РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.08.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, в закрито
заседание на тринадесети август две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРГИНИЯ МИЧЕВА-РУСЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
ИЛИАНА
СТАНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелов ч. гр. д. № 856 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 435, ал. 2, т. 6 и т. 7 вр.
с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството е образувано по жалба на „И.с.“ ООД
срещу две постановления от 02.09.2019 г. по изп. дело № 20198470400171 на ЧСИ с
рег. № 847, с които е оставено без уважение искането на жалбоподателя за
прекратяване на изпълнителното производство, по което той е длъжник, както и за
намаляване на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение. В жалбата
се посочва, че обжалваните постановления на съдебния изпълнител са
незаконосъобразни, неправилни и немотивирани, като конкретно жалбоподателят
навежда и няколко групи съображения. По отношение на отказа на съдебния
изпълнител да прекрати производството жалбоподателят на първо място счита, че
договорът за цесия, с който взискателят се легитимира като кредитор на
жалбоподателя, е нищожен поради това, че вземането, обект на договора, е
погасено чрез извършено от жалбоподателя прихващане още преди сключването на
договора. Поради това договорът е нищожен, тъй като липсва предмет. На второ
място жалбоподателят твърди, че е направил пред съдебния изпълнител евентуално
възражение за прихващане (със същото насрещно вземане, с което твърди, че е
извършено прихващането, чрез което е погасено вземането на взискателя, още
преди да бъде придобито от него), като твърди и че това възражение е достигнало
до взискателя, но въпреки това съдебният изпълнител не е прекратил или приключил
изпълнителното производство. На трето място твърди, че не е уведомен редовно за
извършеното прехвърляне на вземането, тъй като съобщението за това не е
получено от негов служител, поради което счита, че прехвърлянето е породило
действие едва, след като е получил поканата за доброволно изпълнение по делото.
Преди този момент обаче върху вземането на взискателя към жалбоподателя е
наложен запор по друго изпълнително дело за вземане на трето лице към
взискателя, поради което жалбоподателят счита, че вземането, предмет на
настоящото изпълнително производство, му е непротивопоставимо и съответно
изпълнителното дело следва да се прекрати. По отношение на постановлението, с
което съдебният изпълнител е отказал да намали разноските на взискателя за
адвокатско възнаграждение, жалбоподателят посочва, че тези разноски са
недължими, тъй като не е възможно да бъдат прехвърлени чрез договор за цесия не
само поради нищожността на договора, но и поради това, че към момента на
сключването му не са били направени, също така посочва, че липсват
доказателства възнаграждение да е заплатено на процесуалния представител на
взискателя по представения по изпълнителното дело договор за правна защита и
съдействие. Жалбоподателят прави и възражение за прекомерност на тези разноски.
Ответникът по жалбата и взискател в изпълнителното
производство М.К. изразява становище за неоснователност на жалбата, като
посочва, че твърдяното от жалбоподателя прихващане не представлява основание за
прекратяване на изпълнителното производство, тъй като не е предвидено в закона,
а освен това между страните е налице спор относно погасителния ефект на
прихващането. Оспорва и действието на договора за цесия, въз основа на който
жалбоподателят твърди, че е придобил вземането срещу взискателя, с което последният
твърди, че е извършено прихващане. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че
прехвърлянето на вземането, предмет на изпълнителното производство, не е
редовно съобщено на жалбоподателя. Ответникът по жалбата счита още, че
разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от взискателя, не са
прекомерни с оглед на сложността на делото, определена от поведението на
жалбоподателя. Посочва също така, че няма значение кое лице е внесло сумата от
името на взискателя по банковата сметка на адвоката, доколкото тя е постъпила
по сметката и следователно е заплатена. Твърди още, че адвокатският хонорар е
предаден на адвоката от съпругата на клиента му, за да го внесе по банковата си
сметка, което адвокатът е направил. Също така твърди, че първоначално договорът
за правна защита и съдействие е сключен с първоначалния титуляр на вземането – П.Д.,
което е станало преди сключването на договора за цесия, поради което П.Д.е поел
задължение да заплати адвокатското възнаграждение, което е заплатено именно от
него, а след това е прехвърлил и вземането си за разноски за това заплатено
възнаграждение на взискателя.
В мотивите си по отношение на подадената жалба съдебният
изпълнител изразява становище за нейната неоснователност, като счита, че прихващането
е материалноправен институт, който не може да се прилага в изпълнителното
производство, а също така не попада в хипотезите, в които се прекратява
производство съгласно чл. 433, ал. 1 ГПК. Посочва и че липсват направени
изявления за прихващане пред съдебния изпълнител, а също така е налице спор
между страните за погасителният ефект на прихващането. Счита и че размерът на
разноските за адвокатско възнаграждение, направени от взискателя, не е
прекомерен.
