№ 130
гр. Враца, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Ив. Маркова
Членове:Христо Н. Христов
Катя Н. Гердова
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело №
20251400500109 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното дело е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№ 7188/10.12.2024г. от
А. К. К. с ЕГН **********, чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.", БУЛСТАТ № ***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на СГС, с адрес на упражняване
на дейността: ***, представлявано от Д. М. М. - Управител ПРОТИВ Решение №
308/27.11.2024г. постановено по гр.дело № 436/2023г. по описа на РС-Бяла Слатина, В
ЧАСТТА, с която съдът уважил иска за дължимите суми над чистата главница, като
неправилно и незаконосъобразно и желае неговата отмяна.
Въз основа на въззивната жалба било образувано ВГД № 22/2025г. по описа на ОС-
Враца, което въззивния състав с Определение № 19/16.01.2025г. прекратил и върнал делото
на Районен съд-Бяла Слатина за допълнително администриране на въззивната жалба на А.
К. К. с ЕГН ********** от ***, чрез пълномощника й Еднолично Адвокатско дружество „Д.
М.“ ЕИК ***, фирмено дело № 24/2021г. по описа на СГС представлявано от адв.Д. М. от
САК с адрес за призовки и съобщения *** - даване и изпълнения на указания до
жалбоподателя посочени в мотивите на въззивното определение.
След връщането на делото в ОС-Враца е образувано в.гр.д.№ 109/2025 г. по описа на
същия съд, като въззивния състав извършил нова проверка, при която констатирал, че пред
първостепенния съд с молба вх.№ 600/28.01.2025г. ответницата А. К. К., чрез пълномощника
си адв. М. посочила, че дължи чистата главница от 1500,00 лв. по отпуснатия кредит, от
която заплатила 209,81 лв. и иска е основателен за сумата 1290,19 лв. Предмет на
обжалване е решението на първоинстанционноия съд за разликата над 1290,19 лв. до 1762,
93 лв.
1
С разпореждане № 102/17.03.2025г. съдът оставил без движение въззивната жалба и
дал указания на въззивницата А. К. К., чрез пълномощника й адв.М. да представи оригинал
или заверено копие от адвокатското пълномощно и договор за правна защита и съдействие
по реда на чл.183 от ГПК, както и платежен документ, удостоверяващ довнасяне на
държавна такса по сметка на Окръжен съд-Враца в размер на 50,00 лв. в едноседмичен срок
от уведомяването.
С молба вх.№ 3190/24.04.2025г. въззивницата А. К. К., чрез пълномощника си адв.М. е
представила платежно нареждане за внесена държавна такса по сметка на ОС-Враца в общ
размер на 50,00 лв. и пълномощно на адв. М. удостоверяващ представителната му власт
пред ОС-Враца по настоящето ВГД № 109/2025г. по описа на ВрОС.
С първоинстанцинното решение № 308/27.11.2024г. постановено по гр.дело №
436/2023г. по описа на РС-Бяла Слатина, съдът на основание чл.422 от ГПК чл.415 от ГПК
вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД признал за установено по отношение на А. К. К.,
ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес *** и „ ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, рег. №***,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от А. Ч. Д. и Н. Г. С. –
изп.директори на дружеството, че съществува вземане на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД от А. К.
К. в размер на 1762.93 лв. /хиляда седемстотин шейсет и два лева и 93 стотинки/,
представляващо задължение на заемател за връщане на отпусната парична сума по договор
за потребителски кредит от 16.03.2022 г., от които: сума в размер на 1494,03 лева – главница,
договорна лихва за периода от 05.05.2022г. до 30.09.2022г. в размер на 232.41 лева,
обезщетение за забава в размер на 36.49 лева, за периода от 05.05.2022г. до 10.11.2022г,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.11.2022 г., до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 801/23.12.2022 г. по ч.гр.д. № 1556/2022 г. по
описа на Районен съд – Бяла Слатина.
Присъдил на разноски.
Въззивника счита, че първоинстанционното решение е изцяло неправилно и
незаконосъобразно по следните съображения:
Договора за паричен заем е недействителен поради факта, че съдържа неравноправна
клауза за ГЛП по кредита, която е нищожна.
Цитира Тълкувателно Решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, с оглед на което съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона и на добрите нрави, като прави разяснения какво означават
добрите нрави. Цитира съдебна практика на ВКС.
Сочи, че размерът на законната лихва е бил 10,00 %, т.е. уговореният в договора за
кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири пъти законната лихва, като
отново цитира съдебна практика на ВКС в тази връцка.
Въззивника навежда доводи, че при договарянето били нарушени разпоредбите на
чл.24 от ЗПК, като по аргумент от противното на чл.146, ал.5 от ЗЗП вр. чл.430, ал.2 от ТЗ
процесния договор е недействителен. Съобразявайки нормата на чл. 23 от ЗПК при визираща
недействителността на потребителски кредит, се връща само чистата стойност на кредита
от потребителя, но същият не дължи лихви или други разходи по кредита. Предвид на това
РС-Б.Слатина следвало да формира отхвърлителен диспозитив.
Моли съдът да се произнесе с решение, с което да отмени решение № 308/27.11.2024г.
2
постановено по гр.дело № 436/2023г. по описа на РС-Бяла Слатина в обжалваните части и да
му се присъдят направените по делото разноски и за двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор с вх.№ 36/06.01.2025г.
„ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от А. Ч. Д. и Н. Г. С. – изп.директори на дружеството, чрез юрисконсулт М.
Н., с който оспорва жалбата и счита, че първоинстанционното решение е правилно
законосъобразно.
В отговора се излагат доводи за неоснователност на твърдението във въззивната жалба,
че уговорката за договорна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Счита, че цитираната от въззивницата
съдебна практика не е съобразена с актуалните разпоредби на Закона за потребителския
кредит и по конкретно с установения в него максимален размер на ГПР. Пред първата
инстанция е прието заключението на ССчЕ, според което ищецът „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД е
изправна страна по процесния договор и същият е изпълнил задължението си да предостави
заемните средства на ответницата. Експерта посочил, че непогасеното задължение на
ответницата към ищеца „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД съвпада с претенцията от исковата молба и
посочил движението на кредита в детайли.
Сочи, че след изменението на ЗПК от 23.07.2014 г., в § 6 от закона е предвидено, че в
чл. 19 от ЗПК се добавят нови алинеи 4 и 5, съгласно които ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на РБ, и клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни. С посочените промени и въвеждане на таван на ГПР (в петкратен размер на
законната лихва по просрочени вземания), наведените от въззивницата съображения, че
трикратен размер на възнаградителната лихва (която е един от елементите на ГПР)
противоречи на добрите нрави е неоснователен. В случая ГПР по процесния договор не
надвишава законовия лимит от 50 процента. Цитира съдебна практика на ВКС.
Сочи, че в случая в съответствие с горецитираните законови разпоредби страните са
договорили годишен процент на разходите по кредита - 46,88 %. Годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е определен с Постановление № 426 на
Министерски съвет от 18.12.2014 г., обн. ДВ, бр. 106 /23.12.2014 г., съобразно което същият е
в размер на основния лихвен процент на Българска народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. Следователно посочения
в договора ГПР в размер на 46,88 %, не надвишава тези гранични 50 %, поради което
същият не противоречи на регламентираното в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивно изискване и не
е недействителен.
Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди
изцяло първоинстанционното решение, като му се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение за настоящата инстанция в минимален размер.
С отговора на въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят
доказателствени искания.
В съдебно заседание, въззивницата А. К. редовно призована, не се явява и не изпраща
процесуален представител. Депозирана е молба от нейния процесуален представил, с която
сочи, че поради служебна ангажираност не може да се яви в насроченото открито съдебно
заседание. Поддържа въззивната жалба и желае отмяна на първоинстанционното решение в
3
обжалваните части. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
В съдебно заседание въззиваемата страна „ТИ БИ АЙ БАНК, ЕАД редовно призована,
не изпраща представител. Депозирана е молба от юрисконсулт М.Н., с която желае делото да
се разгледа в негово отсъствие. Поддържа отговора на въззивната жалба и желае
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на 100,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение .
Прави възражение по чл.78,ал.5 от ГПК на процесуалния представител на
въззивницата.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна
в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за
разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата
молба на ищеца.
Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, с
което се иска да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК
против А. К. К. с ЕГН ********** от *** за следните суми: 1494,03 лева, представляваща
неплатена главница по договор за потребителски кредит № *** от 16.03.2022г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението до изплащане на вземането; 232.41
лева, представляваща договорна лихва за периода от 05.05.2022г. до 30.09.2022г., 36,49 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 05.05.2022г. до 10.11.2022г.
Образувано е ч.гр.д.№ 1556/2022г. по описа на РС- Бяла Слатина (след изпращането му
по подсъдност от РС-Ивайловград) по което за горепосочените суми, както и за заплатените
от заявителя държавна такса от 35,26 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 150,00 лв., е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
от ГПК, № 801/23.12.2022г., на която е допуснато незабавно изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника А. К. К. е постъпило възражение против
издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е предявил
установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 16.03.2022г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № ***, който се усвоявал на каса в офис на „ИЗИ ПЕЙ“ АД, считано
от деня на изтеглените средства на съответната каса с издаване на документ за извършената
операция. Общото задължение възлизало на 2389,24лв., която сума била разсрочена на 29
погасителни вноски, от които: 28 вноски в размер на 82,38лв. и една, последна в размер на
82,60лв.
Уговорения годишен лихвен процент (ГЛП) бил в размер на 41,07%, а годишния
процент на разходите (ГПР) бил 46,88%. Общата сума която К. следвало върне на кредитора
4
е 2389,24 лв.
Според изложеното в исковата молба ответницата К. била преустановила плащанията
по договора от 05.05.2022г. за повече от три месечни вноски, съгласно погасителния план, а
именно вноски с падежи: 05.05.2022г.,05.06.2022г., 05.07.2022г. Поради това, че останалите
вноски не били погасени, заявителят е обявил кредита за предсрочно изискуем и уведомил
ответницата за обявената предсрочна изискуемост, видно от приложената обратна разписка,
която е получена на 30.09.2022г.
В исковата молба се твърди, че към момента на подаване на заявлението, ответницата
продължава да дължи исковите суми.
Претендира заплащане на разноски направени в заповедното и исковото производство.
Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, чрез работодател, но същата не
е депозирала писмен отговор в законоустановения срок по чл. 131 ГПК.
Ответницата, чрез пълномощника си адвокат М. с писмено становище депозирано за
първото по делото съдебно заседание, сочи, че исковите претенции са неоснователни. Счита
на първо място, че процесния договор е недействителен, поради противоречие със ЗПК, като
прави възражение за нищожност на целия договор.
На второ място прави възражение за нищожност на клаузата за ГЛП, възлизаща над
40%, поради накърняване на добрите нрави. Навежда доводи, че към датата на сключване на
договора за потребителски кредит/16.03.2022г./ основния лихвен процент в Р.България е бил
0,00% от което следва, че размера на законната лихва е бил 10,00%, т.е. ГЛП надвишава
повече от четири пъти законната лихва. Цитира практика на ВКС. Сочи, че при нищожен
договор, ответницата дължи връщане само на чистата главница.
Счита се, че предявения иск е основателен за сумата от 1290.19 лева, представляваща
разликата до размера на неизплатената главница.
Претендират се разноски по реда на чл.38 ЗА, както и се въвежда възражение за
прекомерност на претендирания хонорар от ищеца.
При така подадената искова молба в производството пред районния съд са събрани
писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, като въз основа на
тези доказателства предявените установителни искове са били уважени.
За да постанови решението си районният съд е приел, че сключения между страните
договор за потребителски кредит № *** е действителен и не съдържа неравноправни клаузи.
От ССчЕ се установило, че по договора е извършено плащане в общ размер на 57,31 лева
(на 24.06.2022г. – 7.31 лева и на 19.09.2022г. - 50.00 лева). Ответницата не изпълнила
основното си задължение като кредитополучател – да плаща уговорените месечни
погасителни вноски, поради което първостепенния съд извод извод за дължимост на всички
суми претендирани с исковата молба.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във връзка с
изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав прави следните изводи:
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца („ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД) е да докаже учреденото по негова инициатива заповедно производство по реда
на чл. 417 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за изпълнение; спазване на срока по чл.
415, ал. 1 от ГПК; качеството си на кредитор спрямо ответника (А. К. К.), че искът е
предявен в едномесечния преклузивен срок; да установи и възникването в негова полза на
изискуемо вземане, за което е издадена заповедта, т.е. да докаже, че между страните е налице
валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор, по който ищецът е
5
изправна страна и по силата на който за ответникът е възникнало задължение да заплати
сумите, предмет на исковете в претендирания размер; да бъде установено и поставянето в
забава на ответника, както и претенцията за обезщетение за забава по размер.
Съответно в тежест на ответника (А. К. К.) е да докаже точно изпълнение на
договорните си задължения, вкл. наведени от нея положителни правоизключващи и
правопогасяващи възражения по исковете, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици.
Безспорно е по делото, че е сключен договор за потребителски кредит № *** от
16.03.2022г. сключен между А. К. К. с ЕГН ********** от *** и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, по
силата на който последния в качеството му на кредитор/ищец в първоинстанционното
производство/ се задължил да предостави на ищцата кредит в размер на 1500,00 лв., а тя се
е задължила да му го върне с уговорените възнаградителни лихви. В чл.10 от договора е
определен общия размер на кредита от 2389,24 лева, включващ отпуснатата сума от 1500,00
лева и възнаградителна лихва в общ размер от 889,24 лева, видно от погасителния план.
Общия размер на кредита и договорената лихва ищцата приела да върне на 28 равни
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 82,38 лева и последва 29 вноска в размер на
82,60 лв. с падежи, посочени в чл. 11.2 от погасителния план на договора, първата от които
платима на 05.05.2022 г., а последната – на 05.09.2024 г. ГПР е в размер на 46,88%, а
лихвеният процент е в размер на 41,07%.
Безспорно е по делото, че А. К. е уведомена за предсрочна изискуемост на кредита,
видно от получена обратна разписка на 30.09.2022г.
По делото няма спор също така, че банката ищец има качеството на кредитор по
смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а ответника има качеството на потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият въззивен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна
регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в
ЗЗП.
Ответницата е физическо лице, за което няма данни при сключването на договора да е
действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско
дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити,
следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец",
според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Поради това в настоящото
производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съдът служебно
да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. Съгласно
приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите,
а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за съответствието на
сключения между страните договор за потребителски кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1,
т.9 и т.10 ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема изцяло изложените в обжалваното решение доводи
6
относно клаузата с която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,07 %. Клаузата
не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, или като неравноправна.
Свободата на договаряне на страните не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД,
поради което не съществува законова пречка страните да се споразумеят за възнаградителна
лихва над размера на законната лихва. С ПМС № 72/8.04.1994 г. се определя размера на
законната лихва, но не и максималният размер на договорната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД,
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Възнаградителната(договорната) лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции,
предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент,
законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на
ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва,
ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на
ГПР. В случая е необходимо да се отчете, че договора за потребителски кредит е
необезпечен и е предоставен от банката за срок от 29 месеца. В чл. 9.1 - чл. 9.3 на договора
са посочени конкретният лихвен процент по кредита, който е 41,07 %, както и условията за
прилагането му - "лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината,
като за ден се изчислява като 1/360 част от лихвения процент". Уговореният фиксиран
размер на годишния лихвен процент от 41,07 % не надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4
ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва
и възнаградителната лихва, поради което клаузата за възнаградителната лихва е
действителна и като такава обвързва страните.
Процесният договор за кредит е сключен на 16.03.2022г., т.е. след изменението на чл.19
ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия
е приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата на
сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при
основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет процентни пункта отгоре.
/Постановление № 426/18.12.2014 г. на МС за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения, в сила от 01.01.2015г /. В случая, определеният в договора
размер на ГПР от 46,88 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва, а
договореният лихвен процент е 41,07 %. Следователно клаузата за възнаградитерлна лихва
не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
В чл. 10 на договора са посочени ГПР – 46,88% и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит – 2389,24 лева. В
договора за потребителски кредит № *** от 16.03.2022г. ясно е посочено, че договорната
лихва е съобразена при изчисляването на ГПР, в който освен нея са включени единствено
разходите за евентуално принудително събиране на задълженията, подробно описани в чл.
15 от процесния договор за потребителски кредит, които са условни.
Настоящият състав намира, че след като ГПР не надвишава установения максимален
размер в чл.19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен
7
процент на разходите, възнаградителната лихва не е накърняваща добрите нрави, съответно
на това основание не следва договорът да бъде обявяван за недействителен. В този смисъл
са и Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., I ТО, ТК на ВКС и
Определение № 50094 от 15.02.2023 г. по гр.д. № 3123/2022 г., I V ГО, ГК на ВКС.
С оглед изложеното следва да се приеме, че са спазени изискванията на чл. 11, т. 9 и т.
10 ЗПК и следователно не са налице основания за нищожност на клаузите от сключения с
ответника договор. Не е налице й противоречие с чл. 7. 1, чл. 9 и чл. 10 и с добрите нрави.
Въззивния състав не споделя възраженията на въззивницата, че сключеният между
страните договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави.(чл.26,ал.1, предл.3 от
ЗЗД). Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Понятието „добри нрави“, по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при
приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени;
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. Предвид посочените по-горе критерии съдът приема, че
уговорените между страните договорни клаузи не са в противоречие с чл. 7. 1, чл. 9 и чл. 10
от договора и с добрите нрави.
Ето защо, съдът счита, че договорът не се явява недействителен на сочените от
въззивницата основания в чл. 22 от ЗПК и в чл.26 от ЗЗД.
Предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземания за общата сума в
размер на 1762.93 лв., от която: 1494,03 лева – главница по Договор за потребителски кредит
№ *** от 16.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, за периода от депозиране
на заявлението по чл.417 от ГПК –28.11.2022 г. до окончателното изплащане на вземането,
232.41 лева представляваща договорна лихва за периода от 05.05.2022г. до 30.09.2022г. и
36.49 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 05.05.2022г. до 10.11.2022г.,
за които вземания са издадени заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК №
801/23.12.2022 г. и изпълнителен лист № 703/23.12.2022г. по ч.гр.д. № 1556/2022 г. по описа
на Районен съд – Бяла Слатина в полза на „ ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, гр.София, срещу А. К.
К., е основателен и следва да бъде уважен.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции по основателността на иска за
установяване на конкретните вземания по заповедта съвпадат, поради което въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, като
правилно в обжалваната му част.
РАЗНОСКИ:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивницата А. К. не й се следват
разноски пред настоящата съдебна инстанция.
8
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззиваемата страна „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД за въззивното производство следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8, изр. второ ГПК, вр. чл. 37 ЗПП.
Съдът след като взе предвид действителната правна и фактическа сложност на делото и
осъществената защита от страна на въззиваемата страна счита, че в нейна полза следва да се
присъдят разноски в размер на 100, 00 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено
съобразно чл. 78, ал. 8, изр. второ ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Предвид цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт
е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 308/27.11.2024г. постановено по гр.дело № 436/2023г. по
описа на РС-Бяла Слатина, с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК
чл.415 от ГПК вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД по отношение на страните по делото, че
А. К. К., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес *** ДЪЛЖИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от А. Ч. Д. и Н. Г.
С. – изп.директори на дружеството, общата сума в размер на 1762.93 лв. /хиляда
седемстотин шейсет и два лева и деветдесет и три стотинки/, от която: 1494,03 (Хиляда
четиристотин деветдесет и четири лева и три стотинки) лева –представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № *** от 16.03.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, за периода от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК –28.11.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, 232.41 (Двеста тридесет и два лева и четиридесет и
една стотинки) лева - представляваща възнаградителна (договорна) лихва за периода от
05.05.2022г. до 30.09.2022г., 36.49 (Тридесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки)
лева - представляваща обезщетение за забава за периода от 05.05.2022г. до 10.11.2022г., за
които вземания са издадени заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК №
801/23.12.2022 г. и изпълнителен лист № 703/23.12.2022г. по ч.гр.д. № 1556/2022 г. по описа
на Районен съд – Бяла Слатина.
ОСЪЖДА А. К. К., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес *** ДА ЗАПЛАТИ
на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от А. Ч. Д. и Н. Г. С. – изп.директори на дружеството, разноски за
въззивното производство в размер на 100,00 (Сто) лева – за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10