Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 694 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 31.05.2018
г., постановено по гр.дело № 62680/2015 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 53 с-в, е признато за установено по исковете, предявени от „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу С.Т.Г., ЕГН **********,
с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и
чл.86 ЗЗД, че С.Т.Г. дължи сумата в общ размер от 2258 лв., от които 2215,50
лв.- главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия/ТЕ/ за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул.“******за периода м.05.2012 г.-
м.04.2012 г., 342,50 лв.- законна лихва за забава от 30.06.2012 г. до 07.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на задължението. С
решението на съда е отхвърлен инцидентния установителен иск на С.Т.Г., ЕГН **********,***-ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, за установяване на това, че
между С.Т.Г. ***-ЕАД не съществува облигационно правоотношение по повод
доставка на топлинна енергия. С решението на съда е осъден С.Т.Г., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 150 лв., разноски в заповедното и
исковото производство.
Срещу
постановеното от СРС, 53 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника С.Т.Г., с
която се обжалва изцяло решението на съда. Въззивникът- ответник, моли съда обжалваното решение да бъде
отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, включително и в частта на
присъдените разноски.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.И.Генов, оспорва
подадената въззивна жалба, като неоснователна. Моли жалбата
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Третото лице – помагач - „Т.С.“-ЕООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София срещу ответника С.Т.Г., обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и за неоснователност на предявения от ответника
срещу ищеца инцидентен установителен иск. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата, подадена от ответника не са
изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят се е задоволил единствено да посочи общо, че
решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и че моли същото да
бъде отменено, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания,
относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, относими към
предмета на правния спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед
на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи
служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода
на спора на въззивника- ответник
не се следват разноски за настоящата инстанция. Искането
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение
на въззиваемата страна- ищец
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна- ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в
сила изменение на разпоредбата на чл.78,
ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която
настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт,
се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към
Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и
правна сложност на делото, с оглед на обстоятелството, че процесуалните
действия, извършени по делото се свеждат единствено до явяване в открито
съдебно заседание на процесуален представител на въззиваемата страна- ищец пред
настоящата въззивна инстанция, както и с оглед обстоятелството, че съдът е
ограничен до определените в Наредбата суми с оглед техния максимум, а не
минимум, дължимото от ответника в полза на ищеца възнаграждение за юрисконсулт,
следва да се определи от съда в размер на сумата от 50 лв. Поради изложеното,
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, въззивникът- ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна- ищец сумата от 50 лева - разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.05.2018 г., постановено по гр.дело № 62680/2015 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 53 с-в.
ОСЪЖДА С.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50 лв.
/ петдесет лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на„ Т.С.“-ЕООД,
гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.