№ 1761
гр. София, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506903 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20078456 от 26.03.2021 г. по гр.д.№ 4057 по описа за
2020 г. на СРС, Първо ГО, 162-ри състав се : ОТХВЪРЛЯТ предявените
от Т. Д. П. срещу Н. ИВ. АТ., искове с правно основание чл. 71 от Закона
за защита от дискриминация за установяване на нарушението на
правото на ищеца за равно третиране при призоваване и получаване на
информация по досъдебно производство № 3383 ЗМИП-15030/2016 г. по
описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г. по описа на СРП,
основано на лично и обществено положение, както и за осъждане на
ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-
нататъшни нарушения.
В тежест на ищеца/в полза на ответника са възложени разноските.
Постъпила е въззивна жалба от Т. Д. П., ищец пред СРС. Решението
се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. Сочи, че бил оставил телефон за контакти, но не и за
1
призоваване. Затова неправилно СРС се позовавал на чл.69, ал.3 ЗМВР. Освен
това последната разпоредба уреждала призоваване при неотложни случаи.
Законът бил ясен-призоваването било чрез призовка. Неправилно СРС бил
приел, че ищецът знаел за номера на преписката. Действително, писма за
уведомяването му били съставени, но не били подписани. СРС не бил взел
предвид, че с писмо от 22.03.2017 г. ищецът бил уведомил ответника, че няма
номер на преписка. Сочи, че в продължение на 1 година нямал номер на
преписка затова писмото му било изключително гневно и арогатно. В
последващото си писмо също не сочел № на преписка. СРС не бил изложил
мотиви относно последствията от това, че ищеца нямал призовка. Твърди, че
след разпита му преписката била изчезнала и бил принуден да пише 3 години
писма. Ако имал номер на преписката щял да контролира разследването.
Твърди, че преписката била изчезнала, тъй като бил пуснал сигнал срещу
Ал.Й, който сигнал, обаче, бил регистриран срещу неизвестен извършител.
Твърди, че всичко това му било известно на ответника. Самият ответник също
бил изчезнал, защото замествал временно началника и се представял като
Началника. След като завел дело срещу Началника на Криминалната полиция,
който вече бил друг човек, се установили тези подробности. СРС не бил
споменал за пр.пр.48216 по описа за 2018 г. на СРС, която била образувано по
сигнал на ищеца за изчезналата преписка № 15030 по описа за 2016 г. на 8-мо
МВР. Сочи, че бил дал доказателства за виновното лице, но не предприели
нищо. Неправилно СРС бил приел, че липсват доказателства за останалите
лица-сравнители. Счита, че е представил достатъчно доказателства от които
се установявало, че другите били третирани по-добре от него. Счита, че
следвало да се отговори на въпроса дали е би трябвало да бъде третиран така.
Затова счита, че е налице хипотезата на чл.4, ал.2 от Закона за защита на
дискриминацията.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и претенцията му да
бъде уважена. В течение на процеса се иска решението да бъде обезсилено и
делото да бъде върнато за ново разглеждане на СРС, който да му даде
възможност да предяви иска си срещу МВР.
Въззиваемият /ответник пред СРС/ - Н. ИВ. АТ. не депозира
отговор. В хода на делото излага становище за недопустимост и
неоснователност на въззивната жалба, а по същество – за правилност на така
постановеното решение.
2
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 05.04.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 09.04.2021 г. следователно същата е в
срок по чл.259, ал.1 ГПК.
С обжалваното решението не са уважени предявените от въззивника
искове по чл.71, ал.1,т.2 от Закона за защита от дискриминация, следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че за
основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за
дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След
доказване на твърденията, от които можело да се направи предположение, че
е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърляла у
ответника, който следвало при условията на пълно и главно обратно
доказване да опровергае твърденията за дискриминация или да установи, че
извършените действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за
постигане на целта са подходящи и необходими като СРС се е аргументирал с
чл. 9 ЗЗДискр. Основната доказателствена тежест в съдебното производство
за защита от дискриминация била възложена на ищеца – той трябвало да
докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че
е жертва на дискриминация, като неизпълнението на възложената на ищеца
доказателствена тежест било достатъчно основание за отхвърляне на
предявените искове. Не било необходимо пострадалият да доказва пълно и
изцяло, че е налице дискриминация, умисъл у ответника или целенасоченост
на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да установява
причинно-следствената връзка между защитения признак и по-
неблагоприятното третиране. Следвало обаче да докаже поне факти, които на
пръв поглед дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар
и не сигурно, е извършена дискриминация. Едва тогава тежестта била за
3
ответника – да установи пълно и главно, че правото на равно третиране на
ищеца не е нарушено. В този смисъл била практиката по чл. 290 ГПК-
Решение № 511/27.07.2010 г. по гр.д. № 587/2009 г. на ВКС, III г.о., Решение
№ 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ВКС, IV г.о. В настоящия случай
нямало как да се приложи презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр., тъй като в хода на
производството не се установили факти, които да предполагат, че в сравнение
с други лица, които подават сигнали до МВР, Прокуратура и други държавни
институции, ищецът не бил третиран по сходен начин, като
незаконосъобразно бил призован от ответника по телефона и последният му
отказал информация за номера на образуваната преписка и имената на
наблюдаващия по нея прокурор. По делото не се спорело, а и от
представените писмени доказателства (книжата по приложените преписки) се
установявало, че на 28.03.2016 г. било образувано досъдебно производство №
3383 ЗМИП-15030/2016 г. по описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г.
по описа на СРП, по подаден сигнал за престъпление от общ характер по чл.
234в, ал. 1 НК, срещу неизвестен извършител, за това, че на неустановена
дата до 10:10 ч. на 28.03.2016 г. в гр.София, ж.к ****, сам или чрез другиго
осъществил неправомерно присъединяване към електропреносната мрежа, с
което създал условия за непълно отчитане на потребената електрическа
енергия. В рамките на производството били извършени действия по
разследването – оглед на местопроизшествие, съдебно-техническа и
оценителна експертиза, разпити на свидетели, изискани били справки от
Столична община, „ЧЕЗ България“ АД и др., като с постановление от
15.11.2016 г. производството било спряно поради липса на доказателства за
извършителя на деянието. На 22.03.2017 г. ищецът представил с молба нови
писмени доказателства, като посочил мобилен телефон за връзка, а на
следващия ден бил призован на посочения телефон от ответника, на когото
била разпределена работата по случая, да се яви в сградата на 08 РУ- СДВР за
даване на писмени сведения относно депозираната молба. На 23.03.2017 г.
ищецът дал писмени сведения по преписката пред ответника А., като било
видно, че призоваването му по телефона не било нарушило по никакъв начин
правата му – същият бил уведомен от полицейския служител по телефона
къде, кога и по какъв повод следва да се яви в полицейското управление
съобразно изискванията на чл. 69, ал. 2, изр. 2 ЗМВР; това било видно от
докладната записка на л. 127 от досъдебното производство, с което
4
ответникът бил спазил и нормата на чл. 69, ал. 3, изр. 2 ЗМВР да удостовери
писмено извършеното призоваване по телефон. Предприетите от ответника
действия по призоваване по телефон, който самият ищец бил посочил в
молбите и сигналите си, не били незаконосъобразни, като същевременно
липсвали данни, че във всички други посочени от ищеца като сходни случаи
(по подадени сигнали от С.Т., В., А.П., Н.Н. и др.) лицата били третирани по
различен начин, като били призовани с писмено съобщение – ищецът не бил
ангажирал каквито и да било доказателства във връзка с тези случаи, които
същият намирал за общоизвестни, но в действителност съдът и обществото
като цяло не разполагали с информация какви конкретни действия са били
предприети по призоваване или уведомяване на сигналоподателите по тези
други преписки. Следвало да се отбележи, че дори и твърденията в исковата
молба, че по всички други преписки лицата се призовават писмено, са верни,
то това не сочело на дискриминационно поведение от страна на ответника,
доколкото извършеното от него призоваване по телефон не представлявало
по-неблагоприятно третиране на ищеца – с призовка същият би получил
същата информация, която е получил и по телефона относно обстоятелствата
каква е целта на призоваването, къде и кога същият следвало да се яви,
доколкото от разпоредбата на чл. 69, ал. 2 и ал. 3 ЗМВР било видно, че това са
единствените данни, които се вписват в писменото съобщение за
призоваване.
