Решение по дело №291/2019 на Окръжен съд - Добрич

                               

                     

                                                     Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                              №145

                                             гр. Добрич, 14.06.2019г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Добричкият окръжен съд                                    гражданско отделение

На двадесет и девети май                                   година 2019

В публичното съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                      ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА

                                                          ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА                      

 

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело        номер 291       по описа за 2019 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:                             

 

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на И.Н.С. ***, чрез упълномощения адвокат, срещу решение №1209/17.12.2018г., поправено с решение №365/27.03.2019г., по гр.д.№417/2018г. на Добричкия районен съд, с което по отношение на въззивницата е признато за установено съществуването на вземането на „С.Б.“ЕООД – гр.София, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №2399/11.12.2017г. по ч.гр.д.№4456/2017г. на ДРС, а именно: сумата 900.49 лева, представляваща обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ за неспазено предизвестие от 64 дни при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2017г. до окончателното й плащане, както и сумата 129.83 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 06.07.2016г. до 05.12.2017г.

В жалбата са изложени доводи срещу приетото от първоинстанционния съд, че за въззивницата е възникнало задължение по чл.220 ал.1 от КТ да обезщети ищеца за неспазения срок на предизвестие при извършеното от нея едностранно прекратяване на трудовото правоотношение помежду им. При безспорно установеното, според въззивницата, подписване на трудовия договор за работодателя от лице без работодателска правоспособност, трудовият договор бил недействителен и първоинстанционният съд неправилно приел, че  отношенията между страните следва да се уредят по правилото на чл.75 от КТ. То било въведено за закрила на добросъвестния работник и нямало основание недобросъвестният работодател да черпи права от него. При положение, че за „С.Б.“ЕООД трудовият договор бил подписан от лице без представителна власт, то това именно лице било работодател и имало евентуално право на обезщетение за неспазения срок на предизвестие. Трудовият договор бил нищожен поради липса на съгласие и, ако ищецът претендирал обезщетение, то той трябвало да докаже претърпени вреди. Настоява за отмяна на обжалваното решение, вкл. в частта за разноските в тежест на въззивницата и за отхвърляне на предявения иск.

Жалбата е редовна подадена в срок и е допустима.

В писмен отговор въззиваемият „***“ЕООД, чрез адвоката си, оспорва жалбата и моли за потвърждаване решението на районния съд.

Съдът обсъди оплакванията в жалбата и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е постановено по предявените от „***“ЕООД срещу И.Н.С. искове по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответницата, за които по ч.гр.д.№4456/2017г. на ДРС е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение, а именно: сумата 900.49 лева – съставляваща обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ, сумата 129.83 лева – съставляваща законна лихва за забава за периода до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и законната лихва върху главното парично задължение за периода след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното му погасяване.

Съгласно изложеното в исковата молба, въз основа на сключен помежду им трудов договор от 16.05.2016г. ответницата била назначена на работа при ищеца на длъжността „готвач за бързо хранене” в ресторант „***” в гр.Варна. Трудовият договор бил срочен за периода от 17.05.2016г. до 15.10.2016г. и с уговорен срок за предизвестие за прекратяването му - 3 месеца, но не повече от остатъка от срока на договора.

С молба от 29.06.2016г. ответницата уведомила ищеца, че, считано от 30.06.2016г., прекратява едностранно трудовото правоотношение и няма да отработи срока за предизвестие. Ищецът издал заповед №1711/30.07.2016г. за прекратяване на осн.чл.335 ал.2 от КТ на трудовото правоотношение, която в същия ден била връчена на работника. Допълнително била издадена заповед №1713/05.07.2016г. за заплащане от ответницата на обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ за неспазения срок от 64 работни дни на предизвестие за прекратяване на трудовия договор в размер на 1 144.96 лева. Заповедта била връчена на ответницата на 06.07.2016г., като следващото й се трудово възнаграждение от 244.47 лева било удържано от ищеца за погасяване на част от задължението й за обезщетение.

