Решение по дело №79/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 56 от Закона за устройство на територията ЗУТ).

Образувано е по жалба на А. С. Г., [ЕГН], с постоянен адрес гр. София, [улица] и адрес за съобщения и призовки гр. София [улица], ет. 3, ап. 7 срещу Разрешение за поставяне № 383/18.12.2023 г. на преместваем обект „Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване, сгъваеми слънцезащитни средства и чадър пред кафе-бар (квадратни маси с по 4 стола - 5 бр., сгъваемо слънцезащитно средство - 2 бр.; сгъваем слънцезащитен чадър - 1 бр.; павилион за търговска дейност)“, издадено от Главния архитект на Община Русе. Разрешението се обжалва като издадено в несъответствие с материалноправните норми и при съществено нарушаване на административнопроизводствените правила, като се твърди, че същото незаконосъобразен индивидуален административен акт, подлежащ на отмяна. Иска се от съда да бъде отменено. В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от надлежно упълномощения адв. Г. Ч., АК Силистра, който поддържа жалбата на основания, изложени в нея и претендира разноски.

Ответникът - главен архитект на Община Русе, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Н. Г., надлежно упълномощена, претендира за недопустимост на жалбата поради липса на правен интерес, а при условията на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна и недоказана, иска от съда да отхвърли същата и да остави в сила обжалваната заповед. Представя писмени бележки и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованите страни О. Й. Ц. с адрес гр. Русе, [улица] „М. - М. Ц.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Русе, [улица], представлявано от М. О. Ц. се представляват в процеса от надлежно упълномощената от всеки от тях за процесуално представителство адв. М. Д., АК Русе, която иска от съда да остави жалбата без разглеждане като недопустима, а ако съдът приеме същата за допустима – да я отхвърли като необоснована и незаконосъобразна.

Преди да пристъпи към разглеждане на делото по същество съдът следва да разгледа претенцията на ответника и на двете заинтересовани страни във връзка с допустимостта на жалбата на Г..

В представените писмени бележки с вх. № 2314/26.04.2024 г. от процесуалния представител на ответника се иска съдът да остави без разглеждане сезиращата го жалба поради нейната процесуална недопустимост. Твърди се в частта относно допустимостта на жалбата, че предвид липса на изрична норма в ЗУТ по отношение на това кои са заинтересованите лица имащи право да оспорят разрешение за поставяне на преместваем обект, субсидиарно са приложими разпоредбите на АПК и следователно спорния индивидуален административен акт следва да засяга права на А. Г.. Изложени са изключително подробни теоретични разсъждения във връзка с наличието на личен, пряк и непосредствен интерес от обжалването като за целта е направено позоваване на практика на ВАС от периода 2012 г. - 2013 г.; § 17 на чл. 37 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО; решение на Съда на Европейския съюз по дело № 25 от 1962 г. и Решение № 21/26.10.1995 г. по к. д. № 19/1995 г. на Конституционния съд, както и на чл. 147, ал. 1 от АПК. Релевирано е следното възражение от ответника „Твърдим, че жалбоподателката не доказа по някакъв начин да се засяга правната й сфера, поради което следва да се приеме че същата не притежава пряк интерес, като с административният акт не се засяга пряко правната й сфера, тъй като със самият акт не се отнемат, изменят и/или ограничават права, т. е. административният акт правно не уврежда жалбоподателката, поради което жалбата се явява процесуално-недопустима В жалбата се визира общо и неконкретно, косвено и чисто хипотетично засягане на права и интереси, което не обуславя наличие на правен интерес от съдебно оспорване на процеснато РП. Изхождайки от нормата на чл. 15, ал. 2 от АПК, при която законодателят изрично е записал, че в тази хипотеза не се изисква наличие на личен и пряк правен интерес, тълкувайки волята на законодателя и духа на закона, по аргумент на противното настоящата инстанция на Върховния административен съд приема, че в хипотезата на чл. 15, ал. 1 от АПК се изисква доказване на личен и пряк правен интерес, което е в тежест на доказване от жалбоподателя.“. В подкрепа на защитната си теза ответникът посочва още, че „…преместваемият обект — Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване, сгъваемо слънцезащитно средство и чадър пред кафе-бар за поставянето на които е издадено процесното разрешение за поставяне, възпрепятства по какъвто и да е начин жалбоподателката да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху нейните самостоятелни обекти в сградата, респ. да възпрепятства или пречи на ползването на тези обекти, нито пък се доказа, като няма дори и твърдения, че този навес възпрепятства или затруднява по някакъв начин достъпа й до нейните собствени обекти в сградата. Отделно от горното следва да се посочи, че, вещните права на жалбоподателката, като собственик, не са ограничени непосредствено от издаденото разрешение за поставяне на преместваемия обект — навес. Видно е от представената преписка, преместваемият обект - павилион, се поставя в свободна площ от имота, чието ползване е разпределено в полза на третата страна по делото, адресат на РП. т. е. предвидено е павилионът да се постави в площ, която е общодостъпна, още повече, че от всички страни на тази площ. Отделно от това, няма данни, а няма дори и твърдения, монтирането/поставянето/ на този павилион да засяга по някакъв начин външни стени или други части от самостоятелни обекти в сградата, които са собственост на жалбоподателката . Горното също обосновава липсата на пряк и личен правен интерес за жалбоподателката, от оспорването на разрешението за поставяне на този преместваем обект.“. Цитирана е съдебна практика на Административен съд – Кърджали, като съдът посочва, че посоченото определението е отменено в резултат на проведен касационен контрол.

