№ 462
гр. Ямбол, 11.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Весела К. Спасова
при участието на секретаря С.С.М.
като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело №
20242330102213 по описа за 2024 година
Подадена е искова молба от ”ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД- гр.София,
представлявано от изп. директори Д.Д. и Ж.Д., чрез еднолично адвокатско дружество „Д.
Х.“, срещу Агенция „Пътна инфраструктура“- гр.София. Ищецът твърди, че е сключил
договор за комбинирана автомобилна застраховка „Автогрижа“ при уговорено покритие
„Пълно каско на рисковете“ относно лек автомобил „Мерцедес”, рег.№***. В срока на
действие на договора на 02.12.2017 г. при управление на автомобила от И.П.К. по път I-6 от
гр.Бургас към гр.София, в района на км 426+200, същият преминава през несигнализирана и
необезопасена дупка на пътното платно, в резултат на което са причинени вреди на
автомобила. Въз основа на подадено уведомление е образувана щета при ищеца, по която е
определено обезщетение в размер на 714,29 лв., като са заплатени и разноски за репатриране
на автомобила в размер на 602,40 лв.. Тъй като пътят е част от Републиканската пътна
мрежа, за чието поддържане отговаря ответникът, той дължи по реда на регреса
възстановяване на платените суми, общо 1331,69 лв. По подаденото заявление по чл. 410 от
ГПК е издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът е възразил. Поради това от
съда се иска да постанови решение, с което да приеме за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1331,69 лв., ведно със законната лихва от момента на подаване на исковата
молба до плащането на сумата. Иска се и присъждане на направените по делото разноски и
тези по заповедното производство.
В с.з. ищецът не изпраща представител. Поддържа иска с писмена молба, подадена от
пълномощника адв.Х..
В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен поради извършено от
1
него доброволно плащане на сумата от 1331,69 лв. на 07.12.2020 г. по банков път.
Пълномощникът юриск. П. пледира в с.з. за отхвърляне на иска и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Ищецът признава плащането на вземането си в хода на делото, но претендира
разноските по заповедното и исковото производства.
Съдът въз основа на доказателствата приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не са спорни твърдените в исковата молба факти, че ищецът е сключил с
М.Д.К. договор за комбинирана автомобилна застраховка „Автогрижа“ при уговорено
покритие „Пълно каско на рисковете“ относно лек автомобил „Мерцедес”, рег.№***, видно и
от представената застрахователна полица № *** от 17.05.2017 г. Не е спорно, че в срока на
действие на договора на 12.12.2017 г. при управление на автомобила по път I-6 от гр.Бургас
към гр.София, в района на км 426+200, същият преминава през несигнализирана и
необезопасена дупка на пътното платно, в резултат на което са причинени вреди на
автомобила, за които обстоятелства е представен Протокол за ПТП № *** г., издаден от мл.
АК при РУ-Стралджа. Въз основа на подадено уведомление е образувана щета № *** при
ищеца, по която е определено и изплатено обезщетение в размер на 714,29 лв., като са
заплатени и разноски за репатриране на автомобила в размер на 602,40 лв., съгласно
представената застрахователна преписка (Ликвидационен акт № ***г, Ликвидационен акт №
*** г.) и Преводно нареждане от 27.12.2018 г. и Преводно нареждане от 06.06.2018 г.. Не е
спорно, че пътят е част от Републиканската пътна мрежа, за чието поддържане отговаря
ответникът. Подадена е Регресна покана от 17.04.2019 г. до него за възстановяване на
платените суми, общо 1331,69 лв.
Издадена е заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца на
10.06.2020 г. заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д.
№ *** г. на СРС. Срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено
възражение на 22.10.2020 г. от длъжника по реда на чл.414 ал.1 и 2 от ГПК.
Не се спори по делото относно плащането на процесните суми общо от 1331,69 лв.,
направено от ответника с Преводно нареждане от 07.12.2020 г..
Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Предявен е иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 410 ал.1 т.1 от КЗ -на застрахователя на
увредено лице по застраховка „Каско“ - за заплащане на платеното застрахователно
обезщетение.
Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно чл. 410 ал.1 т.2 от КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и
обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената
от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от
Закона за задълженията и договорите.
2
С нормата се уреждат регресното и суброгационно права на застрахователя: да иска от
възложителя на работа на трето лице, причинител на вредите, това, което е платил на
застрахования, съответно-да встъпи в неговите права срещу ответника. За разлика от общото
регресно право, уредено в чл. 74 от ЗЗД, регресното право на застрахователя възниква от
изпълнението на свое задължение за плащане на обезщетение, възникнало от
застрахователния договор, а не от изпълнението на чуждо задължение. Фактическият състав,
от който възниква това право на застрахователя, включва ответникът да е възложител на
работа на трето лице, носител на деликтна отговорност по отношение на увредения-
застрахован поради причиняване на застрахователното събитие и както се посочи-плащане
на дължимото застрахователно обезщетение от застрахователя. Размерът на иска зависи от
заплатената на застрахования сума и от размера на обезщетението, което се дължи от
носителя на гаранционно-обезпечителната отговорност.
В случая вземането на ищеца, възникнало от осъществяване на фактическия състав на
чл. 410 ал.1 т..2 от КЗ, е било признато чрез извършеното плащане в хода на заповедното
производство. Тъй като с плащането е погасено вземането, претендирано с исковата молба,
което следва да бъде взето предвид на осн. чл. 235 ал.3 от ГПК, както е прието и от ВКС в
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, искът е неоснователен. ВКС
постановява в това решение, че съдът взема предвид всички факти, които са от значение за
спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното
дирене в производството по иска по чл. 422 от ГПК.
Не е налице признание на иска по чл. 237 от ГПК, както се твърди в подадената от
ищеца молба. Плащането на вземането действително е своеобразно признание за неговата
дължимост към момента на доброволното изпълнение, но ответникът оспорва иска като
неосноватален, както с писмения отговор, така и в с.з., позовавайки се на правните
последици от плащането. Тъй като същите се изразяват в погасяване на вземането, то не
съществува в патримониума на кредитора понастоящем и съдът не може да признае с
решението си по реда на чл. 422 от ГПК съществуването му. В мотивите си към посоченото
тълк. решение ВКС приема, че обективните предели на силата на пресъдено нещо, когато
правото е отречено, обхваща установяване, че правото никога не е съществувало или че е
съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към
момента на приключване на съдебното дирене. В настоящия случай е налице втората
хипотеза.
На ищеца са дължими разноските, направени в заповедното производство. Както сочи
ВКС в тълк. решение, разноските в заповедното производство представляват последица от
уважаване на заявлението. Дължими са и разноските по настоящото дело, тъй като с
подаване на възражението срещу заповедта ответникът е станал причина за завеждане на
делото (Определение № 725 от 17.11.2014 г. по ч. т. д. № 3322/2014 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС,
Определение № 381 от 30.05.2023 г. по ч. т. д. № 645/2023 г., т. к., І т. о. на ВКС). В
практиката си ВКС разглежда тази хипотеза, при която след като е възразил, в хода на
3
процеса длъжникът е изпълнил задължението си. Приема се, че подавайки възражение по
чл. 414 ГПК, ответникът е станал повод за завеждане на делото по чл. 422, ал. 1 ГПК и тъй
като не е уведомил ищеца за направените след издаване на заповедта плащания,
предпоставили отхвърляне на иска, по аргумент за обратното от чл. 78, ал. 2 ГПК, той дължи
на ищеца разноски за заповедното и за исковото производство (Определение № 536 от
02.08.2019 г. по ч. т. д. № 1463/2019 г., ІІ т. о. на ВКС). Представен е списък от ищеца по чл.
80 от ГПК и искането му за разноски е основателно.
На ответника не се следват разноски именно поради гореописаното му процесуално
поведение, доколкото искът не е отхвърлен поради изначална неоснователност на
претенцията, а поради закъснялото изпълнение. В този смисъл е практиката на ВКС
-Определение № 511 от 29.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1499/2013 г., г. к., ІV г. о., Определение №
381 от 30.05.2023 г. по ч. т. д. № 645/2023 г., т. к., І т. о., според които, когато ответникът с
поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на
разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Смисълът на тази разпоредба е да се овъзмезди
ответникът, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил
принуден да се защитава и да прави разноски. Т.е., това е специална хипотеза на
обезщетение. Такава е и логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК - ищецът е носител на защитаваното
материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на
процеса. Обратното, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за
завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен,
тогава тежестта за разноските остава за ответника. При осъдителни искове, ако ответникът
признае иска /т.е., неговата основателност/, но не предложи изпълнение, тогава съдът, ако
установи също основателността на претенцията, ще осъди с решението си ответникът да
изпълни. Тогава ответникът по силата на чл. 78, ал. 1 ГПК ще дължи на ищеца разноски. Ако
ответникът изпълни в хода на делото, тогава с решението си съдът ще отхвърли иска, но ще
осъди ответника за разноски, ако последният е станал причина за завеждане на иска. При
положение, че към датата на предявяване на иска вземането не е било изискуемо, но по-
късно, в хода на процеса е станало такова и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава
последният няма вина за предявяване на иска. В този случай, по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК
ищецът е този, който ще отговаря за разноски. Но, ако вземането е било ликвидно и
изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса и
погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски, а
напротив - дължи разноски на ищеца. По същата логика следва да се урежда въпросът за
отговорността за разноски, когато ответникът е изпълнил в хода на процеса и поради това
ищецът се е отказал или оттеглил иска
Що се отнася до възражението на ответника по чл. 78 ал.5 от ГПК, същото е
основателно. Както предвид естеството на вземането, предмет на исковата претенция, така и
предвид извършеното плащане от длъжника, би могло да се приеме, че не се касае за голяма
фактическа и правна сложност на делото. Платеното възнаграждение (519,80 лв.) не
надхвърля минималния размер, определен съобразно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004 г. за
4
минималните размери на адвокатските възнаграждения (433,17 лв. без ДДС, съответно
519,80 лв. с ДДС, дължим предвид представените документи от адвоката за регистрация по
ЗДДС). С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС в Решение от 25
януари 2024 година по дело C-***, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. при определяне на отговорността
за разноски в настоящото производство. Поради това на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., както и платената ДТ. За заповедното
производство възнаграждението по Наредбата се определя въз основа на правилото на чл.7
ал.7- по реда на ал.2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми, т.е.
към март 2020 г., когато е определено възнаграждението на адвоката с издадената от него
фактура, съобразно действащата тогава редакция на нормата, минималният размер по чл.7
ал.2 т.1 е 300 лв. без ДДС и 360 лв. с ДДС, следователно платената сума от 387,86 лв.
надвишава минималния размер. Възнаграждението следва да се намали до 360 лв. Дължима
е и платената ДТ за заповедното производство.
Водим от горното ЯРС
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ”ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД- гр.София, ***,
представлявано от изп. директори Д.Х.Д. и Ж.М.Д., ЕИК ***, срещу Агенция „Пътна
инфраструктура“- гр.София, ***, ЕИК № ***, иск –да бъде прието за установено, че
последната дължи на ”ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД- гр.София сумата 1331,69 лв.,
представляваща заплатено застрахователно обезщетение по щета № ***, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до изплащане на вземането, за
които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *** г. на СРС.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“- гр.София, ***, ЕИК № *** да заплати
на ”ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД- гр.София, ***, представлявано от изп. директори
Д.Х.Д. и Ж.М.Д., ЕИК *** направените по делото разноски в размер на 426,63 лв., както и
разноски по заповедното производство в размер на 386,63 лв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред ЯОС.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
5