РЕШЕНИЕ
№ 105
гр. Бургас, 08.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100501257 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Г. П. Л. със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Оборище“
№ 75, подадена чрез пълномощник адв.Райна Шангова, против решение №
260742/19.05.2021 г. , постановено по гр.д.№ 8464/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което е
постановено следното:
ОСЪЖДА С. Х. Ж. от гр.Б., ул.“Г.С.Р.“ № *, ет.* и Б. Х. Г. от гр.Б., ж.к.“Л.“, бл.*,
ет.*, ап.*, на основание чл.61, ал.2 ЗЗД (погрешно посочено чл.62, ал.1 ЗЗД) и чл.86, ал.1
ЗЗД, да заплатят разделно на Г. П. Л. със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Пиротска“ № 26,
партер, сумата от 2405.11 лв., с която са се обогатили в резултат на извършени от нея в
техен имот подобрения, ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от
22.12.2020 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за главница за
горницата над уважения до пълния предявен размер (5229 лв.), както и за законна лихва
върху неоснователния размер на главницата.
ОСЪЖДА С. Х. Ж. от гр.Б., ул.“Г.С.Р.“ № *, ет.*, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, да
заплати на Г. П. Л. със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Пиротска“ № 26, партер, сумата от 16.70
лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху горепосочената главница, за периода
от 02.11.2020 год. до 21.12.2020 год., като ОТХВЪРЛЯ иска за мораторна лихва срещу
С.Х.Ж. - за горницата над уважения до пълния предявен размер, както и изцяло иска за
1
мораторна лихва срещу Б. Х. Г..
С въззивната жалба на Г. П. Л. първоинстанционното решение се обжалва в
отхвърлителната му част – за отхвърляне на иска над присъдените 2405.11 лв. до 3700
лв., т.е. за сумата от 1294.89 лв., представляваща отхвърлената от съда сума, с която
ответниците са се обогатили в резултат на извършени в техен имот от ищцата подобрения
(приети от съда в размер на 3399 лв.), образувана съразмерно от определената от СТЕ
увеличена стойност на имота (3700 лв.) и извършените от ищцата подобрения в предявения
с исковата молба размер (5229 лв.); както и в отхвърлената част за мораторната лихва и
в частта за разноските. Въззивницата счита решението за неправилно и необосновано в
посочените части, постановено при погрешна преценка на събраните по делото
доказателства, довела до погрешни фактически констатации и изводи. Счита се за
неправилен извода на съда, че от направените в имота подобрения на стойност от 5229 лв.
ищцата е заплатила само част тях, възлизаща на 3399 лв., довели до съразмерно увеличение
стойността на имота в размер на 2405.11 лв., до който размер е счел иска за основателен и е
отхвърлил подобрения в размер на 1830 лв., от които стойността на имота се е увеличила
съразмерно с 1294.89 лв. Сочи се, че по договора за изработка, доставка и монтаж на мебели
за кухнята е платено капаро от 3000 лв. на 05.03.2016 г. и е останал остатък от 2229 лв., като
на 17.03.2016 г. е изтеглила от сметката си 2000 лв. и на 12.04.2016 г. е платила 399 лв. –
мивка за монтиране, а на 13.04.2016 г. е изтеглила други 1800 лв., с които е доплатила
изцяло остатъка от сумата по договора за изработка в размер на 1830 лв. В тази връзка се
сочи също, че въззивницата е изтеглила от сметката си 3800 лв. след като вече е била
платила капарото по договора за изработка и изтеглените суми са били достатъчни за
заплащане на остатъка от 1830 лв. по същия договор, поради което се считат за неправилни
фактическите констатации на районния съд, че тази сума не е била платена от нея, още
повече, че по делото липсвали писмени доказателства за заплащането на каквито и да било
суми по този договор от страна на ответниците. Поради това, въззивницата счита, че съдът е
направил погрешна преценка на доказателствата и неправилно е приел, че тя е заплатила
само част от подобренията в размер на 3399 лв. от претендираните 5229 лв., което води до
увеличение на стойността на имота със сумата от 2405.11 лв., а не с 3700 лв., съгласно
експертизата. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
му отхвърлителна част и вместо него да постанови друго, с което да осъди ответниците да й
заплатят и сумата от 1294.89 лв. за извършените подобрения, ведно със законната лихва
върху главницата от 22.12.2000 г. до окончателното плащане. Не се правят доказателствени
искания. Претендира се присъждане на направените по делото разноски пред
първоинстанционния съд, съразмерно отсъдената част от иска, както и разноските във
въззивното производство.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите С. Х. Ж.
и Б. Х. Г. , подаден чрез пълномощника адв.Борислава Бачкова, в който са изложени
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и наведените в нея
възражения. Изразява се съгласие с изводите на първоинстанционния съд, за което също са
2
изложени съображения. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата като
неоснователна и да потвърди решението на БРС като правилно и законосъобразно. Не са
направени доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски
във въззивното производство.
Въззивна жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
С оглед изложените от страните становища, като прецени събраните по делото
доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба, допълнително
уточнена в съдебно заседание, от Г. П. Л. против С. Х. Ж. и Б. Х. Г., за заплащане на сумата
от 5229 лв., представляваща стойността на извършените от ищцата подобрения в собствения
на ответниците недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор 07079.607.581.1.70
по КККР на гр.Бургас, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното плащане, както и сумата от 72.63 лв., представлявяща мораторна лихва върху
главницата за периода от 02.11.2020 г. до 21.12.2020 г.
Ищцата е изложила твърдения, че през м.март 2016 г. е извършила подобрения в
собствения на ответниците недвижим имот на обща стойност от 5229 лв., които са описани в
Договор № 10195/05.03.2016 г. за изработка, доставка и монтаж на мебели (кухненско
оборудване), сключен между нея и „Ванерджи“ ЕООД. Твърди се, че ищцата е била
допусната да живее в процесното жилище, тъй като е живяла на съпружески начала със сина
на ответницата С.Ж. – Ж. Ж., заедно с роденото от съвместното им съжителство дете, като
двамата взели решение да ремонтират апартамента. Твърди се, че за направата на
кухненското оборудване през 2016 г. ищцата инвестирала лични средства в размер на 5229
лв., но впоследствие през 2018 г. напуснала жилището и скъпоструващото кухненско
оборудване останало в апартамента. Твърди се също, че така извършените подобрения не са
били възлагани от ответниците, но те са знаели за извършения ремонт и не са се
противопоставили. Претендира се от съда за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата
сумата от 5229 лв., представляваща стойността на извършените от нея подобрения –
кухненско оборудване, както и лихва за забава и законна лихва.
В депозирания писмен отговор, ответниците са оспорили иска като неоснователен.
Изложили са твърдения, че подобренията действително са извършени в имота, но за кухнята
ответницата С. Ж. е дала в заем на сина си сума от 8000 лв., като от тази сума е било платено
от ищцата капарото по договора от 3000 лв. и останалата част от стойността. Отделно се
твърди, че представения договор, подписан от Г.Л., установява единствено даването от нея
на капарото от 3000 лв., като липсват доказателства за заплащане на останалите суми от 399
лв. за мивка и от 1830 лв. остатъчна стойност по договора. Направено е и възражение за
погасяване на вземането по давност.
За установяване на твърденията и възраженията си страните са ангажирали писмени
3
и гласни доказателства, както и експертиза.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл.61, ал.2 ЗЗД. Приел е за доказано, че подобренията (изработка и монтаж на
кухня) са извършени в жилището, собствено на ответниците към този момент и са налични.
Извършването им е предприето от ищцата и в собствен интерес – с цел осигуряване на по-
добри битови условия за нея и домакинството й, без същата да е владелец или държател и
без да е била натоварена за това по договор или закон (ТР № 85-68, ОСГК), като е доказано,
че тя е заплатила сумата от 3399 лв., от които 3000 лв. дадени като капаро при сключване на
договора за изработка на кухнята и 399 лв. – за закупуване на мивката. Поради това, съдът е
приел, че на ищцата й се дължи по-малката сума измежду заплатените разноски за
извършените подобрения и увеличената стойност на имота (обогатяването), като
подобренията са на стойност от 5229 лв. и с тях имотът е увеличил стойността си с 3700 лв.,
но ищцата е заплатила част от подобренията – 3399 лв., довели съразмерно до увеличение
на имота с 2405.11 лв., до който размер главният иск е уважен като основателен и отхвърлен
за разликата до претендирания размер. Предвид основателността на този иск, съдът е
разгледал направеното от ответниците възражение за погасителна давност, което е преценил
за неоснователно, тъй като считано от датата, на която подобренията са извършени, респ.
извършването им е заплатено, до депозирането на исковата молба, срокът по чл.110 ЗЗД не е
изтекъл. Съдът е уважил частично и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, като е приел, че по
арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД ответницата Ж. е поставена в забава на 02.11.2020 г. (получаване на
нотариалната покана), а ответницата Г. – едва с депозиране на исковата молба, което
обосновава извод за основателност на претенцията за мораторна лихва за периода 02.11.2020
г. – 21.12.2020 г. само по отношение на Ж., чийто размер съдът е изчислил на 16.70 лв. и в
този размер претенцията е уважена, като е отхвърлил иска за горницата по пълния
претендиран размер, както и изцяло иска за мораторна лихва против ответницата Г..
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира, че първоинстанционното решение е валиден и
допустим съдебен акт.
Предмет на въззивна проверка е решението на БРС единствено в
отхвърлителната му част, с която е отхвърлен иска за заплащане на сума над 2405.11
лв. до 3700 лв., т.е. за сумата от 1294.89 лв., с която ответниците са се обогатили в
резултат на извършени в техен имот от ищцата подобрения; както и в отхвърлената
част за мораторната лихва и в частта за разноските. В останалата част решението на
БРС като необжалвано от страните е влязло в законна сила.
С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона,
БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като споделя окончателните правни изводи
на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и
4
законосъобразно в обжалваната отхвърлителна част.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение, като районният съд е съобразил и анализирал
всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни
изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и
изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо да се
преповтарят отново събраните пред районния съд доказателства.
Настоящата инстанция споделя и решаващите правни изводи на БРС за частична
основателност на предявения иск за подобрения до размера от 2405.11 лв., представляваща
увеличената стойност на процесния имот, съответстваща на направените от ищцата разходи
за подобрения, поради което въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от
настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
В случая, по делото е безспорно, че Л. е живяла в процесния апартамент,
собственост на ответниците, на съпружески начала със сина на ответницата Ж., както и че
по време на съжителството им съжителство са извършени подобрения в имота, в т.ч. е
монтирано кухненско оборудване на стойност от 5229 лв., за която сума ищцата твърди, че е
заплатена с нейни лични средства, като претендираните подобрения са извършвани със
знанието и непротивопоставянето на собствениците на жилището.
Обстоятелството, че ищцата е живяла в процесния апартамент на съпружески
начала със сина на Ж. и е била допусната в имота със знанието и съгласието на неговите
собственици, изключва упражнявани от нея владелчески действия по отношение на тази вещ
или качеството й на държател на договорно основание по време на съвместното
съжителство, включително и през периода, когато са извършени процесните подобрения. В
случая е налице хипотезата на „търпими действия“, като съгласно постановената от ВКС
практика по приложението на чл.68 и чл.76 ЗС „търпимите действия“ са фактически
състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор
със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като
почиват на близки приятелски или други лични отношения и не представляват упражняване
на фактическа власт върху вещ (corpus), т.е. не представляват владение или държане. Така
даденото разрешение е относимо и към настоящия казус, като районният съд правилно е
приел, че ищцата няма качеството нито на владелец, нито на държател и съгласно ТР №
85/02.12.1968 г. на ОСГК на ВС процесните правоотношения между страните се уреждат по
правилата на воденето на чужда работа без пълномощия, в случая – чл.61, ал.2 ЗЗД,
доколкото ищцата е извършила работата и в свой интерес. Съгласно нормата на чл.61, ал.2
5
ЗЗД, отговорността на заинтересованото лице е само до размера на обогатяването му, като в
случаите на извършени подобрения в недвижим имот обогатяването на заинтересованото
лице се съизмерява с увеличената стойност на имота в резултат на тези подобрения.
Горните изводи на районния съд не се оспорват от въззивницата. Оплакванията й в
жалбата са насочени единствено към приетия от БРС за доказан по делото размер от 3399 лв.
на вложените от ищцата средства за извършените подобрения, в резултат на които
увеличената стойност на имота е изчислена съразмерно на 2405.11 лв. и тази сума е
присъдена с първоинстанционното решение. Настоящият състав намира за неоснователни
оплакванията на въззивницата, като изцяло споделя изводите на районния съд.
В случая, по делото не се спори, че изработката, доставката и монтажа на кухнята в
апартамента на ответниците е на стойност от 5229 лв., съгласно представения договор №
10195/05.03.2016 г., което е установено от неоспореното от страните заключение на СТЕ.
Видно от договора, ищцата е платила при подписването му капаро в размер на 3000 лв., а от
представената гаранционна карта и фискален бон към нея от 12.04.2016 г. става ясно, че тя е
заплатила и сумата от 399 лв. за иноксова мивка. Доказателства за други плащания по
договора, в т.ч. и за остатъчната стойност от 1830 лв., не са ангажирани от ищцата, като
представените от нея извлечения от банкови сметки и преводни нареждания установяват
единствено, че е разполагала със средства, но не и плащания по договора. Ето защо,
въззивният съд намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че
доказаното парично участие на ищцата в извършените подобрения е в размер на 3399 лв.,
както правилно е приел и районния съд, като всички изложени в тази връзка възражения в
жалбата са неоснователни. Тук следва да се отбележи, че макар и монтирането на
кухненското обзавеждане да е факт, това по никакъв начин не е равнозначно да цялостното
му заплащане от въззивницата. Последната носи доказателствената тежест да установи
размера на средствата за собственото си участие в подобренията, а не насрещната страна да
установява свое участие или кой друг е заплатил остатъчната сума, както неправилно се
счита във въззивната жалба, поради което ищцата е тази, която следва да докаже, че цялата
стойност на подобренията е заплатена с нейни парични средства. Такива доказателства
обаче не са ангажирани по делото от Л., а както е посочено по-горе, представените от нея
доказателства установяват, че от общата стойност на процесните подобрения (5229 лв.) тя е
заплатила сумата от 3399 лв.
Съгласно неоспореното заключение на СТЕ, извършените в имота подобрения са на
стойност от 5229 лв. и в резултат на тях недвижимият имот е увеличил стойността си с 3700
лв. При това положение, въззивният съд намира, че съразмерно на заплатените от ищцата
подобрения от 3399 лв. имотът е увеличил стойността си с 2405.11 лв., до който размер
предявеният иск по чл.61, ал.2 ЗЗД (неправилно посочено в диспозитива на решението –
чл.62,, ал.1 ЗЗД) е основателен и доказан и правилно е бил уважен от районния съд. За
разликата над тази сума исковата претенция е неоснователна и правилно е била отхвърлена.
Ето защо, въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от БРС решение следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част, с която е отхвърлен
6
иска за заплащане на сума над 2405.11 лв. до 3700 лв., т.е. за сумата от 1294.89 лв., с която
ответниците са се обогатили в резултат на извършени от ищцата подобрения в техния имот.
С оглед частичната основателност на главния иск по чл.61, ал.2 ЗЗД, частично
основателен е и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. В тази връзка, въззивният съд намира за
правилен извода на БРС за недължимост от Б.Г. на лихва за забава за период пред подаване
на исковата молба, доколкото процесното вземане е изискуемо след покана на длъжника
(чл.84, ал.2 ЗЗД), а такава до посочената ответница не е отправяна, а само до С.Ж., връчена й
на 02.11.2020 г. При това положение, тъй като отговорността на двете ответници е при
условията на разделност, за претендирания период от 02.11.2020 г. (датата на поканата) до
21.12.2020 г. вкл. (подаване на исковата молба) лихвата за забава върху дължимата от Ж.
главница от 1202.56 лв. (половината от общо дължимата главница от 2405.11 лв.) възлиза на
сумата от 16.70 лв. (половината от общо дължимата лихвата от 33.40 лв.). Ето защо,
акцесорният иск е основателен и доказан за сумата от 16.70 лв. и само по отношение на
ответницата С.Ж., като за разликата над тази сума до претендираната лихва от 72.63 лв. и по
отношение на ответницата Б.Г. претенцията за лихва е неоснователна и правилно е
отхвърлена от районния съд. Ето защо, въззивната жалба е неоснователна в тази част, а
постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно
в обжалваната отхвърлителна част за мораторната лихва.
Неоснователни са и оплакванията на въззивницата относно присъдените от първата
инстанция съдебни разноски. В случая, разпределението на отговорността за разноските е
съобразено с частичната основателност на исковите претенции, като размерът им правилно
е определен от съда съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете.
Предвид съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното от БРС решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и направените от двете страни искания за разноски, съдът
намира, че на въззивницата Г.Л. такива не й се следват, предвид неоснователност на
въззивната й жалба, като същата следва да заплати на въззиваемата С.Ж. направените от нея
разноски в настоящото производство от 320 лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260742 от 19.05.2021 г., постановено по гр.д.№
8464/2020 г. по описа на РС-Бургас, в обжалваните части, с които е отхвърлен иска на Г. П.
Л., ЕГН **********, против С. Х. Ж., ЕГН ********** и Б. Х. Г., ЕГН **********, с правно
основание чл.61, ал.2 ЗЗД, за заплащане на сума над 2405.11 лв. до 3700 лв., т.е. за сумата от
1294.89 лв., с която ответниците са се обогатили в резултат на извършени от ищцата
подобрения в техен имот, ведно със законната лихва върху разликата от подаване на
исковата молба до окончателното плащане, както и иска за мораторна лихва против С. Х. Ж.
за горницата над уважения размер от 16.70 лв. до пълния предявен размер и изцяло е
7
отхвърлен иска за мораторна лихва срещу Б. Х. Г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Г. П. Л., ЕГН **********, да заплати на С. Х. Ж., ЕГН **********,
сумата от 320 лв. за направените от нея разноски във въззивното производство пред БОС за
платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8