Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 17.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и шести
юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10801 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Т.С.“ срещу решение от 01.06.2019 г. по гр.д. №77596/2018 г. на Софийския
районен съд, 27 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу К.С.Г. установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.200 ЗЗД
вр. чл.150 ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 960,22 лв. до пълния
претендиран размер от 2781,05 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода мес.05.2014 г. – мес.08.2015 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, жк. „**********, аб. №187865, за разликата над
сумата от 22,00 лв. до пълния претендиран размер от 27,50 лв., представляваща
такса за дялово разпределение за периода мес.05.2014 г. - мес.08.2015 г., за
сумата от 734,13 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода 30.08.2015 г. - 10.09.2018 г., и за сумата от 7,77
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода 30.08.2015 г. - 10.09.2018 г., като ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията за периода
мес.05.2014 г. - мес.08.2015 г. са погасени по давност. Поддържа, че с
изтичането на последния ден от месеца ответникът е изпаднал в забава. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна К.С.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач „Б.” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище
по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ответника в частта,
в която исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.150 ал.1
ЗЕ са уважени до посочените по-горе размери, поради което решението в тези части е влязло в законна
сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Тъй като
решението на СРС е влязло в законна сила в посочените по-горе части, то
основанието на предявените искове за главница за топлинна енергия и дялово
разпределение е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по
настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали вземанията за
посочения по-горе период са погасени по давност.
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Т.” ЕАД е тригодишна.
За процесния период
са действали Общите условия, влезли в сила от 14.03.2014 г., според които
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на
десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2, месечната консумация се
определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната
топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 от
Общите условия, месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента
се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1
/ т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато
при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума,
по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към
продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ
период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма
от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със
сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на
продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми
по ежемесечните фактури в 30–дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32 ал.2, т.е.
общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. С други думи, при тази уредба на отношенията и с оглед
момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна
енергия, следва извод, че вземанията за цена на топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. - 30.08.2015 г. се явяват погасени по давност, тъй като от датата
на настъпване на изискуемостта им до датата на депозиране на исковата молба
/13.09.2018 г. - чл.422 ал.1 ГПК/ е изтекъл тригодишният срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът претендира вземания, представляващи месечни
дължими суми за прогнозна консумация на топлинна енергия, които са погасени по
давност, като се позовава на общи фактури, издадени на 31.07.2015 г. и 31.07.2016
г. и чрез включването им в тези фактури, е незаконосъобразно и граничи със
злоупотреба с права, доколкото с това действие се цели избягване на евентуални
възражения за давност от страна на клиентите на топлинна енергия.
Поради изложеното,
съдът намира, че вземанията за главница за топлинна енергия и дялово
разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.08.2015 г. са погасени по давност,
както правилно е приел и СРС. За останалия период мес.08.2015 г. – мес.04.2016
г. искът за главница за топлинна енергия се явява основателен до размера от
960,22 лв., а искът за главница за дялово разпределение - до размера от 22,00
лв., съобразно приетите заключения на СТЕ и ССчЕ.
Анализът на посочените по-горе
разпоредби от ОУ/2014 г. налага извод, че падежът на сумите по ежемесечните
фактури, обективиращи прогнозните суми, настъпва с изтичането на 30-дневен срок
от датата на издаването и публикуването им, а не с изтичане на 30-дневния срок
от издаване на общата фактура за реално потребеното количество топлинна
енергия. Съгласно чл.33 ал.5 ОУ/2014 г., обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по общата
фактура/, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
От
страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест за това, не са ангажирани
доказателства за датата на публикуване на фактурите на интернет страницата му,
поради което не може да се установи дали ответникът е изпаднал в забава, респ.
от кой момент.
Доколкото
липсва предвиден срок за плащане на дължимите такси за дялово разпределение и
съгласно разпоредбата на чл.84 ал.2 ЗЗД, за изпадането в забава от страна на
длъжника е необходимо изрично отправяне на покана, за каквато липсват представени
доказателства.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено
изцяло.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 294,09 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата
страна и адв. Н.Н., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 500,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед
фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния
размер или сумата от 294,09 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №130122 от 01.06.2019
г., постановено по гр.д. №77596/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес
на управление:***, да заплати на К.С.Г., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 294,09 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.