Изложените аргументи за липса на доказателства за по-неблагоприятно
третиране на ищеца се отнасяли и до втория релевиран от ищеца състав на
дискриминация, доколкото предвид липсата на доказателства за предприетите
действия по другите преписки не ставало ясно дали по тях е предоставяна
информация на сигналоподателите за номер на преписката и имена на
наблюдаващия прокурор и какъв е бил характерът на подадените по тях
сигнали, поради което и не могло да се извърши сравнение за начина на
третиране на лицата при сравними сходни обстоятелства. Същевременно,
ищецът не доказвал и че е изискал подобна информация от ответника и
същата му е била отказана (противно на доводите на ищеца в хода на устните
състезания, подобни твърдения за липса на данни за номера на преписката не
се съдържали в нито една от молбите му, приложени по досъдебното
производство), напротив – в кориците на досъдебното производство се
съдържали два броя уведомителни писма от 11.04.2016 г. и 21.04.2016 г.,
5
изготвени от началника на 08 РУ-СДВР комисар В.С. и адресирани до Т. Д.
П., в които била изложена информация за номера на досъдебното
производство, образувано по подадения от ищеца сигнал за кражба на ток,
както и за номерата на други преписки, образувани по подадени от него
молби и сигнали. В допълнение следвало да се отбележи, че деянието, за
което било образувано процесното досъдебно производство, представлявало
състав на формално престъпление, при което отсъствала фигурата на
пострадал, а като сигналоподател ищецът не разполагал с правото да бъде
уведомяван за хода на разследването и резултата от него, нито за имената на
наблюдаващия прокурор по случая. В този смисъл били и мотивите на
постановление от 02.09.2020 г. за отказ от образуване на досъдебно
производство по пр.пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП, като в акта било
прието, че по процесното досъдебно производство не било констатирано
противоправно поведение на полицейски служители (включително на
ответника), което да е осуетило наказателното преследване по случая. С оглед
на тези си мотиви и извършената преценка на събрания доказателствен
материал СРС е достигнал до извода, че ищецът не доказва твърдените факти,
от които да се направи обосновано предположение за неравностойното му
третиране от ответника в рамките на досъдебно производство № 3383 ЗМИП-
15030/2016 г. по описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г. по описа на
СРП, в сравнение с други лица, които подават сигнали до държавните
институции, а още по-малко – че това поведение на ответника е свързано с
личното и обществено положение на ищеца като сигналоподател и гражданин
с висока обществена активност. Ето защо, по делото не се установило
извършването на нарушение на правото на равенство в третирането, основано
на посочените дискриминационни признаци, поради което исковете за
установяване на нарушението и осъждане на ответника да го преустанови и да
се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения следвало да се отхвърлят.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ
16.01.2019 ПО АДМ. Д. № 1/2016 Г., ОСС ОТ ГК ОТ ВКС И ОСС ОТ I И II
КОЛЕГИЯ НА ВАС, исковете по 71, АЛ. 1, Т. 1 И Т. 2 ОТ ЗАКОНА ЗА
ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ са подсъдни на районите съдилища.
6
Иска се от съда да установи дискриминацията, да укаже на ответника да
преустанови дискриминация и да укаже на ответника да се въздържа от
такива действия.
Ищецът твърди, че е подал сигнал по който била образувана преписка.
По тази преписка ищецът трябвало да бъде разпитан. Ответникът го призовал,
разпитал, но не му дал номера на преписката, нито името на прокурора, който
работи по нея. По преписката били разпитани и множество други свидетели.
После преписката била изчезнала. Твърди, че ответника го дискриминира по
обществено положение и лично положение, последното се изразявало с
високата му обществена активност. Общественото му положение било
сигналоподател и свидетел по прокурорска преписка или преписка на МВР.
Твърди дискриминирането да е за периода от м.март, април 2017 г. , когато
ответникът установил контакт с него до внасяне на жалбата му.
