поради липсата на доказателства за реално направени разноски, съдът не следва да се произнася в тази насока.

Относно въззивна жалба вх.**004110/11.01.2019г., подадена от Ц.Д.Н., съдът приема следното:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

      С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008г., е въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на искането на ищеца по насрещния иск за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г.. Крайният извод на първоинстанционния съд за неоснователност на искането по реда на чл.250 от ГПК е обоснован при правилно приложение на закона. 

   В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора досежно искането по реда на чл.250 от ГПК. Жалбоподателят е посочил единствено, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни релевантни към искането за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г. оплаквания, които да се явяват относими към предмета на правния спор. В случая всички поддържани доводи от въззивника-ищец по насрещния иск преповтарят изложените такива във въззивна жалба вх.**159122/27.10.2017г.. Липсва каквото и да е било оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по цялото искане, с което е бил сезиран. Настоящият състав счита, че първоинстанционният съд с постановеното решение №199961 от 24.08.2017г. се е произнесъл по предявените насрещни искове, като са обсъдени релевантните за спора факти и обстоятелства, респективно искането на въззивника-ищец по насрещните искове по реда на чл.250 от ГПК се явява неоснователно. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил искането на въззивника-ищец по насрещните искове за допълване на решение №199961 от 24.08.2017г. е постановил законосъобразен съдебен акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.

По разноските:

С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ответник по насрещните искове, но поради липсата на доказателства за реално направени разноски, съдът не следва да се произнася в тази насока.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав             

                      

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №199961 от 24.08.2017г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в обжалваната част.

ПОТВЪРЖДАВА решение **58696 от 11.12.2018г., постановено по гр.дело №75411/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ :          

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ : 1./        

 

 

                                                                        2./