№ 6632
гр. София, 07.02.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. Г.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г. Гражданско дело №
20251110103460 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу М. Г. П. с искане за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24,999 лева, за периода от
16.04.2020г. до 08.01.2025г., с твърдения, че вредите са нанесени вследствие незаконно
задържане, въз основа на неверни и лъжливи свидетелски показания. В исковата молба е
направено искане за предоставяне на правна помощ, както и за освобождаване на ищеца от
внасяне на държавна такса по делото.
Съдът намира така предявената искова молба за недопустима по следните
съображения. Видно е, че в СРС е било на производство гр.д. № .г. по описа на СРС, водено
от ищеца срещу същия ответник, с аналогични твърдения, като периодите по двете дела не
съвпадат, но този посочен в настоящото производство в голямата си част се припокрива с
този, посочен в исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. № .г. по описа на
СРС. По това дело е постановено решение от 15.08.2024г., като иска е отхвърлен, срещу
което решение ищецът е упражнил правото си на жалба, като в тази връзка в СГС е
образувано дело № .г., като спора все още не е разрешен. Отделно съдът констатира, че в
СРС преди подаване на настоящата искова молба на 21.01.2025г., въз основа на която е
образувано настоящото производство е подадена искова молба с вх. № 15695/17.01.2025г.,
предявена от ищеца срещу същия ответник, като исковата молба се основава на абсолютно
идентични обстоятелства, на които се основава и исковата молба, по която е образувано
настоящото производство и за абсолютно идентичен период. По това дело – 2839/2025г. по
описа на СРС е постановено определение от 31.01.2025г., с което делото е прекратено, като
определението към днешна дата не е влязло в сила. Следователно само на основание чл. 126
от ГПК производството е недопустимо.
Отделно настоящият съдебен състав намира производството за недопустимо и на
друго основание. Ответникът в настоящото производство е съдия-магистрат. Съгласно
разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България, при осъществяване
на съдебната власт, съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и
гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове,
освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. С посочената разпоредба
е въведен принципа за т. нар. функционален имунитет на магистратите. Функционалният
имунитет е предназначен да осигури на магистратите независимост при осъществяване на
своята дейност, за да могат те свободно и по съвест да решават възложените дела. Защитата
на лицата е предвидената възможност за обжалване на немотивирани откази и процесуални
гаранции при ограничаване правото на защита. Гражданската неотговорност е абсолютна
процесуална пречка за образуване и разглеждане на предявени имуществени искове срещу
1
ответницата и за посочените действия и актове, освен при твърдения, че е налице хипотезата
на чл. 132, ал. 1 от КРБ, а именно ако извършеното е умишлено престъпление от общ
характер, като такива твърдения не са релевирани с исковата молба. Релевирани са
твърдения за вреди от действия на ответника, представляваща нарушаване правото на ЕС. В
настоящият случай не се твърди да е реализирано посоченото изключение – ответницата да е
осъдена с влязла в сила присъда за престъпление от общ характер за деянията, за които се
ангажира отговорност й, относно изложените в исковата молба твърдения. (в този смисъл
константната съдебна практика на Върховния касационен съд: Определение
№100/05.03.2009г. по ч.гр.д.№2308/2008г. на ВКС-II г.о., Определение №373/09.07.2009г. по
ч.гр.д.№310/2009г. на ВКС-I г.о., Определение №307/18.06.2010г. по ч.гр.д.№324/2010г. на
ВКС-III г.о., Определение №671/25.11.2010г. по ч.гр.д.№598/2010г. на ВКС, Определение
№146/17.03.2011г. по ч.гр.д.№40/2011г. на ВКС-IV г.о., Определение №348/06.06.2011г. по
ч.гр.д.№433/2010 г. на ВКС-IV г.о.).
Отделно производството е недопустимо и на основание чл. 130 от ГПК.
На съда е служебно известно, че Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в
изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от
16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с
което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с
която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат
за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1
НК, затова, че на 12.03.2010г. в град София, пред „.“ АД, клон Люлин, като извършител, в
съучастие с . и . – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди
движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „.“ АД и огнестрелно оръжие, марка
„Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на ., от владението
на ., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване,
движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно
оръжие.
Само за периода от 01.01.2025г. до датата на постановяване на настоящото
определение, ищецът е образувал пред СРС множество дела, с които е предявил претенции
за обезщетение за неимуществени вреди, възникнали пряко или косвено вследствие на
постановената срещу него присъда. Множеството дела са подадени срещу различни
ответници /., и др./, по повече от 99% от делата са с един и същи предмет - иска се
обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, или
косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване;
незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били
повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение,
задържане почиващо на неверни свидетелски показания и др., претърпени в различни
периоди на увреждане, тоест макар и предявени срещу различни ответници и с различни
твърдения се цели постигането на една и съща цел, присъждане на обезщетение, за вредите
от постановената срещу ищеца присъда и свързаните с нея производства.