Аналогична теза се застъпва от процесуалния представител на заинтересованите страни в представените писмени бележки с вх. № 2657/ 20.05.2024 г. Посочено е, че като заинтересовани страни в част от съдебната практиката при обжалване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти се приемат тези, които са определени в чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, като именно тези лица имат право на жалба. Адвокат Д. счита, че нормата не е приложима в конкретния случай и заявява, че поддържа другата практика в тази насока, защото посочената норма е относима само за разрешения за строеж, а не за разрешения за поставяне. В този смисъл правния интерес на лицето да обжалва разрешение за поставяне на преместваем обект имат само лицата по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК, при съобразяване на чл. 15, ал. 1 от АПК. Посочено е още, че в конкретния случай Г. не обосновава пряк, личен и непосредствен интерес от обжалването на разрешението за поставяне по причина, че тя не попада в категорията лица по смисъла на вече цитираната норма на чл. 147, ал. 1 от АПК. В писмените бележки не се сочат доказателства как е достигнато до този извод.

Съдът намира за неоснователни релевираните възражения от ответника и от заинтересованите страни относно недопустимостта на жалбата, подадена от Г..

Съгласно чл. 56, ал. 5 от ЗУТ В чужди поземлени имоти разрешение за поставяне на обекти по ал. 1 се издава въз основа на изрично писмено съгласие от собственика на поземления имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ. Между страните не се спори, че имотът върху който е разрешено да се постави преместваемия обект е съсобствен между О. Ц. и А. Г.. Разрешението е поискано за издаване от О. Й. Ц. и „М. - М. Ц.“ ЕООД по силата на сключен между тях договор за ползване. Следователно, търговското дружество е следвало да поиска съгласието на Г. за поставяне на обекта, тъй като тя е съсобственик при равни права с Ц., т.е. наличието на право на собственост (в идеални части от имота) го трансформират в чужд имот както за О. Ц., така и за търговското дружество. Именно правото й на собственост и необходимост от съгласието на всички съсобственици за поставяне на преместваем обект обуславя наличието на правен интерес у Г. от обжалване на административния акт.

При така изложените мотиви съдът счита, че жалбата е подадена от лице с активна процесуална легитимация, в определения от закона срок и при спазване на изискванията за форма и съдържание.

От фактическа страна по делото се установява следното:

В административната преписка е налично Решение № 150/20.05.1986 г., постановено по гр. д. № 1898/1985 г. на Районен съд – Русе, с което на основание чл. 288 от ГПК (отм.) в дял на О. Й. Ц. се поставят определени недвижими имоти, включително и ½ ид. ч. от дворно място от 530 кв.м., съставляващо имот пл. № 227 в кв. 12 по плана на гр. Русе. Решението е влязло в сила на 12.06.1986 г.

Съгласно Удостоверение за наследници изх. № РСЦ17-УГ01-3934/ 26.06.20217 г., издадено от Столична община, жалбоподателката А. С. Г. е наследник на своята майка М. Х. М., починала на 02.01.2004 г.

С Решение № 1802/13.12.20217 г., постановено по гр. д. № 2993/2017 г. на Районен съд – Русе е разпределено ползването на поземлен имот с идентификатор 63427.2.1769 и адрес на поземления имот гр. Русе, [улица], целия с площ от 542 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), между съсобствениците О. Й. Ц. и А. С. Г. по приложена скица, неделима част от съдебното решение. Това решение е влязло в сила на 03.04.2018 г.

Установява се от приложеното Разрешение за ползване №45/17.04.2002 г., че началникът на РДНСК Русе е разрешил използването на кафе-бар, находящ се в неурегулиран поземлен имот № 1769, кв. 227 по плана на град Русе с административен адрес гр. Русе, [улица]. На 21.06.2018 г. е сключен Договор за безвъзмездно ползване (послужване) на недвижим имот между О. Й. Ц. и М. Т. Ц. от една страна и „Марти - Мартин Ц.“ ЕООД от друга страна, с което Цветкови предоставят правото на безвъзмездно ползване на търговското дружество на търговски обект кафене и прилежащи към него части, като договорът е безсрочен.

С писмо с изх. № 94А-1251-1/11/23.06.2023 г. заместник-кмета на Община Русе по устройство на територията е уведомил Г., че във връзка с подадени от нея жалби е образувана административна преписка относно извършващо се строителство в ПИ 63427.2.1769 по КККР на гр. Русе, с административен адрес гр. Русе, [улица]. Издадена е заповед за премахване на обекта, изграден в отклонение на одобрените проекти, схема за поставяне и разрешение за поставяне. Установено е, че преместваемият обект е премахнат доброволно до степен негоден за ползване.

С Искане за одобряване на проект и издаване на разрешение за поставяне по чл. 56 от ЗУТ с вх. № УТ-20-377/08.12.2023 г. О. Й. Ц. и „М. - М. Ц.“ ЕООД са поискали одобряване на проект и издаване на разрешение за поставяне на павилион за търговска дейност на адрес гр. Русе, [улица]. Като приложение са представени доказателства за заплатени такси, проектна документация, договор за ползване от 21.06.2018 г., данни за състояние на търговското дружество.

Приложен е Инвестиционен проект за обект Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване, сгъваеми слънцезащитни средства и чадър пред кафе-бар в поземлен имот 1769, кв. 227, [улица], ЦГЧ, гр. Русе – част Конструктивна, фаза Схема за поставяне. Проектът е изготвен през 2023 г. и е съгласуван чрез поставяне на печат „Одобрявам“ и подпис на главния архитект на Община Русе на 18.12.2023 г.

В резултат на проведената процедура, главният архитект на Община Русе е издал Разрешение за поставяне № 383/18.12.2023 г., с което се разрешава на О. Й. Ц. и „М. - М. Ц.“ ЕООД (в качеството му на „наемател“ съгласно Договор за ползване от 21.06.2018 г.) да извършат поставянето на Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване,, сгъваеми слънцезащитни средства и чадър пред кафе-бар (квадратни маси с по 4стола – 5 бр.; сгъваемо слънцезащитно средство – 2 бр.; сгъваем слънцезащитен чадър – 1 бр.; павилион за търговска дейност). Разрешението е издадено на основание чл. 56, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ и чл. 5, ал. 2, буква „Г”, т. 1.1, т. 1.8 и т. 1.10 от Наредба № 7 на Общински съвет Русе, схема за поставяне от 10.09.2023 г. и проектна документация, одобрени на 18.12.2023 г. от главния архитект на Община Русе. Преместваемия обект следва да се постави в ПИ 1769, кв. 227 по плана на гр. Русе, [улица], идентификатор 63427.2.1769 по кадастралната карта на гр. Русе при спазване на схемата и одобрените проекти. Посочена е възможността разрешението да се оспорва по реда на чл. 215, ал. 1 от ЗУТ, чрез Община Русе пред Административен съд - Русе в 14-дневен срок от съобщаването му. Съобщението е получено от управителя на търговското дружество на 21.12.2023 г., а от А. Г. – на 06.01.2024 г. (видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1 JJPV2 D).

