Р Е Ш
Е Н И Е
№260661/25.2.2021г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Варненският районен съд, гражданско отделение, 43-ти
състав, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и девети януари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: Т.Л.
Секретар: Д.Д.
разгледа
докладваното от районния съдия гр. дело № 3639 по описа на ВРС за 2020 г. и за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по искова молба
на Е.К.С., ЕГН **********,***, с която против „Ю.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:***, е предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК
вр. чл.124, ал.1 ГПК, за установяване недължимостта на сумите по изпълнителен
лист, издаден по ч.гр.д. № */*г. по описа на ВРС, въз основа, на който е
образувано изп. д. № 2019*0400833 по описа на ЧСИ № * на КЧСИ, а именно –
146,68 лв., представляваща главница – дължима сума за предоставени
далекосъобщителни услуги по договор №С0404015 от 11.06.2004 г., за периода от
07.10.2010 г. до 07.03.2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от постъпване на заявлението в съда - 10.08.2012 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 65 лв. - разноски по ч.гр.д. № */*г. по описа на ВРС, поради
изтекла погасителна давност. Претендират
се сторените разноски.
Обстоятелства, на които се основават претендираните от
ищеца права:
Въз основа заявление на „М.“ ЕАД е образувано ч.гр.д.
№ */*г. на ВРС и против длъжника Е.К.С. – ищец в настоящото производство е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
6925/11.09.2012 г., за следните суми: 146,68 лв., представляваща главница –
дължима сума за предоставени далекосъобщителни услуги по договор №С0404015 от
11.06.2004 г., сключен между ответника и
„М.“ ЕАД, за периода от 07.10.2010 г. до 07.03.2011 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
10.08.2012 г. както и 65 лв. – общ размер на сторените разноски в заповедното
производство. С договор за цесия от 21.12.2017 г., сключен между „М.“ ЕАД и „С.Г.Г.“ ООД, вземането към
ответника е прехвърлено, като с последващ договор за цесия, „С.Г.Груп“ ООД
цедира същото в полза на „Ю.“ ЕООД.
С молба от 18.11.2019 г. до ЧСИ Д.С. ответникът представя
издадения по ч.гр.д. № */*г. на ВРС,
изпълнителен лист, като отправя искане за започване на принудително изпълнение.
Образувано е и.д. №*/*г. по описа на ЧСИ Д.С., рег. №* в КЧСИ, с взискател „Ю.“
ЕООД и длъжник – Е.К.С..
На 29.01.2020 г. ищецът е уведомен за образуваното
изпълнително дело и за извършените цесии. Наложен е запор върху трудовото му възнаграждение.
Според ищеца, на 05.02.2020 г. работодателят му „К.-РН“ ООД е превел по сметка
на ЧСИ сума в общ размер на 474 лева.
Ищецът сочи, че изпълнителното дело е образувано 7
години след влизане в сила на заповедта за изпълнение – 13.11.2012 г. Макар
изпълнителният лист да е издаден на 02.10.2014 г., вземането на ответника е
станало изискуемо още на 13.11.2012 г., откогато намира, че започва да тече
давностният срок. Твърди се изтекла петгодишна погасителна давност, с краен
срок предхождащ датата на образуване на изпълнителното производство –
18.11.2019 г. Ищецът намира, че са налице факти, настъпили след приключване на
производството, по което е издадено изпълнителното основание, като сочи, че
правото на ответника да събере вземането е погасено по давност още преди
образуване на изпълнителното дело. При горните доводи, настоява за уважаване на
претенцията му.
В срока по чл.131 ГПК ответникът представя отговор на
исковата молба, с който оспорва основателността на предявения иск. Оспорва
вземането му да е погасено по давност. Твърди извършване на действия в
изпълнителното производство, с които давностният срок е бил прекъсван, като до
ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, давност по време на изпълнителния процес не
е текла, тъй като до този момент се прилага ППВС №3/18.11.1980 г. От датата на
постановяване на тълкувателното решение до датата на предявяване на настоящия
иск, не е изтекла приложимата петгодишна давност.
В хода на проведеното съдебно заседание ищецът, чрез
пълномощник поддържа исковата молба. Ответникът не се явява не се представлява.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна,
следното:
По делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се
от доказване следните обстоятелства: изпълнително дело № 2019*0400833 по описа
на ЧСИ Д.С.-Славова, рег. №* на КЧСИ е образувано въз основа изпълнителен лист
издаден по ч.гр. д. №*/*г. на ВРС, за вземане на „М.“ ЕАД към ищеца за следните
суми: 146,68 лева – главница и 65 лева – разноски в заповедното производство.Видно
от събраните по делото писмени доказателства, изпълнителното производство е
образувано по подадена от ответника молба с вх. рег. № 08524/18.11.2019 г. по
описа на ЧСИ Д.С., рег. №* в КЧСИ. Съобщение за образуване на изпълнителното
дело е изпратено до длъжника на 27.01.2020 г. На същата дата, съдебният
изпълнител изпраща до работодателя на ищеца – „К.-РН“ ООД, ЕИК *********,
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Е.К.С.. С
уведомление за наложен запор изх. № 1198/27.01.2020 г., изпратено до СПП –
ОДМВР – В., е отправено искане за вписване в регистъра на пътните превозни средства
на запор наложен върху МПС, собственост на ищеца. Отбелязването в АИС – КАТ е
извършено на 30.01.2020 г.