След като се
запозна с доказателствата по делото и становищата на жалбоподателя и на
съдебния изпълнител, съдът намира следното:
Изпълнителното производство е образувано на 04.06.2019
г. по молба на взискателя М.К. въз основа на издадения срещу жалбоподателя „И.с.“
ООД изпълнителен лист от 18.03.2019 г. Изпълнителният лист е издаден в полза на
кредитора П.Д.. По изпълнителното дело обаче е представен договор от 20.04.2019
г. за прехвърляне на вземането по изпълнителния лист от П.Д.на взискателя по
изпълнителното дело М.К.. Представена е и обратна разписка, в която е
отбелязано, че уведомление за цесия, изхождащо от П.Д., е връчено на служител
на жалбоподателя на адреса, посочен като адрес на управление на дружеството в
подадената от него жалба.
С оглед на изложените от жалбоподателя доводи,
сред които е посочено, че обжалваните постановления на съдебния изпълнител не
са мотивирани, най-напред следва да се има предвид, че законът не съдържа
изискване за мотивиране на актовете на съдебния изпълнител като предпоставка за
тяхната законосъобразност. С оглед естеството на изпълнителното производство, в
което не се разрешават спорове, поначало липсва необходимост съдебният
изпълнител да мотивира актовете си, които са насочени към осигуряване на
развитието и приключването на производство. Поради това съгласно чл. 436,
ал. 3 ГПК едва при подадена жалба срещу акт или действие на съдебния
изпълнител, той следва да изложи мотиви относно обжалвания акт или действие. Следователно
липсата на мотиви на обжалваните постановления не може да бъде основание за
отмяната им. Отделен въпрос е, че в случая съдебният изпълнител подробно е
мотивирал и двете обжалвани постановления, поради което възраженията на
жалбоподателя в тази насока не могат да бъдат основателни.
От представените пред съдебния изпълнител
документи – договор за прехвърляне на вземането по изпълнителния лист и обратна
разписка за връчване на уведомление за прехвърлянето до длъжника (жалбоподателя),
получено от негов служител – следва изводът, че вземането по изпълнителния лист
е прехвърлено на взискателя М.К., което му дава и материалноправната, а
съответно и процесуалната легитимация (съгласно чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК) да
бъде взискател в изпълнителното производство, доколкото е титуляр на вземането.
Наличието на сключен договор за прехвърляне на вземането и неговото съобщаване
на длъжника съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД създава тази легитимация за новия
кредитор пред длъжника и спрямо трети лица, включително по отношение на
съдебния изпълнител.
Трябва да се има предвид, че съдебният изпълнител
няма правомощия да разрешава правни спорове – това е единствено в
компетентността на съда. Поради това за него е достатъчна формалната
легитимация на взискателя, която се установява от изпълнителния лист, заедно с
посочените по-горе доказателства за прехвърляне на вземането. Доколкото в
обратната разписка служителят на куриерската фирма, връчил уведомлението за
прехвърлянето на вземането на длъжника, е отбелязал, че пратката е получена от
служител на длъжника и то на адреса на управлението му, това е достатъчно, за
да се приеме, че уведомлението е достигнало до длъжника и съответно че е
спазено изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Направените от жалбоподателя
възражения относно липсата на редовно връчване представляват възражения срещу действието
на цесията, т.е. сочат на спор относно това дали действително взискателят е
кредитор на жалбоподателя. Подобен спор не може да се разреши от съдебния
изпълнител, а може да бъде решен само от съда в исково производство по чл. 439 ГПК. Междувременно, оспорването от жалбоподателя само по себе си не може да
бъде достатъчно, за да се разколебае легитимацията на взискателя, установена с
посочените по-горе доказателства, и съответно основание за прекратяване на
изпълнителното производство. Поради това чл. 439 ГПК предвижда подобни спорове
във връзка с изпълнението да се решават от съда, а ако искът на длъжника бъде
уважен, именно решението на съда, а не направеното пред съдебния изпълнител
оспорване, е основание за прекратяване на изпълнителното производство –
чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Подобен спор не може да бъде разрешен и в
настоящото производство, тъй като той е свързан със съществуването на
изпълняемото вземане и принадлежността му на взискателя, които въпроси могат да
се разрешат само в исково производство.
Неоснователно е и възражението на взискателя
относно действителността на договора за прехвърляне на вземането по
изпълнителния лист, на което той основава искането си за прекратяване на
изпълнителното производство. Както вече се посочи, това възражение също
представлява оспорване на материалноправната легитимацията на взискателя, т.е.
