Решение по к. адм. дело №1541/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. И. С., чрез процесуалният си представител адв.Т. Т., насочена против Решение 6671/22.07.2025г. постановено по адм.д.№ 1093/2025г. опис АС- Хасково.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно в частта относно размера на присъденото обезщетение. Твърди се, че сдът правилно и всестранно е разгледал фактическата обстановка, като единствен пропуск бил допуснат по отношение на наличието на изискуем минимум площ на задържан от 4 кв.м., доколкото се установявало, че помещение 13 и 14 в следственият арест били с площ от 12 кв.м. с четири легла. Наличието на такава мебел дори и незаета към определеният период лишавала Д. И. С. от правото да ползва свободно пространство от 4 кв.м.. За да отговарят помещението на изискванията на чл. 43 ал.4 от ЗИНЗС следвало да са с площ от минимум 16 кв.м. В тази връзка присъденото на жалбоподателя обезщетение от 390 лева, за пребиваването му от 39 дни в следственият арест в [населено място], било изключително занижено и в тази връзка се моли съдът да постановите съдебен акт с който същото да бъде повишено от така определеният размер от 390 лв. на 3900 лв.

В писмен отговор на касационната жалба на ГДИН, от Д. И. С. се излагат подробни съображения за нейната неоснователност.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба на Д. И. С. и счита за правилно определен размера на обезщетението.

Касационната жалбата е подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна, за кояито съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството пред Административен съд – Хасково е образувано по предявения от Д. И. С. иск за присъждане на обезщетение в размер на 25000 (двадесет и пет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГД „ИН“) - София, за периода от 17.11.2022г. до 27.04.2025г., поради поставянето му в неблагоприятни условия при задържането му в Следствен арест Хасково, Затвора гр. Стара Загора и Затворническо общежитие от открит тип (ЗООТ) „Верея“ към Затвор Стара Загора.

За да постанови решението си съдът е установил, че периода от 18.11.2022г. до 21.11.2022г., от 09.12.2022г. до 21.12.2022г., от 04.01.2023г. до 06.01.2023г., от 13.02.2023г. до 14.02.2023г. от 06.03.2023г. до 17.03.2022г., от 27.07.2023г. до 28.07.2023г. и от 25.11.2024г. до 27.11.2024г., ищецът пребивавал в Следствен арест – Хасково. За доказани приел фактите, че в ареста липсвал постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в помещението, в което е настанен, липса на естествено проветрение на помещението и неосигуряване престой на открито. Предвид установените факи съдът приема, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, защото като органи и служители, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложена мярка „задържане под стража“, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – постоянен достъп до течаща вода и тоалетна през цялото денонощие в помещението, където е бил настанен, естествено проветрение и осигуряване престой на открито. Такива задължения са установени за органите и служителите по изпълнение на наказанията и в ЗИНЗС, и в ППЗИНЗС, посредством въвеждане на различни изисквания спрямо битовите условия в местата за лишаване от свобода, а именно посочените по – горе чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС и чл.20, ал.2 и ал.3 от ППЗИНЗС. Тези нормативни изисквания са били приложими за процесния период, както спрямо лишените от свобода, така и спрямо лица задържани под стража. Съдът приел, че с това били накърнени правата на ищеца по чл.29, ал.1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГДИН било допуснато нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на чл.2, т.3, чл. и чл.43, ал.2 и ал.3, чл.151, ал.1, т.3 и т.4 от ЗИНЗС. Установените битови и санитарно-хигиенните условия, при които пребивавал в ареста довели до неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в [населено място], като в своята съвкупност те били безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим. Ето защо и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които пребивавал ищецът в ареста през посочения период, съдът приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следвало да се приеме, че е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, респ. на чл.3 от ЗИНЗС, което давало основание да се изведе и предположението, възприето вече и в чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, явяващи се следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно държавата, като страна по ЕКПЧ, има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си право. Така за жалбоподателя, през процесния период е прието, че е подложен на страдание, присъщи на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по чл.3 от Конвенцията, съобразно стандартите, установени от ЕСПЧ.

Предвид гореизложеното и независимо от несподелянето на всички твърдения в исковата молба, съдът приел, че се установяват неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в [населено място], като в своята съвкупност те били безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим. Ето защо и като отчел кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е пребивавал ищецът в ареста през част от заявения период, съдът приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следвало да се приеме, че е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, респ. на чл.3 от ЗИНЗС, което дава основание да се изведе и предположението, възприето вече и в чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, явяващи се следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно държавата, като страна по ЕКПЧ, има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си право. Доказаните в производство като съвкупност наведени от ищеца условия на средата, при които той бил задържан под стража, водели до извод, че през този период за него са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по чл.3 от Конвенцията, съобразно стандартите, установени от ЕСПЧ. Налице били законоустановените елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред, поради което съдът приел, че предявеният от Д. И. С. иск се явявал частично доказан по основание.

Така съдът присъдил сумата от 390 лева и отхвърлил иска над този размер, до 25000 лева. Съдът приел, че не били недоказани твърденията на на жалбоподателя, че помещенията в които е бил настаняван в ареста в [населено място], не са били обезпаразитявани, като поради това имало дървеници, че липсвал установеният минимум жилищна лощ, че хранителното меню било малко като количество и с лошо качество, както и че достъпйт на жалбоподателя до телефон бил ограничен. Освен това изцяло неоснователни и недоказани били и останалите твърдения на ищеца, изложени в исковата молба, относно престоя му в ЗО „Верея“ и в Затвора Стара Загора, а именно – че бил настанен в килии, в които липсвал законоустановения минимум на жилищна площ, полагаща се на всеки лишен от свобода; че имало хлебарки и дървеници; че било шумно и задушно; че хранителното меню било непълноценно и не отговаряло на нормативните изисквания; че от ГД „ИН“ бил извършен запор на банковата му сметка.

Касационната инстанция намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на делата, заведени пред ЕСПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл.3 от ЕКПЧ. В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕСПЧ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл.3 от ЕКПЧ стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Видно от мотивите на съдебния акт административният съд е приложил изцяло стандартите на ЕСПЧ, вкл. и от делото Н. с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението.

Във връзка с горното, неоправдано е оплакването в касационната жалба, че решението е неправилно и необосновано. Решаващият съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора, приема за установени, въз основа на събраните по делото доказателства. Несъгласието на страната с изводите на съда не може да обоснове и твърдяната необоснованост на обжалваното решение. В случая съдът е процедирал правилно. Делото е разглеждано по реда на чл.284 от ЗИНЗС, като в ал.5 на същата норма е възприето, че при установяване нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, като по отношение на настъпилите неимуществени вреди ищеца не носи доказателствена тежест. В тежест на ищеца е единствено да ангажира доказателства и да прояви доказателствена активност по отношение установяване на фактите и обстоятелствата, от които се твърди да са настъпили вредите, тъй като ЗИНЗС не въвежда презумция за наличието на допуснати нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, а само за настъпването на неимуществени вреди, при установяване на нарушение на чл.3 от същият нормативен акт. Съобразно цитираната разпоредба на чл.284 от ЗИНЗС и факта, че в настоящото производство касационната инстанция е обвързана с фактическите установявания на първоинстанционният съд, на настоящата инстанция се следва да приложи въведените стандарти - така, както същите са приложени от първоинстанционния съд.

Правилно е определен размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани с установените нарушения от страна на служители на ГДИН, вида, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, за които са били установени доказателства. Правилни са изводите на съда в насока дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди.

Настоящата съдебна инстанция счита за правилно обжалваното решението и в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 390 лева. Мотивите за недоказаност на твърденията на ищеца за липсата на обезпаразитяване, наличието на дървеници, липсата на установения минимум жилищна лощ, че хранителното меню било малко като количество и с лошо качество, както и че достъпът на жалбоподателя до телефон бил ограничен, а и относно твърдения на ищеца, за престоя му в ЗО „Верея“ и в Затвора Стара Загора, а именно – че бил настанен в килии, в които липсвал законоустановения минимум на жилищна площ, полагаща се на всеки лишен от свобода; че имало хлебарки и дървеници; че било шумно и задушно; че хранителното меню било непълноценно и не отговаряло на нормативните изисквания; че от ГД „ИН“ бил извършен запор на банковата му сметка, се споделят напълно от настоящия състав. От установеното по делото неизпълнение на нормативни задължения не следва автоматично обезщетяване на причинените неимуществени вреди в парично изражение, възприето за дължимо от този, чиито права са нарушени, съобразно неговото лично, субективно усещане. Естеството и характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с оглед конкретните факти, от които страданието произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл.52 от Закона за задълженията и договорите. Фактът на осъждането има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението, като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. В случая при определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид изброените обстоятелства, като при спазване на принципите за справедливост е определил обезщетение на ищеца, и правилно се е позовал на решението по делото „Н. и други срещу България“, като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл пострадалия, както и на интензитета на това въздействие, а така също и на характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия съд са подробни, обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата инстанция.

Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че оплакванията на касатора не намират опора в доказателствата по делото и се явяват неоснователни. Решението на решаващия съд е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон, и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, съдът

 

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 6671/22.07.2025г. постановено по адм.д.№ 1093/2025г. опис АС- Хасково.

Решението е окончателно.