От приета по делото справка от деловодната система на
ВРС, ч.гр.д. №*/*г. се установява, че делото е образувано въз основа заявление
за издававане заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на кредитора „М.“ ЕАД против
длъжника Е.К.С.. На дата 11.09.2012 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК №6925/11.09.2012 г., която е влязла в сила на
13.11.2012 г. На дата 14.11.2012 г. с разпореждане №53529 е разпоредено
издаване на изпълнителен лист, а на 17.01.2013 г. делото е аривирано. Същото е
унищожено на 29.08.2019 г., въз основа протокол за унищожаване №8642 от
26.07.2019 г.
Изпълнителният лист послужил като основание за
образуване на изпълнително дело № 2019*0400833, издаден след влизане в сила на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №6925/11.09.2012 г.
по ч.гр.д. №*/*г. на ВРС, удостоверява подлежащо на принудително изпълнение
вземане на кредитора против ответника, за следните суми: 146,68 лева – дължими
суми за далекосъобщителни услуги по договор №С0404015/11.06.2004 г., сключен
между кредитора „М.“ ЕАД, ЕИК * и длъжника Е.К.С., начислени за периода от
07.10.2010 г. до 07.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от
10.08.2012 г. до оконачателното плащане, както и сторените разноски в
заповедното производство в общ размер на 65 лева.
На 21.12.2017 г. между „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК * /с предходно
наименование „М.“ ЕАД/, като цедент и „С. Г. Груп“ ООД - цесионер е сключен
договор за цесия, по силата, на който вземането по изпълнителен лист по ч.гр.д.
№*/*г. на ВРС е прехвърлено в полза на цесионера. С последващ договор за цесия
от 30.05.2019 г. вземането е цедирано в полза на ответника по делото – „Ю.“
ЕООД.
Представена е справка от Регистъра на длъжниците към
КЧСИ, от която се установява, че към 17.02.2020 г. ищецът е длъжник само по
и.д. №*/*г. на ЧСИ Д.С. - рег. №* КЧСИ.
От удостоверение издадено от СИС при ВРС, се
установява, че за периода 2010 г. – 2020 г., срещу ищеца няма образувани
изпълнителни дела.
При така установените фактически обстоятелства се
налагат следните правни изводи:
Искът е отрицателен
установителен, като същият намира правното
си основание в разпоредбите на чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК. Съгласно чл.439 ГПК, ищецът – длъжник в неприключено
изпълнително производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на парично вземане на взискателя, с твърдения за факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Искът е допустим. За ищеца е налице правен интерес от предявяването
му, а процесуалната легитимация на ответника е установена. Разгледан по
същество, искът е основателен, като аргументите за този извод са следните.
Давността е институт на правото, представляващ период
от време, през който носителят на едно материалното право бездейства, поради
което губи правото да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо
длъжника, респективно, за последния се поражда възможността да се позове на изтекла
погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД, с изтичането на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок.
Издадената по ч.гр.д. №*/*г. на ВРС, заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № 6925/11.09.2012 г. е влязла в сила на
13.11.2012 г., като със стабилизиране на съдебния акт, възможността на длъжника
да възрази срещу заповедта или срещу част от нея е преклудирана. Независимо, че
съдебно дирене в заповедното производство не се провежда, разпоредбата на
чл.439, ал.2 ГПК е приложима и за факти, настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
/определение №831/17.12.2013 г. по ч.гр.д. № 7393/2013 г. на ВКС, IV г.о. - в производство по чл.274, ал.3 ГПК/.
С определение №214/15.05.2018 г. по ч.гр.д. №
1528/2018 г. на ВКС, IV г.о. /в производство по чл.274, ал.3 ГПК/ е прието, че
влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичане на срока за подаване на възражение. С подаване на заявлението
образувано в ч.гр.д. № */*г. на ВРС, давността е прекъсната. Доколкото стабилизираната заповед за изпълнение има правните последици
на влязло в сила съдебно решение, то съдът намира, че по отношение вземането,
установено със заповедта за изпълнение, приложение следва да намери правилото
на чл.117, ал.2 ЗЗД, според което, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът за новата давност е всякога пет години.
Неоснователно е възражението на ответника, че давност
по време на изпълнителното производство не е текла, тъй като до обявяването му
за изгубило сила, с разрешението по т.10 на ТР №2/2013 г. от 26.06.2015 г. на
ВКС, ОСГТК, е действало ППВС № 3/1980 г. С последното е прието, че погасителна
давност не тече при висящност на изпълнителния процес, като съгласно чл.117,
ал.2 ЗЗД, след установяване на вземането със съдебно решение, започва да тече нова давност. Според ответника, за
времето от издаване на изпълнителния лист до 26.06.2015 г., погасителна давност
не тече. Така, спорният въпрос между страните се заключава в това дали
издаването на изпълнителния лист по ч.гр.д. №*/*г. на ВРС поставя началото на
изпълнителното производство, респективно дали давността е прекъсната с
издаването му.
С разпоредбата на чл.426, ал.1 ГПК ясно е указан
моментът, от който се счита, че изпълнителното производство е започнато, а
именно - съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата
страна, на основание представен изпълнителен лист или друг акт подлежащ на
изпълнение. С издаване на изпълнителния лист се удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане срещу длъжника, но не се поставя началото на изпълнителното
производство. Последното ще бъде образувано само при инициатива на кредитора. Като
е бездействал и не е предприел действия по започване на изпълнително
производство, в течение на петгодишен период от датата на стабилизиране на
заповедта за изпълнение – 13.11.2017 г., той е изгубил правото да поиска
принудително осъществяване на вземането си. Този извод не се променя дори да се
приеме, че началото на давностния срок се поставя не с влизане с сила на
заповедта за изпълнение, а с издаване на изпълнителния лист, каквото възражение
въвежда ответникът – 02.10.2014 г., тъй като изпълнителното производство е
образувано на 18.11.2019 г., а давностният срок е изтекъл преди тази дата
/02.10.2019 г./. Издаването на изпълнителен лист не прекъсва давността, както не
я прекъсват и действията по образуване на изпълнително дело, изпращане и
връчване на покана за доброволно изпълнение, проучване на имущественото
състояние на длъжника и др., за които в мотивите на ТР №2/2013 г. изрично е
посочено, че не представляват изпълнителни действия и не прекъсват давността.
За пълнота следва да се посочи, че на съда е известна
практиката на ВКС, според която стабилизираната заповед за изпълнение не може
да се приравни на влязло в сила съдебно решение, с присъщите на последното
правни последици. Приема се, че кредиторът може да прекъсне давността с
действия по чл. 116 б. „б“ ЗЗД, към които действия не се числи заявлението за
снабдяване с изпълнителен лист в заповедно производство, респективно, от стабилизирането на издадената
заповед за изпълнение не започва да тече нов давностен срок /в този смисъл
определение №334/24.04.2019 г. по д. №281/2019 г. на ВКС, III г.о./.
При горните доводи, съдът намира предявения иск за
основателен, поради което същият следва да бъде уважен.
С оглед изхода от спора, в полза на
ищеца и в тежест на ответника, следва да се възложат сторените разноските по
делото, като ищецът претендира и тези извършени в обезпечителното производство
по гр.д. № 2572/2020 г. на ВРС. Съгласно реазрешението дадено с т. 5 на ТР
№6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, направените от страните в обезпечителното
производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по
съществото на спора, с оглед крайния му изход. Същевременно, в съдебната
практика е възприето, че присъждането на разноските за обезпечителното производство
е обусловено и от неговия изход, а не само от изхода на производството по
предявения иск /определение №94/04.02.2015 г. по ч.т.д. №3565/2014 г. на ВКС, I т.о./. Молбата на ищеца за допускане на обезпечение на
бъдещ иск, образувана в ч.гр.д. № 2572/2020 г. на ВРС е уважена, като на
25.02.2020 г. по делото е издадена обезпечителна заповед. Предявеният иск е
основателен, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
както разноските сторени в настоящото производство, така и тези по ч.гр.д. №
2572/2020 г. на ВРС.
При горните доводи и на основание чл.78, ал.1 ГПК
ищецът има право на разноски в общ
размер на 643,50 лева, от които: 52 лева – държавна такса ведно с платен банков
комисион, 350 лева - адвокатско възнаграждение, както и 241,50 лева – разноски
сторени в обезпечителното производство по ч.гр.д.
№ 2572/2020 г. на ВРС.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК, че Е.К.С., ЕГН **********,***, НЕ ДЪЛЖИ на „Ю.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, сумите по изпълнителен
лист, издаден по ч.гр.д. № */*г. по описа на ВРС, въз основа, на който е
образувано изп. д. № 2019*0400833 по описа на ЧСИ Д.С. № * на КЧСИ, а именно –
146,68 лв., представляваща главница – дължима сума за предоставени
далекосъобщителни услуги по договор №С0404015 от 11.06.2004 г., сключен между
кредитора „М.“ ЕАД, ЕИК * и длъжника Е.К.С., начислени за периода от 07.10.2010
г. до 07.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 10.08.2012 г. до окончателното
плащане, както и сторените разноски в заповедното производство в общ размер на
65 лева, вземането, по който е прехвърлено в полза на ищеца с договор за цесия
от 30.05.2019 г., поради погасено по
давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА „Ю.“ ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Е.К.С., ЕГН **********,***, сума
в общ размер на 643,50 лева, представляваща разноските сторени по делото, както
и разноските по ч.гр.д. № 2572/2020 г. на ВРС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба,
пред Окръжен съд В., в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: