№ 106
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20241001000853 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК – Въззивно обжалване.
Образувано е по въззивна жалба от ответника – Република България/Държавата/
представлявана от министъра на туризма, чрез гл. експерт М. срещу решение № 1075 от
29.07.2024г., постановено по т.д. № 20231100902299 по описа на Софийски градски съд за
2023г., т.о., VІ-20 състав, с което са уважени предявените искове от „Крам инс“ ЕООД по чл.
55, ал. 1, пр. второ ЗЗД, за сумата от 85 360,05 лева, представляваща подлежаща на връщане
наемна цена, платена по договор за наем № Т-РД-35-10/17.05.2017г., ведно със законната
лихва върху главницата от 09.12.2023г. до погасяването и сумата от 9 956,16 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.12.2022г. до 08.12.2023г. и
са осъдени да заплатят на ответника разноски по делото в размер на 9 811,09 лева.
В частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва до предявения размер от 9 980,82 лева,
решението не е обжалвано и е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 2, пр. първо ГПК.
Въззивникът/ответникът – Държавата счита, че обжалваното решение е неправилно поради
противоречие с материалния закон и необосновано. На първо място твърди, че
първоинстанционният съд неправилно е възприел, че е налице неоснователно обогатяване
по смисъла на чл. 55 ЗЗД и неправилно е тълкувал клаузата на т. 7.1.2. от договора –
хипотезата при която договора се прекратява. Тази клауза имала информативно значение за
страните по договора, поради приоритет на действието на концесионен договор пред наемен
договор за един и същ морски плаж. Според въззивника, липсвало основание за
1
претендиране на каквато и да е част от наемната цена, тъй като наемодателят не бил
обвързан с действия по възстановяване на суми във връзка с прекратяването. Съгласно т. 4.4.
от договора за наем, годишната наемна цена за 2020г. била дължима до 15.02.2020г., която е
заплатен в срок от наемателя. Договорът за концесие за услуга за морски плаж „Кранево-
Централен“ бил в сила от месец март 2021г., което означавало, че основанието за заплащане
на наемната цена е възникнало преди основанието за прекратяване на договора за наем. На
последно място твърди, че съгласно ПП № 1/79г. на ВС отпадането на основанието би било
налице, когато наемният договор бъде развален или унищожен, но не и когато е прекратен.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените разноски за двете инстанции.
В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от
въззивамия адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият/ищецът – „Крам инс“ ЕООД е подал в срок писмен отговор на
въззивната жалба, чрез адв. П.. Счита въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно и законосъобразно. Излага подробни правни доводи по твърденията
във въззивната жалба, които ще бъдат съответно разгледани при обсъждане доводите на
въззивника. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба на ответника и да потвърди
обжалваното решение. Претендира направените разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, срещу подлежащо на въззивно
обжалване решение на СГС, в законоустановения срок, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
При служебно извършената от въззивния съд проверка, на основание чл. 269 ГПК, се
установява, че в обжалваната част решението е валидно и допустимо.
Във въззивното производство страните не спорят и от доказателствата по делото се
установява, че между „Крам инс“ ЕООД като наемател и Държавата като наемодател е
сключен договор № Т-РД-35-10/17.05.2017 г. за наем на обект – изключителна държавна
собственост, представляващ морски плаж „Кранево - централен“, за срок от пет години,
считано от датата на сключването му. Уговорено е наемната цена да се заплаща веднъж
годишно – до 15-ти февруари на съответната година. В чл. 7.1.2 е уговорено условие за
предсрочното прекратяване на договора - влизане в сила на договор за концесия за същия
плаж. На 11.02.2020 г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 142 840,53 лв.,
представляваща наемна цена за четвъртата договорна година (17.05.2020 г. – 16.05.2021 г.).
Съгласно § 23 от Закон за изменение и допълнение на Закона за здравето (обн. ДВ бр.
44/13.05.2020 г., за летен сезон 2020 г. наемателят на морския плаж е следвало да предостави
на посетителите на плажа плажни принадлежности на намалени цени, а от своя страна
министърът на туризма е следвало да намали наемната цена. В изпълнение на тази
разпоредба, на 29.05.2020 г. министърът на туризма е изпратил до ищеца уведомление, че
съгласно утвърдената методика наемната цена за 2020 г. ще бъде намалена със сумата от 69
991,86 лв. На 03.07.2020 г. е издадена Заповед № Т-РД-16-204 за намаляването на наема. С
допълнително споразумение от 19.08.2020 г. страните са уговорили, че цената за 2020 г. се
2
намалява от 142 840,53 лв. на 72 848,67 лв. (с 69 991,86 лв.). Няма спор между страните, че
са изпълнени посочени в договора условия, както и че стойността на намалението "се
приспада" от наемната цена за 2021 г. С това споразумение срокът на договора за наема е
удължен до 17.02.2023 г. На 01.02.2021 г. за процесния плаж е сключен договор за концесия
със „Съмъртайм“ ЕООД, който е влязъл в сила на 01.03.2021г. На 07.05.2021г. с приемо-
предавателни протоколи за връщане държането на плажа, същият е предаден от ищеца на
ответника, който го е предал на концесионера. На 15.12.2022г. ищецът е отправил до
ответника покана за възстановяване на авансово платената цена за четвъртата и петата
договорна година, подлежаща на връщане поради предсрочното прекратяване на договора за
наем.
За да уважи иска за сумата от 85 360,05 лева първоинстанционният съд е изложил решаващи
мотиви, че от влизането в сила на договора за концесия на 01.03.2021 г., предсрочно е
прекратен договорът за наем и наемателят вече не дължи наемна цена на наемодателя. От
момента на прекратяване на договора наемната цена, платена от ищеца авансово за
месеците, следващи прекратяването, се държи от наемодателя без основание и подлежи на
връщане. Приел, че в случая прекратяването не води до отпадане с обратна сила на договора
за наем, а действа занапред и връщането на наемната цена се дължи поради
неосъществяване на основанието, за което е платена, на основание чл. 55, ал. 1, пр. второ от
ЗЗД. Процесното вземане за връщане на авансово платена наемна цена произтичало от
неосъществяване на договорното основание за плащането й - предоставяне на държането за
ползване по силата на договора. Към момента на прекратяване на договора за наем е била
заплатена изцяло наемната цена за четвъртата договорна година (17.05.2020 г. – 16.05.2021
г.), а също и част от наемната цена за петата договорна година (17.05.2021 г. – 16.05.2022 г.),
която съгласно допълнителното споразумение от 19.08.2020 г. се явява платена чрез
прихващане със задължението на наемодателя да върне сумата от 69 991,86 лв.,
представляваща намалението на наемната цена за четвъртата договорна година (142 840,53
лв. – 72 848,67 лв.). Следователно подлежи на връщане съответна част от наемната цена за
четвъртата договорна година (за периода 01.03.2021 г. – 16.05.2021 г.) и наемната цена за
петата договорна година (17.05.2021 г. – 16.05.2022 г.), платена по реда на „приспадането“ по
§ 23, ал. 3, изр. трето ЗИД ЗЗ. Наемната цена, изчислена за периода 01.03.2021 г. – 16.05.2021
г. (77 дни) на база договорената годишна цена от 72 848,67 лв., възлиза на 15 368,19 лева.
Към нея следва да се добави авансово платената чрез прихващане наемна цена за петата
договорна година или сумата от 69 991,86 лв., а общият размер на подлежащата на връщане
поради неосъществяване на основанието е сумата от 85 360,05 лева.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на правата
претендирани от ищеца за връщане на сумата от 85 360,05 лева, по чл. 55, ал. 1, пр. второ
ЗЗД. В процесния случай, съдът се е произнесъл по заявените факти на предявените искове и
ги е подвел под предявеното основание, но неправилно е определил правната му
3
квалификация, поради което е налице неправилно приложение на материалния закон.
Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с Постановление № 1 от
28.05.1979г., пленум на ВС|: „При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила…
при настъпване на прекратително условие“. Основанието за получаване на наемната цена е
съществувало към момента на действието на договора между страните, но настъпването на
уговореното от страните прекратително условие води до отпадане на основанието и
възникване на задължението за връщане на получените суми. В този смисъл е и правната
доктрина: „Отпадането на основанието може да бъде и за в бъдеще, например прекратен
договор за наем“/Сукарева, З. Облигационно право, Извъндоговорни облигационни
отношения, стр. 63/.
На основание т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд определя правната
квалификация на правата претендирани от ищеца по чл. 55, ал.1, пр. трето от ЗЗД -
осъдителен искове за връщане на платена наемна цена след прекратяването на договора за
наем. Промяната на правната квалификация не води до промяна на релевантните факти и
разпределението на доказателствената тежест, определени от първоинстанционния съд,
поради което не се налага извършване на процесуални действия и правният спор следва да
се разреши от въззивния съд.
С влизането в сила на 01.03.2020г. на сключения договор за концесия между ответника и
третото лице, се прекратява договорът за наем с ищеца, съгласно чл. 7.1.2. Това
прекратяване има действие занапред, тъй като процесният договор за наем е със
продължително изпълнение – предоставянето държането на плажа за уговорения срок на
действие на договора. Ответникът дължи връщане на получената наемна цена за периода от
01.03.2020г. до 16.05.2022г., която е прихваната от подлежащата на връщане сума по § 23, ал.
3, изр. трето от ЗИД на ЗЗ.
Първоинстанционният съд правилно е изчислил размерът на сумите подлежащи на връщане
на ищеца. Към момента на прекратяване на договора за наем е била заплатена изцяло
наемната цена за четвъртата договорна година (17.05.2020 г. – 16.05.2021 г.), а също и част от
наемната цена за петата договорна година (17.05.2021 г. – 16.05.2022 г.), която съгласно
допълнителното споразумение от 19.08.2020 г. се явява платена чрез прихващане със
задължението на наемодателя да върне сумата от 69 991,86 лв., представляваща намалението
на наемната цена за четвъртата договорна година (142 840,53 лв. – 72 848,67 лв.).
Следователно подлежи на връщане съответна част от наемната цена за четвъртата договорна
година (за периода 01.03.2021 г. – 16.05.2021 г.) и наемната цена за петата договорна година
(17.05.2021 г. – 16.05.2022 г.), платена по реда на „приспадането“ по § 23 ЗИД ЗЗ. Наемната
цена, изчислена за периода 01.03.2021 г. – 16.05.2021 г. (77 дни) на база договорената
годишна цена от 72 848,67 лв., възлиза на 15 368,19 лева. Към нея следва да се добави
авансово платената чрез прихващане наемна цена за петата договорна година или сумата от
69 991,86 лв., а общият размер на подлежащата на връщане е сумата от 85 360,05 лева.
Предявеният иск е доказан по основание и размер, и правилно е уважен от СГС.
4
Предвид основателността на иска за главница, досежно своята акцесорност, основателно е
искането за присъждане на законна лихва за забава върху претендираните главница, считано
от предявяването на исковата молба до окончателното й заплащане.
В Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019г. на ВКС по т.д. № 5/2017г., ОСГТК на ВКС, е
прието, че задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, в
хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - правоотношението е с извъндоговорен характер.
Страните не са определили предварително срок за изпълнение, а такъв няма определен и в
закона, с изключение на правилото предвидено в чл. 84, ал. 3 ЗЗД. При връщане на дадено
при начална липса на основание, вземането е изискуемо от момента на разместване на
имущественото благо, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение от момента, в
който е получил поканата на кредитора, съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Според настоящия съдебен състав по аргумент, както от аналогия от закона, така и по
аргумент от по-силно основание, даденото разрешение следва да намери приложение и в
хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
С писмо, получено от ответника на 15.12.2022 г., ищецът е отправил искане за връщане на
получената по договора надплатена цена в 14-дневен срок. Следователно ответникът е
изпаднал в забава, считано от деня, следващ изтичане на срока за изпълнение - 30.12.2022 г.
Първоинстанционният съд правилно е изчислил размерът на обезщетението за забавено
изпълнение, съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За периода 30.12.2022 г. – 08.12.2023
г. размерът на лихвата върху сумата от 85 360,05 лв. е 9 956,16 лв. Този иск е доказан по
основание и размер, и правилно е уважен от СГС.
Предвид изхода на правния спор, основателно е искането на ищеца за присъждане на
разноски за въззивното производство.
Въззиваемият е представил договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено адв.
възнаграждение в размер на 8 275 лева за въззивното производство и е доказано, че е реално
заплатено в брой.
Основателно е възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Предмет на делото са осъдителни искове за главница в размер на 85 360,05 лева и иск за
лихва в размер на 9 956,16 лева. Договореното и заплатеното адв. възнаграждение в размер
на 8 275 лева не съответства, както на фактическата, така и на правната сложност на
предмета на делото – няма спор по фактите, няма наведени нови правни твърдения, не са
събирани доказателствени средства и е проведено едно съдебно заседание. Това обосновава
извод за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и намаляване на заплатеното адв.
възнаграждение до размера от 6 000 лева. Следователно въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия сумата от 6 000 лева разноски за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1075 от 29.07.2024г., постановено по т.д. № 20231100902299
по описа на Софийски градски съд за 2023г., т.о., VІ-20 състав, в частта, с която Република
България е осъдена да заплати на „Крам инс“ ЕООД, сумата от 85 360,05 лева, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД представляваща подлежаща на връщане наемна цена, платена по
договор за наем № Т-РД-35-10/17.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от
09.12.2023г. до погасяването й, както и сумата от 9 956,16 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 30.12.2022г. до 08.12.2023г.
ОСЪЖДА Република България да заплати на „Крам инс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от
6 000/шест хиляди/ лева, представляващи разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6