Дискриминацията се изразявала в това, че не бил третиран като всички
пуснали сигнали до МВР/Прокуратура. Те имали право да получат номера на
сигнала, името на прокурора и никой нямал право да унищожава/скрива
сигнала им. Като пример дава ТВ водещия С.Т., който бил свидетел по
някаква преписка и му било съобщено всичко по преписката, така че винаги
преписката да може да се намери. Сочи, че на проведена среща по повод
подаден от него сигнал срещу А.Й, който крадял ток от общото мазе, се
запознал с ответника А.. Последният отказал да му даде номера на пр.пр.,
както и името на прокурора. Ишецът се обадил няколко пъти на А., който го
уведомил, че всичко тече по план и, че МВР ще си свърши работата. След
като една година никой не го уведомил какво се случва, ищецът започнал да
търси А., но не могъл да го намери. Затова ищецът започнал да пише жалби и
сигнали срещу Началника на 8-мо МВР като твърдял, че случая е потулен.
Твърди, че съдел Началника на 8-мо МВР и негови колеги и имал
информация за злоупотреба с дадената му власт. Започнали проверки, но
ищецът бил информиран по други негови сигнали, а не по процесния. Твърди,
че до момента никой не го бил потърсил да го уведоми какво е станало със
сигнала му за кражбата на ток. Подава жалбата /има се предвид исковата
молба/ срещу А., за да се установило какво точно той е направил. Ответникът
бил част от бездействието на органите на МВР в един характерен район на
гр.София за който бил направен филма „Ничия земя“. Счита, че А. бил скрил
сигнала му, за да не си усложнява живота.
7
Именно това са и обстоятелствата за които се твърди от ищеца, че е
дискриминиран- неуведомяване за номера на преписката, образувана по негов
сигнал, неуведомяването за името на прокурора, както и неуведомяването му
за изхода по подадения от него сигнал като ответника „скрива“ преписката.
Това означава, че с исковата молба ищецът не е твърдял нарушение на
правото му на призоваване, нито се е позовал на това, че не били налице
предпоставките на чл.69 ЗМВР за призоваването му по телефона. Такова
твърдение ищецът е направил едва с молбата си от 08.09.2020 г. /л.54 по
делото пред СРС/, както и с молбата от 28.09.2020 г. /л.62/, където тезата на
ищеца във връзка с нарушението на чл.69 ЗМВР е доразвита. Видно от самата
молба самият ищец признава, че това са нови действия, които той твърди, че
го дискриминират и които са различни от посочените в исковата молба.
Действително, СРС е допуснал изменение по чл.228 ГПК чрез замяната на
първия ответник с нов- Н. ИВ. АТ., но видно от протокола от публичното
съдебно заседание, състояло се на 02.02.2021 г. не е допуснал изменение на
иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК чрез добавяне на нови основания към
него формулирани в самото заседание, както и в молбата му от 29.01.2021
г./виж л.81 по делото пред СРС/. Всъщност с молбата от 28.09.2020 г. ищецът
предявява изцяло нова искова молба – с нов ответник и нови действия, които
квалифицира като дискриминация.
Следва да отбележим и, че ответника А. изрично се е противопоставил
на искането на ищеца за добавяне на нови основания за дискриминация, виж
протокола от публичното съдебно заседание, състояло се на 02.02.2021 г.
Действително, от представената справка от СДВР, 8-мо РУ/л.30 по
делото пред СРС/ се установява, че ответника е заемал длъжността Началник
на сектор „Разследване“ при 8 РУ до м.10.2019 г. като за посочения от ищеца
период през 2017 г. е работил по материалите, подадени от ищеца, отнасящи
се до лицето А.Й..
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд е
предоставил достатъчно възможности ищецът да уточни срещу кого насочва
иска си. Ищецът е категоричен, че претенцията му е срещу Н. ИВ. АТ.. Право
на ищеца е да избере срещу кой да насочи иска си. А дали този иск е
основателен или не срещу конкретния ответник, съдът се произнася с
решението си по същество. Съдът не може да дава указания на ищеца срещу
8
кого да насочи претенцията си, за да бъде тя приета за основателна и
съответно уважена. Това е и така с оглед установеното в процеса
диспозитивно начало – чл.6 ГПК.