С оглед гореизложеното съдът намира, че е налице очевидна злоупотреба с правото на
иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не
преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по
гражданскоправен ред. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът цели от
една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и
неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили. От друга
страна преследваната от ищеца цел е да получи своеобразно възмездие, като затрудни
съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови
претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл.
2 от ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за
2
защита и съдействие на лични и имуществени права. На установеното в чл. 2 от ГПК правно
задължение на съда, обаче, съответства уреденото в чл. 3 от ГПК задължение на страните да
упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова,
когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои
материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност,
исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да
я разгледа и реши.
Подобно разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ. Съгласно член 35, § 3 (а) –
Условия за допустимост от ЕКЗПЧ съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба,
подадена на основание чл. 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото
на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му
значение според общата правна теория, а именно като зловредно упражняване на едно право
за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на
жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено
от Конвенцията и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на
производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл
Miroļubovs and Others v.Latvia/. Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на
жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда,
подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в т този смисъл M. v.
the United Kingdom и Philis v. Greece - и двете решения на Комисията/. Не може да бъде
ангажимент на съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или
други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени
представители, които създават неоправдана работа на съда, несъвместима с реалните му
функции в съответствие с Конвенцията /в този смисъл Bekauri v. Georgia (предварителни
възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.
Подобно разрешение е възприето и в общностното право. На 11.04.2024 г. е приета
Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на
физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни
производства, с които се злоупотребява - било то чрез съдебни тактики, предприети от
ищеца и използвани недобросъвестно като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция,
предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на
прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за
прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни
дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по
производството. Директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с
трансгранично значение и установява минимални правила, като по този начин дава
възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са
поблагоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително национални
разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции. Принципно
предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор
със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване
на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на
Съвета предлага следните индикации за производства, с които се злоупотребява: а)
непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него,
включително прекомерната стойност на спора; б) наличието на множество производства,
започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в) сплашване,
тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на
производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г)
недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на
производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно
прекратяване на делата на по-късен етап от производството.
3
Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна
практика. Например в разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 / 2018 г. на
ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са
процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя
процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето
разрешение. В практиката си ВКС нееднократно /например в определения № 761 от
30.11.2012 г. по ч.т.д. № 497/2012 г. и № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. № 350/2010 г./ е
посочвал, че последователно създаваната верига от частни жалби съставлява злоупотреба с
право по смисъла на чл. 3 ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби,
които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба.
Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай.
Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум
на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във
времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права,
увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го
злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 257 от
14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС превратното упражняване на субективни права е
укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в
зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва,
увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата
злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса
между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване,
разглеждане и произнасяне. В този смисъл съдът е длъжен да вземе мерки да организира
адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок, вкл. да преустановява
действия, съставляващи злоупотреба с право.
Настоящият случай е именно такъв, поради което предявеният иск е процесуално
недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК.
В хипотезата на предявен недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от
които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на ищеца е
неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП, тъй като
претенцията е очевидно недопустима. Ето защо искането на ищеца за предоставяне на
правна помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат, е неоснователно и
следва да бъде оставено без уважение. Доколкото от гореизложеното се установява, че
противоречащата с изискването за добросъвестност цел на ищеца е да се затрудни
правоприлагащата дейност на съда чрез образуването на все по-голям брой дела, тази цел не
следва да бъде удовлетворявана от съда чрез генериране на още по-голям брой частни
производства пред СГС във връзка с всяко гражданско дело. Задължението на съда да
предприеме мерки за ограничаване злоупотребата с право обосновава отклонение от общия
процесуален ред, поради което в настоящата хипотеза съдът следва да се произнесе
едновременно по искането за допускане на правна помощ и по допустимостта на иска.
На последно място, искането на ищеца за освобождаване от внасяне на държавна
такса по делото е основателно, защото от служебно известните дела образувани от
въпросния ищец пред СРС, е видно, че ищецът се задържа в затвора считано от 24.11.2013г.
и няма доходи.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСВОБОЖДАВА на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ищеца Е. Д. М. от внасяне на
държавна такса по гр.д. № 3460/2025г. по описа на СРС, 45-ти състав.
4
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на правна
помощ, под формата на процесуално представителство по гр.д. № 3460/2025г. по описа на
СРС, 45-ти състав.
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК исковата молба с вх. № 19546 от 21.01.2025г.,
подадена от Е. Д. М. срещу М. Г. П. въз основа на която е образувано гр.д. № 3460/2025г. по
описа на СРС, 45-ти състав и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 3460/2025г. по
описа на СРС, 45-ти състав.
Определението в частта, с която е оставено без уважение искането за предоставяне на
правна помощ и в частта, с която е върната исковата молба и делото прекратено, подлежи на
обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването
му на ищеца. В останалата си част определението не подлежи на обжалване.
Препис от определението да се връчи на ищеца чрез . в гр. София.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5