№ 40301
гр. София, 04.10.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 30 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. КАРАГЬОЗОВА Гражданско дело
№ 20231110161563 по описа за 2023 година
Ищцата Л. Л. Т. с ЕГН **********, с адрес: ******************, чрез адв.
************** – САК със съдебен адрес: ********************* е предявила срещу
„***************** с ЕИК *************, със седалище и адрес на управление:
******************* иск за обявяване клаузите от договор за заем Бизнес кредит
Клиентски №6582 т.2.3(а); 2.3 (с) (d) (е); 4.4 (d) за нищожни поради тяхната
неравноправност. Претендира присъждане на сторените по делото разноски, вкл.
адвокатския хонорар.
Ответникът оспорва иска като неоснователен.
На осн. чл. 140, ал.3 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание на 19.11.2024г. от 14:00ч., за които дата и час да се
призоват страните.
УКАЗВА на ищцата в 1-седмичен срок от съобщението с писмена молба с препис за
другата страна да уточни следните обстоятелства: 1.Основава ли иска си на твърдението, че
процесния договор е сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия и защо; 2.
Кои са другите условия по смисъла на чл. 143, ал.2, т.20 от ЗЗП, поради които счита, че
оспорените от нея клаузи на процесния договор са уговорени във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
ПРИКАНВА страните към спогодба, медиация или извънсъдебно доброволно уреждане
на спора.
ПРИЕМА като доказателства по делото сверените копия на документи, изпратени от
ищцата и от ответника.
1
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни доказателствените искания в т.1 и т. 2. Исканата в т. 3
бланка е представена от ответника.
Изготвя следния проект на доклад по делото:
Ищцата твърди, че на 16.12.2019г. е сключен договор за заем Бизнес кредит Клиентски №
6582 между ************** с ЕИК ************* и „*************** с ЕИК
**************, представлявано от **************** - управител, като
******************* и Л. Л. Т. имат качеството на солидарни и ипотекарни длъжници.
Предмет на договора е предоставяне на сума с максимален размер на главицата 38 300
ЕВРО. Вземането е обезпечено с договорна ипотека на недвижим имот, от който ищцата има
наследствени идеални части. Ищцата оспорва клаузите, включени в т. 2.3 от сключения
договор относно уговорената лихва и неустойка. Счита, че фиксираната лихва в размер на
22% на година върху непогасената главница се явява висока и незаконосъобразна. Клаузите
за тази лихва и за дължимата неустойка в размер на 0,27% върху непогасената част от заема
за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на
окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми, ищцата счита за нищожни,
както и клаузата, че с цел избягване на съмнение, неустойката по тази точка (с) се изчислява
върху цялата непогасена сума на заема по чл. 2.1 (а) независимо дали заемът е усвоен изцяло
и се дължи независимо от издаване на счетоводни или други документи за начисляването й.
Л. Т. счита за неравноправна клаузата, намираща се на стр. 8 от договора в т. 4.4, буква (d),
съгласно която тя счита, че не може да получи коректна справка за задълженията и
плащанията по договора, на каквато счита че има право, тъй като от нея е изисквано
попълването на искане- декларация, с подписването на което длъжникът се подписва, че
признава задължението си. Основава исковете си на погасителния план, съгласно който
сумата, представляваща главница е изключително малка, но месечната лихва варира и то в
големи граници и размери. Ищцата сочи за пример вноска № 3 за 16.03.20г. - част от
главницата е 28.76 евро, а месечната лихва е 343.24 евро. Тя сочи за пример и вноска с номер
13, по която част от главницата е 34,49 евро, а лихвата е 4990.26 евро.
Ищцата сочи още, че процесния договорът е сключен поради крайна нужда и
заемополучателите не са разбирали напълно правните последици от договорните клаузи,
съгласно които, например, към 16.02.23г. се дължи 53 752.94 евро, от които 841.54 главница,
12 065.83 лихва и 40845.57 такси просрочие. Към 16.05.23г. лихвата е 14 086.53, а такси
просрочие 47 680.97 евро. Към 16.08.23г. лихвата е била 16 097.77 евро, а таксите просрочие
са били в размер на 55 557.49 евро.
Ищцата основава предявения иск на обстоятелството, че тя като физическо лице има
качеството на „потребител“ по смисъла на ЗЗП и разполага с правото да прави възражения
за нищожност като неравноправни на част от клаузите по договор за заем, които
регламентират установените от кредитора неустойки и лихви. Сочи преюдициални
запитвания по приложението на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 и формирана практика на
Съда на европейския съюз, където е дефинирано понятието „потребител“, като всяко
физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата,
2
участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. Сочи, че според решение по дело С-348/14 на СЕС, в определението за
„потребител“ по член 2, б. „б“ от Директива 93/13 попада физическото лице, което има
положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност. Сочи, че съдът трябва да извърши преценка
на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора, естеството на
представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на
придобиването или съответно на получаването й. Счита, че в практиката на СЕС се приема,
че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например
управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител
когато гарантира лично или чрез своето имущество задълженията, които това дружество има
по договор, свързан с получаването на кредит. В процесния случай ищцата Л. Т. твърди, че
няма тесни фактически или правни връзки с дружеството- кредитополучател, поради което
следва да се приеме, че има качеството „потребител“ и може да се позовава на установената
в ЗЗП защита, а кредиторът е финансова институция, вписана в регистъра, воден от БНБ,
която по занятие извършва сделки по предоставяне на заеми на физически и юридически
лица, както и че е налице договор за заем, който е реална сделка и се счита за сключен от
момента на предоставяне на заетата сума на заемополучателя.
Ищцата счита, че посочените от нея клаузи са неравноправни, уговорени във вреда на
потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Твърди, че клаузите на т.2.3(а); 2.3 (е) (d) (е); 4.4 (d) от договора за заем не са индивидуално
уговорени, доколкото са изготвени предварително от финансовата институция, а ищцата Л.
Т. не е имала възможност да вЛ.е върху тяхното съдържание. Ищцата е основала иска на
твърдението, че уговореният в процесния договор за кредит размер на обезщетение е
прекомерен и води до явно обогатяване на кредитора, поради което следва да се приеме, че
клаузите са нищожни, тъй като са неравноправни. На тези основания иска предявените
искове да бъдат уважени.
Ответникът „***************** излага съображения за това, че договорът за заем Бизнес
кредит Клиентски № 6582/16.12.2019г. е сключен между заемодателят „*****************
и заемополучателят ***************, представлявано от управителя ****************, а
****************, Л. Л. Т. и ******************* са солидарни и ипотекарни длъжници.
Ответникът твърди, че договорът за кредит е сключен след продължителни преговори и
комуникация с „*****************, подадено от *************** искане за бизнес кредит
и след решение, взето от едноличния собственик на капитала на същото дружество. Сочи, че
задълженията по този договор са обезпечени с договорна ипотека, учредена с нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 197, том IV, per. №11101,
дело № 726 от 2019г. Затова твърди, че заемополучателят по договора е само един -
дружеството ***************. Главницата в размер на 38,300.00 евро е отпусната съгласно
етапите, описани в чл. 2.1. и чл. 2.2 от договора. Заемодателят е отпуснал изцяло и в срок
3
уговорената главница (което не е спорно между страните), съгласно етапите на договора, а
заемополучателят, солидарните и ипотекарните длъжници са поели задължението да върнат
главницата ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 22% съгласно
погасителния план - Приложение №1 към договора. Основава се на погасителния план,
съгласно който страните са предвидили кредитът да бъде погасен посредством 180
анюитетни месечни вноски. Сочи, че в края на погасителния план вноската от 729.90 евро
включва 716.65 евро главница и 13.25 евро договорна лихва. Затова не споделя
разсъжденията на ищцата за странно обстоятелството, че вноска №3 включва само 28.76
евро главница и 343.24 евро договорна лихва. Именно поради анюитетния характер на
вноските твърди, че лихвата прогресивно намалява, а главницата се увеличава, което е
обичай в практиката на банките и небанковите финансови институции. Относно размера на
вноска №13, която е в по - голям размер от останали вноски, твърди, че по изрично искане
на кредитополучателя е изготвен специален погасителен план, включващ преференциални
условия, които се състоят в следното: вноската, съответна за отпуснатата главница,
уговорената лихва и срок на погасяване, е в размер на 729.90 евро - в какъвто размер са
вноски от №14 до № 180. Твърди, че кредитополучателят е поискал през първата година
вноската му да бъде в по - нисък размер, който да бъде компенсиран с първата вноска през
втората година (вноска №13), след което да продължи с вноски, чийто размер съответства на
договорените условия. Онагледява това с твърдението, че вноски от №1 до №12 са в размер
на 372.00 евро, т.е. с 357.90 евро по - малко от уговорените. Поради тази причина вноска
№13 в размер на 5,024.75 евро включва съответната вноска в размер на 729.90, както и
разликата за първите 12 вноски. Като неверни определя твърденията на Л. Т., че й е отказано
предоставянето на информация относно размера на текущите задължения по кредита.
Твърди, че писмено искане за справка за размера на текущите задължения не е отправяно от
страна на Л. Т.. Сочи, че бланката по чл. 4.4, буква (d). изр. 2 от договора е образец на
искане за предсрочно погасяване и декларация по чл. 66 ЗМИП относно произхода на
средствата, с които ще се извършва предсрочното погасяване, и твърди, че в тези случаи на
заемополучателя/солидарния длъжник се издава референция/ удостоверение, когато заявява
желание да погаси предсрочно задълженията по кредита - като това удостоверение не
включва само текущите задължения, но и цялата оставаща главница, падежиралата
договорна лихва, начислени такси, неустойки и др. ако има такива.
В отговора на исковата молба се излага становище за нередовност на исковата молба с
оглед на обстоятелството, че се твърди, че договорът е сключен при крайна нужда и явно
неизгодни условия, т.е. твърди се унищожаемост по смисъла на чл. 33 ЗЗД. Едновременно с
това се излагат твърдения за нищожност на отделни клаузи с аргумента, че ищцата счита
себе си за потребител, поради което клаузите се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143
ЗЗП.
Ответникът оспорва допустимостта на иска като счита, че такъв за обявяване на
нищожност е без обоснован правен интерес, а относно иска за унищожаемост поради крайна
нужда и явно неизгодни условия твърди изтичане на срока за предявяването му съгласно чл.
4
33, ал. 2 от ЗЗД.
Ответникът счита за неоснователни исковете за нищожност на чл. 2.3 (а); 2.3 (с); (d); (е) и
чл. 4.4 (d) от договора, поради следното:
Твърди, че в чл. 2.3(а) от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят дължи на заемодателя фиксирана лихва в размер на 22% на година върху
усвоената и непогасена част от главницата. Клаузата е действителна и валидно обвързва
страните по договора. Не са налице твърдените от ищцата незаконосъобразност или
нищожност, а размерът на лихвата не е прекалено висок, както се твърди в исковата молба.
Отбелязва, че в действащото българско законодателство не е уреден максимален размер на
възнаградителната лихва, която страните по един договор могат да уговорят помежду си.
Процесният договор има характер на двустранна търговска сделка, спрямо която се
прилагат разпоредбите на Търговския закон. Позовава се на чл. 307 от ТЗ съгласно който
търговските сделки не могат да бъдат разваляни поради крайна нужда и явно неизгодни
условия. Обстоятелството, че ищцата е поела солидарна отговорност за задълженията по
договора, не превръща бизнес кредита в потребителски, респ, неприложими се явяват
разпоредбите на потребителската защита и ЗЗП.
В отговора на исковата молба се излагат и съображения относно размера на годишния
лихвен процент и защо не се счита прекомерен. Акцентира се на обстоятелството, че
„***************** е небанкова финансова институция, която за разлика от банките, не
извършва влогонабиране, а оперира със собствени средства, т.е. по - високо е нивото на риск,
което обуславя и по- високият размер на лихвите и неустойките.
Ответникът твърди, че с чл. 2.3 (с); (d) и (е) от договора за заем страните са уговорили, че
при неизпълнение заемополучателят дължи неустойка за забава в размер на 0,27% на ден
върху непогасената част от заемната сума (т.е. непогасената част от главницата). Счита, че
неустойката не е нищожна, поради необосновано високия си размер по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. Позовава се на Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. и на практика на
ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК за това, че не е нищожна клауза за неустойка в
размер на 0,3 % дневно и, че валидността на клаузата за неустойка следва да се преценява
към момента на сключване на договора, която в случая е в размер на 0,27 % за всеки
просрочен ден. Счита, че неустойка, уговорена без краен предел и фиксиран срок, не е
нищожна. В настоящия случай договореният размер на неустойката е между търговци,
поради което размер от по - малко 0.3% на ден е в рамките на обичайно договаряния (между
0.1 и 0.5% на ден).
Ответникът не споделя доводите на ищцата, че същата има качеството потребител
съгласно пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП и спрямо нея приложение
следва да намерят разпоредбите на ЗЗП. Сочи, че лицето, което ползва финансови услуги във
връзка с договора за бизнес кредит е дружеството заемополучател ***************, а не
ищцата Л. Т.. Главницата по кредита е отпусната на *************** и усвоена от него.
Следователно процесният договор има за предмет предоставяне на кредит на търговско
дружество, а не на физическо лице. Ето защо, макар Л. Т. да не осъществява търговска или
5
професионална дейност, то същата не е потребител на услуга и съответно не се ползва от
потребителската защита, установена в ЗЗП.
Ответникът счита, че съдържанието на договора и отделни негови клаузи, са изпяло
уговорени по взаимно съгласие на страните, съгласувани са със заемополучателя и
солидарните длъжници, в това число и с ищцата Л. Т.. Твърди, че клаузите и отделните
условия Л. Т. е съгласувала с адвокат преди сключването на договора, че процесният договор
не е сключен при общи условия, а при индивидуално уговорени такива, закрепени в
неговото съдържание. Твърди, че договора е с нотариална заверка на подписа, а
нотариалният акт за учредяване на договорната ипотека пресъздава всички негови основни
параметри - главница, размер на лихвата, неустойката, срок на погасяване и др., т.е.
заемополучателят и солидарните длъжници са имали възможността да вЛ.т на условията по
договора, поради което счита за необосновани твърденията на ищцата, че клаузите не са
индивидуално договорени и не е имала възможността да вЛ.е на тяхното съдържание, а
исковете по чл. 146 и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП са неоснователни и недоказани.
Като неоснователен е оспорен и искът за прогласяване нищожност на чл. 4.4 (d) от
договора. Твърди се, Л. Т. не е отправяла писмено искане за предоставяне на информация
относно актуалния размер на задълженията по кредита, респ. не й е отказвано
предоставянето на тази информация, нито са поставяни условия за предоставянето на такава
информация, както и, че подобни условия не се съдържат в клаузата на чл. 4.4 (d) от
договора, нито в друга клауза.
Правното основание на предявения иск е чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, ал. 2, т. 5, т.
19 и т. 20 от ЗЗП.
Доказателствената тежест се разпределя както следва:
В тежест на ищцата е да докаже: 1. че тя като потребител е задължена да плати
необосновано висок годишен лихвен процент; 2. че размера на уговорената в процесния
договор неустойка не съответства или излиза извън рамките на обезпечителната,
обезщетителната и/или санкционната й функция; 3. Заемодателят не е позволил на нея като
потребител да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Ответникът трябва да докаже, че оспорените от ищцата клаузи са индивидуално
уговорени.
УКАЗВА на страните, че следва най-късно в първото по делото заседание да изложат
становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат
съответните процесуални действия, като им УКАЗВА, че ако в изпълнение на
предоставената им възможност не направят доказателствени искания, те губят възможността
да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК.
УКАЗВА на страните, че ако отсъстват повече от един месец от адреса, който са съобщили
по делото или на който веднъж им е било връчено съобщение, са длъжни да уведомят съда
за новия си адрес, като при неизпълнение на това задължение всички съобщения ще бъдат
приложени към делото и ще се смятат за редовно връчени.
6
УКАЗВА на ищцата, че най-късно в първото по делото открито съдебно заседание може да
оспори истинността на представените с отговора на исковата молба писмени доказателства,
както и да изрази становище, да посочи и представи доказателства във връзка с направените
от ответниците в отговора на исковата молба оспорвания и възражения.
УКАЗВА на ищцата, че ако не се явят в първото заседание по делото, не вземе становище
по отговорите на исковата молба и не поиска разглеждане на делото в нейно отсъствие,
ответниците могат да поискат прекратяване на делото и присъждане на разноски или
постановяване на неприсъствено решение срещу ищците на основание чл. 238, ал. 2 от ГПК.
ДА СЕ ВРЪЧАТ на страните преписи от настоящото определение, а на ищцата – и препис
от отговорите на исковата молба.
Определението не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7