№ 13985
гр. София, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110170382
по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2, чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за
потребителския кредит, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 10а ЗПК.
Ищецът „***“ ЕООД е подал срещу В. П. Д. и ответника Д. Т. Д. заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми, представляващи незаплатени
задължения по договор за потребителски кредит № **********/30.7.2018 г., а именно:
809,75 лева, представляваща подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва
от 28.7.2021 г. до погасяване на задължението, 191,77 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода 05.9.2019 г. – 05.8.2020 г., 484,71 лева – възнаграждение по закупен пакет
допълнителни услуги, 20 лева – такса за извънсъдебно събиране на вземанията по договора
176,77 лева, представляваща мораторна лихва за периода 06.9.2018 г. – 05.8.2020 г. и 146,96
лева, представляваща мораторна лихва за периода 05.8.2020 г. – 27.7.2021 г. За главницата,
възнаградителната и мораторната лихва е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, срещу която в срок е постъпило възражение от длъжника Д. Т.
Д.. С разпореждане от 18.8.2021 г., постановено по заповедното дело и влязло в сила,
искането е отхвърлено в частта, с която се претендира издаване на заповед за изпълнение за
възнаграждението за допълнителни услуги и таксата за извънсъдебно събиране на
вземанията. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК съдът е дал указания на ищеца и в
срок са предявени установителни искове за следните суми: 809,75 лева, представляваща
подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва от 28.7.2021 г. до погасяване
1
на задължението, 191,77 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 05.9.2019
г. – 05.8.2020 г. и 176,77 лева, представляваща мораторна лихва за периода 06.9.2018 г. –
05.8.2020 г., както и осъдителен иск за възнаграждението за предоставени допълнителни
услуги в размер на 484,71 лева.
За сумата 146,96 лева, представляваща мораторна лихва за периода 05.8.2020 г. –
27.7.2021 г., заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилена на основание чл. 415, ал.
5 ГПК с разпореждане от 14.12.2021 г., постановено по заповедното производство и влязло в
сила.
Ищецът „***“ ЕООД твърди, че на 30.7.2018 г. между него, като кредитодател, В. П. Д.
– кредитополучател, и ответника Д. Т. Д., съдлъжник, е налице облигационно отношение по
договор за потребителски кредит, по силата на който на кредитополучателя е предоставен
кредит в размер на 1350 лева, усвоен на същата дата. Поддържа, че кредитоплучателят и
солидарният длъжник поели задължение да връщат заема на 24 равни месечни вноски с
падежи от 05.9.2018 г. – 05.8.2020 г., включващи главница и възнаградителна лихва /която
лихва възлиза на 653,04 лева/. Поддържа, че между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет допълнителни услуги, по силата на което ищецът е поел задължение
да извърши посочените в него услуги /приоритетно разглеждане на документи и отпускане
на кредита, опция за отлагане на плащания по вноски, опция за намаляване на вноски, опция
за смяна на дата на падежа на вноската, опция за предоставяне на допълнителни средства/, а
кредитополучателят – да му заплати възнаграждение в размер на 1012,56 лева, което
страните са уговорили да бъде платено разсрочено, с всяка от погасителните вноски.
Поддържа, че поради неизпълнение на длъжника вземанията са станали предсрочно
изискуеми. Счита, че ответникът е изпаднал в забава, поради което дължи и мораторна
лихва. Моли съда да установи вземанията по заповедта и да осъди ответника да му заплати
непогасената част от таксата за допълнителни услуги. Претендира разноски.
Ответникът оспорва исковете, като поддържа че има качеството поръчител по договора
за кредит, както и че отговорността му е погасена с изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Счита, че клаузата, на която се основава вземането за допълнителни услуги, е нищожна,
както и че длъжникът-кредитополучател е изплатил всички задължения по договора.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
С определението от 18.4.2022 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че на
30.7.2018 г. между ищеца - като кредитодател, от една страна, и В. П. Д. –
кредитополучател, и ответника Д. Т. Д., солидарен длъжник, от друга страна, е налице
облигационно отношение по договор за потребителски кредит, по силата на който на
кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 1350 лева, усвоен на същата дата; че
кредитополучателят и ответникът поели задължение да връщат заема на 24 равни месечни
2
вноски с падежи от 05.9.2018 г. – 05.8.2020 г., включващи главница и възнаградителна
лихва, която лихва възлиза на 653,04 лева. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът
намира осъществяването им за доказано.
Първият спорен по делото въпрос, на който следва да се даде отговор, предвид
възражението на ответника за изтекъл срок по чл. 147 ЗЗД, е дали последният има
качеството поръчител по процесния договор за кредит.
В договора за кредит посоченото качество на ответника е „солидарен длъжник“ /СД/ - на
гърба на лист 15 от делото, а и видно от т. 1.4 от общите условия.
Този въпрос е разгледан в решение № 871 от 12.04.2018 г. по т.д. № 5900/2017 г. на
Софийски апелативен съд, Търговска колегия и в решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. №
5864 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. В първото посочено е прието
следното разрешение на процесния материалноправен въпрос, което настоящият съдебен
състав споделя.
Според мотивите на решението на САС „следва да се има предвид обаче, че солидарната
отговорност е правна последица, която може да се породи от проявлението на различни
юридически факти. Солидарна отговорност „по принцип" не съществува, както и не
съществува договор за солидарна отговорност per se /сам по себе си/. Когато неин източник
е договор, същият може да бъде както каузалния договор с множество страни, породил общ
дълг, така и друг договор, обезпечаващ главен дълг с друг източник - за встъпване в дълг,
поръчителство, делкредере и др. /който друг договор може и да е инкорпориран в текста на
договора, породил главния дълг/. Ето защо квалификацията „солидарен длъжник" е обща -
тя не дава информация за същината и характеристиките на отговорността на длъжниците
към кредитора, нито за източника на солидарността. Същевременно, квалификациите на
правоотношението, давани от страните, сами по себе си не са определящи за неговата
същност - важни са съдържателните уговорки, съгласието на страните и преследваната от
тях цел. Съдът трябва служебно да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие,
тълкувайки договора съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД - така решение № 213/6.01.2017 г.
по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV г.о. Солидарната отговорност е вид обезпечение /в
широк смисъл/ за кредитора, който чрез нея придобива възможност да претендира изцяло
една и съща делима престация от няколко длъжници по силата на отделни облигационни
отношения с всеки от тях, като престирането от едного от тях погасява дълга и освобождава
всички длъжници - така А. К., Облигационно право - общо учение за облигационното
отношение, книга 2, изд. 1994 г., стр. 78 и сл.; И. А., Облигационно право, изд. 1990 г., стр.
434 и сл.; А. К., Облигационно право - обща част, изд. 2013 г., стр. 573 и сл.. Основание за
възникване на солидарна отговорност може да бъде правна норма или договор /чл. 121 ЗЗД/.
Това важи както в случаите, когато главното вземане на кредитора има договорен произход,
така и когато има извъндоговорен такъв /законът не забранява с договор да се обезпечава
чрез солидарност и извъндоговорно вземане/. Ако главното вземане на кредитора има
3
извъндоговорен характер, то уговарянето на солидарност представлява или встъпване в дълг
/чл. 101 ЗЗД/ или поръчителство /чл. 138 ЗЗД/. Ако вземането на кредитора има договорен
произход, то уговарянето на солидарност може да се извърши както чрез встъпване в дълг
или поръчителство, така и чрез съвместно обвързване на няколко лица като страни по
основния договор, породил общ дълг /солидарно съдлъжничество/. Същевременно,
встъпването в дълг по чл. 101 ЗЗД може да се извърши както по силата на договор с
кредитора, така и по силата на договор с длъжника /в последния случай ще е налице договор
в полза на трето лице - кредитора/, за разлика от солидарното съдлъжничество и
поръчителството, които могат да възникнат само по силата на договор с кредитора. В
настоящия казус се касае до солидарна отговорност за договорен дълг, възникнала по силата
на договор с кредитора, което налага изясняване на различията в тази именно хипотеза
между трите правни фигури. В правната теория подобни сравнения са извършвани главно
през призмата на отликите на поръчителството от общия режим на солидарността - вж. А.
К., Поръчителството, изд. 1993 г., стр. 136 - 138; А. К., Облигационно право - обща част, изд.
2013 г., стр. 617 - 619.. Сравненията обаче се фокусират предимно по отношение на
формалните, а не на съдържателно-договорните различия. От практическа гледна точка е от
значение да се открият такива отличителни белези, които да дадат възможност за ясно
разграничаване на трите правни фигури на базата на съдържанието на договорите, въз
основа на които те възникват. Различията следва да се такива, че съдът да може да
квалифицира съответния договор само въз основа на съдържанието му /правата и
задълженията на страните/, игнорирайки използваните от страните наименования и
квалификации /така, както за всяка друга правна сделка/.“
По-нататък в цитираното решение е прието: „Допълнително следва да бъде посочено и
това, че и при трите правни фигури се касае до каузални задължения, но каузата /причината,
целта/ на волеизявлението за поемане на солидарната отговорност е различна, а липсата на
кауза води до нищожност на обвързването /чл. 26, ал. 2 ЗЗД/. При солидарното
съдлъжничество каузата произтича от самия общ договор, по който всеки длъжник е страна,
поради което причината той да се задължи към кредитора е идентична с престационния
резултат по този договор, дължим от кредитора на същия длъжник. По-конкретно това
означава, че ако са касае до солидарна отговорност за заплащане на цена или
възнаграждение, то солидарният съдлъжник следва да е и получател поне на част от
насрещната престация на кредитора; ако се касае до солидарна отговорност за заплащане на
наемни или лизингови вноски, то солидарният съдлъжник следва да е и наемател или
лизингополучател по договора; ако се касае до солидарна отговорност за връщане на заем
или кредит, то солидарният съдлъжник следва да е и заемател или кредитополучател по
договора така решение № 24/3.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение №
213/6.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV г.о. При поръчителството и встъпването
в дълг каузата на поръчителя или встъпилия е различна спрямо каузата по договора, от
който е възникнал главният дълг - вж. А. К., Поръчителството, изд. 1993 г., стр. 30 - 35.
Същата може да бъде или придобиването на друго насрещно вземане, по което кредиторът е
длъжник /при възмезден договор за поръчителство или встъпване в дълг/ или най-често -
4
намерението на поръчителя или встъпилия да направи една безвъзмездна услуга на
кредитора да го удовлетвори вместо главния длъжник /при безвъзмезден договор за
поръчителство или встъпване в дълг/. Същевременно, между поръчителството и встъпването
в дълг е налице и следният отличаващ нюанс в целта /каузата/ на задължаването: при
поръчителството ясно изразената цел е да се отговаря за чужд дълг /чл. 138 ЗЗД/, докато при
встъпването в дълг целта по-скоро е да се отговаря за дълга като за свой и то самостоятелно,
а не акцесорно /арг. и от чл. 101, изр. 3 ЗЗД - за встъпването се прилагат общите правила за
солидарността по чл. 121 - 127 ЗЗД/. По тази причина по принцип встъпилият е в по-
неблагоприятно положение в сравнение с това на поръчителя, т.е. неговата отговорност е
по-тежка. Следва да се посочи и това, че за разлика от солидарното съдлъжничество или
заместването в дълг /или в правоотношение - чл. 102 ЗЗД/ встъпилият не става страна по
договора, от който е възникнал главният дълг, т.е. встъпването е само в задълженията, но не
и правата по същия. Ето защо той е в по-тежко положение и от
обикновения солидарен съдлъжник, доколкото не може да упражни срещу кредитора
никакви насрещни права, произтичащи от договора, породил главния дълг - напр. не може да
прекрати, развали или унищожи същия /с такива права той разполага само по отношение на
собствения си договор за встъпване в дълг/. От горното се налагат следните обобщения по
отношение на практическите критерии за разграничаването между трите коментирани
правни фигури: 1) първият критерий е дали солидарността е възникнала от уговорки,
инкорпорирани в общ договор /документ/ - при положителен отговор може да се касае до
всяка от трите правни фигури, а при отрицателен отговор може да се касае само до две от
тях /поръчителство или встъпване в дълг/, 2) вторият критерий е каква е каузата/целта,
причината/ на волеизявлението за обвързване на съответния солидарен длъжник - ако тя
съвпада с каузата на главна страна по договора за общия дълг е налице солидарно
съдлъжничество, а ако целта е да се отговаря за дълга без да се става страна по основния
договор е налице или встъпване в дълг или поръчителство, 3) допълнителен критерий за
разграничаване на поръчителството от встъпването в дълг е дали волята е била за
задължаване за чужд дълг или като за свой - в първия случай е налице поръчителство, а във
втория - встъпване в дълг.“
Видно от процесния договор за заем, ответникът е поел солидарна отговорност като е
подписал договора за кредит. Т.е. съгласието е обективирано в общ документ, заедно със
съгласието на главния длъжник. Видно от съдържанието на договора, общите условия към
него и погасителния план кредитополучател по договора за потребителски кредит е главният
длъжник В. П. Д.. На първо място следва да се посочи че ищецът и не твърди ответникът-
солидарен длъжник да има качеството на кредитополучател. На второ, в чл. 3.5 от ОУ е
уговорено, че паричната сума се превежда по сметка на клиента-кредитополучател или на
посочено от него трето лице. Според уговореното в договора кредитополучателят избира
начина на погасяване на задълженията, с него се договарят и падежите на вноските /само
той е подписал погасителния план/.
Отговорността на солидарния длъжник е уговорена в т. 10 от ОУ „Обезпечения по
5
ДПК“, съгласно който на основание чл. 121 – 127 ЗЗД СД се задължават да отговарят за
задълженията на клиента за погасяване на кредита, за евентуално наложените договорни
санкции и следващи задължения, вкл. и за задълженията за допълнителни услуги, ако СД са
подписали споразумението. Задълженията на СД са поети при условията на солидарност,
като кредиторът има право да иска изпълнение и от КЛ, и от СД. До обявяване на ДПК за
предсрочно изискуем КР комуникира само с КЛ по повод размера на задълженията и
необходимостта от изпълнение, а в случай че няма точно изпълнение – и със СД.
От горното е видно, че изразената цел на волеизявлението на ответника за обвързване е
да се отговаря за главния дълг без да се става страна по основния договор за кредит, т.е. да
се обезпечи кредиторът. Такава правна квалификация страните са дали с озаглавяване на
уговорката именно по този начин. Ето защо ответникът няма качеството
на солидарен съдлъжник, а или на встъпил в дълг, или на поръчител. Несъмнено от
уговореното в чл. 10 от ОУ следва, че солидарният длъжник се задължава за един чужд дълг,
субсидиарно, само ако кредитополучателят не изпълнява.
Предвид изложеното по-горе, съдът намира, че съглашението между ищеца и ответника
е по договор за поръчителство. Съгласно приложимата към него разпоредбата на чл. 147, ал.
1, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако
кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Срокът е
материален, преклузивен и изтичането му води до прекратяване на самото поръчителство /а
не на правото на иск/ - така мотивите към т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС – ОСГТК.
Предвид задължителните тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение №
5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК при уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на
целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В случая изискуемостта на
задълженията е настъпила поради изтичане на уговорения в погасителния план срок за
плащане – 05.8.2020 г. По делото няма твърдения и доказателства поръчителят да е дал
съгласие за продължаване на този срок, поради което и предвид разпоредбата на чл. 147, ал.
2 ЗЗД, дори и да има такава уговорка, последната няма действие по отношение на него.
Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение има идентично значение,
както предявяването на иск по смисъла на чл. 147 ЗЗД, дори и да не е последвало исково
производство по чл. 422 ГПК /поради липсата на възражение от кредитополучателя/.
Заявлението обаче е било подадено след изтичането на 6-месечния преклузивен срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД - за всички погасителни вноски по кредита, вкл. и за последната с падеж
20.8.2020 г. срокът е изтекъл на 05.2.2021 г. С изтичането на срока преди предявяването на
иска поръчителството на ответника е било прекратено на осн. чл. 147, ал. 1 ЗЗД преди
предявяване на иска. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от която дата по
силата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен, е подадено на 28.7.2021 г. Ето защо в
полза на ищеца не съществуват предявените вземания срещу ответника. Исковете са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
6
В допълнение, дори и да се приеме, че ответникът не е поръчител, исковете отново са
неоснователни, тъй като са погасени с плащане.
С определението по чл. 140 ГПК за безспорни са обявени и следните обстоятелства: че
по договора за кредит са погасени следните задължения: 540,25 лева – главница; 461,27 лева
– възнаградителна лихва; 527,85 лева – възнаграждение за допълнителни услуги; 181,68 лева
– мораторна неустойка върху просрочените вземания за периода до 31.7.2019 г.; 146,96 лева
– мораторна лихва за периода 05.8.2020 г. – 27.7.2021 г.; 90 лева – такса за извънсъдебно
събиране на вземанията. Отделно от това, в хода на процеса кредитополучателят е заплатил
на ищеца и следните суми: в периода 24.8.2021 г. – 20.5.2022 г. 1100 лева, което се
установява от изявлението на ищеца в молбата от 07.10.2022 г., а в периода 28.6.2022 г. –
09.9.2022 г. – 360 лева.Т.е. в хода на процеса кредитополучателят е погасил още 1460 лева.
Общо неплатените задължения за главница, възнаградителна и мораторна лихва
възлизат на 1178,29 лева.
Вземанията за такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията и за такса за
допълнителни услуги обаче не са възникнали за длъжника, тъй като клаузите, на които се
основават, са нищожни. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 от Закона за потребителския кредит при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Предвидената в договора „такса разходи“ по
правното си естество представлява неустойка за забава, доколкото плащането е уговорено
при неплащане в срок на задълженията по договора. Тази клауза обаче е нищожна като
противоречаща на закона /чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК / и не поражда действие, поради което и в
полза на ищеца не е възникнало уговореното с нея вземане. Мотиви относно нищожността
на клаузата, въз онова на която ищецът претендира такса за допълнителни услуги, съдът ще
изложи по-долу при разглеждане на иска за това задължение.
Ето защо с плащане са сумите 90 лева – такса за разходи и 527,85 лева – такса за услуги,
са погасени не посочените от ищеца задължения /т.к. те не съществуват, включително и към
момента на извършените плащания/, а валидно възникнали по договора такива.
Общият дълг от 1178,29 лева, намален с тези суми, възлиза на 560,44 лева. В хода на
процеса са платени още 1460 лева. Съдът приема че с плащането на тази сума се погасяват
само действително възникнали задължения, в каквато връзка е направил възражение и
ответникът. Доколкото в случая платената сума надхвърля дължимата, съдът счита за
излишно да излага мотиви относно това как следва да се прихваща изпълнението. Щом
всички действително възникнали задължения са погасени, то този въпрос е ирелевантен. Ето
защо исковете за установяване на вземанията за главница, възнаградителна и мораторна
лихва са неоснователни и поради погасяване на вземанията от кредитополучателя преди
завеждане на делото и в хода на процеса.
Видно от приетите по делото писмени доказателства, страните по договора за
7
потребителски кредит са го подписали при избран пакет от допълнителни услуги, за който
са сключили споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги от 30.7.2018 г.
Същото е неразделна част от договора и е уговорено и в общите условия /т. 15/, като т.нар.
допълнителни услуги се изразяват в разглеждане на искането за кредит в най-кратки
срокове, възможност за потребителя да отлага плащане на вноски, да намалява размера на
месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни
парични средства, за което дължи възнаграждение в размер от 1012,56 лева, разсрочено с
погасителните вноски съобразно погасителния план към договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси
и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че т.нар. „допълнителен пакет услуги“, за който се
дължи възнаграждение в размер почти равен на предоставения заем, не попада в
приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази такса /възнаграждение/ не се дължи
никакво поведение от страна на кредитора – видно е, че сумата се дължи за предоставените
допълнителни възможности на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя
условията по погасителния си план, както и да получава допълнителни заеми при облекчени
условия. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради
извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от кредитора – арг. чл.
10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската
цел на клаузата да служи за увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения
заем, което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното
възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителния пакет услуги надхвърля
размера на предоставената главница по договора, т.е. несъмнено води до многократно
превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост
на това вземане. В допълнение, разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на
кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, какъвто именно е характерът на предоставения допълнителен пакет услуги,
поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. Нищожността на клаузата
за заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги, за която съдът следи
служебно, изключва възникването на претендираното въз основа на нея вземане в размер на
1012,56 лева, поради което предявеният осъдителен иск по чл. 10а ЗПК за непогасената част
от него в размер на 484,71 лева се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца не се следват разноски. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК на ответника следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за
8
адвокатско възнаграждение в исковото производство от 600 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „***“ ЕООД, ЕИК *** срещу Д. Т. Д., ЕГН **********
искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит за установяване на
вземания за следните суми, представляващи незаплатени задължения по договор за
потребителски кредит № **********/30.7.2018 г., а именно: 809,75 лева, представляваща
подлежаща на връщане заета сума, заедно със законната лихва от 28.7.2021 г. до погасяване
на задължението, 191,77 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 05.9.2019
г. – 05.8.2020 г. и 176,77 лева, представляваща мораторна лихва за периода 06.9.2018 г. –
05.8.2020 г., както и предявени осъдителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр, чл. 10а ЗПК за сумата 484,71 лева, представляваща възнаграждение по
закупен пакет допълнителни услуги.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на Д. Т. Д. , ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600,00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9