Р Е Ш Е Н И Е
№
481/ 03.08.2018г. гр.
Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковски Районен съд
четвърти граждански състав
на трети юли две хиляди и осемнадесета година в публичното
заседание в следния състав:
СЪДИЯ : ПАВЛИНА ГОСПОДИНОВА
Секретаря Елена Стефанова
Прокурор
като разгледа докладваното от
съдията
гр.д.№453 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск
с правно основание иск чл.422 от ГПК във вр. с чл.124 от ГПК и във вр.с чл.286,
ал.1 от ТЗ във вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД – за установяване дължими суми по
договор.
Твърди се, че
на 05.09.2014г. страните сключили договор за поддръжка, като ищецът се задължил
да поддържа собствения на ответника и съпругата му апартамент Д14,
идентификатор 61056.56.46, комплекс Аполон 5, като охранява и организира
пропусквателен режим, поддържа двора, комуникациите, общите и зелени части и
растителност. В чл.11 уговорили собствениците да заплащат годишна такса от 478
евро, като при сключване на договора заплатили една годишна такса – за
поддръжка до 04.09.2015г. Останалите такси не били заплатени. Отправили покана
до ответника за плащането им, като поканата била получена на 15.09.2017г.
Собствениците оспорили представителната власт, считали договора за едногодишен,
твърдели, че нямало уговорен падеж, оспорили размера на задълженията, както и
направили изявление за прекратяване на договора, считано от 05.09.2017г. Ищецът
счита, че действително към момента на получаване на поканата имало висящо
съдебно производство, като по него било представено пълномощно, вкл. за
получаване на пари, но били посочени няколко начина на плащане и не било
задължително плащането по банкова сметка. *** клауза, в която да се договорили за определен срок.
Таксата по чл.11 била уговорена като годишна, т.е. периодична, а не еднократна.
Не уговорили падеж, тъй като датата на плащане следвала от самото задължение.
Таксата била уговорена като годишна, а договорът бил сключен на 05.09.2014г. и
първата годишна такса била планета на тази датата. От това ищецът прави извод,
че следващите годишни такси били дължими «на 05.09.2015, 05.09.2016г. и т.н.».
Ако се приемело, че задължението било без срок, то ищецът пак можел да поиска
изпълнение по аргумент на чл.69 от ЗЗД. Ответникът не платил нито след поканата
им, нито след връчване на заповедта по чл.410 от ГПК, а тази заповед съдържала
покана за плащане. Не претендирали
плащане от двамата съпрузи на пълната такса. В поканата посочи пълния размер на
задължението, тъй като отговорността на двамата съпрузи била солидарна на
основание чл.32, ал.2 от СК. Това било за ищеца без значение, тъй като заявили
разделна отговорност. Считат, че изявлението на ответника относно прекратяване
на договора от 05.09.2017г. по съществото си било признание, че договорът бил
валиден до тази дата. Подали заявление по чл.410 от ГПК за сумата 239 евро, дължима
от ответника ½ част от годишната такса, както и за законната лихва от
11.10.2017г., ведно с разноските в заповедното производство, като било
образувано пдело пред РС Бургас, прекратено по подсъдност и образувано дело
пред Хасковски РС – 2793/2017г. Депозираното искане по реда на чл.410 от ГПК
било уважено, но ответникът възразил. Искат
да се признае за установено, че ответникът има задължение към ищеца в размер на
239 евро – главница, представляващи 1/2 част от годишна такса с общ размер 478
евро, дължима по договор за поддръжка, считано за периода 05.09.2016г. –
04.09.2017г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на искането
по чл.410 от ГПК – 11.10.2017г., до окончателно изплащане, като бъде осъден
ответника да заплати направените в исковото и заповедното производство
разноски.
Ответникът
оспорва предявения иск. Счита предявеният иск за допустим, но не основателен.
Оспорва връчената покана, тъй като липсвала представителна власт. Тази покана
била изпратена по пощата и получена от ответника на 15.09.2017г., като не било
приложено пълномощно за представляващия адвокат. Пълномощното било представено
по прекратено дело, което било между други страни и за друг размер на сумата.
Ответникът не можел да де увери, че ищецът бил упълномощил адвоката освен да
води дело, то и да връчи покана. По това дело ответникът подал възражение и
впоследствие не било образувано исково производство. В този смисъл счита, че
следва да се приеме, че ответникът не бил получил покана от ищцовото дружество,
а писмо от адвокат, с който ответникът нямал отношения, поради което и писмото
се счита за непораждащо правни последици. Адвокатът не бил вписан в ТР като
представляващ дружеството, а ако имал пълномощно, то същото следвало да бъде
нотариално заверено, тъй като се търсело превеждане на сума по банкова сметка ***,
а не на дружеството. Освен това претенцията по поканата не съвпадала с тази по
заповедното производство. В поканата се претендирала сума от 1434 евро, която
сума била за три години, а като длъжници били посочени ответникът и съпругата
му. Нямало посочване на начален период, за който се иска сумата и не можело да
се установи началото на тригодишния период, както и кога свършвал периода. Като
краен извод ответникът – чрез представляващия адвокат, сочи, че следвало да се
приеме, че бил поканен да заплати сумата от 239 евро, дължима за периода от
05.09.2016г. до 04.09.2017г., считано от самото заявление по чл.410 от ГПК.
Счита, че с подписания договор страните уговорили само една годишна такса,
която била вече заплатена. Възразява се по разширителното тълкуване на договора
относно периодично плащане на годишна такса. Страните били сключвали всяка
година нов договор с един и същи предмет, като представя 6 бр. договори, от
които последните два били сключени с ищеца, а останалите с друго дружество. Не
били прекратявали действието на предходния договор и уговаряли дължимост на
годишна вноска, представлявала една такса за всяка година, като самият договор
представлявал разписка за платената сума. Счита, че от 2015г. не дължали такса,
тъй като не постигнали съгласие и не подписали нов договор. През 2015г. –
септември, при преговорите ответникът, заедно със съпругата си, категорично
възразили поради установената прекомерност на таксата и неравното третиране на
собствениците. Съседите им живеели постоянно в комплекса и от години не плащали
такса. Ответникът и съпругата му предложили по-ниска цена на кв.м. – 6 евро,
защото не живеели постоянно и ползвали обекта само 3 месеца през лятото. Ищецът
не приел предложението, като заявил, че правото да стопанисва обекта му било
предоставено от собственика – строител, който се явявал продавач на апартамента
на ответника. През септември 2016г. пак имали разговор с ищеца и отново не
постигнали съгласие за такса през 2016г., като същото се случило и през 2017г.
Имало образувани дела за изтеклия период от 2015г. – 2017г. и за бъдещия период
– 2017г.-2018г. Не били заявявали, че прекратяват договора, а – считали същия
за прекратен. Според ответника ищцовото дружество имало възможност да спре
изпълнение по договора поради неплащане на авансова вноска, както и при изрично
заявеното от ответниците, че няма да платят и не искат да им стопанисват
обекта. В този случай ако ищецът продължал да осъществява услугите си, то те
били извършване на работа на собствен риск. Така следвало да има заплащане
съгласно уговореното в договора от 2014г. със заплащане само на 1 годишна
такса, която била заплатена с подписването на 2014г. В договора нямало уговорка
за заплащане на първа вноска от годишна такса, за да се предполага, че се
уговаряли последващи такси.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства –
поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна
следното:
С
договор от 05.09.2014г. ищецът – като изпълнител, и ответникът, заедно със
съпругата си - възложители, се споразумели относно стопанисването на
апартамент, собствен на възложителите, като в чл.2 изрично посочили
задълженията на изпълнителя – охрана, поддръжка на дворни комуникации и чистота
на общи части. В чл.3 уговорили, че събирането на таксите щяло да се извършва
от упълномощен представител на отделните собственици, който предварително бил
събрал таксите от тях. За изпълнителя съществувала възможност да „спре“
изпълнението на договора при неизплащане на договорените такси – чл.3, а
възложителят имал право да иска добро стопанисване на обекта и съдействие при
отстраняване на аварии в собствения им имот. В чл.11 уговорили годишна такса по
8 евро за кв.м. или общо 478 евро за апартамента и изрично отбелязали в договора,
че сумата е изплатена в деня на сключване на договора. Уговорили допълнително
заплащане само на разходи за ел.енергия и вода и ремонтни работи, като за
изпълнителя създали задължение да доказва разходите с документи – чл.12-13.
Чл.14 предвиждал неустойка по 1% за всеки ден забавяне, но не повече от 10%.
С
покана – чрез пълномощник на ищеца, ищецът поканил ответника да заплати общо
1434 евро – дължими тригодишни такси. Към поканата се представя известие за
доставяне с отбелязване за получаване на 15.09.2017г.
С
отговор ответникът и съпругата му възразяват срещу редовността на поканата и
основанието за плащане, както и по размера на търсената сума.
Ответникът
представя като доказателства по делото други договори относно стопанисване на същия имота – от 07.08.2009г.,
07.09.2010г., 07.09.2011г. и 13.09.2012г. с трето лице /ООД ДИК 5/, както и от
15.09.2013г. с настоящия ищец.
С
представения н.а. №23/22.07.2008г. се доказва собствеността на апартамента.
По
делото като свидетел е разпитана съпругата на ответнака Г.Т., която дава
показания, че обитават апартамента около 2-3 месеца годишно през летния период
и го отдавали под наем, за да погасят задълженията си по кредит, с парите от
който закупили жилището. Считали с мъжа ѝ, че общи части са стълбището,
но не и паркоместа, тревни площи, тъй като това не било описано в нотариалния
акт. По предварителни уговорки с продавача можели да ползват басейните, както и
тогава били убедени от продавача, че издръжката на комплекса се осъществявала
от него. От 2009г. сключвали договори с фирмата на продавача и предлаганите от
него услуги били на ниво. В момента нямало охрана и качеството на услугата било
занижено. През 2013г. разбрали, че друга фирма ще осъществява поддръжката. През
цялото време комуникирали с един и същи човек – Ваня, като всяка година
сключвали договори. Никога не било имало събрание на етажните собственици и
никога не били присъствали на такова събрание.
Изборът на фирмата изпълнител им бил наложен. Научили, че има хора,
които не плащат или плащат различна такса и искали да предоговорят сумата. Разговаряли
с различни лица, дори ги заплашили, че ще ги дадат на съд, защото били длъжни
да плащат и нямали право на възражения.
Разпитаните
по делегация св.Н. и Д., са ангажирани от ищеца и са служители при него. Дават
показания за осъществяваната поддръжка на комплекса, както и охраната, която се
осъществявала целогодишно. Целогодишно ответникът ползвал апартамента, защото
винаги се виждали хора вътре. Имало наематели постоянно и те ползвали общите
съоръжения, вкл. паркинга и асансьора. По стопанисването и другите дейности
нямали възражения от Трайкови. Незнаели
за провеждани събрания на собственици. Достъпът на външни лица преминавал през
охраната, а бариерата била вдигната, защото бил общински път.
По
заявление от ищеца е образувано ч.гр.д.№5488/2017г. на РС Бургас, прекратено и
изпратено по подсъдност в ХРС, където е образувано ч.гр.д.2095/2017г., като е
издадена заповед №1102/23.08.2017г. за дължими от ответника и Г.Т. 478 евро,
представляващи втора годишна вноска по договор за поддръжка от 05.09.2014г. и
47,80 евро – неустойка. Заповедта е обезсилена с Разпореждане от 16.11.2017г.,
поради неизпълнение на разпореденото по чл.415 от ГПК до заявителя.
По
заявление от ищеца е образувано ч.гр.д.№7618/2017г. на РС Бургас, прекратено и
изпратено по подсъдност в ХРС, където е образувано ч.гр.д.2793/2017г., като е
издадена заповед №1475/06.11.2017г. за дължими от ответника 239 евро,
представляващи 1/2 от годишна такса по договор за поддръжка от 05.09.2014г. за
периода от 05.09.2016г. до 04.09.2017г., ведно със законната лихва и
направените разноски. В срока по чл.415 от ГПК заявителят – след възражение от
ответника, е депозирал настоящата искова молба.
При
така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни
изводи:
Безспорно
е по делото, че между страните е сключен на 05.09.2014г. договор за
стопанисването на собствен на ответника и съпругата му апартамент, като ищецът
е изпълнител, а съпрузите – възложители.
Основният
спорен въпрос по делото е дали сключеният договор е срочен и е относим само за
задължения на страните през следващата след сключването на договора година или
задължението за страните е възникнало като безсрочно и дължимите изпълнения са
за всяка следваща година до съответно прекратяване на облигационнното отношение
между страните. Няма спор и че сключеният договор по своето естество е договор
за изработка, като ищецът дължи стопанисване и поддръжка на апартамента и общите
части в комплекса, а ответникът следва да заплати съответното възнаграждение -
годишна такса.
В самото съдържание на договора няма
изрично посочване на срок, нито е изрично посочено, че договорът се счита за
безсрочен, поради което от съдържанието
на договора и при тълкуването му по чл.20 от ЗЗД
може да се изведе извод, че договорът е за една година, т.е. е срочен, каквото
е и твърдението на ответника. Обстоятелствата, обуславящи срочността на всеки договор, респ. дали договорът е безсрочен, следва да
бъдат конкретно посочени в него и не
могат да се извличат от други договори между страните. Именно поради това съдът
не обсъжда представените договори относно стопанисването за предходни години,
макар те да са с идентично с процесния договор съдържание. В същия смисъл не
следва да бъдат обсъждани и свидетелските показания. Ако договорът е срочен, то
срокът, посочен в него, трябва да е определен или определяем, съобразно
конкретната специфика на възложената работа, за която е ангажиран изпълнителя.
В случая няма определен срок, но срокът се явява определяем с оглед уговорката
за плащане на годишна такса, както и с оглед на работата, която е изложена –
стопанисване на ваканционен имот в морски комплекс. Ищецът извежда своите
твърдения за безсрочност от определената като годишна такса, поради което
счита, че тя е дължима за всяка следваща година. Но така определена като
„годишна“ тази такса не може да бъде разглеждана еднозначно като определена за
дължима през всяка следваща година. Уговорката в чл.11 от договора касае
еднократното плащане на таксата като годишна, както и нейното общо определяне -
не помесечно и съобразно площта на апартамента. В посока на извода при
тълкуването, че договорът е срочен и е за следващата след сключването година, е
и изричното отбелязване, че общата годишна такса е платена при подписването и
следват само допълнителни плащания за разходите по чл.12. В чл.3 от договора се
уговаря заплащане на „такси“, но тяхната множественост следва от смисъла на
цялата уговорка, че има упълномощен представител на изпълнителя, които събира
таксите от отделните собственици в комплекса и именно на него следва да бъдат
заплащани, а не от уговорка между страните за всяка последваща година. При
обсъждане на употребения от страните израз в договора – годишна такса, съдът
намира, че същият е в посока да установи не само плащането и размера на таксата
за стопанисването, но и това, че тя е дължима за следващата една година
изпълнение на задълженията от страна на ищеца. В случай, че таксата е относима
за всяка следваща година, т.е. договорът е безсрочен, то изразът би бил, че се
плаща всяка годишна такса или би било употребено множествено число – такси в
чл.11. Поради това съдът приема, че уговореният срок на действие на процесния
договор е до изтичане на една година от сключването му, т.е. до 05.09.2015г. В
тази връзка, действието му е било прекратено с факта на настъпване на тази
крайна дата. Показателно е, че в договора няма уговорки за прекратяването му,
което още веднъж е в потвърждение, че с изтичането на годишния срок от
сключването му следва да се приеме, че е прекратен и уговореното в чл.11 от
договора е за заплащане на една обща годишна такса. Няма данни страните да са
постигнали съгласие за продължаването му, поради което и не следва да бъде
дължима просната сума, претендирана за период след прекратяването на действието
на процесния договор. Така искът следва да бъде отхвърлен
като недоказан и неоснователен.
С оглед крайния извод в
полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски – 360
лева за адв.възнаграждение.
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска да се приеме за установено по отношение на
В.И.Т., ЕГН **********, че дължи на ЕООД АПОЛОН ДРИЙМ – гр.Бургас, ЕИК
*********, сумата 239 евро – главница, представляващи
1/2 част от годишна такса с общ размер 478 евро, дължима по договор за
поддръжка, считано за периода 05.09.2016г. – 04.09.2017г., ведно със законната
лихва върху сумата от предявяване на искането по чл.410 от ГПК – 11.10.2017г.,
до окончателно изплащане, за което има издадена заповед за изпълнение по гр.д.№2793/2017г. на ХРС,
като недоказан и неоснователен.
ОСЪЖДА ЕООД АПОЛОН ДРИЙМ – гр.Бургас, ЕИК *********,
да заплати на В.И.Т., ЕГН **********,
направените разноски – 360 лева за адв.възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред
Хасковски Окръжен съд в двуседмичен срок от съобщението за неговото обявяване.
Съдия:/п/
не се чете
Вярно
с оригинала!!!
Сверил:М.Т.