Р Е Ш Е Н И Е
№ 84
гр. Пловдив, 16.06.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на осми юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
при
участието на секретаря МАРИАНА АПОСТОЛОВА
в
присъствието на прокурора ДОБРИНКА КАЛЧЕВА
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД № 95/2020г. по описа на
съда
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
С Присъда №112/12.12.2019г.,
постановена по НОХД №1781/2019г. по описа на ОС – Пловдив, подсъдимият Д.Д.Т. е
признат за ВИНОВЕН в извършване на престъпление по чл. 343 ал. 1 б.“в“ вр. чл.
342 ал. 1 от НК, за което на основание
чл. 373 ал. 2 от НПК вр. чл. 58а ал. 1 вр. чл. 54 от НК е ОСЪДЕН на ДВЕ
ГОДИНИ лишаване от свобода, като е признат за невинен за това да е нарушил
правилото за движение по чл. 5 ал. 2 т. 1 от ЗДвП, поради което и на основание
чл. 304 от НПК е ОПРАВДАН по повдигнатото му обвинение в този смисъл. На
основание чл. 66 ал. 1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от
свобода е отложено с изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. На основание чл. 343г
вр. чл. 343 ал. 1 б.“в“ вр. чл. 342 ал. 1 вр. чл. 37 ал. 1 т. 7 от НК
подсъдимият Д.Д.Т. е лишен от право да управлява моторно превозно средство за
срок от ДВЕ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата съдът
се е разпоредил с приложените по делото веществени доказателства, а в тежест на
подсъдимия са възложени направените по делото деловодни разноски в полза на
органите на съдебната власт, които са ги направили.
Недоволен от присъдата е останал подсъдимият
Т., който, чрез защитника си - адв. С.,
я атакува, първоначално с бланкетни оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност, резултат от допуснати съществени процесуални нарушения,
както и за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. В писменото
допълнение към жалбата се конкретизират доводите, според които неправилно са
оценени от окръжния съд безспорно установените по делото действия на подс. Т.,
извършени след деянието, които представляват „оказана помощ“ по смисъла на
чл.343а от НК. В тази връзка се излагат възражения за некоректна правна
квалификация на осъщественото от подс. Т. деяние, като се счита, че следва
поведението му да се подведе под нормата на чл.343а от НК. Сочи се и че сами по
себе си наложените на подс. Т. наказания са явно несправедливи, неоснователно
завишен се явява и определения от съда изпитателен срок. Прави се на тази база искане
присъдата да се измени в посочения смисъл, с преквалификация на деянието в
по-леко такова, с намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и
лишаване от правоуправление и с намаляване размера на изпитателния срок.
В
съдебно заседание жалбата и направените с нея искания се поддържат от подсъдимия
и защитника му по изложените в нея съображения.
Представителят на Апелативна прокуратура
- Пловдив изразява становище за
неоснователност на жалбата, а присъдата, като правилна и законосъобразна във
всичките й части, моли да бъде потвърдена.
Частните
обвинители, лично явилите се И.Т. и А.Т., а останалите, чрез поверениците им адвокати
Т. и Й., също изразяват становище за правилност, законосъобразност и
обоснованост на атакувания съдебен акт и молят да се потвърди изцяло.
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по делото доказателства,
прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши
проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в
пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери
за установено следното:
Депозираната
жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна
в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
ДОПУСТИМА, а разгледана по същество – ОСНОВАТЕЛНА.
Производството
по делото е протекло по глава 27 от НПК, в хипотезата на чл.371 т.2 – направено
от подсъдимия признание на изложените в обстоятелствената част на обвинителния
акт факти и изразено съгласие да не се събират доказателства за тези факти.
За да постанови атакуваната присъда, Окръжният
съд е ползвал направеното от подс. Т. признание на изложените в обвинителния
акт факти и подкрепящите го доказателства, на базата на които е приел за
установена фактическа обстановка, изложена и в обвинителния акт, както следва:
Подсъдимият Д.Т. притежава свидетелство за
управление на МПС № *, издадено от ОДМВР гр. П. на *., и е правоспособен водач
на МПС с категории „В“ и „М“. Към 11.12.2017г. подсъдимият работел в „З. – *“
ЕАД гр. С. като шофьор на МПС – т. а. марка „М.“, модел „*Ц. С.“ с рег. № *,
собственост на дружеството. Категорията на водача съответствала на управляваното
от него МПС.
На
11.12.2017г. подс. Т. управлявал т. а. марка „М.“, модел „*Ц. С.“ с рег. № *,
пътувайки от гр. П. към гр. С., като автомобилът му бил оборудван със записващо
устройство „джи пи ес“, което следяло за местонахождението на превозното
средство, скорост на движение и престой. Около 07.00ч. на 11.12.2017г.
подсъдимият се движел по северната лента на платното за движение в с. Й. Г.,
обл. П., на път III-375 /П. – П./, в посока от изток на запад, със скорост
около 55 км/ч. Платното за движение на път III-375 /П. – П./ било 8 м. широко,
състоящо се от две пътни ленти, с разделителна линия, като движението било
двупосочно. Подсъдимият Т. се движел в дясната, северната пътна лента, като на
известни интервали от време имало насрещно движещи се МПС.
