Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

 

                         град Свиленград, 31.08.2018 година

 

                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         СВИЛЕНГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, наказателна колегия, І състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми август две хиляди и осемнадесета година, в състав:                                                       

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА СТАМБОЛИЕВА

 

при секретар: Ренета Иванова, като разгледа докладваното от Председателя Административнонаказателно дело № 332 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление (НП) № 7 от 12.04.2018 година на Началника на ГПУ – Свиленград, с което на Д.Х.А. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, за нарушение на чл. 7 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 150 лв.

 Жалбоподателят Д.Х.А. моли за отмяна на обжалвания акт, тъй като не бил необоснован, неправилен, издаден в противоречие със закона и при съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди, че не бил извършил процесното нарушение.

В съдебната фаза, редовно призован, жалбоподателят А. не се явява. За него се явява адвокат Антон Георгиев, който пледира за отмяна на обжалвания акт поради допуснати процесуални нарушения – в Акта за установяване на административно нарушение (АУАН) не било конкретизирано качеството на свидетеля Х.Х. (очевидец или присъствал при съставяне на Акта) и не било посочено ЕГН му, ако бил свидетел при съставяне на АУАН трябвало да има поне двама свидетели и била неправилна дадената от Административнонаказващият орган (АНО) правна квалификация на процесното деяние.

В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.

АНО (въззиваемата страна) -  Началникът на ГПУ – Свиленград, редовно призовани, не изпращат представител. 

В съдебната фаза се ангажират писмени и гласни доказателства.

Районна прокуратура – Свиленград, редовно призована по реда на надзора за законност, не изпраща представител и не взема становище.

Съгласно чл. 61 от ЗАНН ход на делото е даден, тъй като неприсъствието на редовно призована страна не е пречка за водене на делото.

Съдът, след като прецени по отделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, установи следното от фактическа страна:

На 06.04.2018  година около 21.30 часа в землището на село Райкова могила, област Хасково, между селата Райкова могила и Щит, служители на АНО (полицейски орган по смисъла на чл. 84, ал. 1 от ЗБЛД и чл. 31, ал. 1 от Закона за МВР ЗМВР)) при изпълнение на служебните си задължения спират за проверка лек автомобил марка „Сузуки”, модел „Ватара” с държавен регистрационен номер Х 65 92 КМ, управляван от жалбоподателя А., при която последният не представя документ за самоличност с оглед установяване на последната. Самоличността на жалбоподателя е установена чрез справка в системата на МВР.

Предвид констатираното непредставяне на документ за самоличност в законоустановения срок, в кръга на службата си, свидетелят К.И.Г. – Старши полицай в Мобилен граничен полицейски взвод (МГПВ) към ГПУ – Свиленград при Регионална дирекция „Гранична полиция” (РДГП) – Елхово – Главна дирекция „Гранична полиция” (ГДГП) (полицейски орган по смисъла на чл. 84, ал. 1 от ЗБЛД и чл. 31, ал. 1 от ЗМВР), съставя против жалбоподателя А. и в негово присъствие АУАН с бланков № 331272. Това процесуално действие извършва и с участието на свидетеля Х.В.Х.. В изготвения АУАН актосъставителят излага подробно описание на фактическото нарушение, свързано с неизпълнение на задължение за представяне на документ за самоличност, както и на обстоятелствата по извършването и откриването му. А досежно квалификацията, нарушението правно квалифицира с разпоредбата на чл. 7 от ЗБЛД, която вписва за нарушена. АУАН е редовно предявен на жалбоподателя - нарушителя Д.А. при условията на отказ, удостоверен с посочване на трите имена на свидетеля и полагане на подписа му. А. не вписва възражения против констатациите в Акта. Препис от АУАН е връчен на жалбоподателя, но липсва положен подпис от последния по отношение на това обстоятелство. АУАН е входиран в нарочната за това книга под № 7.

Срещу Акта в законоустановения 3-дневен срок не постъпва Възражение.

Сезиран надлежно с така съставения АУАН, след получаване на образуваната с него преписка, Началникът на ГПУ - Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП издава процесното НП № 7 на 12.04.2018 година. В издадения санкционен акт, АНО възприема изцяло фактическите констатации, изложени в АУАН, както и правната квалификация на нарушението, дадена от контролния орган – чл. 7 от ЗБЛД и налага на жалбоподателя А. административно наказание „Глоба” в размер 150 лв. НП е редовно връчено - лично на жалбоподателя, на 09.05.2017 година, видно от Разписката, инкорпорирана в самия документ и надлежно оформена – датирана и подписана.

  Материалната компетентност на актосъставителя и на Началника на ГПУ – Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП да издават съответно АУАН и НП за нарушения по ЗБЛД, се доказва от приетата по делото Заповед № 8121з-493/01.09.2014 година на Министъра на МВР, вземайки предвид факта, че К.И.Г. заема длъжността Старши полицай в МГПВ към ГПУ – Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП и предвид факта, че Марин Добрев И. е назначен на длъжността „Началник на ГПУ – Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП”, т.е. последният се явява носител на санкционна власт, делегирана му в длъжностно качество (заемана длъжност) от наказващия орган по закон съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗБЛД – Министъра на МВР по надлежния ред с административен акт - Заповед.

Изложената фактическа обстановка, съответстваща изцяло и на констатациите, обективирани в АУАН и в НП, се установява по категоричен начин от писмените доказателства и от показанията на разпитаните в съдебно заседание, проведено на 27.08.2018 година свидетели – К.И.Г. и Х.В.Х.. Писмените доказателствени източници, по тяхното съдържание не се оспориха от страните и Съдът ги кредитира за достоверни, като цени същите при формиране на фактическите и правните си изводи. С тази правна преценка, за обективно верни се възприеха и свидетелските показания, които са безпротиворечиви, логични и взаимнодопълващи се, правдиво звучащи и при липса на индиции за предубеденост на свидетелите. Не се установява свидетелите К.И.Г. и Х.В.Х. да имат личностно отношение към жалбоподателя, което да ги провокира да съставят АУАН. Основания за критика по отношение на свидетелските показания не се намериха, а единствено поради служебното им качество – служители на ГПУ – Свиленград, в този смисъл служебната зависимост и отношения на пряка подчиненост спрямо АНО, не е достатъчно за да обоснове заинтересованост от тяхна страна, от тук и превратно или недостоверно пресъздаване на обстоятелствата от конкретната проверка и случилите се събития, които възпроизвеждат в показанията си. И това е така предвид липсата на противоречия – вътрешни и помежду им (както вече бе посочено), от друга страна те не се компрометират и при съотнасяне и с останалите доказателствени източници – писмените такива, нито пък се опровергават с насрещни доказателства, ангажирани от страна на жалбоподателя. Точно обратното, свидетелските показания са в цялостна корелация и напълно убедително се подкрепят от фактическите обстоятелства, съдържими се в писмените доказателства от Административнонаказателната преписка (АНП). Ето защо, според Съда показанията и на двамата свидетели не са и не се считат за насочени към прикриване на обективната истина по делото. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с кредит на доверие гласни доказателства са пряко относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение и неговото авторство, времето и мястото на осъществяването му, като потвърждават фактическото му извършване от жалбоподателя, с оглед установените факти на осъществено неизпълнение на задължение за представяне на документ за самоличност на полицейските органи с оглед извършване на проверка за установяване на самоличност. Поради това Съдът ги кредитира изцяло за достоверни.

С правна преценка за достоверност, Съдът изцяло кредитира и писмените доказателства, приложени в АНП, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, вр.чл. 84 от ЗАНН. Същите се цениха изцяло по съдържанието си спрямо възпроизведените в тях факти, респ. автентични по признак – авторство.

Приложените към АНП документи, касаещи изпълнение на наложеното наказание „Глоба” са неотносими към настоящия правен спор, поради което Съдът няма да ги коментира.

Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при цялостната служебна проверка на акта, при условията на чл. 84 от ЗАНН, вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във  връзка със становищата на страните, настоящият състав на Свиленградски районен съд, достигна до следните правни изводи:

Жалбата е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗАНН и е допустима – подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на посочения текст видно от датата й на депозиране в Деловодството на АНО, от надлежно легитимирано за това действие лице (срещу, което е издадено атакуваното НП) – лично нарушителят, при наличие на правен интерес от обжалване и пред местно (по местоизвършване на твърдяното нарушение) и родово (по аргумент от чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски Районен съд. Ето защо същата е проявила своя суспензивен и девулативен ефект.

        Преценена по същество, Жалбата е основателна.

         Обжалваното НП и АУАН, въз основа на който е издадено, са законосъобразни от формална, процесуалноправна страна, като Съдът достигна до тези изводи след служебна проверка на съдържанието и материалите от приложената АНП. Действително АУАН е съставен при условията на чл. 40, ал. 3 от ЗАНН (При липса на свидетели, присъствували при извършването или установяването на нарушението, или при невъзможност да се състави Акт в тяхно присъствие, той се съставя в присъствието на двама други свидетели, като това изрично се отбелязва в него.) Посочената разпоредба допуса отклонение от принципа, че АУАН се съставя в присъствието на свидетелите - очевидци, като се разрешава съставянето на Акта да стане в присъствието на други двама свидетели, което следва да се отбележи изрично в АУАН. Липсата на посоченото изрично отбелязване на качеството на свидетеля Х. и липсата на втори свидетел са нарушения, но не са съществени, т.к. допускането им не се е отразило на правото на защита на привлеченото към административнонаказателна отговорност лице. Т.е. допуснатите  нарушения не представляват съществени такива, тъй като съгласно правната теория и константната съдебна практика, съществено е това нарушение на административнопроизводствените правила, което е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на Акта - такова нарушение, недопускането на което е можело да доведе до друго разрешение на поставения пред административния орган въпрос, което в настоящия случай не е налице.

        Спазена е изцяло административната процедура по съставяне на Акта и издаване на обжалваното НП. За пълнота следва да се посочи, че в АУАН липсва изрично отбелязване на обстоятелството, че жалбоподателят е получил препис от Акта, но от свидетелските показания, които в тази част не бяха оспорени от страна на жалбоподателя, се установи че действително е получил препис. В потвърждение на изложеното е и факта, че към Жалбата има приложено копие на посочения АУАН. Отделно от това следва да се посочи, че правата на А. не са нарушени предвид наличието на настоящото производство, част от което е и проверката за законосъобразност на посочения АУАН.

        Спазени са предвидената форма и процесуален ред, както констатиращият и санкционният актове имат необходимите реквизити и минимално изискуемо съдържание, съобразно   изискванията на чл. 42 от ЗАНН – за АУАН, респ. и чл. 57 от ЗАНН – за НП. По изложените по-горе съображения липсата на посочено ЕГН на свидетеля Х. в АУАН също не представлява съществено процесуално нарушение. Отделно от това следва да се посочи, че самоличността на посочения свидетел е установена по безспорен и категоричен начин. Съдът констатира, че има известно разминаване в посоченото място на извършване на нарушението, тъй като в АУАН и в НП е посочено, че това е село Райкова могила, област Хасково, а от разпита на свидетелите се установи, че това е землището на посоченото село. Това несъответствие не би могло да се квалифицира като съществено процесуално нарушение, тъй като мястото на извършване на нарушението не се оспорва от страна на жалбоподателя и тъй като и при двете хипотези делото е подсъдно на настоящия Съд, тъй като попада в съдебния район на последния.

       Актът и НП са издадени от компетентни органи съгласно чл. 37, ал. 1, б. „б” от ЗАНН, вр.чл. 84, ал. 1 от ЗБЛД и чл. 47, ал. 1, б. „а”, вр.ал. 2 от ЗАНН, вр.чл. 84, ал. 2 от ЗБЛД. Актовете, с които се установяват нарушенията по цитирания закон, се съставят от компетентни длъжностни лица, упълномощени от ръководителите на ведомствата, посочени в този закон. В процесния казус е установено, а и не е спорно между страните, че към 06.04.2018 година актосъставителят К.И.Г. е заемал длъжността Старши полицай в МГПВ към ГПУ – Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП, т.е. бил е полицейски орган по смисъла на Заповед № 8121з-493/01.09.2014 година на Министъра на МВР. Предвид изложеното актосъставителят К.Г. безспорно се явява компетентно длъжностно лице, което има правомощията по чл. 84, ал. 1 от ЗБЛД, т.е. да съставя Актове, с които се установяват нарушения по ЗБЛД. Лицето, подписало НП е заемало към момента на издаването му длъжността „Началник на ГПУ – Свиленград при РДГП – Елхово – ГДГП” и деянието е извършено в зоната на отговорност на ГПУ – Свиленград.

         При издаването на Акта и НП са спазени предвидените от разпоредбите на ал. 2 и ал. 3 на чл. 34 от ЗАНН срокове.

         Предвид изложеното липсват предпоставки за отмяна, на процесуално основание, поради недостатък във формата на акта или допуснато друго процесуално нарушение, от категорията на съществените такива, рефлектиращо върху правото на защита на санкционираното лице, респ. довело до неяснота и неопределеност на фактите, подлежащи на доказване. Ето защо, съобразно изложените правни аргументи, решаващият Съдебен състав обосновано формира правен извод, че процесното НП не страда от формални недостатъци, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. 

Налице е и субективния елемент от състава на нарушението –  извършено е виновно, при пряк умисъл. Т.е. жалбоподателят е разбирал свойството и значението на извършваното и е могъл да ръко­води постъпките си. От тук разкрива се и пряко целеният резултат - настъпването на общественоопасните последици – неизпълнение на задължението да се представи документ за самоличност при полицейска проверка, извършване от компетентни длъжностни лица (не се спори по делото, че служителите, спрели за проверка жалбоподателя са полицейски органи). Т.е. той е съзнавал, че следва да представи документ за самоличност при поискване от компетентните органи, но не е изпълнил това си задължение, като предвиждал обществено опасните последици от това си поведение и искал настъпването им. Интелектуалният и волевият елемент на умисъла, пряко се извеждат от обективните му действия и поведение в хода на полицейската проверка.

Досежно приложението на чл. 28 от ЗАНН. Преценката за липса на основания и предпоставки за квалифициране на конкретния случай като маловажен, по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, е изразена мълчаливо от АНО с факта на издаването на НП, респ. налагането на санкция на извършителя на нарушението. Отсъствието на изложени мотиви в тази насока, от негова страна, не съставлява процесуално нарушение. Извод, следващ по аргумент от чл. 57 от ЗАНН – процесуалната норма, лимитираща задължителните реквизити на НП. От друга страна, съобразявайки признаците на осъществения фактически състав на административно нарушение, процесното деяние не разкрива обществена опасност, по-ниска от обичайната за този род нарушения, нито пък изобщо липса на такава, поради което не съставлява маловажен случай, според Съда. И това е така, както поради неговия формален характер – за съставомерността му не е предвиден и не се изисква настъпване на вредоносен резултат, така и поради наличието не само на смекчаващи, но и на отегчаващи обстоятелства. Факт е, че жалбоподателя притежава документ за самоличност, но законът не санкционира непритежаването на такъв, а невъзможността при проверка да се представи такъв с оглед установяване самоличността на лицето, обект на проверката. Законът има за цел да санкционира нехайното отношение на лицето към редовно издаден документ, какъвто е документът за самоличност. Самият състав на административно нарушение не изисква настъпването на каквито й да е вредни последици (както вече бе посочено по-горе в настоящото изложение), като функцията на разпоредбата е превантивна с цел да се осигури общественото спокойствие и сигурност. Поради това липсват предпоставки за преквалифициране на нарушението като маловажно, респ. за приложението на чл. 28 от ЗАНН и в този смисъл Съдът приема преценката на АНО по чл. 28 ЗАНН за съответстваща на закона.

Съгласно разпоредбата на  ал. 1 на чл. 7 от ЗБЛД, гражданите, притежатели на български лични документи, са длъжни да ги пазят от повреждане, унищожаване или загубване; а съгласно ал. 2 от същата разпоредба гражданин, намерил личен документ, е длъжен да го предаде на органите на МВР.

Съгласно разпоредбата на   чл. 6 от ЗБЛД гражданите са длъжни при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон „да удостоверят своята самоличност”. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от същия закон „документите за самоличност удостоверяват самоличността”, но според нормата на ал. 2 на същата разпоредба „самоличността на българските граждани може да се удостоверява със заместващи документи или с други документи по реда и в случаите, определени със закон”. Според легалното определение на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗБЛД, „документ за самоличност” по смисъла на закона, е удостоверителен документ, издаден от компетентните органи на Република България с цел индивидуална идентификация на българските и чуждестранните граждани. Според чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от ЗБЛД на българските граждани се издават документи за самоличност, представляващи лична карта, паспорт, дипломатически паспорт, служебен паспорт, моряшки паспорт, военна карта за самоличност, свидетелство за управление на моторно превозно средство, както и замесващите паспорта временен паспорт, служебен открит лист за преминаване на границата и временен паспорт за окончателно напускане на Република България. От своя страна, разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗБЛД, предвижда, че самоличността на българския гражданин може да бъде удостоверена, с който и да е от документите по ал. 1 и ал. 3 на посочената норма. Именно  чл. 6 от ЗБЛД задължава гражданите, при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостоверят своята самоличност. Т.е. налице е състава на нарушението само за такова неизпълнение на задължението на лицето да представи български личен документ, което е допуснато след поискване от компетентни длъжностни лица. Законът въвежда задължение за гражданите да удостоверяват своята самоличност при поискване само от компетентни длъжностни лица, определени със закон - така например в чл. 70, ал. 1 от ЗМВР, чл. 16, ал. 1, т. 4 от Закона за митниците и др. Заеманите от полицейските служители, длъжности и вменените им в тази връзка задължения по чл. 70, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, придават на служителите на ГПУ – Свиленград, спрели за проверка жалбоподателя, качеството „орган на власт” по смисъла на чл. 93, т. 2 от ДР на НК, защото същите изпълнявайки длъжността си като служители на ГПУ - Свиленград са били натоварени с упражняване на властнически правомощия в системата на МВР, който е орган на държавната власт. В ЗМВР е разписано, че на свидетелите, като служители в системата на МВР са вменени и определени задължения, свързани с опазване на обществени ред и противодействие с престъпността, като те могат да извършват съответни проверки на граждани и да изискат представяне на документи за самоличност. По делото е безспорно установено и не се оспорва от страна на жалбоподателя, че на посочената в АУАН и в НП дата, служителите на ГПУ – Свиленград, които са спрели за проверка жалбоподателя, са били на работа и именно във връзка със служебните си задължения са извършили проверка на автомобила, като са поискали установяване самоличността и на жалбоподателя – шофьор на МПС-то.

Съдът намира, че описанието на нарушението в АУАН и в НП е пълно, точно и ясно. Безспорно установено и доказано е, че служителите на ГПУ – Свиленград, които са спрели за проверка жалбоподателя са компетентни да поискат документ за самоличност, както и, че не им е бил представен при извършване на полицейска проверка никой от изброените в ЗБЛД документ, удостоверяващ самоличността на жалбоподателя, с което е осъществен от обективна страна състава на административното нарушение.

Съдът е провел пълно доказване на фактите от значение за административнонаказателното обвинение и делото, на които жалбоподателят не се е противопоставил и не е посочил доказателства за тяхното оборване.      

        Независимо от изложеното обжалваното НП следва да се отмени поради следните съображения:

В НП следва да бъде посочена законната разпоредба, която е нарушена виновно и при грешна правна квалификация, то Постановлението е незаконосъобразно. 

Въз основа на извършена служебна проверка Съдът счита, че при съставянето на АУАН и издаването на атакуваното НП е посочена неправилна правна квалификация на нарушената правна норма. Поддържа се с двата акта, че като по време на полицейска проверка след като не е представил документи за самоличност е попречил на полицейските органи да извършат проверка за установяване на самоличността му, лицето е нарушило чл. 7 от ЗБЛД, съгласно който гражданите, притежатели на български лични документи, са длъжни да ги пазят от повреждане, унищожаване или загубване (ал. 1) и гражданин, намерил личен документ, е длъжен да го предаде на органите на МВР (ал. 2). Следва да се отбележи, че така описаното деяние в АУАН и в НП е неотносимо към цитираната правна норма, доколкото последната предвижда задължение не за представяне на документи за самоличност на полицейските органи с оглед установяване на самоличност, а за съвсем различно поведение, свързано със задължението на гражданите, притежатели на български лични документи да ги пазят от повреждане, унищожаване или загубване и за гражданин, намерил личен документ да го предаде на органите на МВР. В този смисъл, няма как с така описаното в АУАН и в НП деяние жалбоподателят да е нарушил задължението си да пази документите си самоличност от повреждане, унищожаване или загубване или задължението си след като е намерил личен документ да не го е предал на органите на МВР. Така визираното с АУАН и НП деяние би следвало да се квалифицира като неизпълнение на задължението по чл. 6 от ЗБЛД: гражданите са длъжни при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон да удостоверят своята самоличност.

От друга страна, видно е, че приложената санкционна норма - „Наказва се с Глоба от 50 лв. до 300 лв., физическото лице, което не представи български личен документ при поискване от компетентните длъжностни лица.”, е неотносима към правилото по чл. 7 от закона, което се поддържа, че е нарушено. Това е така, защото нарушаване на задължението за представяне на документи за самоличност на полицейските органи с оглед установяване на самоличност няма как само по себе си да доведе до нарушаване на задължението на гражданите, притежатели на български лични документи да ги пазят от повреждане, унищожаване или загубване и за гражданин, намерил личен документ да го предаде на органите на МВР. В този смисъл в НП е налице пълно несъответствие между словесното описание на нарушението, посочената като нарушена законова норма и административнонаказателната разпоредба, на основание на които е ангажирана отговорността; респ. в АУАН - между словесното описание на нарушението и посочената като нарушена законова норма.

Грешната правна квалификация на нарушената правна норма и противоречието на тази квалификация със санкционната норма, въз основа на която е наложена санкцията, нарушават правото на защита на санкционираното лице. Наличното разминаване между описано поведение, норма която се твърди, че то нарушава и основанието за санкция е довело до един противоречив акт на наказващия орган, който не дава възможност за пълноценна защита. Това опорочава издаденото НП и води до неговата незаконосъобразност. Не е налице и хипотезата на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН - НП се издава и когато е допусната нередовност в Акта, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина, т.е. тази нередовност да е отстранена с НП. В процесния казус порокът, допуснат в АУАН, е пренесен и в Постановлението, т.е. той не е саниран с последното.

        Предвид изложеното могат да се направят следните изводи - и АУАН, и НП са издадени в нарушение на материалния закон при неправилна квалификация на деянието като административно нарушение по посочената норма. Изискването за посочване точната правна квалификация не е самоцел и формализъм – неточното й посочване, освен че е нарушение на материалния закон и лишава жалбоподателят от възможността надлежно да реализира правото си на защита.

В конкретния случай не може да се обоснове извод за техническа грешка, тъй като дадената правна квалификация на нарушението, вменено на А. не съответства на доказателствата по делото, а неточната квалификация прави обжалвания акт нередовен. Съдът няма правомощието да променя дадената от АНО правна квалификация. 

Отделно от това следва да се посочи, че АНО като санкционна норма сочи разпоредбата на чл. 80, ал. 5 от ЗБЛД, но в чл. 80 от посочения нормативен акт е налична само една единствена алинея, а именно ал. 1.

        Допуснатите нарушения не могат да бъдат преодолени в хода на съдебното производство и винаги съставляват предпоставка за отмяна на атакуваното НП.

В случай, че не се възприеме изложената от настоящия Съдебен състав теза, то ако се приеме, че грешно посочената правна квалификация е несъществено нарушение, тогава би следвало НП да бъде изменено като бъде намален размерът на наложената санкция в минималния такъв, за което Съдът сочи следните аргументи:     

Административното наказание в конкретния случай би било правилно и законосъобразно определено по вида си, но не и по размера си, индивидуализиран в средния такъв, предвиден в закона. Т.е. АНО правилно и законосъобразно би могло да се приеме, че е наложил санкцията на нарушителя по чл. 80, т. 5 от ЗБЛД, но определил размер на същата, несъответен на тежестта на нарушението чрез налагане на Глоба в средния допустим размер от 150 лв., който размер Съдът би счел за недоказано висок и съответно несправедлив. При индивидуализацията на наказанието АНО не е посочил основанията си за да го наложи в средния размер, предвиден от разпоредбата на чл. 80, т. 5 от ЗБЛД, вр.чл. 27, ал. 2 от ЗАНН и т. 1 от ППВС № 10/28.09.1973 година. Обществената опасност на деянието не би била завишена в сравнение с други идентични случаи. Обществена опасност на дееца също не би била незавишена, тъй като по делото не се констатира наличие на друго идентично нарушение или на нарушение по ЗБЛД, което също е трябвало да бъде съобразено от АНО при индивидуализацията на наказанието за конкретното нарушение съгласно чл. 27, ал. 2 от ЗАНН. Като смекчаващо вината обстоятелство би следвало да се отчете и младата възраст на нарушителя. Отегчаващи отговорността обстоятелства не се установиха. Не са налице в преписката доказателства за финансовото положение на жалбоподателя, за да се наложи административното наказание „Глоба” в средния размер. Съдът счита, че в случай, че АНО има предвид определени отегчаващи вината обстоятелства, то последният е бил длъжен да вземе отношение по тях в текста на НП, като ги изброи или наведе такива в хода на съдебното дирене, което също не беше направено. Предвид изложеното и обстоятелството, че фактическият състав на процесното административно нарушение разкрива белезите на формално (както вече бе посочено), а не на резултатно деяние, поради което липсата или наличието на вредоносни последици е ирелевантно за правната му квалификация, а има значение едва при определяне на административното наказание, би следвало в настоящия случай размерът на наказанието да се намали до минималния законоустановен такъв. Поради което Съдът би счел, че размерът на наказанието „Глоба” - 150 лв., не почива на посочените в чл. 27 от ЗАНН предпоставки, а е определено самоцелно от АНО, което прави същото незаконно, т.к. наказанието винаги е подчинено на определени цели и следва да бъде съобразено с личността на извършителя и характера на извършеното и в този смисъл никога не бива да бъде самоцелно. Предвид изложеното както вече бе посочено, Съдът би намерил, че Жалбата е частично основателна, поради което НП би следвало да се измени, като се намали размерът на наложеното наказание „Глоба” от 150 лв. на 50 лв. В този ред на мисли би следвало да се посочи, че Съдът достигна до този извод и предвид факта (както вече бе посочино), че по делото липсват каквито и да било данни защо АНО е наложил наказание именно в размер на 150 лв. Така редуцираният размер на наказанието, Съдът би намерил за правилен и необходим за постигане на предвидените в чл. 12 от ЗАНН цели на административното наказание – да предупреди нарушителя към спазване на установения правен ред и да се въздейства възпитателно и предупредително върху гражданите и юридическите лица.

         Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, Съдът в настоящия си състав

 

                                           Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ НП № 7 от 12.04.2018 година на Началника на ГПУ – Свиленград, с което на Д.Х.А. с ЕГН ********** ***, за нарушение на чл. 7 от ЗБЛД е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 150 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд – Хасково в 14-дневен срок от получаване на Съобщението за изготвянето му с Касационна жалба на основанията, предвидени в НПК и по реда на Глава XII от АПК.

 

                        

                                РАЙОНЕН СЪДИЯ:

                            

                                                                            (Кремена Стамболиева)