Издадената по ч.гр.д.№4456/2017г. на ДРС по заявление на ищеца заповед по чл.410 от ГПК имала за предмет останалите 900.49 лева от дължимото от ответницата обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ и обезщетение от 129.83 лева за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него, считано от изпадането в забава на 06.07.2016г. до 05.12.2016г.

В срока по чл.131 от ГПК ответницата е възразила, че не дължи претендираното от ищеца обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ, защото за работодателя трудовият договор не бил подписан от законния или от упълномощен от него представител, а от неупълномощено лице. Евентуално, ако договорът се приеме за действителен, ответницата е изложила съображения в подкрепа на възражение, че същият следва да се счита за сключен за неопределено време и със срок за предизвестие за прекратяването му от тридесет дни, а не уговорените три месеца. Посочила е още, че работодателят не й е заплатил трудово възнаграждение за м.юни 2016г. в размер на 213.13 лева, възнаграждение за извънреден труд в размер на 249.60 лева и обезщетение за два дни неползван платен годишен отпуск в размер на 41.60 лева, които свои вземания ответницата възразила, че прихваща за погасяване на евентуалното си задължение към ищеца за обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ.

Установено е по делото, че на 16.05.2016г. е сключен трудов договор между „***“ЕООД, като работодател и И.Н.С., като работник. С договора ответницата е назначена на работа при ищеца на длъжността  „готвач за бързо хранене” в ресторант „***” в гр.Варна. Договорът е сключен за срок от 17.05.2016г. до 15.10.2016г. – чл.12 и е уговорен тримесечен срок за предизвестие за прекратяването му, но не повече от остатъка от срока на договора – чл.12.1.

Не е спорно по делото, а и от заключението на графическата експертиза се установява, че за работодателя „***“ЕООД договорът е подписан от негов служител, управител на друго заведение на ищеца. Представена е заповед №1136/09.05.2016г., издадена от управителя на търговското дружество и негов законен представител, с която на служителя /подписал трудовия договор с ответницата/ е възложено в периода 12.05.2016г. – 20.05.2016г. да сключва трудовите договори с постъпващите на работа в ресторант Варна – МОЛ. Заповедта е частен документ и при липсата на други доказателства, с оглед разпоредбата на чл.180 ал.1 от ГПК, възражението на ответницата, че спрямо нея заповедта няма достоверна дата от преди представянето й по делото, е основателно. Представена е и декларация от управителя и законен представител на „***“ЕООД, с която същият е заявил, че потвърждава действията на служителя си, сключил от името и за сметка на дружеството, като работодател, трудовия договор от 16.05.2016г. с ответницата.

Установено е със заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че след постъпването си на работа на 17.05.2016г. ответницата е отработила 9 дни през м.май и 9 дни през м.юни 2016г.; не е полагала извънреден труд. За отработеното време следващото й се брутно трудово възнаграждение възлиза на 291лева, от които /след удръжките за осигуровки и данъци/ сумата за получаване възлиза на 244.47 лева.

С молба вх.№2071/29.06.2016г. ответницата уведомила ищеца, че, считано от 30.06.2016г., прекратява едностранно трудовото правоотношение и няма да отработи срока за предизвестие. Издадени са заповед №1711/30.07.2016г. за прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника, без спазване срока за предизвестие и допълнителна заповед №1713/05.07.2016г. за заплащане от ответницата на обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ за неспазения срок от 64 работни дни на предизвестие за прекратяване на трудовия договор в размер на 1 144.96 лева. Втората заповед е връчена на ответницата на 06.07.2016г.