на принадлежността на вземането, което може да стане само по исков ред съгласно
чл. 439 ГПК.
Отделно от това обаче следва да се посочи, че
съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му, няма отношение към
съществуването на предмета на договора за цесия, а към изпълнението на този договор.
Именно поради това чл. 100, ал. 1 ЗЗД предвижда, че
първоначалният кредитор отговаря за съществуването на вземането, обект на
договора, към момента на прехвърлянето му, ако то се извършва възмездно.
Следователно несъществуването на вземането към този момент представлява
неизпълнение на задължението на първоначалния кредитор – прехвърлител, което
води до възникване на неговата отговорност за неизпълнение на договора за
цесия, а не до нищожност на договора (подобно с хипотезата на продажба на чужда
вещ). Ако договорът би бил нищожен, не би могла да възникне отговорност за
неизпълнение на задължения по него.
По отношение на направените от жалбоподателя
възражения за погасяване на вземането, предмет на изпълнителното дело, чрез прихващане,
извършено след издаване на изпълнителния лист, но преди прехвърлянето му на
взискателя М.К. (на което обстоятелство жалбоподателят основава и твърденията
си за нищожност на договора за цесия), както и чрез направено в самото
изпълнително производство възражение за прихващане, следва да се посочи
следното. Погасяването на вземането по изпълнителния лист след приключването на
съдебното дирене в съдебното производство, в което това вземане е установено
(дори и когато става въпрос за вземане за разноски в съдебното производство),
представлява нов факт, който влияе върху съществуването на вземането и
съответно основание, на което длъжникът може да оспори съществуването на
вземането и неговото принудително изпълнение. Това отново представлява спор,
който може да се разреши само от съда чрез иск по чл. 439 ГПК.
По изключение законът е предоставил правомощие на
съдебния изпълнител да установи погасяване на вземането, когато за това са
представени безспорни документи – изходяща от взискателя разписка (със заверен
негов подпис или когато той не оспори подписа си), както и официален документ
от банка или поща за извършеното плащане, като в тези случаи изпълнителното
производство е безпредметно и се прекратява – чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.
Посочените случаи представляват погасяване на вземането само чрез изпълнение
(плащане), а не по друг начин. При това необходимо е да съществува голяма
сигурност, че изпълнението действително е извършено, която следва от вида на
документите, които законът изисква и които предполагат липса на спор по този
въпрос. По аналогия към тези случаи може да се приравни и погасяването чрез
прихващане, когато взискателят не оспорва насрещното вземане на длъжника, с
което последният е извършил прихващането. Тогава взискателят признава и ефекта
на прихващането, т.е. признава факта, че вземането му е погасено чрез този
погасителен способ, което е случай, подобен на посочения по-горе случай на
извършено изпълнение на взискателя, което той не оспорва (доколкото е издал
разписка за него). Разбира се, в практиката, когато не съществува спор между
взискателя и длъжника, че вземането, предмет на изпълнителното производство, е
погасено извън самото производство, най-често се пристъпва към прекратяване на
производството по искане на взискателя (чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК).
В случая обаче взискателят оспорва насрещното
вземане на жалбоподателя, с което последният твърди, че извършва или е извършил
прихващане – това е видно най-малкото от подадения отговор на жалбата на
длъжника. Поради това не само липсва безспорността на активното вземане, за да
се приеме, че е настъпил погасителният ефект на прихващането (вземането на
жалбоподателя не е ликвидно съгласно изискването на чл. 103, ал. 1 ЗЗД),
но е налице и спор относно наличието на такъв погасителен ефект и съответно
относно съществуването на изпълняемото вземане, предмет на изпълнителното
производство. Този спор, както се посочи, може да се разреши само по исков ред
съгласно чл. 439 ГПК.
