РЕШЕНИЕ № 109
гр. В**, .01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВОС, гражданско отделение, в публичното заседание на 26 ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: В** В**
Членове: 1. АН** П**
2. В**
М**
с участието на секретаря
И** К** и в присъствието на
прокурора..........................., като разгледа докладваното от съдията П**
въззивно гражданско дело № 391 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение № 117/15.03.2019 г. постановено по гр. д. №702/2018
г. по описа на Районен съд – В** е било признато за установено на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че в полза на „В** п**” ЕООД, ЕИК-****, гр. С**,
бул.“Б**“ № 81, представлявано от управителя съществува вземане спрямо
ответника К.Ф.В., ЕГН-**********,*** 1, възникнало въз основа на договор за
цесия от „СГ Г**” ООД, ЕИК-*** в размер на сумата от 86,96лв. - главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.01.2018г. до
изплащане на вземането, която сума е включена в Заповед № 216 - РЗ за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК издадена по гр. д. № 268 /
2018г. на ВРС, както и сумата 113,09 лева-договорни неустойки,
като искът в останалата част до пълния претендиран
размер е отхвърлен
като недоказан. Ответника е бил
осъден да заплати на ищеца и сторените в заповедното и исковото производство
разноски възлизащи на 375 лв.
Недоволен от така постановеното
решение е останал ответникът К.Ф.В., от чието име е подадена и настоящата въззивна жалба. В нея се сочи, че постановеното от първоинстанционният съд решение е недопустимо. Твърди,
че липсва идентичност между вземането предмет на заповедта за изпълнение и
вземането, предмет на предявения установителен иск. Вземането предмет на ч. гр.
дело № 268/2018 г. на PC –
В** е за потребена далекосъобщителна услуга, в размер на 200,65 лева, дължима
по фактура № **********/01.03.2015 г., с
падеж на плащане 19.03.2015 г. за отчетен период 01.02.2015 г.
до 28.02.2015 г. Вземането предмет на предявения установителен
иск е за потребена и
незаплатена далекосъобщителна услуга и обезщетение за неизпълнение по договор.
С молба - становище от 19.03.2018 г. (стр. 64 от делото) ищецът пояснява, че
предмет на установителния иск е само сумата от 89,90
лева, представляваща потребена и незаплатена
далекосъобщителна услуга, КАТО обаче уточнява, че потребената
и незаплатена далекосъобщителна услуга е за отчетен период за 2014 г., дължима и описана по фактури -
5 броя, различни от посочената в заявлението фактура. По отношение на заявената и
уважена от първоинстанционния съд осъдителна претенция
за неустойка се поддържа,
че в тази част решението също е недопустимо. С молбата - становище от 13.09.2018 г. (стр. 64 от делото)
ищецът уточнява, че предявява осъдителен иск за неустойка в размер на 200,65
лева, тъй като не била заявена със заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, и в тази част предявеният установителен
иск би бил недопустим, поради липса на правен интерес. Моли да бъде обезсилено обжалваното първоинстанционно решение, като бъде прекратено производството по делото, както и на ответника и въззивник да бъдат присъдени и сторените разноски.
По отношение на така депозираната въззивна жалба е постъпил отговор на жалбата от страна на ищеца в първоинстанционното производство - „Вива
прима” ЕООД. В него са сочи, че депозираната въззивна
жалба е неоснователна. Твърди, че ищецът е доказал претенциите си, като е
установено, че същият е страна по договор за далекосъобщителни услуги, както и
по сключено по-късно допълнително споразумение. Намира, че искът е доказан по
основание и по размер, както и че постановеното първоинстанционно
решение е правилно. Намира, че ответника не е оспорил доказателствата по
надлежен ред пред първоинстанционният съд. Сочи, че в
рамките на първоинстанционното производство не е било
предмет на спор, че ответника е бил ползвател на далекосъобщителна услуга.
Намира, че е установено валидното цедиране на
вземането. Твърди, че представените общи условия са налични на сайта на „БТК” и
същите са били представени и по делото. Сочи, че длъжникът би могъл да оспорва
вземането с възражение, че не му е била надлежно съобщена цесията само ако
твърди, че е изпълнил задължението на стария кредитор, за да е освободен от
задължението да плати и на новия кредитор. Моли да бъде постановено решение, с
което да бъде потвърдено обжалваното решение. В случай, чуе въззивната
жалба бъде уважена, моли адвокатското възнаграждение платено от жалбоподателя
да бъде намалено до минималните размери предвидени в Наредба №1 моли да му
бъдат присъдени и сторените в производството разноски в размер на 450 лв.
Жалбата е депозирана
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на
чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.
Разгледана по
същество жалбата е неоснователна.
В съдебно заседание
за въззивника – К.Ф.В. се явява адв.
И** Д**. Последната заема становище, че постановеното от първоинстанционният
съд решение е недопустимо. Твърди, че липсва идентичност между вземането
предмет на заповедта за изпълнение и вземането, предмет на предявения установителен иск.
От страна на въззиваемото
дружество„В** п**” ЕООД не се явява представител. От тяхна страна е депозирано
писмено становище, което се припокрива със съдържанието на отговора на жалбата.