Недоволна от така постановеното разрешение, Г. го обжалва в настоящото производство с доводи за несъответствие с материалноправни норми и при съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Сочи се, че с разполагането на преместваемия обект фактическото ползване на имота би се редуцирало поради постоянен достъп на външни лица и нарушено ползване от останалата част на имота. Сочи се, че пълноценното използване на имота ще бъде нарушено поради повишените нива на шум и разположението на обекта спрямо входа на жилището на Г.. Твърди, че не е искано съгласие от нея за поставянето на обекта и тя не е давала такова, което е в нарушение на изискването на приложимите нормативни актове, като се сочи практика на ВАС в тази насока. Изложени са още възражения във връзка с разпределението на ползването на съсобствения имот; характеристиките на обекта, които не го определят като преместваем; неизясняване на фактическата обстановка от административния орган при издаване на обжалвания административен акт. Иска се от съда да отмени процесното разрешение.

В представените писмени бележки с вх. № 2314/26.04.2024 г. от ответника чрез процесуален представител, които съдът вече обсъди в частта относно допустимостта на жалбата, са изложени разсъждения и върху нейната основателност. Сочи се, при издаването на процесното разрешение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, още повече че трайната практика на ВАС не приема като съществено нарушение неспазването на изискването на чл. 26, ал. 1 от АПК от страна на административния орган по причина, че законодателно е отменена разпоредбата на чл. 168, ал. 4 от АПК. Според ответника от значение в случая е наличието на разпределение на ползването на имота, в който е ситуиран преместваемия обект. Изложени са изключително подробни разсъждения относно правната същност на иска по чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността. Направено е позоваване на ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. Посочено е следното в писмените бележки: „2. Същественото в случая е наличието на разпределяне на ползването на имота, в който е ситуиран преместваемият обект-павилион. Следва да обърнем внимание на правна същност на иска. Искът по чл. 32, ал.2 ЗС е иск за спорна съдебна администрация. Той е допустим,когато съсобствениците не могат да вземат решение как да разпределят ползването върху съсобствената вещ /ТР № 3/13 г. на ОСГК ВКС/. Разпределението на ползването се осъществява като се държи сметка за съществуващото фактическо положение. Съдът приема, за неоснователни доводите,че при разпределението на ползването следвало да се осигури достъп до павилионите на всички съсобственици.Безспорно е,че по отношение на тях не се касае за суперфициарна собственост, тъй като това са преместваеми обекти по смисъла на чл. 56 ЗУТ: „Павилионите се ползват от първите двама въззиваеми и попадат в отреденото им за ползване място,което не надвишава правата им от имота-приема съдът. Ако същите павилиони пречат на въззивниците да упражняват в пълен обем правата си в съсобствеността,няма пречка да поискат от компетентните органи тяхното преместване или премахване..“, се сочи в съдебния акт.“. Съдът посочва, че това тълкувателно решение се отнася до въпроси свързани с прилагане на Закона за наследството и в него не се разглеждат въпроси свързани с преместваеми обекти. Не е ясно кой точно съдебен акт се има предвид. Изразено е становище, че разпределението на ползването на съсобствен имот дерогира изискването за съгласие на всички съсобственици за поставяне на преместваемия обект, стига той да се разположи върху частта, определена за ползване на съсобственика, поискал поставянето на обекта. Претендира се жалбата да бъде оставена без уважение и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

В последното по делото съдебно заседание процесуалният представител на заинтересованата страна „М. - М. Ц.“ ЕООД представи Удостоверение за декларирани данни изх. № 160192402190110/25.04.2024 г., издадено от ТД на НАП Варна, в което е посочено, че търговеца няма подадени ГДД по чл. 92 от ЗКПО за периода 2020 г. - 2023 г. Представена е и Декларация по чл. 38, ал. 9, т. 2 от Закона за счетоводството, съставена на 25.02.2020 г. от същия търговец, че същия не е осъществявал дейност през 2020 г.

Съдът вече обсъди писмените бележки на процесуалния представител на заинтересованите страни относно допустимостта на жалбата на Г., но в същите са изложени съображения и относно неоснователността на оспорването. Разгледани са нормите на чл. 56 от ЗУТ и приложимата Наредба № 7 на Общински съвет Русе в тази връзка. Твърди се, че семейството на О. Ц. не се нуждае от разрешение за да разположи в определената му част за реално ползване процесните преместваеми обекти. Направено е изявление, че „Както павилиона, така и масите и слънцезащитните съобръжения са единствено и само за личните нужди на семейството в рамките на определеното им за реално ползване дворно място.“. Изложени са разсъждения във връзка с правното значение на иска по чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността. Оспорват се твърденията в жалбата на Г., че с поставянето на обектите, предмет на обжалваното разрешение се препятства ползването на съсобствения имот. Направено е изявление, че Г. повече от тридесет години не живее в имота и не го стопанисва с грижата на добър стопанин. Сочи се още, че видно от представения инвестиционен проект обектите се разполагат в частта от имота, която е разпределена за реално ползване от О. Ц., поради което не е налице пряк и личен правен интерес у Г. да обжалва разрешението.

При така изложената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Нормата на чл. 168, ал. 1 от АПК определя, че Съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване на административните актове по смисъла на чл. 146 от АПК.

Предмет на оспорване е Разрешение за поставяне № 383/18.12.2023 г. на преместваем обект „Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване, сгъваеми слънцезащитни средства и чадър пред кафе-бар (квадратни маси с по 4 стола - 5 бр., сгъваемо слънцезащитно средство - 2 бр.; сгъваем слънцезащитен чадър - 1 бр.; павилион за търговска дейност)“, издадено от главния архитект на Община Русе.

Според чл. 56, ал. 1 от ЗУТ Върху поземлени имоти могат да се поставят: 1. преместваеми увеселителни обекти; 2. преместваеми обекти за административни, търговски и други обслужващи дейности; 3. преместваеми обекти за временно обитаване при бедствия; 4. преместваеми обекти, свързани с отбраната и сигурността на страната.

Не се спори между страните по следните факти:

1. Приложима по смисъла на чл. 56, ал. 2, изречение трето от ЗУТ е Наредба № 7 за реда и условията за разполагане на преместваемите обекти, на рекламно-информационните и монументално-декоративни елементи, и за осъществяване на рекламната дейност на територията на Община Русе (Наредба № 7), приета от Общински съвет Русе.

2. ПИ 63427.2.1769 по Кадастралната карта на град Русе е съсобствен между А. Г. и О. Ц..

3. В посочения ПИ 63427.2.1769 Цветков желае да постави преместваемите обекти.

4. Предвидените обекти са преместваеми, както следва:

4.1. Павилион за търговска дейност по смисъла на чл. 56, ал. 1, т. 2 от ЗЕТ и чл. 5, буква Г, т. 2.1.1. от Наредба № 7

4.2. М. за сезонно ползване по смисъла на чл. 5, буква Г, т. 2.1.8. от Наредба № 7

4.3. Сгъваеми слънцезащитни средства и чадър по смисъла на чл. 5, буква Г, т. 2.1.10. от Наредба № 7

5. Представени са инвестиционен проект и схема, одобрени от главния архитект на Община Русе

6. Обжалваното разрешение е издадено от компетентен орган тъй като съгласно чл. 56, ал. 2 от ЗУТ За обектите по ал. 1, т. 1 и 2 се издава разрешение за поставяне въз основа на схема и проектна документация, одобрени от главния архитект на общината.

7. Разпределението на реалното ползване между съсобствениците на процесния поземлен имот е определено с Решение № 1802/13.12.20217 г., постановено по гр. д. № 2993/2017 г. на Районен съд – Русе.

8. Жалбоподателката А. Г. не е уведомена за започване на административното производство

9. Жалбоподателката А. Г. не е давала съгласие под никаква форма относно поставянето на процесните преместваеми обекти в съсобствения имот.