При така изложената фактическа обстановка, първоинстанционният съд на първо място е приел, че сключеният между страните трудов договор не е недействителен; а, дори и да се приеме за недействителен, ответницата е била добросъвестна при сключването му и по правилото на чл.75 от КТ отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор. Прието е на следващо място, че трудовият договор е срочен, с уговорен срок за предизвестие от три месеца, но не повече от остатъка от срока на договора. Като не е спазила срока за предизвестие от 64 дни за прекратяване на трудовото правоотношение, за ответницата възникнало задължение за обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ в размер на 1 144.96 лева. Част от задължението й било погасено, като работодателят го прихванал от следващото й се трудово възнаграждение от 244.47 лева. Вземания за трудово възнаграждение над този размер, за възнаграждение за извънреден труд и за обезщетение за неползван платен годишен отпуск ответницата нямала и възраженията й за прихващане били неоснователни. По тези съображения е постановено обжалваното решение, с което предявените искове са удовлетворени.

Във въззивната жалба оплакванията се свеждат до правните изводи на първоинстанционния съд, формирани при безспорно установения факт на подписване на трудовия договор от служителя, а не от законния представител на работодателя. Неоснователно е поддържаното в тази връзка становище за нищожност на трудовия договор поради липса на съгласие – порок, който възпрепятства правопораждащия ефект на договора и не подлежи на саниране. Порокът на трудовия договор в случая е, че за работодателя той е сключен от пълномощник без представителна власт. Както се посочи по-горе,  в съответствие с чл.180 ал.1 от ГПК заповед №1136/09.05.2016г. няма достоверна дата от преди представянето й по делото и не може да се приеме, че, като е сключвал трудовия договор с ответницата, съответният служител е бил надлежно упълномощен от работодателя. Но и по общото правило на чл.42 ал.2 от ЗЗД договор, сключен от пълномощник без представителна власт, не е нищожен, а недействителен и може да бъде потвърден от този, за когото е сключен. Освен това трудовите договори никога не са нищожни или унищожаеми по смисъла на ЗЗД. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като основанията по чл.26 и сл. от ЗЗД се прилагат субсидиарно, доколкото нещо друго не е предвидено в КТ. Това означава, че порок на трудовия договор, обуславящ нищожност или унищожаемост по ЗЗД, опорочава трудовия договор, но води до недействителност по КТ.  Следователно трудовият договор между страните по делото е бил недействителен, но на недействителността му би могъл да се позове само работодателят, тъй като той е този, който е бил ненадлежно представляван при сключването му. Напротив – с извършеното писмено волеизяление от законния му представител /декларацията на управителя на търговското дружество/ работодателят е потвърдил договора.

Следователно правилен е изводът на първоинстанционния съд, че трудовият договор е произвел действие между страните. Съответно, всяка от тях има правата и задълженията, произтичащи от договора и разпоредбите на КТ, в частност – ответницата има задължение, като е прекратила едностранно трудовия договор, без да спази срока за предизвестие, да обезщети по чл.220 ал.1 от КТ ищеца.

Срещу приетото от първоинстанционния съд по останалите спорни въпроси, релевантни за размера на дължимото обезщетение /продължителността на срока за предизвестие/ и размера, в който иска да се удовлетвори /възражението за прихващане с насрещни вземания на ответницата/ във въззивната жалба няма възражения. Като се съобрази разпоредбата на чл.269 изр.второ от ГПК, приетото от първоинстанционния съд по тях не подлежи на въззивна проверка.

От изложеното следва, че въззивната жалба е неоснователна и обжалваното решение на районния съд следва да бъде потвърдено, вкл. и в частта, осъждаща ответницата за разноските на ищеца.

Съответно на този резултат и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 468 лева, съставляваща платеното от него възнаграждение за адвокатска защита за въззивната инстанция.

Водим от горното, съдът

Р  Е  Ш  И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение №1209/17.12.2018г., поправено с решение №365/27.03.2019г., по гр.д.№417/2018г. на Добричкия районен съд.

ОСЪЖДА И.Н.С. с ЕГН ********** ***, да заплати на „***” ЕООД, ЕИК *** – гр.С.” №48,  сумата 468 лева, съставляваща възнаграждение за адвокатска защита за въззивната инстанция.

На осн.чл.280 ал.3 от ГПК решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                2.