В този смисъл искането на въззивника настоящата инстанция да
обезсили решението на СРС и да върне делото за ново разглеждане, за да
може ищецът да предяви иска си срещу МВР, не следва да бъде
удовлетворено.
Следва да отбележим, че на ищеца е вече била предоставена
възможност с влязло в сила на 07.05.2022 г. съдебно решение № 708 от
31.03.2022 г. по в.гр.д.№ 12183 по описа за 2021 г. на СГС, II- Б състав да
предяви иска си по чл.71, ал.1,т.2 ЗЗДискр. пак за осъществено „формално“
призоваване по телефона срещу 8-мо РУ на СДВР.
Съгласно чл. 3 ГПК, участващите в съдебните производства лица и
техните представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите
нрави.
Предявяването на множество искове с едно и също правно основание –
в случая чл.71, ал.1,т.1 и т.2 от ЗЗДискр. срещу един и същ ответник базирани
на едни и същи факти, настоящата инстанция намира за злоупотреба с
процесуални права.
По съществото на спора:
Иска се от съда да установи дискриминацията, да укаже на
ответника да преустанови дискриминация и да укаже на ответника да се
въздържа от такива действия.
Дискриминацията, по определението, дадено в чл. 4 ЗЗДискр., като
форма на различно третиране, представлява нарушение на забраната за
различно третиране по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр.
За да е налице проява на дискриминация, е необходимо да са
осъществени всички елементи на горепосочената разпоредба, съответно за да
е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното
законодателство следва да е установено различно третиране на лицето, при
наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното
отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл.4 от ЗЗДискр.
9
Както правилно е приел и първоинстанционния съд, дискриминация не
се установи да е налице по отношение на ищеца поради което не следва да
бъдат давани указания за преустановяване на такава. Въззивната инстанция
споделя мотивите на СРС в тази връзка поради което по арг. от чл.272 ГПК
същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Ищецът не представя доказателства, поведението на ответника спрямо
него да е било провокирано и основано на някой от признаците по чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. Изрично предвидените признаци в разпоредбата на чл. 4
ЗЗДискр.са пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном,
гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане,
възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние
или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен
договор, по който Република България е страна.
Дискриминацията представлява различие, изключение, ограничение
или предпочитание по някой, но не на някакво общо основание, без значение
какво, а конкретно по поне един от посочените признаци. Както пряката
дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и, ал. 3 ЗЗДискр., изразяваща се в
по-неблагоприятно третиране, така и непряката дискриминация, свързана с
поставяне в по-неблагоприятно положение, а също и приравненият на тях
тормоз - чл. 5 ЗЗДискр, водещ до накърняване достойнство, създаване на
враждебна, обидна или застрашителна среда, представляват недопустимо
поведение, което във всички случаи е основано на някой от обсъдените
законови признаци.
В случая се твърди признак „лично и обществено положение“.
При извършването на преценка за съществуването на по-
неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл.4, ал.1
ЗЗДискр. съдът следва да прецени дали е налице съществено различие, в
сравнение с начина, по който се третира едно лице, в сравнение с
останалите лица, при сравними сходни обстоятелства.
Лицата за сравнение са посочени от ищеца в молбата му от 29.01.2021
г./л.77 по делото пред СРС/.
Наведените от ищеца твърдения за подобно отношение спрямо него,
основано на признаците лично или обществено положение, обаче, не се
10
подкрепят от доказателствата по делото. Действително, ищецът сочи, че трети
за спора лица са били уведомявани за преписки по които те били
сигнализатори, то това не се доказва; липсват данни, че се касае до подаване
на сигнали за същото престъпление, което ищецът приписва на лицето А.Й.
Възможно е тези лица с които ищецът се сравнява да са имали качеството на
„пострадал“ . В случая както СРС е посочил, ищецът няма такова качество.
Съдът не е длъжен да следи какви преписки се образуват по сигнали на
обществено известни личности, респ. какво качество тези лица имат. Това не
е обявено от съда и за известно нему.
При положение, че спрямо ответника няма данни, личното му твърдяно
укоримо поведение към ищеца, да е основано на някой от законовите
признаци, не може да приемем, че ищеца е дискриминиран.
По въпроса за разпределяне на доказателствената тежест при исковете
по чл. 71 ЗЗДискр, в които е възпроизведена формираната съдебна практика,
намерила израз в решение № 511/27.07.2010 г., постановено по гр. д. №
587/2009 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., според която "с разпоредбата на чл.
9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в
съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е
възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца
и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца.
Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно
да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай
законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи
обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния
случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му
от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на
отхвърлителен резултат по предявения иск", в който смисъл са и решение №
1002/07.01.2010 г., постановено по гр. д. № 3800/2008 г., решение №
115/02.08.2012 г., постановено по гр. д. № 626/2012 г., решение №
62/19.06.2014 г., постановено по гр. д. № 3920/2013 г. и решение №
183/08.06.2013 г., постановено по гр. д. № 7381/2014 г., четирите по описа на
ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 г., постановено по
гр. д. № 6/2009 г., по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
Именно по посочения начин в горецитираната съдебна практика СРС,
11
162-ри състав е разпределил доказателствената тежест с доклада по чл.140
ГПК, обективиран в определението от 01.12.2020 г./л.72 по делото пред СРС/.
При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се
изразява в поставянето на отделни лица или категории лица в по-
неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, като
неравното третиране според нормата на пар.1,т.7 жт ДР на ЗЗДискр. е всеки
акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или
законни интереси. Не се установи по делото такива интереси да са били
недопустимо засегнати.
Освен това в случая чрез събиране на доказателствата, поискани от
ищеца, преследваната от него цел чрез предявяване на иска с който сме
сезирани, е постигната – видно от молбата на ищеца от 24.08.2020 г. ищецът е
получил постановление № 14688 по описа за 2020 г. на СРП, където е посочен
номера на процесната преписка – 15030 по описа за 2016 г.
При прилагането на чл.235, ал.3 ГПК, то и на това основание
претенциите на ищеца се явяват неоснователни.
Наред с това ще отбележим, че съгласно чл.198 НПК при образувано
досъдебно производство разгласяване на информация се разрешава
единствено от наблюдаващия прокурор. В наказателното производство
действа принципа, че всеки е невинен до доказване на противното. Правилата
кога се образува наказателно производство са определени в НПК. Дали едно
лице е „престъпник“, отговор дава съдът с влязла в сила присъда.
За пълнота на изложението ще посочим, че действително в сведението
си от 23.03.2017 г. /л.128 от представената преписка/ ищецът е посочил
телефон, а в писмото си до ответника /л.129/ и електронен адрес. Настоящата
инстанция не намира какво е „дискриминационното“ в това да бъдеш
призован по телефона при положение, че уведомяването съдържа
необходимите данни. Още повече, че ищецът не отрича, че се е отзовал на
повикването и е депозирал показания като свидетел. Това се установява и от
данните по делото /приложената преписка/. Още повече, че от данните по
преписката се установява, че ищецът е подавал сигнали срещу съседите си,
което прави призоваването чрез призовка по-несигурно, тъй като същата
може да бъде получена от някой от тях, респ. получаването й да бъде
възпрепятствано.
12
Налага се извод, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен
извод, че исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият не е направил разноски и такива не му се присъждат
макар да му се следват.
На основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.2 ЗАДв. в полза на
адв.Мирчев следва да бъде присъдено адв.възнаграждение, което съдът
определя в размер на 300 лв. Възнаграждението следва да бъде заплатено от
въззивника.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20078456 от 26.03.2021 г. по гр.д.№ 4057 по
описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 162-ри състав, изцяло.
ОСЪЖДА Т. Д. П., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“****, да заплати
на адв.К.М.М. със служебен адрес: гр.София, ул.“****, на основание чл.38,
ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.2 ЗАДв., сумата в размер на 300 лв.-
адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията
на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14