Спори се между страните – жалбоподателката Г. и ответника главен архитект на Община Русе, дали при издаване на разрешението са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и дали са спазени изискванията на приложимия материален закон. Жалбоподателката твърди, че в хода на издаването на разрешението са допуснати посочените нарушения и това разрешение е постановено в противоречие с материалноправни норми. Обратната теза се поддържа от ответника и от заинтересованите страни, в полза на които всъщност е издадено разрешението.

Не е налице нарушение във формата на издаденото разрешение, а такова не се твърди от жалбоподателката – същото съдържа необходимите реквизити по смисъла на чл. 59, ал. 2 от АПК.

В жалбата се сочи, че е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила тъй като административният орган не е изяснил напълно фактическата обстановка и с това е нарушил чл. 35 от АПК. Съгласно посочената норма Индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени. Съдът в хода на извършваната служебна проверка установи, че в нарушение на чл. 26 от АПК Г. не е била уведомена за започване на административното производство. В този смисъл, административният орган не е предоставил възможност на същата да даде обяснения и да направи възражения във връзка с провежданата процедура. В писмените бележки на ответника се сочи, че е трайна практиката на ВАС относно неуведомяването на страна за започване на административно производство в смисъл, че нарушението на чл. 26 от АПК не е съществено. Съдът не е съгласен с това твърдение, тъй като за всеки конкретен казус преценката за извършеното нарушение следва да е конкретна. На съда служебно е известно, че към момента на провеждане на административното производство за издаване на процесното решение, пред Административен съд – Русе на 31.08.2023 г. е образувано адм. д. № 496/2023 г., с предмет жалба на Г. срещу Разрешение № 153/30.12.2019 г., издадено от главния архитект на Община Русе за поставяне на навес за търговска дейност – летен бар и маси за сервиране и консумация към съществуващ кафе – бар в полза на О. Й. Ц.. След като Г. обжалва разрешение, издадено през 2019 г., напълно реално и възможно е било на същата да се предостави възможност да изрази становище във връзка с настоящото разрешение. Индиция в тази насока е и писмо рег. № 94А-1251-1/11/23.06.2023 г. на заместник-кмета на Община Русе по устройство на територията във връзка с подадени през 2022 г. и през 2023 г. жалби на Г. срещу разрешението от 2019 г. за поставяне на преместваем обект, като се установява, че е проведена процедура за премахването му. Административният орган е разполагал с данни за това, че имотът е съсобствен (от вече цитираното писмо и образуваното административно дело) и е следвало да установи наличието на съгласие от останалите съсобственици, преди да пристъпи към издаване на разрешението за поставяне. В този смисъл нарушението на чл. 26, с последица нарушение на чл. 35 от АПК е съществено, защото при липса на същото би могло да се стигне до друг резултат – отказ от издаване на разрешение. Следователно, възражението на жалбоподателката за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила е основателно.

Съдът намира, че процесното разрешение е издадено в противоречие материалния закон по следните причини:

Съгласно чл. 56, ал. 5 от ЗУТ В чужди поземлени имоти разрешение за поставяне на обекти по ал. 1 се издава въз основа на изрично писмено съгласие от собственика на поземления имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ. Аналогично разрешение на проблема е дадено и в чл. 24, ал. 3, т. 3 от Наредба № 7, съгласно който Искане за разрешение за поставяне може да се отправя от: един от съсобствениците на имота с изричното писмено съгласие на останалите съсобственици на имота.

Следва да се изясни въпросът доколко имотът, в който е разрешено да се поставят преместваемите обекти е чужд по отношение на заявителите за издаване на разрешение за поставяне. Ответникът посочва, че след като е налице разпределение за реално ползване, определено с влязло в сила съдебно решение, то последното е обвързващо за всички и по тази причина, не е налице необходимост от съгласие на Г., тъй като се дерогира изискването на закона. Тази теза се поддържа и от заинтересованите страни чрез процесуалния им представител. Твърдението е несъстоятелно.

Въпросът за разпределението на реалното ползване на цитирания поземлен имот се отнася до ползването на определени части от всеки от съсобствениците, в случаите, в които тези отношения не са регламентирани нормативно по друг ред. В този смисъл позоваването на това реално разпределение и твърдението, че не се засягат права на Г. е неоснователно. Правото на собственост върху недвижимия имот – дворно място не се променя с разпределението на реалното ползване на същия. Г. и Цветков са съсобственици в равни части.

Нормата на чл. 56, ал. 5 ЗУТ изисква разрешение за поставяне на преместваеми обекти в чужди поземлени имоти да се издава въз основа на изрично писмено съгласие на собственика на поземления имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ. Това изискване е приложимо и в случаите когато имотът е съсобствен, тъй като част от същия се явява чужд за заявителя - в случая за заинтересованата страна „М. - М. Ц.“ ЕООД. Административният орган е бил длъжен да провери дали след представените документи за издаване на процесното разрешение е налично писмено изразено съгласие на Г.. Това е така, защото след като процесния имот не е изключителна собственост на заявителя и още по-малко собственост на търговеца, с който е сключен договор за послужване, а върху този имот право на собственост има и друго лице, то съгласието на последната или сключен и с нея договор за наем относно притежаваните от нея идеални части е задължително условие издаване на исканото разрешение. Константна е практиката на ВАС в този смисъл – съдебни решения, постановени по адм. д. № 4384/2020 г.; адм. д. № 4385/2020 г., адм. д. № 8470/2021 г.; решение № 4791/16.04.2024 г. и др.

Без значение са релевираните от Г. възражения относно нарушеното й право на ползване на имота и характеристиките на преместваемия обект павилион, изследвани на база инвестиционния проект. Не оказват влияние върху изхода на спора представените от ответника разсъждения относно вещни права на Г. и Цветков, както и от заинтересованата страна дали Г. живее в имота и как го стопанисва. Единствено от значение е наличие на нейно съгласие, изразено в писмена форма.

По делото не се доказа Г. да е давала необходимото съгласие за поставяне на преместваемия обект в съсобствени имот или да е сключила договор за наем с „М. - М. Ц.“ ЕООД. Следователно, налице е съществено нарушение, което обуславя материалната незаконосъобразност на издаденото разрешение за поставяне.

Целта на разпоредбите в ЗУТ относно преместваемите обекти и елементите на градското обзавеждане (глава Трета – Устройство на териториите и поземлените имоти, Раздел ІХ) е да детайлизира уредбата на обществените отношения, отнасящи се до урбанизацията на градската среда, в частност относно поставянето и функционирането на преместваеми обекти, което следва винаги да се реализира на правно основание, при спазване на всички нормативно установени условия. По този начин се осигурява спазването на устройствените и строителните правила за безопасност на преместваемите обекти и на рекламните, информационните и монументално-декоративните елементи и осъществяването на рекламната дейност по начин, който да допринася за формиране на благоприятна жизнена среда и добър естетически облик на населените места. От всички събрани по делото доказателства се установява, че процедурата за издаване на обжалваното разрешение за поставяне е проведена в нарушение на приложимите нормативни изисквания, поради което разрешението следва да се отмени.

По делото искане за присъждане на разноски е направено от жалбоподателката, а ответника е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази изхода на спора и нормата на чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът счита, че в полза А. Г. следва да се присъди сума в размер 610,00 лева – 10 лева държавна такса и 600,00 лева възнаграждение за един адвокат.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Русе, четвърти състав

 

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Разрешение за поставяне № 383/18.12.2023 г. на преместваем обект „Павилион за търговска дейност, маси за сезонно ползване, сгъваеми слънцезащитни средства и чадър пред кафе-бар (квадратни маси с по 4 стола - 5 бр., сгъваемо слънцезащитно средство - 2 бр.; сгъваем слънцезащитен чадър - 1 бр.; павилион за търговска дейност)“, издадено от Главния архитект на Община Русе.

ОСЪЖДА Община Русе да заплати на А. С. Г., [ЕГН], с постоянен адрес гр. София, [улица] сума в размер на 610,00 (шестстотин и десет) лева, от които 10 лева държавна такса и 600,00 лева възнаграждение за един адвокат.

Решението може да се обжалва в 14-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен съд.