След извършената проверка на постановеното от първоинстанционния
съд решение съдът прие следното от фактическа страна: Настоящото производство е
водено като такова по реда на чл.422, във вр. с
чл.415 от ГПК – иск за установяване на вземане по протекло преди това заповедно
производство, в случая производство за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК. От ангажираните в производството писмени доказателства
се установява, че пред ВРС е било водено ч. гр. д. №268/2018 г. по описа на
съда, в рамките на което производство е била издадена Заповед № 216/29.01.2018
г. за изпълнение на парично задължение по силата на която К.Ф.В., ЕГН-**********,***
е бил осъден да заплати на „В** п**” ЕООД, сумата от 200,65 лв., представляващи
главница за предоставени далекосъобщителни услуги, сумата от 57,77 лв.,
представляващи мораторна лихва, за период от падежа
на от задължението за главница от
20.03.2015 г. до 18.01.2018 г., както и 205 лв. разноски по заповедното
производство, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 26.01.2018 г. до окончателното изплащане на дължимите като
главница суми. След уведомяването на длъжника за издадената заповед за
изпълнение последният, в законовия срок подал възражение с правно
основание чл.414 от ГПК, в което било посочено, че не дължи посочената сума. В
даденият по закон срок заявителят депозирал и исковата молба в настоящото
производство.
В рамките на въззивното производство съдът направи следните фактически и правни изводи:
В жалбата се оспорва обстоятелството, че
жалбоподателят дължи посочените суми, като твърди, че не съществува идентичност
между вземането предмет на заповедта за изпълнение и вземането, предмет на
предявения установителен иск. Вземането
предмет на ч. гр. дело № 268/2018 г.
на PC – В**е за
потребена далекосъобщителна услуга, в размер на 200,65 лева, дължима по фактура
№ **********/01.03.2015 г.,
с падеж на плащане
19.03.2015 г. за отчетен период 01.02.2015 г. до
28.02.2015 г. Вземането предмет на предявения
установителен иск е за потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга и обезщетение за неизпълнение по договор. С молба - становище от 19.03.2018 г. (стр. 64 от делото)
ищецът пояснява, че предмет на
установителния иск е само сумата от
89,90 лева, представляваща потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга.
Ответната страна е била в облигационни отношения през исковия период,
по силата на които ответната
страна, като абонат, е ползвал услуги чрез обществена
наземна мрежа, съгласно Общите условия, за исковия
период, като стойността на услугите
е в общ размер на 86,96лева. Ответната страна не е заплатила стойността на ползваните услуги.
Вземанията
са прехвърлени на ищеца по
силата на договорите за прехвърляне
на вземания. Ответната страна е уведомена за извършените прехвърляния. Уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание
чл. 99, ал.
4 от ЗЗД - Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о.,
ТК. В този смисъл
възражението на ответната страна относно неуведомяване за прехвърляне на вземанията е неоснователно.
Искът
по чл. 92 от ЗЗД е частично основателен за сумата в общ размер
на 113,09лева- начислени договорни неустойки, както следва : сумата от
60,00лева - неустойка за невърнат телефонен апарат, сумата от 21,89лева-неустойка по абонаментен план V**
M**l S+, сумата от 31,20лева-неустойка по абонаментен план Vivacom Mega Fix. В останалата
част до пълния
претендиран размер от 200,65лева, искът е недоказан и
правилно е отхвърлен от ВРС. Неустойката служи
като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно тяхното
доказване. Правилата за
неустойката се договарят свободно между страните. В настоящия случай страните по делото,
със сключването на договора за
мобилни услуги от 21.05.2013г., са определили предварително
размера на щетите, които изправната
страна по договора ще претърпи,
ако другата страна не изпълни
задълженията си. След като вредите от
неизпълнението на неизправната страна са предварително определени от страните,
то изправната страна не е длъжна
да доказва техния размер.
Предвид изложеното съдът намира всички направени от въззивника възражения за неоснователни и недоказани. Следва
да се отбележи, че в рамките на подобно производство, в което се претендира
сума за абонамент, а не за реално потребени услуги по
тарифа и доколкото е доказано наличието на облигационна връзка и формираните
задължения, за да се породи отговорността на ответника не е било необходимо
доказване на валидни общи условия, освен ако задължението не се обосновава с
клауза от тези общи условия. Жалбоподателя едновременно твърди, че не са
представени действителните общи условия, но от друга страна няма и едно
твърдение, че каквото и да е действие от страна на доставчика е извършено в
нарушение на посочените Общи условия. Следва да се има предвид също така, че
съобразно нормите на Закона за електронните съобщения Общите условия се
предоставят на абонатите чрез интернет страницата на доставчиците на тези
услуги – чл.231а, ал.1, т.1 от ЗЕС, чл.232, ал.5 от ЗЕС и т.н. Т.е. за общите
условия за процесният период жалбоподателят е можел и
е следвало сам да се информира от сайта на доставчика на услугата.
По отношение на твърдяната
липса на идентичност по отношение на претендираната
главница и неустойка възражението е неоснователно. ВРС е уважил частично иска
за неустойка, като е изложил подробни мотиви , които напълно се споделят от
настоящата инстанция.
Предвид изложеното
налице е пълно съвпадение между мотивите на въззивния
съд и постановеното в решението на първоинстанционния.
Изложените в първоинстанционното решение мотиви се
споделят от съда и препраща на основание чл.272 от ГПК към посочените мотиви.
Следва да бъде
потвърдено постановеното от първоинстанционният съд
решение, като правилно и законосъобразно.
На въззиваемия не следва да бъдат присъдени за въззивната инстанция, тъй като не са представени данни за
направени такива. Моли съдът да присъди адвокатско възнаграждение в размер на 450
лв., но нито с отговора на въззивната жалба, нито с
писменото становище, представено по пощата преди съдебното заседание са
представени разходооправдателни документи за
направени разноски (договор за правна помощ, платежно нареждане или друго).
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 117/15.03.2019 г.
постановено по гр. д. №702/2018 г. по описа на Районен съд – В**.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: