№ 136
гр. Свищов, 13.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на първи септември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светослав Ив. И.
при участието на секретаря Таня Л. Луканова
като разгледа докладваното от Светослав Ив. И. Гражданско дело №
20224150100291 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на Г.К. И., ЕГН: **********, гр. С., ул.
******, съд съдебен адрес: гр. *****, бул. „*******, срещу „К.И.“ АД, ЕИК:
*********, гр. *******, *****, с която се иска да бъде обявена за нищожна
клаузата в чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
114592/05.05.2021 г. между страните на основание чл. 10а, чл. 19, ал. 4 ЗПК,
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 22 ЗПК и чл.143, ал. 1 ЗЗП; ищецът иска от съда и
на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде осъдено ответното дружество да му
заплати сумата от 230.50 лв. – недължимо платена сума въз основа на
нищожната клауза.
ПО УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК ЗА НИЩОЖНОСТ:
В исковата молба се твърди, че между ищецът като кредитополучател
и ответникът като кредитодател бил сключен Договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г., по силата на който сумата от 700 лв.
е била предоставена като главница на кредитополучателя при годишен
процент на разходите (ГПР) 49.70 % лихвен процент и 36 % при срок на
кредита от 11 месеца, като по силата на чл. 4 и чл. 4.1 ищецът следвало да
заплати такса „Гаранция“ в размер на 506.99 лв., разпределена на 11 месечни
вноски, всяка от които по 46.09 лв., платими ведно с главницата и лихвата.
Тези клаузи са били нищожни на основание чл. 10а, чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съображенията му за това според ищеца са следните:
1
Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузите били нищожни като противни
на морала, поради това че нарушавали принципа на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения; че предоставяли несправедливо
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата; че нарушавали
принципа за еквивалентност на насрещните престации по договора; че
злепоставяли интересите на кредитополучателя с цел извличане на лична
изгода за кредитодателя. По силата на чл. 143, т. 19 ЗЗП клаузите били
нищожни и тъй като сумата, която се претендирала въз основа на тях, била в
размер над ½ от главницата. По този начин се нарушавало отново принципа
на справедливостта в гражданския и търговския живот.
Според чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона,
била нищожна, т. е. противна на императивните правни норми. Това се
отнасяло и до чл. 4.1. Освен това чл. 4 и чл. 4.1 от процесния договор били
неравноправни по чл. 143, т. 5 ЗЗП, понеже създавали вземания за ответното
дружество, които били неоправдано високи. В гл. IV от ЗПК било уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. От всичко това следвало, че основната цел на
така уговорената клауза „такса гаранция“ била да доведе до неоснователно
обогатяване кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличение на
подлежаща за връщане сума, ведно с главницата и възнаградителната лихва.
Клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от договора противоречели и на чл. 19, ал. 4
и на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С тези клаузи се реализирала допълнителна печалба
към договорената възнаградителна лихва. Таксата „Гарант“ била противна на
чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО. Уговорките за такса „Гарант“
противоречели на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, затова, защото въпросната такса
„Гарант“ е предоставяла вземане на кредитодателя, което било по същество е
част от възнаграждението на предоставения заем. По този начин се
заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на всичко изложено ищецът иска съдът да прогласи за
нищожни клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и на
основание чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
В отговора на исковата молба „К.И.“ АД признава, че между него и
ищецът бил сключен договор за кредит, по силата на който ответното
дружество е предоставило сумата от 700 лв. на ищеца срещу задължение за
връщането, ведно с възнаградителна лихва за това и такса „Гарант“.
Дружество релевира довод, че исковете за прогласяване на нищожност на
процесните клаузи по договора били неоснователни, напротив, същите били
валидни, защото при воденето на преговори за сключването на договора
ищецът самостоятелно е избрал ответното дружество да ангажира банкова
2
гаранция с оглед обезпечаването на кредита, за която дължи такса „Гарант“.
Твърди се, че възнаграждението, дължимо от ищеца за тази такса, не би могло
да се включи към разходите за потребителския кредит. Всъщност то било
възнаграждение за услуга, която дружеството – гарант е извършило.
Процесните уговорки били сключени съобразно нормите на ЗПК, ЗПФУР,
освен това ищецът имал възможност да не сключи въобще договора, но
въпреки това го сключил.
По отношение на разноските ответното дружество твърди, че ищецът не
бил доказал надлежно плащането на адвокатско възнаграждение, поради
което такова не му се дължало. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски и моли
същите да бъдат редуцирани до минимум.
ПО ОСЪДИТЕЛНИЯ ИСК ЗА НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ:
При условията на евентуалност с исковата молба се предявява и втори
иск – ако бъде уважен установителният иск за нищожност на чл. 4 и чл. 4.1
от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. – Г. КР.
ИВ. иска да бъде осъдено „К.И.“ АД да му заплати сумата от 230.50 лв., която
представлявала платени по договора пет погасителни вноски за такса
„Гарант“, всяка от които в размер на 46.09 лв. (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), ведно
със законната лихва върху главницата от 05.05.2022 г. до окончателно й
изплащане (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Осъдителният иск се обосновава с това, че
предвид на нищожността на въпросните клаузи от договора между страните
(чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) платените пет суми от ищеца на ответното дружество
въз основа на тях били недължими, т. е. без правно основание, и следвало
дружество да бъде осъдено да ги върне на физическото лице, ведно със
законната лихва от 05.05.2022 г. върху капитала до окончателно му плащане.
Претендират се и разноски.
В отговора на исковата молба се заявява, че понеже главният иск за
установяване на нищожност на две клаузи от договора между страните бил
неоснователен, то неоснователен се явявал и евентуалният иск за осъждане на
дружество да плати на ищеца сумата от 230.50 лв., ведно със законната лихва
върху нея.
ПО НАСРЕЩНИЯ ОСЪДИТЕЛЕН ИСК ЗА РЕАЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ:
В срока за отговор на исковата молба, чл. 131, ал. 1 ГПК, „К.И.“ АД
предявява насрещен иск, чл. 211 ГПК, с който претендира Г. КР. ИВ. да бъде
осъден да му заплати на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1-2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: (а) 381.80 лв. – представляваща главница на
основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
3
114592/05.05.2021 г., ведно със законната лихва върху тази нея, считано от
10.06.2022 г. до окончателното й изплащане; (б) 125.73 лв. – договорна лихва
за периода от 05.11.2021 до 05.04.2022 г.; (в) 24.30 лв. –законна лихва за
забава за периода от 06.11.2021 г. до 07.06.2022 г.
Твърди се в насрещната искова молба, че Г. КР. ИВ. е кандидатствал
за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството
www.creditins.bg, при което му било отпуснат кредит в размер на 700 лв.
Договорът бил сключен по електронен път съгласно чл. 3, ал. 1 и чл. 2, ал. 1
ЗЕДЕУУ. По силата на договора Г. КР. ИВ. се е задължил да върне сумата от
1 437.94 лв. на единадесет месечни вноски, чиито падежи постъпват на пето
число на съответния месец, за периода от м. юни 2021 г. до м. септември 2022
г. Ответното дружество отстоява, че кредитополучателят е погасил пет
вноски, дължими за м. юни, юли, август, септември и октомври 2021 г. След
това преустановил плащането, макар и да бил канен от служителите на
дружеството да плати.
С оглед на изложеното „К.И.“ АД моли Свищовския районен съд да
постанови решение, с което да осъди Г. КР. ИВ. да плати остатъка от кредита,
описан по-горе, ведно със законната лихва върху капитала. Претендират се
разноски и се прави възражение за прекомерност на евентуалното искане за
разноски от страна на Г. КР. ИВ..
В отговора на насрещната искова молба Г. КР. ИВ. заявява, че ЗПК
въвежда императивни изисквания по повод формата и съдържанието на
сключените между потребител и търговец договори, нарушаването на които
води до тяхната нищожност. Такива се явяват изискванията на чл. 22, във вр.
с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 , т. 7-9 ЗПК,
според които договорът за потребителски кредит бил абсолютно
недействителен:
Първо, в процесния договор не били посочени приложимия лихвен
процент и условията за прилагането му, не било ясно дали при лихвения
процент, посочен в размер на 36 %, и ГПР, вписано като 49.70 %, били
фиксирани за целия период на кредита, или били променливи; не
съществувало яснота как точно се изчислява общия % на ГПР, защо се
различавал с 14 % от вземането за лихва; невъзможността на
кредитополучателят да разбере действителният размер на ГПР го поставил в
положение, противоречащо на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Второ, договорът бил нищожен на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради
това, че кредитодателят изисквал кредитополучателят да заплати такса
„Гарант“, която по същество представлявала ГПР. Не са били налице
основания да се приеме, че договорът е частично нищожен по смисъла на чл.
26, ал. 4 ЗЗД. Тъкмо обратното е било: следвало да се приложи разпоредбата
на чл. 22 ЗПК и съдът да прогласи договора за изцяло нищожен. В такъв
случай длъжникът бил обвързан да върне само чистата стойност на кредита, т.
4
е. главницата, която възлизала на сумата от 700 лв., като същият бил платил
пет вноски, които са в общ размер на 653.60 лв.
Релевира се довод и за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, която била в трикратен размер над законната лихва, следователно, тя
била противна на добрите нрави – чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.
Г.И. прави възражение за прихващане при условията на евентуалност –
ако съдът намери, че договорът е изцяло нищожен и длъжникът трябва да
върне само чистата му стойност, – И. заявява, че прихваща дълга си за
главница от 700 лв. с платените от него пет погасителни вноски от 653.60 лв.,
като двете вземания следва да се считат за погасени до размера на по-малкото
(чл. 104, ал. 2 ЗЗД).
В условията на евентуалност, ако, в случай че съдът намери, че Договор
за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. е действителен и че
Г. КР. ИВ. дължи главница и лихви по него, от една страна, и че Г.И. има
вземане от неоснователно обогатяване в размер на 230.50 лв., платени по
нищожни клаузи от договора за кредит, от друга страна, Г.И. заявява, че
двете вземания следва да се считат за погасени до размера на по-малкото (чл.
104, ал. 2 ЗЗД).
Прави се възражение за прекомерност на претендираните разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства,
посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията,
доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2-3 ГПК, Свищовският районен съд намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По фактите:
По делото като писмено доказателствено средство е приет Договор за
потребителски кредит „Екстра“, сключен от разстояние № 114592/05.05.2021
г. (л. 34 и сл.), по силата който търговецът „К.И.“ ООД, като
кредитодател/заемодател, се е задължил да предостави на потребителя Г. КР.
ИВ., като кредитополучател/заемополучател, сумата от 700 лв. (чл. 1.2 от
договора). Съгласно чл. 2.2 от договорът същият бил с краен срок до
04.04.2022 г. Заемодателят е предоставил заема срещу задължението на
заемополучателя да върне главницата (капитала), ведно с договорна
фиксирана лихва от 36 % лихва (чл. 3.1 от договора) и ГПР от 49.7 % (чл. 3.2
от договора).
Таксата „Гарант“ била уговорена в чл. 4 от договора:
„Кредитополучателят бил е избрал кредитодателят да ангажира дружество
гарант за гарантиране на връщане на вноските му по кредита, а което се е
съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант“, разсрочена към
месечните му вноски, съгласно приложения към настоящия договор
5
погасителен план.“ В чл. 4.1 от договора е посочено, че: „Дължимата вноска
включва главници, лихви и такса „Гарант“, като размерът им се определя от
размера на отпуснатия кредит, срок, за който е отпуснат, и лихвения процент,
по който е отпуснат, съгласно погасителен план – Приложение № 1,
неразделна част от настоящия договор.“
В погасителния план е посочено, че длъжникът трябвало да плати
единадесет месечни вноски, дължими на пето число на всеки месец, от м. юни
2021 до м. април 2022 г., от по 130.72 лв., от които: (а) главница от 63.63 лв.
до пълния размер от 700 лв., (б) лихва от 21 лв. до пълния размер от 231 лв.,
(в) такса „Гарант“ от 46.09 лв. до пълния размер от 506.94 лв. (видно от
Приложение № 1 към договора). Интегралната дължима сума по договора
възлиза на 1 437.94 лв.
Във вр. с таксата „Гарант“ по делото е приложен писмен договор от
25.10.2014 г. между „К.И.“ ООД и „Б.К.“ ООД (л. 42 и сл.), с който второто
дружество се е съгласило да гарантира вземанията на първото дружество
срещу потребители за отпуснати кредит (чл. 1, ал. 2 от същ. дог.) срещу
възнаграждение, което възлиза в размера на такса „Гарант“ по съотв. договор
с потребител (чл. 7 от същ. дог.).
Заемополучателят е получил главницата по договора за кредит чрез
разплащателна платформа ePay.bg (л. 28 от делото). Същият е направил пет
плащания по вноските към заемодателят, както следва: първо, на 02.06.2021
(л. 11) за 130.73 лв.; второ, на 02.07.2021 г. (л. 30) за 131 лв.; трето, на
04.08.2021 г. (л. 31) за 131 лв.; четвърто, на 01.09.2021 г. (л. 11) за 130.19 лв.;
пето, на 28.09.2021 г. (л. 33) за 131 лв. Всички плащания възлизат на общата
сума от 653.92 лв.
Всичко това по делото е безспорно между страните, а и се установява и
потвърждава от писмените доказателствени средства, които са приети и
приложени по делото. Така установената фактическа обстановка се отнася до
всички съединени искове за общо разглеждане в настоящия процес.
По правото:
ПО УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК ЗА НИЩОЖНОСТ:
Съдът намира, че е бил сезиран с установителен иск на Г. КР. ИВ., ЕГН:
**********, гр. С., ул. ******, срещу „К.И.“ АД, ЕИК: *********, гр.
*******, *****, с който се иска да бъде обявена за нищожна клаузата в чл. 4 и
чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г.
между страните на основание чл. 10а, чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП. За да е основателен така предявения иск,
ищецът следва да докаже, че между него и ответното дружество е бил
сключен въпросния договор за потребителски кредит, чиито чл. 4 и чл. 4.1 са
6
нищожни на релевираните от него основания. Ответното дружество е длъжно
да докаже обстоятелствата, на които основава своите възражения срещу иска.
Поради това че е длъжен да следи служебно за недействителността на
сделката (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) или отделни нейни клаузи (чл. 26, ал. 4 ЗЗД),
доколко са съобразени с императивните правни норми (арг. от чл. 411, ал. 2,
т. 3 ГПК), съдът не е обвързан с доводите на страните в тази насока. „Съдът е
длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци,
произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от
общоизвестни или служебно известни на съда факти. […] Порокът на
сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на
императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието
на сделката с правилото на закона.“ (ТР № 1/27.04.2022 г. тълк. д. № 1/2020 г.,
ОСГТК на ВКС).
Възнаграждението, което се дължи при договор за заем, не може да
бъде различно от това за (възнаградителна) лихва, т. е. срещу отпускането на
заема заемодателят получава само лихва, но не и друго възнаграждение за
същото нещо, било то наричано и „такса“ или „услуга“.
В конкретния случай, съобразно чл. 4 от договора, кредиторът изисква
заплащането на сума в размер от 506.94 лв. за такса „Гарант“. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага извода, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което
последният е прикрил, обозначавайки го като „такса“. Ярко впечатление
оставя и обстоятелството, че размерът на такса „Гарант“ е повече от
половината от чистата стойност на усвоения финансов ресурс:
предоставената сума на ответника е 700 лв., а таксата – 506.94 лв.
Самата клауза на чл. 4 от договора е изначално лишена от основание,
тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга; най-малкото по
делото няма данни, а никой от страните не твърди, че дружеството – гарант е
платило дълга на потребителя. Обезпечението по кредита, дадено от
дружеството „Б.К.“ ООД, съобразно сключения Договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г., е единствено и само в
полза на кредитора „К.И.“ АД. Същевременно, цялото възнаграждение се
поема от потребителя. Нещо повече, в случай че „Б.К.“ ООД изпълни и
погаси вземането на длъжника (потребителя), дружество има право на регрес
срещу него за платеното, в т. ч. и за такса „Гарант“ (чл. 4 от договора за
предоставяне на гаранция – л. 44 гръб).
При това следва, че, от една страна, срещу заплащането на „такса
Гарант“, която е в размер на 506.94 лв., потребител не е получил каквато и да
било услуга. От друга страна, кредиторът не включва т. нар. от него такса
„Гарант“ към разходите по кредита, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При формиране на ГПР по договора,
7
кредиторът е включил единствено договорната лихва в размер на 33%; в
случай че към ГПР по договора се включи и такса „Гарант“, то разходите се
увеличават с още 18.32% и в крайна сметка възлизат на общо 51.32 %. Ето
защо първоинстанционният съд намира, че уговорките в чл. 4 и чл. 4.1 от
договора са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, във вр. с чл.
21, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК: те представляват допълнителни условия към
договор за кредит, които по същността си явява допълнителни вземания за
лихва към договора за кредит, и то наред с допустимата от закона лихва.
Нещо повече. Поведението на кредитора е недобросъвестно, особено
предвид факта, че макар и стойността на „таксата“ да не се включва в ГПР по
договора, кредиторът разсрочва плащането й, като при формирането на всяка
анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за гаранция.
Изложеното следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, директивата е адресира
нелоялните търговски практики), защото заблуждава (или е възможно да
заблуди) средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква (или е възможно да го подтикне) да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. В този смисъл клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от
договора са нищожни и на основание чл. 24 ЗПК, във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 19
ЗЗП, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от
договора обаче не са индивидуално уговорени, както се твърди от ответното
дружество, защото потребителят не е могъл да повлияе върху съдържанието
им. Тъкмо обратното е. Тези уговорки са били „типови“, т. е. изготвени
предварително от търговеца. (Вж. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.) Действително
потребителят е могъл да избере (единствено) свободно, дали да сключи
процесния договор, или пък не. Но това обстоятелство не може да направи
въпросните клаузи валидни, т. е. индивидуално уговорени. Напротив, понеже
при тях потребителят е имал единствената опция да ги приеме или не, респ.
да сключи или не договора, тези клаузи не са били индивидуално уговорени, а
отнапред съставени едностранно от търговеца и като такива и предвид
съдържанието, те се явяват противни на императивните правни норми. (В
този смисъл доводът на ответното дружество срещу иска се явява
неоснователен.)
С оглед на изложеното СвРС намира, че клаузата на чл. 4 и чл. 4.1 от
Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. между
„К.И.“ АД и Г. КР. ИВ. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД,
във вр. с чл. 21, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като по същността си се явяват
допълнителни условия към договор за кредит, които по своето естество
представляват допълнителни вземания за лихва към договора за кредит, и то
над допустимата от закона лихва; при това тези условия тези уговорки са
8
противни на императивните правни норми и като такива не произвеждат
действие; респ. те не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, поради това че кредиторът не е
включил таксата „Гарант“ в ГПР, а при формирането на всяка анюитетната
вноска е добавил и част от дължимата сума за гаранция. При това
предявеният установителен иск на ищеца срещу ответника се явява
основателен и следва да бъде уважен.
ПО ОСЪДИТЕЛНИЯ ЗА НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ:
СвРС намира, че е бил сезиран с иск на Г. КР. ИВ., ЕГН: **********, гр.
С., ул. ******, срещу „К.И.с“ АД, ЕИК: *********, гр. *******, *****, с
който се иска при условията на евентуалност – ако съдът приеме, че чл. 4 и
чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г.
между страните са нищожни, – да осъди ответното дружество да плати на
ищеца сумата от 230.50 лв., представляваща сбор от платени пет такси
„Гарант“ от по 46.09 лв. въз основа на нищожните клаузи, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 05.05.2022
г. до окончателното й плащане – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответното дружество
оспорва иска, като релевира доводът, че щом главният иск за обявяване на
нищожност на процесните клаузи по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД е бил
неоснователен, то такъв се явявал и евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът носи доказателствената тежест, за да докаже, че е извършил
плащане в размер на сумата 230.50 лева в полза на ответника. Ответникът
носи доказателствената тежест, за да установи основанието, т. е. правното
отношение, по силата на което е получил плащането и има право да го
задържи.
По делото е безспорно, а и това се доказва от писмените
доказателствени средства по делото, че ищецът е платил пет такси „Гарант“
на дружество в размер на 46.09 лв., както следва: първо, на 02.06.2021 (л. 11)
за 130.73 лв., от които за такса „Гарант“ 46.09 лв.; второ, на 02.07.2021 г. (л.
30) за 131 лв., от които за такса „Гарант“ 46.09 лв.; трето, на 04.08.2021 г. (л.
31) за 131 лв., от които за такса „Гарант“ 46.09 лв.; четвърто, на 01.09.2021 г.
(л. 11) за 130.19 лв., от които за такса „Гарант“ 46.09 лв.; пето, на 28.09.2021
г. (л. 33) за 131 лв., от които за такса „Гарант“ 46.09 лв. Всички плащания за
такса „Гарант“ възлизат на 230.50 лв. Понеже съдът прие, че тези уговорките,
на които се основават плащанията на таксите, са нищожни: чл. 26, ал. 1, пр. 1
и ал. 4 ЗЗД; то плащането на сумите от ищеца за тях е без правно
основание: чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Следователно „К.И.с“ АД трябва да бъде осъдено да плати на Г. КР. ИВ.
сумата от 230.45 лв. като платена без правно основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД), поради нищожност на чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски
9
кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. между страните, ведно с мораторната
законна лихва върху главницата, която се дължи от деня на поканата (чл. 84,
ал. 2, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД); в случа това ще рече – от датата на исковата
молба, която има характер на покана – 05.05.2022 г., до окончателното
изплащане на главницата. За разликата над сума от 230.45 лв. до пълния
претендиран размер от 230.50 лв. искът се явява неоснователен и недоказан,
поради което следва да бъде отхвърлен, тъй като сборът от пет вноски по
46.09 лв. възлиза на 230.45 лв., а не 230.50 лв., както твърди ищецът.
ПО НАСРЕЩНИЯ ОСЪДИТЕЛЕН ИСК ЗА РЕАЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ:
Районният съд приема, че е бил сезиран с насрещен осъдителен иск на
„К.И.с“ АД, с който се претендира Г. КР. ИВ. да бъде осъден да заплати на
търговското дружество въз основа на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1-2 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: (а) 381.80 лв. – представляваща главница на
основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
114592/05.05.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.06.2022 г. до окончателното й изплащане; (б) 125.73 лв. – договорна лихва
за периода от 05.11.2021 до 05.04.2022 г.; (в) 24.30 лв. – законна лихва за
забава за периода 06.11.2021 г. – 07.06.2022 г.
За да е основателен така предявеният насрещен иск, ищецът „К.И.с“ АД
носи доказателствената тежест, за да установи, че (1) между него и Г. КР. ИВ.
е било постигнато съгласие „К.И.с“ АД да предостави заем на Г. КР. ИВ. за
сумата от 700 лв. срещу задължение да върне тази сума, ведно с
възнаградителна лихва; че (2) главницата е била платена на Г.И.; че (3)
вземането е станало изискуемо.
Ответникът Г. КР. ИВ. от своя страна следва да докаже всички
обстоятелства, въз основа на които твърди, че договорът е изцяло нищожен.
От друга страна, Г.И. носи доказателствена тежест, за да докаже, че в негова
полза съществува вземанията, с които прави възражения за прихващане – чл.
104, ал. 2 ЗЗД: (1) при условие на евентуалност, че съдът приеме, че целият
договор е нищожен и длъжникът трябва да върне само чистата му стойност,
ответникът следва да докаже вземането си в размер на 653.60 лв., за което
твърди, че е платено от него в полза на дружеството без основание по
нищожния договор чрез пет месечни вноски за погасяване на кредита – чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; или (2) отново при условия на евентуалност, но ако съдът
приеме, че само чл. 4 и чл. 4.1 от договора за нищожни, ответникът трябва да
докаже вземането си по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в размер на 230.50 лв., което
отстоява, че съществува в негова полза, затова че е плати пет такси „Гарант“,
които са нищожни, т. е. без основание за това.
По делото несъмнено установено, като, от една страна, всичко това е
безспорно, а, от друга страна, то се потвърждава от писмените
10
доказателствени средства (всичките обсъдени по-горе при изясняване на
делото от фактическа страна), а именно, че: Между страните е било
постигнато съгласие за сключване на Договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 114592/05.05.2021 г., като „К.И.с“ АД е бил кредитодател, а Г.И.
– кредитополучател. Те са се уговорили, че заемополучателят ще върне заема
на единадесет месечни вноски, дължими на пето число на всеки месец, от м.
юни 2021 до м. април 2022 г., от по 130.72 лв., от които: (а) главница от 63.63
лв. до пълния размер от 700 лв., (б) лихва от 21 лв. до пълния размер от 231
лв., (в) такса „Гарант“ от 46.09 лв. до пълния размер от 506.94 лв. (видно от
Приложение № 1 към договора). Интегралната дължима сума по договора
възлизала на 1 437.94 лв. Изискуемостта на всяка вноска към момента на
приключване на съдебното дирене – 01.09.2022 г., е била настъпила –
06.04.2022 г. (арг. от чл. 235, ал. 3, във вр. с чл. 439, ал. 2 ГПК). Г.И. е плати
пет вноски по кредита: първа, на 02.06.2021 за 130.73 лв.; втора, на 02.07.2021
г. за 131 лв., трета, на 04.08.2021 за 131 лв., четвърта, на 01.09.2021 г. за
130.19 лв., пета, на 28.09.2021 г. за 131 лв. Всички плащания възлизат на
общата сума от 653.92 лв., от които сумата от 230.45 лв. е била недължимо
платена, тъй като уговорената такса „Гарант“ в чл. 4 и чл. 4.1 от договора е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и И. има вземане за тази сума
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
С оглед на изложеното съдът намира, че Г.И. дължи на „К.И.с“ АД
следните суми от процесния договор за кредит: (1) 318.50 лв. – главница (чл.
79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД), (2) 125.73 лв. – възнаградителна лихва
(чл. 240, ал. 2 ЗЗД), (3) 24.30 лв. – законна мораторна лихва върху главницата
от 06.05.2021 г. до 07.06.2022 г., както и законна мораторна лихва от датата на
исковата молба – 10.06.2022 г., до окончателното й изплащане (чл. 86, ал. 1
ЗЗД). Същевременно съдът счита, че в полза на длъжника Г.И. съществува
вземане в размер на 230.45 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с което
той прави основателно възражение за прихващане, за да се погасят двете
вземания до размера на по-малкото (чл. 104, ал. 2 ЗЗД). При това съдът счита,
че понеже длъжникът не е заявил кой дълг погасява с възражението си за
прихващане на вземането си за 230.45 лв., то на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД, на
първо място, следва да се погасят изцяло вземанията за възнаградителна и
мораторна лихва на „К.И.с“ АД в размер съотв. на 125.73 лв. и 24.30 лв., или
общо на 150.03 лв., и, на второ място, да се направи прихващане с остатъка от
вземането на И. за 80.42 лв., като частично се погаси вземането за главница на
търговското дружество в размер на 318.50 лв. до размера на по-малкото
вземане, а именно – до сумата от 238.08 лв. Съображенията за това са, че
кредиторът не бива да се лишава от едно лихвоносно вземане, като се погаси
първо то, а след това вземането му за лихва. (Вж. и т. 1 от ТР № 3/27.03.2019
г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС.)
Водим от горното, СвРС намира, че предявеният осъдителен иск на Г.И.
срещу „К.И.с“ АД за сумата от 230.50 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, тъй като с това
11
вземане се прави изявление за прихваща пред съда по чл. 104, ал. 2 ЗЗД срещу
вземането на „К.И.с“ АД към Г.И., както следва: изцяло за 125.73 лв. за
възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД; изцяло за 24.30 лв. за мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; частично до сумата от 238.08 лв. за вземането по
чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за главница от 318.50 лв. (до размера
на по-малкото вземане от 80.42 лв.). От всичко това следва, че предявеният
насрещен иск за реално изпълнение на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1-2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „К.И.с“ АД срещу Г.И. се явява частично
неоснователен: неоснователни са претенциите му за договорна лихва за
периода от 05.11.2021 до 05.04.2022 г. в размер на 125.73 лв. и за законна
лихва за забава за периода 06.11.2021 г. – 07.06.2022 г. в размер на 24.30 лв. с
оглед изявлението на Г.И. за прихващане (чл. 104, ал. 2 ЗЗД); основателна е
обаче претенцията на „К.И.с“ ООД за главницата за сумата до 238.08 лв.,
като за горницата над тази сума до пълния претендиран размер от 318.50 лв.
искът е неоснователен, понеже бе извършено частично прихващане от Г.И.;
последната сума за главница от 238.08 лв. И. дължи ведно със законната
лихва от датата насрещния иск: 10.06.2022 г., до окончателното й плащане.
По оплакванията на Г.И. СвРС намира следното:
Неоснователен е доводът му, че договорът бил изцяло нищожен, поради
което съдът трябвало да осъди длъжника да плати само чистата стойност на
кредита (чл. 23 ЗПК), поради това че: От една страна, по делото не установява
да не са били спазени изискванията чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК при сключването на процесния договор,
каквито бланкетни доводи се навеждат. От друга страна, недействителността
на чл. 4 и чл. 4.1 от договора е частична и като такава тя не влече
недействителност на целия договор, тъй като страните биха сключили
договора, въпреки нищожността на тези клаузи (вж. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, срвн. и
чл. 23 ЗПК). В тази връзка несъстоятелно е и твърдението, че не бил ясен
какъв бил лихвеният процент на по кредита – фиксиран или променлив, което
отново се твърди, че било основание съдът да обяви за нищожен целия
договор за кредит (чл. 23 ЗПК). Това е така, защото в чл. 3.1 от договора ясно
е уточнено, че лихвеният процент е 36%, а и от тълкуването на волята на
страните (чл. 20 ЗЗД) е съвършено ясно, че този процент е твърд и се отнася
до целия период на договора; последното е видно и от погасителния план към
него (вж. чл. 20 ЗЗД).
Всъщност действителният лихвен процент на кредитът дори е по-малък
– главницата е 700 лв., а начислената лихва за целия период – 231 лв.,
следователно лихвата се равнява не на 33%, но на 33%. Тази грешка, която е в
полза на потребителя, подлежи на преизчисление, без да бъде основание за
унищожаване на договора: чл. 27, ал. 2 ЗЗД. Същевременно неприемлив е и
доводът на Г.И., че уговорката за лихва е нищожна, тъй като била в
разногласие с морала в българското общество – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Това
12
било така, защото съгласно практиката на ВКС договорна лихва, която
надвишава трикратно размера на законна лихва (чл. 10, ал. 2 ЗЗД), била
противна на добрите нрави (вж. напр. р. № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., ІІ г. о. и др. в този смисъл). Работата е там, че, наистина, според
ПМС № 426/18.12.2014 г. законната лихва възлиза на 10%, а уговорената по
договора лихва е 33%, но не би могло да се приеме, че превишаването на едва
с три на сто трикратния размер на законна лихва би довело до нищожност на
цялата уговорена лихва. Противното би било неоправдано накърняване на
принципа за автономията на волята на страните от съда (чл. 9 ЗЗД);
неоправдана защита на неизправния длъжник за сметка на кредитора, който е
изпълнил своето задължение да предостави главница в заем срещу лихва;
изменение на договора от съда по негово усмотрение: превръщането му от
възмезден в безвъзмезден (вж. чл. 240, ал. 2 ЗЗД), и т. н. – все неща, които
нашият правен порядък не допуска.
С оглед на изложеното по-горе съдът намира, че направеното
възражение за прихващане условие на евентуалност – доколкото съдът
приеме, че целият договор е нищожен и длъжникът трябва да върне само
чистата му стойност – същото се явява неоснователно, тъй като по делото не
се установи целият договор за кредит да е нищожен на основание чл. 23 ЗПК,
респ. че в полза на Г.И. съществува вземане в размер на 653.60 лв. от
неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради плащане по
„нищожния“ договор на пет месечни вноски за погасяване на кредита.
По разноските:
С оглед на това че първият иск за установяване на частична
недействителност на договор е основателен, а вторият иск за плащане на
сума, получена от ответното дружество без основание, е отхвърлен не защото
вземането не съществува и не поради това, че ответното дружество не е дало
основание за предявяването му, а предвид на обстоятелството че с това
вземане от неоснователно обогатяване е направено възражение за прихващане
пред съда, СвРС счита, че право на разноски по тези искове има ищецът по
арг. от общия разум, вложен от законодателя в чл. 78, ал. 1-3 ГПК, във вр. с
чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Ето защо „К.И.с“ АД трябва да плати разноски както
на Г. КР. ИВ. в размер на 50 лв. за държавна такса, така и на адв. М.В. М. за
адвокатско възнаграждение по установителния иск – 600 лв. (чл. 38, ал. 2, във
вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдвС), а по
осъдителният иск на адв. М. – 300 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 1 от същ. наредба). Съдът
присъди направените разноски с оглед на минималните размери за това,
установени в наредбата на ВАдвС, поради което е безпредметно да се
произнася по искането на търговското дружество за прекомерност на
разноските. Същевременно разноските няма как да бъдат доказани надлежно,
защото те се присъждат от съда на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 36, ал.
13
2 ЗАдв, при което доводът, че разноските не били надлежно доказани на
„К.И.с“ АД, е неприемлив.
На същото основание, по аналогия на закона (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА)
относно правилата за присъждане на разноски (чл. 78, ал. 1-3 ГПК), право на
разноски по насрещния иск има ответното дружество, макар че искът му е бил
частично отхвърлен поради възражение за прихващане, направено пред съд.
Дружество има право на разноски спрямо физическото лице за 25 лв. за
държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение (чл. 7, ал. 2, т. 1 от
същ. наредба на ВАдвС). Възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, платено от „К.И.с“ АД, което е направил Г.И., е основателно
и съдът намери, че присъдените разноски следва да са минималните по
наредбата – в размер на 300 лв.; за разликата над тази сума до пълния
претендиран размер от 400 лв. претенцията на търговското дружество е
неоснователна.
Съдът намира, че вземанията за разноски на страните – 50 лв. на
физическото лице и 325 лв. на търговското дружество – след погасяването им
до размера на по-малкото са в такъв размер, че търговското дружество има
вземане срещу физическото лице за сумата от 275 лв. за разноски
Мотивиран от гореизложеното, Свищовският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожни клаузите на чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. между „К.И.с“ АД,
, ЕИК: *********, гр. *******, *****, и Г. КР. ИВ. , ЕГН: **********, гр. С.,
ул. ******, съд съдебен адрес: гр. *****, бул. „*******, като противни на
императивните правни норми – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, във вр. с чл. 21,
ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск на Г. КР. ИВ., с който иска „К.И.с“ АД да
бъде осъдено да му плати на сумата от 230 (двеста и тридесет) лева и 50 ст. ,
представляваща сбор от пет плащания на 02.06.2021 г., на 02.07.2021 г., на
04.08.2021 г., на 01.09.2021 г., на 28.09.2021 г. без правно основание на такса
„Гарант“ от по 46 (четиридесет и шест) лева и 9 ст. всяко, която такса е била
уговорена с нищожни клаузи – чл. 4 и чл. 4.1 от Договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021 г. между страните, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Г. КР. ИВ. да заплати на „К.И.с“ АД сумата от 238 (двеста
тридесет и осем) лева и 8 ст., представляваща изискуема и неплатена
главница от Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 114592/05.05.2021
г., ведно със законната лихва от 10.06.2022 г. до окончателното й изплащане;
като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за разликата над тази сума до пълния
14
претендиран размер 381 (триста осемдесет и един) лева и 80 ст. , както и за
сумата от 125 (сто двадесет и пет) лева и 73 ст. , представляваща
възнаградителна лихва от същия договор и сумата от 24 (двадесет и четири)
лева и 30 ст., представляваща мораторна лихва за периода от 06.11.2021 г. до
07.06.2022 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Г. КР. ИВ. да плати на „К.И.с“ АД сумата от 275 (двеста
седемдесет и пет) лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА „К.И.с“ АД да плати на адв. М.В. М., *****ска адвокатска
колегия, персонален номер: **********, гр. *****, бул. „*******, сумата от
900 (деветстотин) лева за процесуално представителство по чл. 38, ал. 2
ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд
в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
15