Времето
било сухо, пътната настилка била асфалтова, без дупки и неравности. Видимостта
била намалена предвид ранния времеви час за м. декември, като движението се
осъществявало на изкуствена светлина. Товарният автомобил се движел с включени
светлини и тъй като пътният участък бил прав и открит, подс. Т. имал дължина на
осветената зона пред автомобила си около 70-80 м. при включени къси светлини и
около 150 м. при включени дълги светлини.
В същото
време пострадалият велосипедист Т.Р. се движел по северната лента за движение
на същия път, в същата посока, пред т. а. „М. *“, управляван от подс. Т..
Пострадалият Р. бил облечен със светлоотразителна жилетка, а велосипедът му бил
оборудван със светещ фар отпред и с мигаща светлина отзад, по спиците му имало
поставени светлоотразителни елементи. Велосипедът бил бял на цвят, с височина
на лявата ръкохватка 96 см. от земята. Пострадалият Р. управлявал двуколесното
пътно превозно средство – велосипед в най-дясната част на северната лента, в
права линия, със скорост около 12 км/ч.
Подсъдимият Т. имал техническа възможност да забележи велосипедиста, тъй
като същият попадал в осветената зона на фаровете на товарния автомобил.
Пътната обстановка, климатичните условия и установената скорост на движение на
товарния автомобил позволявали на подсъдимия да забележи и да следи
непрекъснато велосипедиста като опасност на пътното платно. Подсъдимият Т. имал
възможност и бил длъжен да възприеме като опасност за движението намиращия се
пред автомобила му велосипедист, но не бил концентриран върху управлението и
съсредоточен върху пътната обстановка и разположението на другите участници,
поради което продължил да управлява товарния автомобил без да променя
траекторията си на движение и без да осигури безопасна странична дистанция до
велосипедиста, с което нарушил нормата на чл.20 ал.1 от ЗДП. Въпреки, че
велосипедистът се движел в същата пътна лента пред товарния автомобил и се
намирал извън опасната зона за спиране на автомобила, подс. Т. не реагирал на
възникналата опасност за движението – движещият се пред автомобила му
велосипедист, чрез задействане на спирачната система на автомобила, а продължил
движението си с непроменена скорост от 55 км/ч. При наближаване на велосипеда,
когато разстоянието между двете превозни средства било 38 м., подсъдимият не
реагирал, чрез намаляване на скоростта си до тази на велосипедиста, за да изостане
зад него, а продължил движението си с непроменена скорост от 55 км/ч, с което
нарушил нормата на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДП. Подсъдимият Т. продължил да
управлява товарния автомобил в същата пътна лента, без да премине в съседната
пътна лента дори и частично, с непроменена скорост от 55 км/ч. и без да осигури
безопасно странично разстояние до велосипедиста, при което го настигнал и
последвал удар в предната дясна част и страна на т. а. „М. *“ и велосипедиста.
Ударът бил между предното дясно огледало за обратно виждане на т. а. „М. *“,
управляван от подс. Т. и тилната част на главата на пострадалия Р., след което
последвало завиване на дясно и удар на лявата част на гърба и лявото седалище в
каросерията на товарния автомобил и последващо падане на пострадалия напред и
надясно на пътната настилка. Ударът настъпил в северната лента на платното за
движение в конфликтна точка на първоначален контакт, която приблизително се
намирала по дължина на около 4 - 5 м. източно от ориентира, приет в протокола
за оглед, и по ширина на около 0.5 – 1.0 м. южно от северната граница на
платното за движение.
Вследствие
на удара настъпили деформации по автомобила – от дясната му страна, по предния
десен вертикален ръб на каросерията се получило отслояване /охлузване/ с тъмен
цвят, което било на 96 см. от земята, в резултат на съприкосновението с лявата
ръкохватка на велосипеда, която била на височина 96 см. от земята, а рамката на
страничното дясно огледало се счупила, като две черни парчета от нея паднали на
местопроизшествието.
В
резултат на удара на пострадалия Р. били причинени множество травматични
увреждания: многофрагментно счупване на черепа; кръвоизлив под твърдата и
меката мозъчни обвивки; кръв в мозъчните стомахчета; охлузвания по главата;
кръвонасядания по горния и долен клепач на лявото око; счупване на множество
ребра по няколко фрактурни линии вляво с кръвонасядания на меките тъкани;
счупване на две ребра вдясно с кръвонасядане на меките тъкани; разчленяване на
четвърти гръден прешлен без засягане на гръбначномозъчното вещество;
кръвонасядания на гръдния кош, пояса и седалището с кръвонасядане на
подлежащите меки тъкани; кръвонасядане на опоръка на слезката и левия бъбрек;
хипертрофия на сърцето; коронаросклероза; охлузване и кръвонасядане по левия
лакът.
Непосредствено
след деянието в 07:05:12ч. подс. Т. сигнализирал на тел.112 за настъпилото
пътнотранспортно произшествие, наличието на пострадало лице и необходимостта от
оказване на спешна медицинска помощ.
На
местопроизшествието пристигнал екип от автоконтрольори към РУ С. в състав
свидетелите Т. М. и Д. А.. Те обезопасили мястото и изпробвали подс. Т. с
техническо средство за употреба на алкохол, което показало отрицателен
резултат. На място пристигнал и медицински автомобил на ЦСМП гр. С., който
откарал по спешност пострадалия Р. ***, където в 09.30ч. бил приет по спешност
в „К. по анестезиология и интензивно лечение“ в крайно тежко общо състояние, в
травматичен шок след ПТП, в резултат на което в 11.30ч. на 11.12.2017г. починал
от причинените му травматични увреждания.
Окръжният
съд е ползвал при формиране на вътрешното си убеждение експертните изводи, съдържащи
се в изготвените в досъдебната фаза заключения.
Съгласно
заключението на изготвената химическа експертиза в кръвта на пострадалия Р. не
се доказва наличие на алкохол.
Съгласно
заключението на съдебномедицинската експертиза при огледа и аутопсията върху
трупа на Т.Р. се установило: многофрагментно счупване на черепа; кръвоизлив под
твърдата и меката мозъчни обвивки; кръв в мозъчните стомахчета; охлузвания по
главата; кръвонасядания по горния и долен клепач на лявото око; счупване на
множество ребра по няколко фрактурни линии вляво с кръвонасядания на меките
тъкани; счупване на две ребра вдясно с кръвонасядане на меките тъкани;
разчленяване на четвърти гръден прешлен без засягане на гръбначномозъчното
вещество; кръвонасядания на гръдния кош, пояса и седалището с кръвонасядане на
подлежащите меки тъкани; кръвонасядане на опоръка на слезката и левия бъбрек;
хипертрофия на сърцето; коронаросклероза; охлузване и кръвонасядане по левия
лакът. Причината за смъртта на Т.Р. е тежка черепно-мозъчна травма, изразена с
многофрагментно счупване на черепните кости; кръвоизлив под твърдата и меката
мозъчни обвивки и кръв в мозъчните стомахчета. Установените травматични
увреждания по трупа са причинени по най-общия механизъм на удар и или върху
твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие е и възможно да са
получени така, както се съобщава в предварителните сведения, а именно при ПТП – велосипедист, блъснат от товарен
автомобил и последващо падане на пътната настилка. Налице е причинна връзка
както между получените травматични увреждания и смъртта, така и между смъртта и
настъпилото на 11.12.2017г. ПТП.
Съгласно
заключението на изготвената автотехническа експертиза ударът е настъпил в
северната лента на платното за движение в конфликтна точка на първоначален
контакт, която приблизително се намира по дължина на около 4 - 5 м. източно от
ориентира, приет в протокола за оглед, и по ширина на около 0.5 – 1.0 м. южно
от северната граница на платното за движение. Скоростта на т. а. „М. *“ преди
произшествието и в момента на удара е била около 55 км/ч. Скоростта на
велосипедиста Т.Р. най-вероятно е било около 12 км/ч. Водачът на т. а. „М. *“ е
имал техническата възможност да забележи велосипедиста Т.Р. и на около 38 м.
пред автомобила си и при своевременна реакция и задействане на спирачната
система е имал техническа възможност да избегне удара като намали скоростта си
до тази на велосипедиста. Водачът на т. а. „М. *“ е имал техническа възможност
да избегне произшествието със скоростта, с която се е движел при своевременна
реакция и задействане на спирачната система. В случая технически съобразената
скорост с атмосферните условия и конкретните условия на видимост – движение на
къси светлини, е била 73 км/ч. Скоростта на движение на т. а. „М. *“ от 55 км/ч
е била технически съобразена в конкретната пътно-климатична обстановка при
движение на къси светлини. Изследвайки механизма на възникналото ПТТ, вещото
лице възприема като най-вероятна от техническа гледна точка обстановка, при
която водачът Д.Т. е управлявал т. а. „М. *“ по платното за движение на пътя
гр. П. – гр. С. в посока от изток на запад. През това време велосипедистът Т.Р.
се е движил по платното за движение на същия път, в същата посока, пред т. а. „М.
*“. Водачът на т. а. „М. *“ е настигнал велосипедиста и така е настъпил удар в
предната дясна част и страна на т. а. „М. *“. След удара т. а. „М. *“ е спрял
на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума
на местопроизшествието, а велосипедистът е паднал на мястото и в положението,
отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието.
Основната причина за настъпилото ПТП от техническа гледна точка е, че водачът
на т. а. „М. *“ Д.Т. не е реагирал своевременно на опасността от удар с
велосипедиста Т.Р..
Съгласно
заключението на съдебно-техническата експертиза на компактдиск CD-R, марка „V.“,
* М., 80 min с фабр. № *, с ръкописно обозначение „ДП *ПТП 11.12.2017г.“,
съдържащ 2 бр. видеофайла, при която от съдържащите се в него видеофайлове били
експортирани кадри от инцидента във вид на фотокопия, при изследването на
записи не са били установен следи от манипулация.
Съгласно
заключението на изготвената комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза ударът е настъпил в северната лента на платното за движение в
конфликтна точка на първоначален контакт, която приблизително се намира по
дължина на около 4 - 5 м. източно от ориентира, приет в протокола за оглед, и
по ширина на около 0.5 – 1.0 м. южно от северната граница на платното за
движение. Скоростта на т. а. „М. *“ преди произшествието и в момента на удара е
била около 55 км/ч. Скоростта на велосипедиста Т.Р. най-вероятно е било около
12 км/ч. Водачът на т. а. „М. *“ е имал техническата възможност да забележи
велосипедиста Т.Р. и на около 38 м. преди автомобила си при своевременна
реакция и задействане на спирачната система е имал техническа възможност да
избегне удара като намали скоростта си до тази на велосипедиста. В случая
технически съобразената скорост с атмосферните условия и конкретните условия на
видимост – движение на къси светлини, е била 73 км/ч. Скоростта на движение на
т. а. „М. *“ от 55 км/ч е била технически съобразена в конкретната
пътно-климатична обстановка при движение на къси светлини. Най-вероятен от
техническа гледна точка, е следният механизъм на анализираното ПТП: водачът Д.Т.
е управлявал т. а. „М. *“ по платното за движение на пътя гр. П. – гр. С. в
посока от изток на запад.
През това
време велосипедистът Т.Р. се е движил по платното за движение на същия път, в
същата посока, пред т. а. „М. *“. Водачът на т. а. „М. *“ е настигнал
велосипедиста и така е настъпил удар в предната дясна част и страна на т. а. „М.
*“. След удара т. а. „М. *“ е спрял на мястото и в положението, отразени в
протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието, а
велосипедистът е паднал на мястото и в положението, отразени в протокола за
оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието. Основната причина за
настъпилото ПТП от техническа гледна точка е, че водачът на т. а. „М. *“ Д.Т.
не е реагирал своевременно на опасността от удар с велосипедиста Т.Р.. Не се
забелязва т. а. „М. *“ да е преминал в съседната пътна лента дори и частично и
не е осигурил странична дистанция до велосипедиста Т.Р.. Водачът на т. а. „М. *“
не е осигурил безопасна странична дистанция до велосипедиста Т.Р.. Безопасното
странично разстояние при преминаване покрай велосипедист е около 1,20 м. Вещите
лица са дали заключение, че уврежданията по дясното огледало за обратно виждане
са получени в резултат на удар леко тангенциален на същото в централна тилна
област, при което на кожата се е получило дълбоко петнисто охлузване в окосмената
част на главата срединно над тилното възвишение с размери 10/9 см., покрито от
червеникава коричка под нивото на околната здрава кожа. Меките черепни покривки
от челно към тилно са кръвонаседнати на площ с размери 20/10 см. с червен цвят.
Установява се многофрагментно счупване на черепния покрив и черепната основа,
което започва над тилното възвишение и преминава челно, теменно двустранно и
тилно, както и към черепната основа и преминава през задна черепна ямка. След
това е последвало завиване на дясно и удар на лявата част на гърба и лявото
седалище в каросерията на товарния автомобил и последващо падане напред и
надясно на банкета. Налице е удар между предното дясно огледало за обратно
виждане и тилната част на главата на Р., след което е последвало завиване
надясно и удар на лявата част на гърба и лявото седалище в каросерията на
товарния автомобил и последващо падане напред и надясно на банкета.
Изложената
в мотивите към присъдата фактическа обстановка, приета за установена и в обвинителния
акт, се споделя изцяло от настоящия въззивен състав. Направеното по реда на чл.371
т.2 от НПК от подс. Т. признание на фактите и обстоятелствата, изложени в
обвинителния акт, намира пълна подкрепа в еднопосочните, взаимнодопълващи се и
кореспондиращи помежду си доказателствени материали. Единствено
противопоставящи се в известна степен на обвинителната теза са се явявали депозираните
в досъдебната фаза обяснения на подсъдимия. Очевидно обаче, Т. е изоставил първоначално
поддържаната от него теза – за неправомерно поведение на пострадалия, изразило
се във внезапно отклоняване по пътното платно н посока на неговото движение,
поставило го в невъзможност да реагира. И с основание, тъй като съобразно доказателствата
по делото и съдържащите се в изготвените експертизи изводи, обективни данни за
подобно поведение на пострадалия Т.Р. по делото липсват. В хода на съдебния
процес по собствена инициатива подс. Т. е признал изложените в
обстоятелствената част факти, сред които такива с посоченото в обясненията му съдържание
не се откриват, а защитната позиция и
сега не се обвързва с искане за евентуално приложение на чл.15 от НК. Поради
това не съществува основание да се приеме, че пречки от процесуален характер за
провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371 т.2 от НПК са били
налице. Напротив, и съобразно ТР № 1 /2009 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2008 г.,
ОСНК, т.4, прилагането на особената процедура не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното
производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е
приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на
фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от
подсъдимото лице, какъвто е настоящия казус. В този аспект коректно окръжният
съд е обсъдил обясненията на подс. Т. от досъдебата фаза като частично
противоречащи на изложените в обвинителния акт фактически положения и
законосъобразно в посочената им част ги е счел за недостоверни, тъй като противоречат
на останалите еднопосочни и кореспондиращи помежду си доказателства.
При осъществения служебен въззивен контрол, не
се констатират допуснати от окръжния съд съществени процесуални нарушения,
които да предпоставят отмяна на присъдата
на процесуално основание - чл.335 ал.2 от НПК.
Доводи за допуснати такива, които да се нуждаят от нарочен отговор, не се
навеждат и във въззивната жалба, и в пледоариите пред Апелативния съд. Предвид
проведеното съкратено съдебно следствие, в рамките на което подсъдимият е
признал всички факти и обстоятелства от обвинителния акт, пределите на
инстанционния контрол са ограничени до проверка на процесуалната дейност на
първостепенния съд - налични предпоставки за съкратено следствие, спазване на
регламентирания ред за допускането и провеждането му, постановяване на
присъдата в съответствие с чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК. Прочитът на материалите
по делото говори, че проведената от окръжния съд диференцирана процедура -
съкратено съдебно следствие в предвидената в чл.371 т.2 от НПК алтернатива, е
реализирана при стриктно спазване на очертаните в процесуалния закон
императивни предписания. Инициираното от самия подсъдим и защитника му
провеждане на съкратено съдебно следствие и заявеното в тази връзка признание
на изложените в обвинителния акт факти, е обезпечено от доказателствата,
събрани в хода на досъдебното разследване, поради което окръжният съд не е имал
основание да откаже разглеждане на делото по този ред. Изложените към присъдата
мотиви покриват изискванията на чл. 305 ал.3 от НПК и дават възможност на
страните да реализират правото си на защита в пълен обем, а на въззивния съд –
да осъществи въззивната проверка в предмета и пределите й, очертани в чл.313 и
чл.314 от НПК.
Проверявайки процеса по формиране на вътрешното
убеждение на окръжния съд във връзка с приложението на материалния закон,
настоящата инстанция намира за установено следното:
Очевидно, не е спорно по делото, че е настъпил противоправен,
съставомерен резултат – смъртта на пострадалия Т.Р., че смъртта е следствие от
тежки телесни увреждания, причинени на Р. при пътно – транспортно произшествие,
реализирано на инкриминираната дата и
място, в което участник, освен пострадалия, е бил и подс. Т.. Признати по
предвидения в чл.371 т.2 от НПК ред посочените факти намират своята пълна подкрепа
в приложените по делото писмени доказателства – акт за смърт и удостоверение за
наследници, в гласните доказателства – обясненията на подсъдимия и показанията
на свидетелите, и в заключението на изготвените по делото медицинска и
комплексна експертиза в медицинската й част. В последните - компетентни,
обосновани и мотивирани, изготвени от лица с нужния опит и квалификация, са
отразени констатираните по тялото на пострадалия телесни увреждания, направен е
и категоричен от медицинска гледна точка извод, че тези увреждания са довели до
смъртта на Р., а те от своя страна са резултат от настъпилото на
инкриминираната дата ПТП. И макар смъртта на Р. да е настъпила в по-късен
момент – няколко часа след произшествието, установеното, че този резултат е
следствие от причинените
при ПТП телесни повреди и те са единствена причина за настъпилата смърт говори
по несъмнен начин, че причинната връзка
е налице и не е прекъсната / Решение № 176 от 11.X.1987г. по н. д. № 129/87г., 3 н.о. ВС/.
Обвинението
е запълнило бланкетния състав на чл.343 от НК с три правила за движение по
пътищата, за които прокуратурата твърди, че са били нарушени от подс. Т. и че
са в пряка причинна връзка със смъртта на Т.Р.. Окръжният съд е редуцирал с
присъдата тези нарушения, приемайки, че
имащи отношение към осъществения престъпен състав са единствено нарушенията на чл.20
ал.1 и чл.20 ал.2 изр.2 - ро от ЗДвП, като е счел, че чл.5 ал.2 т.1 съставлява обща норма, нефиксираща конкретно
задължение за водачите на МПС. В оправдателната й част присъдата не е атакувана
от страните в процеса, поради което и въззивната инстанция не разполага с
правомощия да я ревизира във вреда на подсъдимия, дори и да намери основания за
това. А за пълнота на мотивите ще се отбележи, че основания да не се сподели
становището на окръжния съд във връзка с посоченото нарушение на правилата за
движение по пътищата не се откриват.
Съобразявайки обективните находки на
местопроизшествието, отразени в протокола за оглед и фотоалбум към него, събраните
гласни и писмени доказателства, подложени на подробно експертно изследване и
резултатите от него, намерили отражение в изготвените експертизи, окръжният
съд е направил обоснован, мотивиран и правилен
извод, че подсъдимият Д.Т. е допуснал нарушение на правилото за движение по пътищата, фиксирано в чл.20 ал.1 от ЗДвП, а именно - не е наблюдавал непрекъснато,
внимателно и всеобхватно пътната обстановка и не е контролирал пътното превозно средство, с предприемане своевременно на адекватни
действия по боравене с органите на управление на автомобила така, че да предотврати произшествието.
В обвинителния акт са изложени факти, признати
от подсъдимия, според които пострадалият Р., управляващ велосипед, е бил видим
за подс. Т. още в рамките на осветеността на късите фарове на автомобила – от около 75м. и обективни пречки да бъде
забелязан за водача на автомобила / Т./ не са били налични, но поради разсеяност и липса на концентрация в пътната
обстановка подс. Т. изобщо не е възприел велосипедиста като участник в
движението и е бездействал. Той не е извършил задължителните в пътната ситуация
манипулации с органите за управление на автомобила така, че да избегне съприкосновение
с велосипедиста Р.. Тези факти намират своята солидна опора в събраните по
делото доказателства, в частност, изготвените по делото автотехническа и
комплексна експертиза, според които липсват обективни данни подс. Т. изобщо да
е реагирал до настъпване на произшествието, както и че до произшествие не би се
стигнало, ако Т. бе предприел адекватни действия с органите на управление на
автомобила. Според експертите, подсъдимият е имал дори две възможности за
действие, с които да предотврати удара – 1. да задейства спирачната система за намаление
на скоростта си и изравняване с тази на
движещия се пред него велосипедист -12 км./ч. /когато разстоянието между него и
Р. е било 38м./, или, 2. да предприеме действия по осигуряване на безопасно
странично разстояние между него и велосипедиста /1.20м./, като техническа
възможност за извършване на посочените действия Т. е имал дори със скоростта, с
която се е движил – 55 км/ч. Или, ако Т. не бе загубил нужната концентрация и
внимание в пътната обстановка, би забелязал правомерно движещият се пред него
друг участник в движението и при предприемане на нужните и изискуеми по закон
действия, удар между управлявания от него автомобил и велосипедиста –
пострадалия Р. не би настъпил. Невъзприемането
на препятствие на пътя се дължи на виновното поведение на подсъдимия Т.. Известно
е теоретичното разбиране, намерило трайно проявление и в съдебната практика, че
когато, поради субективни външни и вътрешни фактори,
довели до разсейване и липса на концентрация върху осъществяваната дейност, се
установи недопустимо, виновно бездействие на водача и в резултат на него е
причинен съставомерния резултат, то той следва да носи наказателна отговорност
във връзка с нарушаване на визираната норма, според която водачът е длъжен да следи
непрекъснато пътната обстановка, а ако не възприеме опасност, като причина за това е
отклонение на вниманието, е налице нарушение на чл.20 ал.1 ЗДвП.
По отношение на второто
инкриминирано нарушение на правилата за движение по пътищата, за което подс. Т.
е осъден, този състав намира, че нито описаните в обвинителния акт и признати от
подсъдимия факти, нито събраните по делото доказателства, мотивират успешно
извод, че такова е допуснато от подс. Т. и е в причинна връзка с резултата. Известно
е, че с посочената норма се вменява задължение на водачите на МПС да намалят
скоростта или да спрат управляваното от тях пътно превозно средство в случаите,
когато внезапно възникне
опасност за движението, или, т.н. в практиката „непредвидима опасност“, като
намаляването на скоростта е в зависимост от характера и степента на опасността.
Самата обвинителна теза не е включила сред
описаните в обвинителния акт факти такива, според които пострадалият
велосипедист е представлявал внезапно
възникнала, непредвидима опасност
за движещия се зад него подс. Т., на която опасност той да има задължение да
реагира по визираните в чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП начини. Не е прието за
установено Р. да е предприел / и в кой момент/ например, внезапно пресичане на
пътното платно, спиране, отклоняване и др. подобни, с които да се е явил като
внезапна опасност. Напротив, според прокуратурата, пострадалият Р. като участник
в движението се е движил правомерно по пътното платно – най - вдясно по пътната
лента, обозначен със светлоотразителна жилетка, светещи фарове отпред, мигащи
светлини отзад и светлоотразителни елементи на велосипеда. Описано е, че Р. е
бил видим за подс. Т. като движещ се пред него в същата пътна лента и ако подсъдимият
не бе загубил концентрацията и вниманието
си върху пътната обстановка е щял да го забележи и да предприеме действия с
органите на управление на автомобила, които действия са технически възможни и
годни да предотвратят произшествието. Поради това този състав намира, че именно
загубата на контрол по смисъла на чл.20 ал.1 от ЗДвП/ дължаща се на липса на
концентрация и внимание/ е допуснатото от Т. нарушение на правилата за движение
по пътищата, което е в причинна връзка с резултата, а не липсата на реакция по
отношение на внезапно възникнала
непредвидима за водача опасност на пътя, каквато не се твърди от
обвинението и не се установява да е обективен факт. Поради посоченото
настоящият състав намира, че подс. Т. следва да бъде признат за невиновен и оправдан по предявеното му обвинение за
нарушаване на правилото по чл.20
ал.2 изр.2 от ЗДвП и в този смисъл първоинстанционната присъда следва да се
коригира с изменението й.
Основателни
са оплакванията на подсъдимия и защитника му за неправилно приложение на
материалния закон във връзка с дадената от прокурора и възприета безкритично от
окръжния съд правна квалификация на осъщественото от подс. Т. деяние, като се
споделя виждането, че коректната такава е по привилегирования състав на престъплението
- чл.343а ал.1 б.“б“ във връзка с чл. 343 ал. 1
б.“в“ вр. чл. 342 ал. 1 от НК, който предвижда намалена отговорност в случаите,
в които деецът след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване на
помощ на пострадалия.
Сред
изложените в обвинителния акт факти са и тези, според които веднага след произшествието
подс. Т. е сигнализирал лично на тел.112 с повикване на екип на „Бърза помощ“,
който се е отзовал и откарал Р. в болнично заведение в гр. П., както и че пострадалият,
макар и в тежко състояние, е бил жив след инцидента и преживял до 11.30 часа на
инкриминираната дата, когато е починал в болница. Тези факти не са произволно
възприети като установени, в тяхна подкрепа са освен обясненията на подсъдимия,
и приложените по делото справка / л.174 от дос. пр./ и медицинската
документация от болничното заведение, в което пострадалия Р. след
произшествието е бил отведен за оказване на спешна медицинска помощ.
Според
теорията и съдебната практика, дали деецът е направил всичко зависещо от него
за оказване на помощ на пострадалия се преценява конкретно за всеки отделен
случай, като се съобразяват неговите възможности, наличната обстановка и
характера на извършените от него действия. Необходимо е извършените действия
обективно да са насочени към спасяване живота на пострадалото лице и субективно
същият да съзнава, че оказва такава помощ, а тя е необходима, ако пострадалият
се е нуждаел от нея и извършените от дееца мероприятия обективно са съдействали
за спасяването на живота му и той към момента на оказване на помощта е бил жив,
като се приема в практиката / например Решение № 162/1970г., 3 н.о. ВС/, че
привилегирования състав е приложим дори да се установи, че животът на
пострадалия при никакви обстоятелства не е могъл да бъде спасен. Законът не
поставя изискване авторът на транспортната злополука да прояви инициатива в изключително
активна степен, за да се приеме, че действително е оказал помощ на пострадалия,
като всяко действие и всяка инициатива за спасяване живота на пострадалия се
обхващат от съдържанието на понятието "необходима помощ", щом като
чрез извършването им обективно се подпомага пострадалият. В този смисъл действието
по повикване на лекар е едно от примерно изброените действия в ППВС № 6/07.10.1969г.
/така и в Решение № 415/1988г., 3 н.о ВС : „Извикването на лекар е достатъчно в
определени ситуации, за да се приеме, че е оказана помощ, обуславящи
приложението на привилегированата норма“/. Предвид липсата на професионални медицински
умения и знания у подс. Т. не може да се изисква от него да предприеме други
действия - по оказване на медицинска помощ например, която в определени случаи
би могла дори да навреди повече на пострадалото лице, вместо да му бъде от
полза / виж например Решение № 103/2018г. на ВКС по н. д. № 307/2018г., II н.
о., НК/. В този смисъл, принципно вярно е посоченото от окръжния съд, че
визираното поведение на подс. Т. / сигнализиране на тел.112/ съставлява изпълнение
на гражданския му дълг, но е вярно и че
практиката изобилства от казуси, в които участниците в пътно – транспортни произшествия
не предприемат никакви действия по изпълнение
на този граждански дълг. Ето защо нормата на чл.343а от НК е предвидена и с цел
да се стимулират участниците в произшествията да съдействат за бързото
придвижване на пострадалите до компетентна помощ, за да се използва всякаква
възможност за своевременно лекуване или за спасяване на живота им.
Мотивиран
от посоченото до тук, този състав счита, че с обаждането си на тел.112 с молба
да се осигури спешна медицинска помощ за пострадалия Р., подс.Т. е
оказал помощ, която е била в неговите възможности и която е била необходима и
навременна, тъй като е дадена на пострадалия приживе. Р. е починал няколко часа
след оказване на помощта, но щом към момента на оказването на помощ е бил жив,
приложението на привилегирования състав на чл.343а от НК не може да се откаже,
въпреки че смъртта е настъпила скоро след деянието и е била неизбежна, с оглед
характера и тежестта на причинените травми / Решение № 162/1970г., 3 н.о. ВС/.
В
установената обективно обстановка подс.Т. е направил всичко зависещо от него,
според неговите възможности, за оказване помощ на пострадалия Р., поради което
поведението му следва да се квалифицира по чл.343а ал.1 б.“б“ във връзка с чл.
343 ал. 1 б.“в“ вр. чл. 342 ал. 1 от НК, в който смисъл първоинстанционната
присъда следва да се измени.
Споделя
се извода на окръжният съд, че деянието е осъществено от подс. Т. от субективна
страна - по непредпазливост, в приетата от прокурора и окръжния съд по-лека
форма на вината - небрежност. Подсъдимият не е предвиждал настъпването на
резултата, не го е искал и целял, но е могъл да го предвиди.
По наказанието :
С оглед възприетата с настоящето решение по- благоприятна квалификация на
осъщественото от подс. Т. деяние – по чл.343а ал.1 б.“б“ във връзка с чл. 343
ал. 1 б.“в“ вр. чл. 342 ал. 1 от НК, съответното на деянието и дееца наказание
следва да се определи в дадените от законодателя законови рамки за това деяние
– до 4 години лишаване от свобода.
Нужно е да се отбележи, че окръжният съд коректно е отчел откриващите се в
кориците на делото смекчаващи отговорността на Т. обстоятелства -
чисто съдебно минало, изразено съжаление за случилото се, трудова
ангажираност, упражнявана наред със студентската му дейност, като правилно е
заключил, че в своята съвкупност и самостоятелност посочените до тук не са нито
многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито сред тях има такива с
изключителен характер, при наличието на които и най – лекото предвидено в
закона наказание за извършеното престъпление да се яви несъразмерно тежко. Известно
е, че конкретизирането на размера на наказанието и начина на изтърпяването му
не може да е резултат само на механичен математически сбор на смекчаващи и
отегчаващи отговорността обстоятелства. На същите се дължи цялостна оценка,
очакван резултат от която е налагане на наказание, което с оглед на тежестта на
извършеното и личността на дееца, най-добре ще допринесе за реализиране на
целите по чл. 36 от НК и с него не се преследва само индивидуалната превенция,
но и равнопоставената й по значение генерална такава – да се даде ясен знак на
обществото, в контекста и на стряскащата статистика за броя на починалите в
резултат на пътно-транспортните произшествия лица, че всяко, дори и минимално
несъобразяване с правилата може да доведе до най – тежкия възможен резултат. Поради
което и този състав намира, че основания за приложението на чл.55 от НК не са
налични. Констатираните смекчаващи
отговорността обстоятелства не водят и до извод да е справедливо наказание
такова, определено по реда на чл.54 от НК във възможния минимум от 3м. лишаване
от свобода, което също не би съответствало на деянието и на дееца.
Този извод следва и от това, че на посочените
до тук, в полза на подс. Т. обстоятелства следва да се противопоставят визираните
и от окръжния съд и откриващи се в кориците на делото отегчаващи отговорността
му обстоятелства. Лошите характеристични
данни на Т. като водач на МПС, изведени от свидетелството му за съдимост,
сочещо на налагането спрямо Т. на административно наказание по реда на чл.78а
от НК и то отново за деяние, свързано с нарушаване правилата за движение по
пътищата / чл.343в ал.2 от НК/, както и предходните му нарушения, санкционирани
по ЗАНН / отразени в справката за
нарушител/, все осъществени три години преди инкриминираното деяние, говорят,
че Т. не може да се квалифицира като изряден водач, за когото нарушаването на
правилата за движение по пътищата е инцидентна проява. И тази негова характеристика
не бива да се пренебрегва, когато се решава въпроса за съответното на деянието
и дееца наказание за извършено престъпление по транспорта.
При преценка на всичко посочено до тук този
състав намира, че наказание в размер на 1г. 6м. лишаване от свобода, което след
задължителната редукция по чл.58а ал.1 вр. с чл.54 от НК следва да се фиксира в
размер на 1 година се явява справедливо, съответно и годно да реализира
предупредително и възпиращо въздействие върху подсъдимия, а и върху останалите
членове на обществото, с оглед на изискванията на чл. 36 от НК. Кумулативно
наложеното с атакуваната присъда наказание 2 г. лишаване от правоуправление не
подлежи на редукция, а определеният размер е съобразен с изискването на чл.49
ал.2 от НК. Този състав намира и че основания това наказание също да се
редуцира с намаляването му, не се откриват в кориците на делото и отмереното от
първия съд се явява справедливо, дори и при извършеното с настоящето решение преквалифициране
на деятелността по привилегирования състав. То се явява съобразено с данните за
предишните допуснати от подсъдимия и санкционирани по административен ред
нарушения по ЗДвП, с приложението на чл.78а от НК отново за деяние, свързано с
транспорта, с тежестта на конкретно инкриминираното правило за движение по
пътищата. Всъщност, именно характеристиката на подсъдимия като водач на МПС е
по-скоро с негативен оттенък, за разлика от тази на личността му, проявяваща се
в ежедневието и в останалите сфери на
обществения живот. Тази характеристика налага извод, че е необходимо да се
въздейства по-сериозно върху Т. като водач на пътно – превозно средство, и за
целта се налага лишаването от правоуправление да е за по-дълъг срок, в рамките
на който да се ограничи възможността му отново да се прояви негативно при
управление на МПС и същевременно да се въздейства поправително и
превъзпитателно върху него именно в посочената сфера от неговия живот.
Законосъобразно
окръжният съд е приложил разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК по отношение на
наказанието лишаване от свобода, тъй като са налице всички предвидени в закона
предпоставки за отлагане изтърпяването на наказанието, а предвид личностните
характеристики на подс. Т., за поправянето и превъзпитанието му не се налага да
бъде изолиран от обществото. Този състав намира обаче, че определения с
присъдата изпитателен срок от 4 години е явно несправедлив, неоснователно е
завишен неговия размер, в подкрепа на определянето на който убедителни мотиви
не са изложени. Предвид преквалифициране на деянието в по-леко такова и
наличните смекчаващи отговорността на Т. обстоятелства, този състав намира, че
изпитателния срок следва да се фиксира в размер на минимално възможния такъв –
3 години, който е достатъчен да действа предупредително спрямо него, под
угрозата при извършване на друго противоправно деяние да търпи и отложеното
наказание, и спрямо останалите членове
на обществото.
Правилно
и в съответствие с чл.301 ал.1 т.11 от НПК окръжният съд се е разпоредил с
приложените по делото веществени доказателства, а разноските са възложени в
тежест на подсъдимия в съответствие с изискванията на чл.189 ал.3 от НПК, като
изложените в тази насока мотиви се споделят изцяло и не следва да се
преповтарят.
Поради изложеното до тук и на основание
чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал.1 т.1 и т.2
от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда №112/12.12.2019г., постановена
по НОХД №1781/2019г. по описа на ОС – Пловдив, както следва :
-
признава подсъдимият Д.Д.Т. за невинен в това да е нарушил правилото за
движение по пътищата по чл.20 ал.2 изр. 2 - ро от ЗДвП, поради което и на
основание чл.304 от НПК го оправдава по първоначално предявеното му обвинение в
този смисъл;
-
преквалифицира осъщественото от подсъдимият Д.Д.Т. деяние в такова по чл.343а
ал.1 б.“б“ във връзка с чл. 343 ал. 1 б.“в“ вр. чл. 342 ал. 1 от НК – за
това, че на 11.12.2017г. в с. Й. Г., обл. П., на път III-375 /П. – П./, при
управляване на моторно превозно средство – товарен автомобил мярка „М.“, модел
„*Ц. С.“, с регистрационен номер * е нарушил правилата за движение по пътищата,
а именно: чл. 20 ал. 1 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на Т.В.Р., ЕГН ********** ***, като след
деянието е неправил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия;
-
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимият Д.Д.Т. наказание и определения по
реда на чл.66 ал.1 от НК изпитателен срок на : ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода
с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останала й част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване и протест в 15 – дневен срок от получаване на съобщението, че е
изготвено пред ВКС на РБългария.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :