№ 1837
гр. София, 28.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100513215 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №12532/10.11.2022 г., постановено по гр. дело №73859/2021
г. по описа на Софийския районен съд, 66 състав, са отхвърлени предявените
от ищеца ЗАД „Е.“ АД против ЗК „Л.И.“ АД обективно кумулативно
съединени осъдителни искове по чл. 411 КЗ, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на
сумата от 925,01 лв., представляваща застрахователно обезщетение и
ликвидационни разноски по застраховка „Каско“ за нанесени неимуществени
вреди по лек автомобил, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на
14.12.2020 г. в гр. София, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 23.12.2021 г. до окончателното погасяване на вземането и сумата от
42,66 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
от 10.07.2021 г. до 22.12.2021 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЗАД „Е.“ АД с
оплаквания за неправилност и необоснованост. Въззивникът поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил претенцията за сумата от
509,40 лв., представляваща стойността на извършен ремонт в доверен сервиз,
като неправилно е кредитирал САТЕ и установените от вещото лице брой
часове и ставка за труд, които са прекомерно занижени. Поддържа се, че
възстановителната стойност на ремонта се доказва с приложена по делото
фактура от сервиза, извършил ремонта. Заявява се, че по отношение на обема
на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
следва да се има предвид разпоредбата на чл. 386,ал.2 КЗ, съгласно която при
1
настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените
вреди към деня на настъпване на събитието. Позовава се на разпоредбата на
чл. 400 КЗ, съгласно която действителна е стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество.
По така изложените доводи се твърди, че на ищеца се дължи сумата от
2 513,30 лв., представляваща възстановителна стойност, за която ищецът се е
суброгирал в правата на застрахованото лице.
По отношение на сумата от 415,61 лв., представляваща стойността за
наем на заместващ автомобил във връзка с процесната щета, се излага
становище, че първоинстанцонният съд неправилно е приел, че не е налице
пряка причинно-следствена връзка между сторването на разхода и процесната
щета. В тази връзка се изтъкват доводи, че отговорността на застрахователя
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ е обусловена от
отговорността на деликвента, а в случая на основание чл. 51, ал. 1 ЗЗД се
твърди, че деликвентът дължи сумата и за заместващ автомобил, която се
явява претърпяна загуба. Заявява се, че непосредствени и преки вреди са
онези, които по време и място следват противоправния резултат. Предвид
така изложеното се иска отмяна на обжалваното първоинстанционно решение
и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в
цялост.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че
плащането на пропуснати ползи на застрахованото лице е извън обхвата на
отговорността по чл. 411 от КЗ. Освен това се поддържа, че сред изрично
уредените разходи в общите условия на ищеца не фигурира изплащане на
застрахователно обезщетение за наемане на заместващ автомобил, нито
предоставянето на такъв от страна на застрахователя.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и
2
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен
акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви,
като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата въззивна
инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на
първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
В настоящото производство въззивникът на първо място излага
оплаквания във връзка със стойността на застрахователното обезщетение,
като възразява срещу методиката, по която са остойностени брой часове и
ставка за труд, които са приети от съда въз основа на изслушаната по делото
съдебна авто-техническа експертиза.
Съгласно чл. 411 КЗ, в случаите, когато причинителят на вредата има
сключена застраховка „Гражданска отговорност", застрахователят по
имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност" - до размера на платеното обезщетение и
обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Размерът на дължимото застрахователно обезщетение се определя в
рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно
стойностният адекватна на претърпяната от осъществяване на
застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля
действителната стойност на увреденото имущество, определена като
пазарната му стойност към същия момент /в този смисъл решение №
37/23.04.2009г.по т.д.№ 667/2008г., I т.о./. Приетите от първоинстанционния
съд изводи, че дължимото обезщетение следва да се определи в размер на
установената от заключението на САТЕ действителна стойност на увредения
лек автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие е
изцяло в съответствие с посочената съдебна практика, която се споделя и от
настоящия въззивен съд, поради което оплакванията на въззивника в тази част
се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Втората група оплаквания на въззивника касаят обема на отговорността
на застраховател по задължителна застраховка „ГО“ и по-конкретно дали тази
отговорност включва и разноските за наем на заместващ автомобил.
Както беше посочено по-горе, разпоредбата на чл. 410 във вр. с чл. 411,
ал. 1, изр. 2 от КЗ урежда право на застрахователя, изплатил застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка, да встъпи в правата на
застрахования срещу застрахователя на деликвента по застраховка
"Гражданска отговорност", до размера на платеното обезщетение и
обичайните разноски, направените за неговото определяне. Основателността
3
на предявения иск се обуславя от доказване на правопораждащ фактически
състав, включващ следните елементи: - 1/ наличие на валиден договор за
имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и
собственика на увредения в резултат на ПТП автомобил, 2/ заплащане на
застрахователното обезщетение от ищеца - застраховател на застрахования в
изпълнение на сключения между тях договор, 3/ отговорност на
предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване
изискуемите елементи на непозволеното увреждане - деяние,
противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина,
която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага, 4/ наличие на валидно
застрахователно правоотношение между деликвента и ответника по
застраховка "Гражданска отговорност". Съгласно чл. 410 от КЗ с плащането
на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало
неговата гражданска отговорност, до размера на платеното обезщетение и
обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Съгласно чл. 493, ал. 1 от КЗ, "Застрахователят по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число
пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата,
вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно
средство по време на движение или престой. В тези случаи застрахователят
покрива: 1. неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно
увреждане или смърт; 2. вредите, причинени на чуждо имущество; 3.
пропуснатите ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от
увреждането; 4. разумно направените разходи във връзка с предявяването на
претенция по т. 1 - 3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест
на застрахования; 5. лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ.
Непосредствени и преки са онези вреди, които по време и място следват
противоправния резултат. 3аконодателят предвижда в случаите, когато се
ангажира гражданската отговорност на длъжника, той да отговаря само за
онези вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение
(непозволено увреждане или неизпълнено договорно задължение), за които
вреди причинната връзка не се прекъсва. Причинната връзка се разглежда
като необходимо следствие на конкретно човешко деяние, ако вредата
закономерно произтича от самото деяние, т. е. между вредата и деянието има
причинна връзка, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /а не
случайно / свързано с резултата т. е. закономерно води до настъпване на
вредоносните последици.
Настоящата инстанция намира, че стойността на наемната цена,
заплатена от застрахователя за ползване на заместващ автомобил от
увреденото лице, няма характер на застрахователно обезщетение, а
представлява допълнителна услуга, която застрахователят предоставя на
определена категория застраховани, чиято стойност не се включва и в
реалната възстановителна стойност на застрахованото имущество по смисъла
на чл. 400, ал. 2 КТ
4
Видно от приложените писмени доказателства по делото, а именно
Добавък №1 към застрахователна полица, заместващ автомобил като
допълнителна услуга от страна на застрахователя се предоставя въз основа на
договор за наем между застрахованото лице и дружество-наемодател, с който
се определя и стойността на наемната цена. Не може да се приеме, че едно
облигационно правоотношение, каквото е наемното правоотношение по
предоставяне на заместващ автомобил, и понесените във връзка с неговото
изпълнение разходи, имат характер на вреда, настъпила в пряка причинно-
следствена връзка с реализирано ПТП. По така изложените мотиви
въззивният съд намира, че и втората група оплаквания на въззивника са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Предвид така изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва
да се потвърди, а подадената срещу него въззивна жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По разноските:
Предвид изхода от спора пред настоящата инстанция, право на разноски
на основание чл. 78,ал.3 ГПК има въззиваемата страна ЗК „Л.И.“ АД, която
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. със списък
по чл. 80 ГПК, представен в о.с.з., проведено на 20.03.2024 г. Съгласно чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на
правната помощ. В настоящия случай, съдът като взе предвид липсата на
правна и фактическа сложност по делото, обстоятелството, че пред
въззивната инстанция не са събрани нови доказателства, както и че е
проведено едно открито съдебно заседание, намира, че в полза на въззиваемия
следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №12532/10.11.2022 г., постановено по гр.
дело №73859/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 66 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ЗАД „Е.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р- Искър, бул. „*******
******* да заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Студентски, бул. „******* сумата от 100 лв. /сто
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство на дружеството пред въззивната инстанция.
5
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6