О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№………
Гр.Ловеч,………...2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и
девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 271 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила
частна жалба от „Агенция за контрол за просрочени задължения"ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”Васил Левски” №
114, етаж Мецанин, представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А. срещу
Разпореждане № 377 от 22.02.2019 г. по ч.гр.д. № 72/2019 г. на Районен съд –
Тетевен, с която е отхвърлено в цялост Заявлението му за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
Счита, че същото е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага
съображения, че неизправният длъжник е уведомен за
настъпилата предсрочна изискуемост на задължението по един от начините,
предвидени в договора за кредит, и по-конкретно чрез изпращането на съобщение.
Същото е получено на телефонния номер и следва да се приеме за валидно уведомяването.
По отношение на клаузата за неустойка в договора излага
съображения, че с нея страните са уговорили предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите,
настъпили от неизпълнението. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции
според приетото в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк. дело № 1/2009 на ВКС, ОСТК.
На следващо място твърди, че в случая в Договора страните са
се съгласили, че ако кредитополучателят не заплати текущото си задължение на
падежа съгласно договорените условия, същият се задължава да предостави на
кредитодателя в 3-дневен срок от падежа обезпечение чрез поръчителство при
конкретно посочени предпоставки, за което между кредитодателя и поръчителя се
подписва договор за поръчителство за срок от 30 дни. При неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в посочения срок,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница. Начислената неустойка в настоящия случай е следствие на
поведението на кредитополучателя и на неговото виновно неизпълнение
на поетото в договора задължение. С оглед изложеното,
претендираната неустойка има санкционна функция по отношение на неизправната
страна.
Посочва, че претендираните разходи и такси за извънсъдебно
събиране са начислени съгласно чл.10а от ЗПК. Съгласно сключения между страните
Договор, в случай че кредитополучателят не погаси текущото си задължение на
посочения в договора падеж, същият е длъжен в 3-дневен срок от падежа да предостави
на кредитодателя обезпечение чрез поръчителство, както и да заплати сума в
размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично
погасяване на задълженията му. Съгласно Договора при забава за плащане на
текущо задължение от страна на кредитополучателя или на 15% от максималния
кредитен лимит, ответникът дължи разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2.50 лева за всеки ден, които се начисляват до
заплащане на съответното текущо задължение. В случай, че кредитополучателят
не предостави обезпечението, но заплати 15% от максималния кредитен лимит,
същият не дължи разходите за действия по събиране на задължението, но дължи
неустойката. Страните са се споразумели, че при настъпване на
предсрочна изискуемост се начислява еднократна такса в размер на 120.00 лева,
която включва дейността на служител/лице, което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Обръща внимание, че в разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Следователно законодателят е предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
На следващо
място излага, че периодът, за който са начислени разходите и таксата за
извънсъдебно събиране, е преди настъпването на изискуемостта, от когато започва
да се начислява обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД и следователно не е налице
заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК.
Счита, че
неправилната квалификация на правното основание, както и неправилната обосновка
са довели до грешни правни изводи и до
отхвърляне на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
В заключение подчертава, че преценката на съда в
производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се
ограничава единствено до изложените от заявителя факти. Тя се простира до
изложените факти, от които може да се установи едно индивидуализирано, спорно
вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг
евентуален исков процес. Затова счита, че заповедният съд е превишил своите
правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи
извън предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за
отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Моли въззивният
съд да отмени обжалваното разпореждане и се произнесете по същество да бъде
издадена Заповед за изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по чл.
410 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено заявлението, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява,
че производството по ч.гр.д. № 72/2019 год. по описа на РС Тетевен е образувано
по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Агенция за контрол за просрочени
задължения" ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Х.С.Х. за парично вземане в размер на сумата
от 195.69 лв. – главница, 21.15 лв.
договорна лихва за периода от 05.11.2016 г. до 07.03.2018 г., 70.28 лв.
неустойка за неизпълнение на задължение от 06.12.2016 г. до 07.03.2018 г.,
17.90 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране, 12.82 лв. законна лихва за
периода от 08.03.2018 г. до 18.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението в съда до
изплащане на вземането, както и 225.00 лв. разноски.
С разпореждане № 469 от 22.02.2019 г.,
постановено по ч.гр.д. № 72/2019
г., РС Тетевен е отхвърлил изцяло
заявлението по чл.410 от ГПК. В мотивите на обжалваното разпореждане са
изложени доводи, че при вземания по договор за кредит с кредитор финансова
институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост не настъпва
автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението, кредиторът да е
уведомил длъжника, че упражнява това свое право и това волеизявление трябва да
е достигнало до длъжника. В случая няма твърдения, че предсрочната изискуемост
е сред уведомленията, чието връчване може да се осъществи чрез SMS. Твърденията по никакъв начин не установяват, какви
са били разпоредбите за уведомяване за предсрочна изискуемост, уговорени в
договора. На следващо място районният съд е приел, че уговорката за неустойка в
случая излиза извън присъщата й обезпечителна функция и е в разрез с принципа
за добросъвестност. По отношение на претендираните разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането, районният съд е приел, че тази клауза е
нищожна и противоречи на чл.33 от ЗПК.
Настоящата инстанция изцяло споделя
направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.
411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и разходи и такси за извънсъдебно събиране
на задължението. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона
за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от
съда и по специално императивното правило на чл.
33, ал.1 и 2
от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Според ал.
2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът
намира, че с твърденията за въведени с Договор за паричен заем клаузи за
начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение, разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, при определени условия след сключване на договора и
настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл.
33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът
приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33
от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за
страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания,
заявлението по чл.
410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, съдът намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от заявлението става
ясно, че задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на
поръчителство не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Това противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат
предпоставки за начисляване на неустойка, което води до оскъпяване на кредита.
Изложеното обуславя извода, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
обезпечителна и обезщетителна функции и цели неоснователно обогатяване на
кредитора., което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за неоснователни
и изложените в частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за
разходи такси за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата
на чл.10а от ЗПК. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.
Разходите за извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма,
изпращане на покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани
дружества за събиране на вземания и др. не представляват допълнителни услуги,
които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са
действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата
на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с управлението на кредита. На следващо място с оглед
твърденията на заявителя, тези суми са уговорени в размер на 2.50 лв. за всеки ден до
заплащане сумите и еднократна такса от 120.00 при настъпване на предсрочна
изискуемост, независимо от реалните разходи, които биха били направени за
събиране на задълженията на кредитополучателя. Следователно те не представляват
разходи, а предварително уговорени задължения на потребителя, с което по
същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези клаузи не
пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са
претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
На следващо място съдебният състав счита за
неоснователни изложените в частната жалба доводи, касаещи мотивите на районния
съд досежно обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. От изложените в
заявлението твърдения и допълнителната молба вх. № 894/19.02.2019 г. не може да
се направи извод, че до длъжника е
достигнало волеизявлението на кредитора, че обявява кредита за предсрочно
изискуем. Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че
надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на
предсрочната изискуемост в случаите, когато се иска издаване на заповед за
изпълнение по реда на заповедното производство. Независимо от обстоятелството,
че кредиторът не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от
ЗКИ, разрешението, дадено в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС за
необходимостта преди подаване на заявлението да се съобщи на длъжника, че счита
кредита за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия,
тъй като се касае за едностранно изменение на договора.
Ето защо
въззивният съд намира, че изложените в частната жалба възражения са
неоснователни. Районен съд Тетевен е постановил
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 469/22.02.2019 г., постановено по
ч.гр.дело № 72/2019 год. по описа на Районен съд Тетевен.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.