Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 13500 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 431775 от 18.06.2018г. по гр.д. № 6215/2018г. Софийски районен съд, 35 състав признал за установено по отношение
на „М И М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК*********, че дължи на „З.Л.И.“ АД, ЕИК*********, на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 213 КЗ (отм.), сумата 303.27 лв., представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от
28.08.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД сумата 92.59 лв. – мораторна лихва за периода
21.08.2014г. - 21.08.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 59062/2017г. на СРС, 35 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
175 лв. – разноски
за исковото производство, и сумата 75 лв. – разноски по заповедното
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М И М Е.К.С.Б.“
ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Неправилно първостепенният съд приел, че в представената товарителница
като спедитор е посочен ответникът – в нея било посочено, че превозвач е
„Търкиш еърлайнс“ Инкорпорейтид, а ответното дружество фигурирало единствено
като получател на стоката, тъй като след доставката стоката следвало да бъде
вложена на съхранение в управляван от ответника склад под митнически контрол.
Неправилно също СРС приел, че отношенията между страните се регламентират от
чл. 213 КЗ (отм.), като тълкувал разширително законовата норма. Последната
предвиждала възможност за застрахователя да предяви иск срещу причинителя на
вредата. В случая по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) ищецът встъпил в
правата на застрахования спрямо причинителя на вредата – превозвача „Търкиш
еърлайнс“ Инкорпорейтид, но не и срещу спедитора – ответник, който дори не бил
във владение на увредените/липсващите стоки при настъпване на вредоносното
събитие. Неправилен бил и изводът на СРС, че в качеството си на спедитор
ответникът на свой ред носи отговорност пред собственика на товара на основание
чл. 365 ТЗ. Съгласно тази разпоредба, спедиторът следва да спазва указанията на
доверителя и отговаря, ако се е отклонил от тях. По делото липсвали каквито и
да било данни доверителят изобщо да е давал някакви указания, респ. спедиторът
да се е отклонил от тях. Цитираното от районния съд решение на ВКС било
неотносимо за спора, тъй касаело друга фактическа обстановка. Предмет на
договора за превоз било осъществяването на транспорт, т.е. същинско фактическо
действие, докато предмет на договора за спедиция било сключването на договор за
превоз, който да породи действие директно в патримониума на доверителя, поради
което спедиционният договор имал повече общи характеристики с комисионния
договор, отколкото с договора за превоз. Поради това законът - чл. 374 ТЗ, изрично предвиждал, че превозвачът отговаря за
действията на последващите превозвачи, докато спедиторът не отговарял за
действията на фактическия изпълнител. Изключенията от това правило били уредени
в чл. 354 ТЗ - при сключването на договор делкредере
и чл. 362 ТЗ - когато спедиторът бил и превозвач, които
обаче не били налице в случая. Между страните действал рамков договор за
спедиция от 21.07.2008г., в който такива уговорки нямало. Това в още по-голяма
степен важало в хипотезите, когато доверителят сам посочва на кой превозвач да
бъде възложен превозът, каквато била практиката между страните по договора за
спедиция. Освен това въздушни превози можело да бъдат извършвани само от ограничен
брой дружества, разполагащи с лиценз да осъществяват такъв вид дейност на
територията на Република България. Неправилно СРС приел и че договорът за
превоз е породил действие пряко в правната сфера на ответника. Според чл. 361 ТЗ, договорът за превоз се сключвал за сметка на
доверителя, което означавало, че в отношенията между доверителя и спедитора
правата и задълженията възникват в патримониума на доверителя. В случая правоимащото
лице „Компютър 2000 България“ ЕООД, респ. застрахователят след встъпване в
правата на застрахования, следвало да ангажира отговорността на фактическия
причинител на вредите – превозвача „Търкиш еърлайнс“ Инкорпорейтид. Ответникът
бил съдействал на собственика на товара да отправи рекламация към посочения
превозвач. В отговор последният изпратил списък с документите, които трябвало
да бъдат представени за изплащане на обезщетението, директно на представител на
„Компютър 2000 България“ ЕООД. Необходимите документи обаче не били представени
и имуществената отговорност на превозвача не била ангажирана по независещи от
ответното дружество причини. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноските по делото съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в писмена защита от 17.06.2020г.
Въззиваемата страна „З.Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за
сумата 303.27 лв. – регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Товари по време на превоз Карго”,
сключен със застрахователна полица № 008 0001/00 23069, валидна за периода
20.10.2012г. – 19.10.2013г., апликация № 11/25.01.2013г., за претърпени
имуществени вреди на товар по време на международен въздушен превоз от Хонг
Конг, Китай, до София, България с полет ТК 071/30.01.2013г., и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 92.59 лв., представляваща
лихва за забава за периода 21.08.2014г. – 21.08.2017г. Претендирана е и
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 28.08.2017г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 59062/2017г. на
СРС, 35 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го
намира за неправилно по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ отм.), с плащането на
застрахователно обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва
в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. Според чл. 215 КЗ (отм.) – „Застраховане срещу рисковете по
превоза“, застрахователният договор при сухопътни, въздушни и речни превози покрива
всички рискове, на които е изложен превозваният товар, освен ако е уговорено
друго. Застрахователният договор влиза в сила с предаването на товара за превоз
и има действие до предаването му на получателя, включително при претоварване и
складиране, освен ако е уговорено друго.
В случая не е било спорно и от приетите писмени доказателства се установява
наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Товари по
време на превоз“, настъпилото застрахователно събитие - липса на 1 бр. таблет,
установена с авариен протокол № 483/05.02.2013г., и плащането на обезщетение от
застрахователя на увреденото лице в размер на 303.27 лв.
Спорният между страните въпрос е отговаря ли спедиторът за вреди на товара,
настъпили по време на изпълнение на договора за превоз, който превоз е изпълнен
изцяло от превозвач, а не от самия спедитор, респ. в тази хипотеза явява ли се
спедиторът причинител на вредата на застрахованото имущество.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от Конвенцията за
уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз (ДВ бр. 67 от 2003г., в сила от 09.01.2004 г.), превозвачът е отговорен за вреда, понесена в случай на
унищожаване, загуба или повреда на товар, само при условие, че събитието, което
е причинило вредата, е възникнало по време на въздушния превоз. Въздушният
превоз по смисъла на ал. 1 обхваща периода от време, през който превозвачът е
отговорен за товара - ал. 3. Периодът на въздушен превоз не обхваща никакъв превоз
по суша, по море или по вътрешни водни пътища, извършени извън летище. Ако
обаче такъв превоз бъде извършен при изпълнението на договор за въздушен превоз
с цел натоварване, доставка или претоварване, всяка вреда се счита до доказване
на противното, че е възникнала в резултат на събитие, настъпило по време на
въздушния превоз - ал. 4. Отговорността на превозвача отпада, ако и доколкото
докаже, че унищожаването, загубата или повредата на товара са възникнали в
резултат на едно или повече от следните обстоятелства: а/ присъщ на този товар дефект,
качество или недостатък; б/ неправилна опаковка на този товар, направена от лице,
различно от превозвача или негови служители или агенти; в/ акт на война или
въоръжен конфликт и г/ акт на държавен орган, извършен във връзка с влизането,
излизането или транзитното преминаване на товара. При загуба на товар по вина на
превозвача право да получи обезщетение от превозвача има получателят на товара
съобразно разпоредбите на чл. 13 и 14 от Конвенцията. Това негово право обаче
не изключва правото на изпращача на товара да ангажира отговорността на
превозвача за неизпълнение на задължението му да пази товара до предаването му
на получателя и да отговаря пред него за загуба на товара, т.е. за
непредаването му на получателя (така решение № 87 от 1.07.2011г. на ВКС по т.д. № 517/2010г., II ТО).
Според чл. 361, ал. 1 ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се
задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя
договор за превоз (същински спедиционен договор). Освен задължението да сключи
превозен договор, спедиторът е длъжен да съхранява и предаде товара за превоз,
да уведоми доверителя за неподходяща опаковка и да се отчете. Съгласно чл. 365 ТЗ, спедиторът е длъжен да спазва указанията на
доверителя за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на
превозвач, и ако не изпълни това, отговаря за вредите, освен ако те биха
настъпили и при спазване на указанията. Когато спедиторът действа въз основа на
същински спедиционен договор, той става страна по превозния договор в
качеството на товародател (изпращач) и затова може от свое име да прави
рекламации при забава, липси или повреди.
С оглед така очертаната нормативна
уредба, и предвид принципа на карго застраховането, установен в чл. 215, ал. 1 КЗ (отм.), че транспортната
застраховка покрива вредите, причинени на превозвания товар в резултат на
всички рискове, на които той е изложен, а не отговорността на превозвача или
други участници в превозното правоотношение, въззивният съд намира, че
отговорността на спедитора би могла да бъде ангажирана само ако липсата на
процесния товар е настъпила докато същият е бил в негова фактическа власт, т.е.
докато е съществувало задължението му да го пази, или ако тази липса е
допусната поради неизпълнение на задължението му, установено в нормата на чл. 365 ТЗ.
В случая по делото е безспорно, че процесната вреда е настъпила по време на
въздушния превоз на товара. По делото няма твърдения, а и доказателства за
неизпълнение на задълженията на спедитора по чл. 365, ал. 1 ТЗ – нещо повече,
от неоспорената кореспонденция между страните по договора за спедиция е видно,
че практиката им е била доверителят да избира въздушния превозвач, с който
спедиторът да сключи договор за превоз. Поради това следва да се приеме, че
отговорност за вредите по товара носи въздушният превозвач - „Търкиш еърлайнс“
Инкорпорейтид.
Що се отнася до евентуално
неупражняване от спедитора (по същинския спедиционен договор) на правото по
договора за превоз да бъде отправена рекламация за липсващия товар до
превозвача и да бъде получено обезщетение за настъпилите вреди, което да се
прехвърли на доверителя, то е напълно ирелевантно за предмета на настоящия
спор, тъй като не е свързано с настъпването на твърдяното застрахователно
събитие. Нещо повече – в случая, видно
от приетия договор за спедиторско
обслужване от 21.07.2008г., отправянето на писмена рекламация към превозвача изрично
е уговорено като задължение на доверителя.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е неоснователен, съответно
неоснователен е и акцесорният му иск за лихви за забава. Предвид несъвпадението
на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде
отменено и вместо това въззивният съд отхвърли исковете.
При този изход и своевременно заявените претенции, на основание чл. 78 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за
първоинстанционното производство в размер на 300 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение, и за въззивното производство – в размер на 350 лв., от които 50
лв. – държавна такса, и 300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено,
видно от представеното платежно нареждане. Възнаграждението е под минималния
размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения (в редакция към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие - 20.06.2018г.), поради
което възражението на въззиваемия за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 431775 от 18.06.2018г., постановено по гр.д. № 6215/2018г. на Софийски районен съд, 35 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „З.Л.И.“ АД, ЕИК*********, срещу „М И М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК*********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за
сумата 303.27 лв. – регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Товари по време на превоз Карго”,
сключен със застрахователна полица № 008 0001/00 23069, валидна за периода
20.10.2012г. – 19.10.2013г., апликация № 11/25.01.2013г., за претърпени вреди
на товар по време на международен въздушен превоз от Хонг Конг, Китай, до
София, България с полет ТК 071/30.01.2013г. на „Търкиш еърлайнс“ Инкорпорейтид,
и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 92.59 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 21.08.2014г. –
21.08.2017г., като недоказани и неоснователни.
ОСЪЖДА „З.Л.И.“ АД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М И М Е.К.С.Б.“ ООД, ЕИК*********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00
лв. (триста лева), представляваща
разноски за първоинстанционното производство, както и сумата 350.00 лв. (триста и петдесет лева) –
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.