По отношение на соченото от жалбоподателя
обстоятелство, че върху вземането, предмет на изпълнителното производство срещу
него, е наложен запор от кредитор на първоначалния кредитор по вземането П.Д.,
следва да се посочи следното. Според чл. 451, ал. 1 и чл. 452, ал. 1 ГПК
действието на наложения запор върху вземане на длъжника по изпълнителното
производство се изразява в забрана за длъжника да се разпорежда с вземането си,
включително да го прехвърля на трети лица, както и в относителна
недействителност на подобни разпоредителни действия по отношение на
взискателите, които се ползват от действието на запора. Поради това некоректно
е да се приеме, че след налагането на запора, посочен от жалбоподателя,
вземането по изпълнителното дело му е непротивопоставимо. Вероятно
жалбоподателят е имал предвид, че прехвърлянето на това вземане от П.Д.на
взискателя по изпълнителното производство М.К. му е непротивопоставимо, но и
това не би било коректно. Както се посочи, непротивопоставимост и то за
определени действия, засягащи вземането, е налице само по отношение на
взискателите, ползващи се от наложения запор. За третото задължено по вземането
лице – какъвто в случая се явява жалбоподателят при така наложения запор –
възниква единствено въпросът на кой взискател следва да заплати дължимата сума,
което се определя от момента, в който е наложен запорът. При това положение,
ако жалбоподателят заплати дължимата сума по другото изпълнително дело съгласно
наложения запор (за събиране на вземане срещу първоначалния кредитор П.Д.)
върху вземането, предмет на настоящото изпълнително производство, той може да
посочи това обстоятелство пред съдебния изпълнител и да иска прекратяване на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК поради
извършено надлежно плащане на задължението (налице е хипотезата на надлежно
плащане на лице, овластено от закона – съдебният изпълнител, наложил запор
върху вземането – чл. 75, ал. 1, изр. 1, предл. последно ЗЗД вр. с чл. 508, ал.
3 ГПК). В случая обаче жалбоподателят не твърди и не представя доказателства да
е заплатил задължението си във връзка с така наложения запор.
Следователно самото налагане на запор от трето
лице върху вземането, което първоначалният кредитор на жалбоподателя П.Д.е
прехвърлил на взискателя М.К. и което вземане е предмет на изпълнителното
производство, не представлява основание за прекратяване на изпълнителното
производство. Такова основание може да бъде извършеното плащане от
жалбоподателя по наложения запор. Отделно от това обаче следва да се има
предвид, че ако запорът е наложен, след като жалбоподателят, като длъжник по
вземането, е уведомен за прехвърлянето му и съответно запорът е съобщен на
първоначалния кредитор П.Д., след като договорът за цесия е произвел действие, тогава
прехвърлянето на вземането е противопоставимо на взискателите на П.Д., които се
ползват от запора, тъй като вземането вече е прехвърлено към момента на
налагането на запора. В този случай жалбоподателят следва да заплати дължимите
по вземането суми на взискателя М.К..
Както се посочи, с оглед на представения по
изпълнителното дело договор за цесия от 20.04.2019 г. между П.Д.и М.К. и
обратна разписка за връчено уведомление до жалбоподателя за прехвърлянето на
вземането, което е получено от негов служител на 03.06.2019 г., при липса на
други данни трябва да се приеме, че прехвърлянето е породило действие спрямо
жалбоподателя и третите лица на 03.06.2019 г. От друга страна запорното
съобщение за налагане на запор върху прехвърляното вземане (което е представено
по изпълнителното дело и към жалбата) е от 05.06.2019 г., като няма данни кога
е достигнало до жалбоподателя, нито е представено подобно съобщение, адресирано
до П.Д.. Поради това при наличните по делото доказателства следва да се приеме,
че вземането, предмет на изпълнителното производство, е прехвърлено на
взискателя М.К., преди върху него да бъде наложен запор за изпълнение на
задължения на първоначалния кредитор П.Д..
По отношение на втората част от жалбата, с която
се обжалва постановлението на съдебния изпълнител, с което е отказано да бъдат
изменени определените по изпълнителното дело разноски за заплатено от
взискателя М.К. адвокатско възнаграждение, следва да се посочи следното.
Поначало разноски за адвокатско възнаграждение могат да бъдат възстановени на
взискателя само, ако такива са заплатени от него (така т. 1 на ТР № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, което разрешение следва да намери приложение и относно
разноските в изпълнителното производство), като следва да бъдат представени и
доказателства за извършеното плащане.
В случая според представения договор от 22.04.2019
г. за правна защита и съдействие в изпълнителното производство взискателят М.К.
се е задължил да заплати на адвоката, който го представлява в производството,
възнаграждение от 840 лв., като плащането следва да стане по банков път (чл. 3
от договора). Представена е и вносна бележка от 29.05.2019 г., според която по
сметката на адвоката е внесена сумата 840 лв., като тя е внесена от самия
адвокат, а посоченото основание е договор с П.Д.от 25.03.2019 г. Такъв договор
по делото не е представен. В договора за прехвърляне на вземането, предмет на
изпълнителното производство, е посочено (в чл. 1, ал. 1 от договора), че заедно
с вземането се прехвърлят и вземанията за направени разноски по събирането му,
включващи и 840 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. В отговора на
жалбата взискателят разяснява, че възнаграждение е заплатено на адвоката от
първоначалния взискател П.Д., което обаче е станало след сключването на
договора за прехвърляне на вземането по изпълнителния лист, тъй като към този
момент П.Д.вече е бил поел задължение да заплати възнаграждението по предходен
договор за правна защита и съдействие, сключен с него. Същевременно обаче в
отговора на жалбата се посочва също така, че парите, внесени от адвоката по
банковата му сметка за неговото възнаграждение, са му предадени в кантората му
от съпругата на клиента му – без да се уточнява дали става въпрос за съпругата
на П.Д.или на М.К.. По-напред в отговора (във връзка с възражението за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение) е посочено и че
адвокатското възнаграждение е изплатено от страна на М.К..
От посочените писмени доказателства се установява,
че взискателят М.К. е поел задължение да внесе сумата от 840 лв. по банковата
сметка на адвоката си. Същевременно обаче единствените доказателства са за
внесена сума в този размер лично от адвоката по сметката му, при това като
основание не е посочен договор с М.К., а такъв с П.Д., който не е представен по
делото, за да може да се установи дали действително се отнася до същите
действия. Разясненията в отговора на жалбата създават още по-значителна
неяснота за отношенията между взискателя и адвоката му във връзка със заплащане
на адвокатското възнаграждение. Доколкото се посочва, че то е заплатено от П.Д.след
сключването на договора за цесия, изглежда, че това противоречи на самия
договор за цесия, в който е посочено, че се прехвърля и акцесорно вземане за
разноски, изразяващи се в посоченото адвокатско възнаграждение (което
предполага, че тези разноски вече са били направени към този момент). Освен
това, ако възнаграждението е заплатено от П.Д., не става ясно защо в
представения договор за правна защита и съдействие задължение за заплащане на
същото възнаграждение е поел и М.К., а липсват и доказателства той да е
заплатил това възнаграждение. Както се посочи, липсват и доказателства, за да
се изясни за какви действия е заплатил П.Д.възнаграждението, както и че той
изобщо го е заплатил – включително не е изяснено съпругата, предала парите
на адвоката, дали е съпруга на П.Д., или на М.К.. Тук следва да се посочи и че
уговорката за заплащане по банков път се разбира за плащане чрез заверяване на
банковата сметка на получателя на сумата по нареждане на лицето, дължащо
съответната сума или на друго лице, натоварено от него да извърши тази дейност.
Когато обаче парите са предадени на самия получател на сумата от представител
на задълженото лице (както се сочи в отговора на жалбата), не може да се
приеме, че получателят е натоварен да ги внесе по собствената си сметка, тъй
като плащането вече е завършено чрез предаването на паричната сума в брой. За
подобно плащане обаче по делото няма доказателства (напр. разписка, издадена от
адвоката – вж. и мотивите към т. 1 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Най-сетне посоченото основание в документа, с който се нарежда плащане по
сметката на получателя на сумата (платежно нареждане), може да служи като
индикация за предназначението на заплатената сума, но когато титуляр на
сметката внася по собствената си сметка парична сума, посоченото от него
основание практически е без значение, тъй като то не би могло да удостовери
произхода на внасяната сума, нито предназначението ѝ. Освен това, както
се посочи, отразеното в представената вноска бележка основание всъщност сочи
към договор, който не е представен по делото, и към плащане, което не е
установено.
По изложените съображения следва да се приеме, че
липсват достатъчно ясни и безпротиворечиви доказателства (включително с оглед
на изложените в отговора на жалбата обстоятелства) за това взискателят М.К. или
друго натоварено от него лице да е заплатил сумата за адвокатско
възнаграждение, уговорена в представения по изпълнителното дело договор за
правна защита и съдействие. Поради това и не може да се приеме, че разноски в
размер на тази сума са били направени от взискателя по изпълнителното дело. По
същите съображения не може да се установи и че тази разноски са направени от
първоначалния кредитор П.Д.и вземането за възстановяването им е прехвърлено на М.К..
Съответно сумата от 840 лв. за адвокатско възнаграждение не следва да се
включва в дължимите от длъжника разноски по изпълнението.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
жалбата на „И.с.“ ООД срещу постановление от 02.09.2019
г. по изп. дело № 20198470400171 на ЧСИ с рег. № 847, с които е оставено без
уважение искането за прекратяване на изпълнителното производство.
ОТМЕНЯ постановление от 02.09.2019 г.
по изп. дело № 20198470400171 на ЧСИ с рег. № 847, с които е оставено без
уважение искането за изменение на определените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, заплатено от взискателя, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
на взискателя М.К. за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение по
изпълнителното дело в размер на 840 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.