Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 6352 по описа за 2020 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 47806 от 21.02.2020 г., по гр.д. № 13577/2019
г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, е отхвърлен изцяло предявения от Л.П.С.
против Х.И.Х., осъдителен иск с правно основание чл. 45, вр. чл. 86 ЗЗД за
заплащане на сумата от 20 000,00 лв. за причинени неимуществени вреди,
изразяващи се се в извършени незаконосъобразни действия, ведно със законната
лихва върху главницата до окончателното й изплащане.
Със
същото решение ищцата е осъдена да заплати на адв. Р.В., на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 1130,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана .
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Л.П.С., чрез
пълномощника й - адв. И.К., с надлежно учредена представителна власт по делото,
с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че в мотивите към постановеното решение не са
обсъдени задълбочено показанията на свидетелите, както и факта, че ответника Х.
е придобил самосрутваща се сграда с цел саморазправа и увреждане на ищцата. Счита,
че от показанията несъменено се доказва продължителното наказателно преследване
( близо 10 години) от страна на ответника, следствие на които ищцата е понесла
значителни болки и страдания. Също така изтъква, че безспорно са извършени
противоправни действия на Х. чрез депозиране на множество различни жалби и
сигнали до различни институции с цел да навреди на ищцата. Предвид изложеното
иска съда да отмени решението и вместо него да постанови друго, с което да се
осъди Х.Х. да заплати сумата от 20 000,00 лв., представляващи претърпени
неимуществени вреди. Претендира разноски по делото.
Въззиваемият
ответник – Х.И.Х., чрез пълномощника си - адв. Р. В., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
Не
е спорно между страните, че на 03.06.2015 г. след множество следствени действия
от разследващи органи, ищцата е привлечена като обвиняема за извършено
престъпление против собствеността, а именно противозаконно е унищожила чужда
недвижима вещ, представялваща едноетажна къща с плщ 69 кв.м., състояща се от
две стаи, вестибюл, кухня, килер и входно антре, находяща се в гр. София, бул. ****,
собственост на С.В.И.. Не спорят още и по отношение на обстоятелството, че
дружество „Е.С.“ ЕООД, с управител Л.С. е придобило чрез публична продан
проведена от ЧСИ И.Ч., собственост върху дворно място, находящо се в гр. София,
бул. **** съставляващи имот пл. № 20, кв. 15 по плана на гр. София, местност
„Банишора“ с площ 284 кв.м., както и че находящата се сграда в дворното място е
била собственост на С.И.и не е била придобита от посоченото дружество по силата
на извършена публична продан. Къщата е прехвърлена на ответника с Нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 157, том I, рег. № 2817, дело 148/15.07.2008
г.
Не
се спори още от страните, а и от представените по делото писмени доказателства
/НОХД 10102/2015 г. по описа на СРС и ВНОХД № 3062/2018 г. по описа на СГС/ се
установява, че с влязло в сила присъда от 08.11.2017 г., постановена по НОХД №
10102/2015 г., СРС е признал ищцата за
невиновна по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 216, ал. 5, предл.
1 вр. ал. 1 НК с мотиви, че процесната едноетажна сграда е погинала следствие
на разрушаване и същата имала нулева стойност, както и че от субективна страна
не са се осъществили съставомерните признаци на деянието, а именно пряк умисъл
на ищцата за противозаконно разрушаване на сградата.
Установено
е още, че след фактическото събаряне на сградата въз основа на изготвени и
съгласувани от компетентните институции документи ответникът Х.е предявил срещу
„Е.С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 111 ЗС, вр. чл.
63 ЗС за установяване, че той притежава вещното право на строеж въз основа на
договор за дарение на недвижим имот от 15.07.2008 г. обективиран в Нотариален
акт № 175, том I, рег. № 2817, дело 148/2008 г. върху УПИ VI – 20, кв.
39, по плана на гр. София, местност „ГГЦ – Зона В-17“. С решение от 14.04.2014
г. искът бил уважен, като било признато за установе правото му на строеж.
Установено
е по делото, че ответникът Х. е подавал частични искове за заплащане на
обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди, в следствие на
събаряне на притежаваната от него сграда, както и че с влязло в сила
неприсъствено решение от 07.12.2009 г. по гр.д. № 5195/2009 г. по описа на СРС,
ГО, 35-ти състав, в полза на Х. е била присъдена сума в размер на 5,500,00 лв.
обезщетение за имуществени вреди и 500,00 лв. обезщетение за неимуществени
вреди.
От
показанията на свидетелката Я.С., дъщеря на ищцата и В.Д., доведен син на
ищцата, които преценени при условията на чл.172 ГПК настоящият
състав на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети,
кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които
показания кредитира с доверие, се установява, че в продължение на 10 години са
се образували преписки и дела от Х.Х. срещу Л.С., които са били прекратявани
поради липса на доказателства. Дават сведения че след като е била привлечена
като обвиняема, тя коренно се е променила, нямала желание да контактува,
затворила се била в себе си. Преустановила своите бизнес планове и сделки, като
не е искала да се вижда с приятели и роднини, защото не е искала да говори за
случилото се. Поради продължителните действия на Х.Х. да подава жалби и сигнали
срещу „ Е.С.“ ЕООД, ищцата вземала успокоителни. Била е емоционално и житейски
афектирана и нервна. Загубила по – голямата си част от биснес контактите, които
изградила с времето.
За
да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо
обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно)
основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните
материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез
действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
В конкретния случай, както
обосновано и законосъобразно е приел СРС, не се установяват елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Ищецът е твърдял претърпяването на неимуществени вреди, следствие на противоправно поведение на ответника, изразяващи се в
съзнателна злоупотреба с процесуални права чрез депозиране на множество жалби и
сигнали до различни институции, като по този начин нарушава конституционната
разпоредба на чл. 57, ал. 2 КРБ.
Според чл. 45 от Конституцията на Република България всеки гражданин
има право на жалби, предложения и петиции до държавните органи, за да защити
свои права и законни интересни без да накърнява правата на други граждани.
Правната доктрина е приела, че злоупотреба с едно право е налице,
когато без интерес и без основателни мотиви, без видима и действителна полза,
упражняване с изключителното намерение (или цел) да се навреди другиму. Или
злоупотребата с право е съзнателно, превратно
упражняване на субективно право, свързано с извличането на полза от
превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с
права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право
– за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.
2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е
предоставено, и целта, за която то се използва.
Противоправността като обективен елемент от сложния фактически състав,
обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно
естество несъответствие между предписаното от уредените нормативни или
общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Предявяването
на молби, жалби или сигнали в защита на нарушени или застрашени права и законни
интереси обаче представлява конституционно право на всички граждани и те имат
право да се обръщат към надлежните органи с искане за защита на правата, които
са накърнени.
В контекста на изложеното следва да се посочи, че обстоятелството, че
ответникът се е обърнал към определени държавни, общински, съдебни органи за
съдействие и защита на собствените му права не може да му се вмени във вина,
тъй като поведението му не е противоправно. Настоящият състав приема, че носителят
на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или
въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право
поначало е правомерно. Действително, както се посочи и по-горе, това не
изключва възможността за злоупотреба с право, което е противоправно действие и
е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени
права и законни интереси на други лица/ Решение № 1347/18.12.2008 г. по гр.д. №
5006/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009
г. на ВКС, ІV г.о./ В конкретния случай обаче отговорността за вреди не може да
бъде реализирана по отношение на ответника, тъй като той е защитавал свои лични
права, като не се установява това да е било с цел да увреди ищцата. Индиция за
този извод е обстоятелството, че по подадени то ответника сигнали Прокуратурата
на РБ е преценила, че е налице законно основание за привиличането й като
обвиняема и образуване на наказателно производство, както и че от предоставеното
влязло в сила Решение от 14.04.2016 г. по гр.д. 36470/2011 по описа на СРС,
Г.О., 29 състав, е признато за установено по иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 111 ЗС, вр. чл. 63 ЗС, че Х.Х. притежава вещно право на
строеж въз основа на договор за дарение на недвижим имот от 15.07.2008 г.
обективиран в Нотариален акт № 175, том I, рег. № 2817, дело 148/2008 г. върху УПИ VI –
20, кв. 39, по плана на гр. София,
местност „ГГЦ – Зона В-17“, влязло в законна сила на 13.06.2016 г.
От друга страна, за да се приеме, че ответникът е извършил действия
водещи до непозволено увреждане, следва да се установи безспорно, че същият е
действал неправомерно. Събраните по делото доказателства водят до извод, че
подадените жалби, сигнали и молби до
компетентни органи не съставляват противоправно поведение, а способ за защита
на личните му права. Неправомерно упражняване на права би било такова, когато
жалбоподателят не е отправил жалбите и сигналите с цел обстоятелствата да бъдат
проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че
те са неверни, и подава същите с цел да навреди ищцата или да накърни друг
обществен интерес./ в подобен смисъл е Решение №53/04.04.2018 по дело
№1913/2017 на ВКС, ГК, III г.о., Решение №245/05.11.2014 по дело №1734/2014 на
ВКС, ГК, III г.о., Определение №484/28.05.2018 по дело №1058/2018 на ВКС, ГК,
IV г.о./.
По изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че
ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие
с изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на противоправно поведение от
страна на ответника Х., изразяващо се в злоупотреба с права чрез подаването на
твърдяните в исковата молба жалби и сигнали, вследствие на което да са
причинени описаните от ищцата неимуществени вреди.
Тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
С оглед на цената на иска въззивното решение
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 47806 от 21.02.2020 г., постановено по гр.д. № 13577/2019
г., по описа на СРС, 120 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: