Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.01.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5709 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 58327 от 10.03.2017г. по гр.д. № 72966/2015г. Софийски районен
съд, 125 състав осъдил В.Т.С., ЕГН **********, да заплати на „Р.(Б.)”ЕАД, ЕИК ********,
сумата 3 000 лв. - неплатена главница по договор за издаване и ползване на
международна кредитна карта от 20.04.2011г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска - 25.11.2015г., до плащането, сумата 181.14 лв. -
възнаградителна лихва за периода 15.01.2015г.
- 14.06.2015г., като отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен
размер от 184.14 лв. и за периода 01.12.2013г. - 13.01.2015г., както и да
заплати сумата 55.65 лв. - наказателна лихва за периода 15.01.2015г. -
14.06.2015г., като отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен размер
от 220.85 лв. и за периода 01.01.2014г. - 13.01.2015г. Ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноски по делото в
размер на 1 016.94 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Срещу решението в осъдителните му части е подадена въззивна жалба от
ответницата В.Т.С., чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител адв. М.М. от САК, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност
- неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че с две
молби-уточнения ищецът недопустимо изменил едновременно основанието и петитума
на иска, предявен с исковата молба, а районният съд, без да вземе отношение по
възраженията на ответника, се произнесъл с решението по новото основание с
новия петитум. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът приел
приложената справка по чл. 366 ГПК, която се отнасяла до обстоятелства извън
посочените в исковата молба и като такава – неотносима за спора, касаеща правоотношения извън процесното и извън процесния
период. Пак в нарушение на съдопроизводствените правила СРС приел изслушаното
заключение на ССЕ, като приел справката към заключението в отсъствие на вещото
лице, а в решението си основал изводите си на тази справка. В нарушение на
материалния закон първоинстанционният съд приел, че ищецът има възможност да
обяви предсрочна изискуемост с исковата молба. Чл. 62 от договора предвиждал,
че такава може да бъде обявявана само за усвоената и непогасена част от
кредитния лимит след писмено изявление до картодържателя. Ако ищецът имал
такова вземане, то можело да се основава единствено на договора от 2008г.
Позовава се и на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.
по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС относно настъпване на предсрочна
изискуемост на вземане по договор за банков кредит. Неправилно също СРС приел,
че ответницата е получила международна кредитна карта, какъвто факт не се
твърдял от ищеца. Решението не било съобразено и с клаузите на процесния
договор – чл. 43, съгласно който кредитният лимит следвало да бъде погасяван на
месечни погасителни вноски, докато в чл. 44 било записано друго – че МПВ се
дължи в размер на 5 % от общата дължима сума усвоен кредитен лимит. Според
уговореното, погасявала се само сума, която е ползвана от кредитополучателя, а
не върху възможната сума за ползване, договорена в размер на 3 000 лв. В
нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не обсъдил и
релевираното от ответницата възражение за погасяване по давност на вземанията. Необоснован бил и изводът на СРС, че
ответницата е получила кредитна карта, след като от представения протокол било
видно, че същата веднага е върнала картата. Предявеният иск бил основан само на
договора от 2011г., който неправилно бил приет от СРС като изменение и
допълнение на договора от 2008г. Неправилно била кредитирано и заключението на
ССЕ, визиращо период от време, различен от процесния. Поради това моли съда да
отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Съображения излага в писмена защита от
06.12.2017г.
Въззиваемата страна „Р.(Б.)” ЕАД с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната част като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, уточнена с молба от
21.12.2015г., първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове - с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 3 000 лв. –
главница по договор № 0802260213974197 от 20.04.2011г. за издаване и ползване на
международна кредитна карта, чл. 430,
ал. 2 ТЗ за сумата 184.14 лв. – договорна лихва по чл. 32 от договора за
периода 01.12.2013г. – 14.06.2015г., и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД са сумата
220.85 лв. – наказателна лихва (неустойка по чл. 47 от договора в размер на 10
% върху забавената сума) за периода 01.01.2014г. – 14.06.2015г. Претендирана е
и законна лихва от подаване на исковата молба в съда на 25.11.2015г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата,
чрез назначения й особен представител, е оспорила иска с възражения, част от
които се поддържат и във въззивната жалба. С отговора не е релевирано
възражение за погасяване по давност на вземанията.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните осъдителни части.
Настоящият състав намира за неоснователни поддържаните в жалбата доводи за
произнасяне от СРС по различен предмет от заявения с исковата молба, уточнена с
молбата от 21.12.2015г. Сумите по трите иска са претендирани на основание
договора за издаване и ползване на международна кредитна карта от 20.04.2011г.
С молбата-уточнение от 21.12.2015г. ищецът е изпълнил дадените му от съда
указания, като с тази молба не се променят нито основанието, нито петитума на
исковата молба. С молбата от 03.11.2016г., също наречена „уточнение”, ищецът е
взел становище по отговора на ответницата, но с нея също не е изменено нито
основанието, нито петитума на исковата молба. Приложеният към молбата документ,
озаглавен „справка по чл. 366 ГПК”, не представлява уточнение на исковата молба
(производството пред районния съд не се развива по правилата на глава ХХХІІ ГПК),
а извлечение от картовата сметка на ответницата, представено от ищеца във
връзка с исканията на ответницата и допуснатата ССЕ. Поради това правилно СРС е
приел този документ като писмено доказателство по делото, а не го е ценил като
молба за уточнение или изменение на исковете. Действително, с исковата молба
ищецът е твърдял, че със самата искова молба упражнява правото си да обяви
договора за предсрочно изискуем предвид неизпълнението от ответницата на
задължението й за плащане ежемесечно на уговорената минимална погасителна
вноска, а с молбата от 03.11.2016г. – че изискуемостта на вземанията настъпва с
техния падеж и не е необходима покана до длъжника. Соченото основание, от което
са възникнали процесните вземания, е сключеният между страните договор за
кредитна карта. Обстоятелствата, определящи падежа на задължението за връщане
на предоставената парична сума, са относими към изискуемостта на вземането на
предявеното основание и в заявения размер. Преценката на фактическите
обстоятелства относно изискуемостта на вземането е част от решаващата дейност
на съда, и ако приеме за дата на настъпване падежа на задължението, различна от
твърдяната от ищеца, съдът не се произнася по иск на непредявено основание.
С оглед оплакванията в жалбата, въззивният съд намира решението за правилно
като краен резултат по следните
съображения:
От фактическа страна: Приет по делото е сключен между страните договор №
0802260213974197 от 20.04.2011г. за издаване и ползване на международна
кредитна карта. Съгласно чл. 1 от договора, банката открива сметка с IBAN ***ародна кредитна карта с чип на името на картодържателя. Съгласно чл. 29,
банката одобрява първоначален кредитен лимит от 3 000 лв., който може да се
използва само посредством картата (чл. 31). За ползвания кредитен лимит се
дължи 13.8 % годишна лихва (чл. 32), която се начислява върху усвоената част от
кредитния лимит към края на отчетния период, за периода от края на отчетния
период до пълното погашение и се събира служебно от банката от кредитния лимит
или за сметка на неговото надвишаване (чл. 33). С чл. 43 страните уговорили, че
картодържателят дължи месечна погасителна вноска, която е в размер не по-малък
от минималната месечна вноска (МПВ) и следва да се внесе/преведе от
картодържателя по сметката. Съгласно чл. 44, МПВ е в размер на 5 % от общата
дължима сума (усвоен кредитен лимит с добавени такси, лихви и комисионни), плюс
непогасени вноски от предходен период, плюс сумата на надвишението на кредитния
лимит по чл. 116 и чл. 172, изр. ІІ, но не по-малко от 10 лв. Срокът за плащане
на МПВ е последният ден от месеца - чл. 45. Съгласно чл. 47, при изцяло или
частично неплащане на МПВ в посочения в чл. 45 срок, банката начислява
обезщетение за забава съгласно Тарифата върху забавената дължима сума от
картодържателя, която, съгласно раздел
ХІV от договора – „Тарифа”, е в размер на 10 % на годишна база. Според
чл. 145, договорът влиза в сила от подписването му от двете страни и
предаването на картата от банката на картодържателя, а съгласно чл. 147 ,
срокът на договора е 3 години. Чл. 148 предвижда, че срокът на договора и
кредитният лимит се подновява автоматично за нов период, в случай че:
картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане валидността на картата
(б. а); картодържателят не е уведомил писмено банката, че отказва картата му да
бъде подновена (б. б).
От приетия и неоспорен относно неговата автентичност протокол, както и от
приетото извлечение от електронната система на банката се установява, че на
20.04.2011г. на името на ответницата е издадена карта Visa Classic по сметка № ********, като картата е
предадена на ответницата на същата дата.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ се
установява, че дължимите от ответницата по процесната картова сметка с IBAN ***и възлизат на 3 000 лв. - главница, 181.14 лв. - възнаградителна лихва за
периода 15.01.2015г. - 15.06.2015г. и 55.65 лв. - наказателна лихва за същия
период.Заключението не е оспорено от представителя на ответницата по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, заявено е само искане към съда на основание чл.
202 ГПК да не приема заключението, тъй като същото не се отнасяло към предмета
на делото.
От правна страна: Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката
се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно ал. 2 на чл. 430 ТЗ,
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.
В случая от обсъдените по-горе доказателства се установи по безспорен начин
наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за
банков револвиращ кредит, ползван чрез издадената от банката кредитна карта.
Последната е предадена на ответницата в деня на сключване на договора –
20.04.2011г. Несъстоятелен е доводът
в жалбата, че ответницата била получила на 20.04.2011г. картата, но я върнала
на същия ден. В приетия протокол е отразено както получаването на новата карта,
издадена по процесния договор, така и връщането на страта карта по предходния
сключен между страните договор от 2008г. Въззивният съд намира за неоснователен
довода в жалбата процесните суми да се дължали от ответницата по предходния договор
от 2008г., тъй като по делото се установява, че с договора от 2011г. страните
са преуредили отношенията си чрез рефинансиране. От заключението на ССЕ се установява
по безспорен начин факта на усвояване на кредитния лимит от 3 000 лв. от
ответницата по картовата й сметка, посочена в договора, като непогасените суми
по кредита се дължат от нея именно на основание процесния договор от
20.04.2011г., а не на основание предходния договор. С изтичане на срока на
договора на 20.04.2014г., и доколкото не е налице визираната в чл. 148 от
договора хипотеза на автоматично подновяване, договорът е прекратен и за
ответницата е възникнало задължение да върне дължимата по договора главница,
ведно с уговорените договорни лихви и т.нар. наказателни лихви (които по правната
си същност представляват неустойка - отнапред уговорено обезщетение за вреди,
без да е нужно те да се доказват), размерите на които се установяват от
заключението на ССЕ. Основните значими факти и изводите си вещото лице е
изложило изцяло в заключението, поради което приемането на приложената към
заключението справка (по същество извлечение от картовата сметка на
ответницата) без присъствие на вещото лице не съставлява съществено процесуално
нарушение, доколкото не е обусловило неправилни изводи на СРС.
Неотносими за настоящия спор са доводите в жалбата във връзка с настъпила
предсрочна изискуемост на дълга. Само за пълнота следва да се посочи, че с
искова молба по осъдителен иск по чл. 430 ТЗ може да се направи изявление за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. Цитираното в жалбата тълкувателно решение
касае въпросите относно предсрочната изискуемост в заповедното производство и в
исковото производство по установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези
разрешения са възприети, тъй като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на
кредита - същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното
производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на
длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба по осъдителен иск за връщане на банков кредит обаче може да има характер
на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника (в този смисъл практиката на ВКС – решение №
161/08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г., ІІ ТО). В случая обаче въпрос за
настъпила предсрочна изискуемост не стои, тъй като по делото се установи, че
срокът на договора за кредитна карта е изтекъл преди завеждане на исковата
молба в съда, поради което от тази дата за ответницата е възникнало
задължението да върне изцяло предоставения и ползван от нея кредитен лимит от 3
000 лв.
Противно на поддържаното в жалбата, ответницата не е релевирала в срока по
чл. 131 ГПК възражение за погасяване по давност на вземанията на ищеца, поради
което несъстоятелен е доводът за необсъждане от СРС на възражение, каквото не е
въведено в процеса.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваните осъдителни части като правилно.
Това обосновава и извод за присъждане на разноски в посочения от СРС размер,
определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), с оглед вида и
количеството извършена от юрисконсулта на въззиваемия дейност в настоящото
производство, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 70 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58327 от 10.03.2017г., постановено по гр.д. № 72966/2015г. на
Софийски районен съд, 125 състав в обжалваните осъдителни части, с които по
предявените искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ и
чл. 92, ал. 1 ЗЗД В.Т.С., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Р.(Б.)” ЕАД,
ЕИК ********, сумата 3 000 лв. - неплатена главница по договор за издаване и
ползване на международна кредитна карта от 20.04.2011г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска - 25.11.2015г., до плащането, сумата
181.14 лв. - възнаградителна лихва за
периода 15.01.2015г. - 14.06.2015г., и сумата 55.65 лв. - наказателна лихва (неустойка)
за периода 15.01.2015г. - 14.06.2015г., вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.Т.С., ЕГН **********,***, да заплати
на „Р.(Б.)”ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 70.00 лв. (седемдесет лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 72966/2015г. на
Софийски районен съд, 125 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.