№ 978
гр. Варна, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20243100501181 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и е образувано по жалба на С. Н. С., чрез
адв. Ц. /ВАК/ против Решение № 161 от 15.01.2024 година, постановено по
гр.дело № 3314/2023 година по описа на ВРС, с което е била отхвърлена
претенцията на въззивницата против Е. И. К. И Ш. С. Ш. – К.А, иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответниците Е. И. К. И Ш. С. Ш. – К.А не са собственици на ¾ ид.
ч. от следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-
30/19.06.2007 г. на ИД на АК, представляващ апартамент № 39, находящ се в
***, със застроена площ от 65.87 кв. м, състоящ се от: две стаи, кухня и
сервизни помещения, ведно с прилежащо избено помещение № 39 със
застроена площ от 3.13 кв. м, както и 0.6078% ид. ч. от общите части на сграда
с идентификатор ***, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия
етаж - ***.2, ***.4, под обекта – няма, над обекта - ***.7. както и в частта, с
която е била осъдена тя да им заплати сумата от 50 лева (Петдесет лева),
представляваща сторени в производството съдебно[1]деловодни разноски,
включващи платено в брой адвокатско възнаграждение.
1
В жалбата се излага, че решението се явява неправилно и необосновано.
Сочи се още, че е произнесено в разрез със събраните доказателства, както и
че не е изтекла предвидената в закона давност, която да утвърди ответниците
като собственици на имота. Излага се още, че през 2017 година е бил
възбранен имота – обстоятелство, което според жалбата прекъсва протичането
на давностните срокове.В заключение се настоява съдът да отмени решението
и да уважи исковата молба.
В срока по чл.264 от ГПК въззивницата К.а, чрез адв. Д. молят съдът да
отхвърли жалбата и да потвърди решението. Излагат нарочни аргументи в
тази насока.
Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.
В съдебно заседание пред ВОС, въззивницата е редовно призована, не се
явява, представлява се от адв. А., която поддържа въззивната си жалба.
Въззиваемите страни, редовно призовани, не се явяват, представляват се
от адв. Д., която моли съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и
застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:
Видно е от н.а. № 185 от 1994 година Д.Н. – майка на ищцата е
извършила в нейна полза дарение от процесния апартамент.
От н.а. № 175 / 1995 година става ясно, че Д.Н. и Х.М. са прехвърлили
целия апартамент на Т.Й. и П.Д..
С н.а. 175/1996 годишна Т.Й. и П.Д. са продали процесното жилище на
И.В.И. – действащ със съгласието на своя баща В.Д..
С н.а. 68/2022 година И.В.И. го е продал на С.К.М..
С н.а. 136/2011 година С.К.М. е продала процесната недвижимост на
ответниците Е. И. К. и Ш. С. Ш. – К.а.
Налице са две конкурентни основания за собственост, като въззивницата
се позовава на извършено в нейна полза дарение на процесния имот - ¾ ид. ч.
от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК и КР на гр.
Варна, одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007 г. на ИД на АК,
представляващ апартамент № 39, находящ се в ***, с принадлежащото му
избено помещение № 39, заедно с 0,6078% ид. ч. от общите части на сградата,
от страна на нейната майка Д.С.Н., ЕГН **********, обективирано в
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 185, том XXI, дело 7775/1994
г. и вписано в СВ – гр. Варна, с вх. рег. № 17399/17.05.1994 г., дв. вх. рег. №
5348, персонална партида 32876, том 21, акт 185.
От своя страна въззиваемите К.и претендират да са го придобили по
силата на правна сделка, бидейки добросъвестни, както и при наличието на
протекла в тяхна полза давност от момента на закупуването на жилището –
през 2011 година до момента. За да отхвърли претенцията на ищцата, ВРС е
2
приел, че в полза на К.и е изтекъл изискуемия срок, които им позволява да
придобият титула собственост по давност.
Виждането на въззивния съд е следното:
Изследването на придобивното основание давност дава повод на съда
да заключи, че съобразно установената практика на ВКС самата придобивна
давност, като институт е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за
придобиване право на собственост върху вещи. Предвид разпоредбата на
чл.79 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако
владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5
години. От своя страна нормата на чл.68 от ЗС дава и легално определение на
термина „владение“ – това е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. Следователно е
редно да се акцентира върху две обстоятелства – това са т.нар. „фактическа
власт“ и факта, че веща се държи „ като своя“. Презумпцията относно
субективния елемент на владението, т.е. намерението за своене на вещта
(animus), е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на
владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което
оспорва осъщественото владение. Елементите на фактическия състав на чл.79
ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно
доказване. Няма спор, че основното доказателство за установяване на
придобивна давност са гласните и писмени доказателства, каквито са били
ангажирани в този процес. Единствено съдът е този, които може по същество
да прецени /след анализ/дали е основателно позоваване на придобивна
давност. При позоваване на придобивна давност следва да се посочи от кого и
от кога е установена фактическа власт върху имота, до кога е продължило
владението и на кого е противопоставено.Следователно страната, която се
домогва да докаже, че е давностила имот / имоти е длъжна да установи, че той
/ те не са изключени от оборота, т. е., че по отношение на този имот не
съществува забрана да бъде предмет на придобиване по давност.
Наличните по делото гласни доказателства дават основание на съда да
заключи, че е демонстрирано по несъмнен начин както владението, така и
намерението за своене на веща, като своя. За да подкрепи процесуалната си
позиция ищцовата страна е ангажирала нарочни гласни доказателства –
разпита на свидетелите М.И.Н. и Н.Г.С.. Тези свидетели сочат, че са съседи и
3
приятели на К.и; сочат, че те са закупили жилището още през 2011 година и са
се установили там; че през 2017 година са се преместили в по – голямо
жилище и че в процесния апартамент е била настанена тяхна роднина. Също
свидетелите излагат, че те посещават непрекъснато жилището, че го
ремонтират, и въобще осигуряват поддръжка, необходима за нормалното му
функциониране. Следователно всички тези доказателства – показанията на
разпитаните свидетели, ценени в съответствие с писмените документи,
представени от ответната страна дават основание да се приеме, че те са
придобили по давност процесното жилище. Следователно, обсъждайки
направеното възражение за протекла в полза на К.и придобивна давност съдът
приема, че е осъществено владението, предпоставящо възможността имота да
се придобие по давност. Видно е, че имота е владян от 2011 година, с
намерението да се свои, като собствен и то в рамките на повече от 10 години -
до датата на настоящия иск.
Отделно от горното, ВОС се позовава на Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, докладчик съдията К.М.,
което в т.3 указва, възможността да бъде придобито право на собственост на
недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на
давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите
наследници в съдебен процес по спор за собственост. А повод възраженията на
дружеството – въззивник, че ищцовата страна често пътува в чужбина,
настоящата инстанция се позовава на Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Б.П., което казва, че
„без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно
и несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може
да се определи като владение. Като елемент от придобивната давност
владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно -
да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на
други лица да владеят вещта.Постоянното владение не изисква непременно
фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето.
Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез
периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение
имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети
лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на
непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква
4
владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред
трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът
не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за
недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го
посещава и да извършва явни действия по стопанисването му – доказани
факти.
Основния въпрос, според въззивния съд е свързан с факта на не на
осъщественото владение – то е налице, а по скоро на факта на узнаване и/ или
демонстриране на това владение по отношение на ищцата, която живее и
работи извън Р България. За да отговори на този въпрос, съдът се позовава на
Решение № 214 от 28.10.2015 година, по гр.дело № 1919/2015 година, по реда
на чл.290 от ГПК, според което това е допустимо и възможно. Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №
1/2012 година, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част,
но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите
съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална
част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал
спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални
части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което
упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на
невладеещите съсобственици. Упражняващият фактическата власт
съсобственик следователно е длъжен да манифестира спрямо останалите
завладяването на идеалните им части чрез действия, обективиращи
установяване на своене и отблъскващи владението им. Обвързването на
определени правни последици със задължение за действие, извършването на
което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него
обаче винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността
процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като
осъществяването на този процес не винаги зависи само и единствено от
волята на извършващото действието лице. За да достигне промяната в
намерението до адресата е необходимо местонахождението му да е известно
на извършващото действията лице, а за да бъде отблъснато владението,
съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя,
следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху
имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако
5
местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е
проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да
упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но
въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е
извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия
имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не
е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот,
може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да
обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните
му части за себе си.
Ако обаче невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство,
напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е
проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на
подобни действия е обективно невъзможно. В подобна хипотеза и ако не е
установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на
обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е
достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички
по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот
по начин всяко лице да може да го възприеме. След като по делото е
установено по категоричен начин, че ищцата е напуснала пределите на Р
България малко след 1995 година и не се е завръщала до 2018 година, че няма
адресна регистрация и не живее в Република България; че не е вписвана като
член на домакинството на своите родители, не е изразявала воля да упражнява
правата си върху процесната вещ до предявяването на иска за делба, следва да
се приеме, че възражението за придобиване по давност на процесното жилище
от страна на К.и, е налице.
В подобна хипотеза, както вече беше отбелязано, е достатъчно
упражняващите фактическата власт съсобственици да докажат, че са
демонстрирали явно и по отношение на всички намерението си да своят
частта на невладеещия съсобственик и да придобият правото на собственост
върху тази част по давност. Въззиваемите са владели процесното жилище,
стопанисвали са го, ремонтирали са го, поддържали са го – т.е. тези действия
сочат на явно, необезпокоявано и непрекъснато упражняване на фактическа
власт върху целия имот. Също тези действия двоказват и намерение веща да се
свои , като собствена. Според въззивния съд, бидейки добросъвестни
6
приобретатели, К.и могат да претендират и за кратката придобивна давност от
5 години.
Ето защо въззивния съд споделя виждането на решаващата съдебна
инстанция, че сем.К.и могат да придобият и са придобили процесното жилище
по давност.
При тези данни, въззивния съд приема, че въззивната жалба се явява
неоснователна, както и че атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба против Определение № 3008 от 13.03.2024
година:
Обжалва се определението на ВРС със съображение, че сумата от 1 650
лева е била заплатена по банков път, но не е била представена навреме – до
приключване на съдебното заседание преди даването ход по същество. В
конкретния случай това не е било сторено, като оправданието не е налично.
Отразено в представения на л.57 Договор за правна помощ, е че сумата от
1600 лева е платена по сметка, т.е. по банков път, но доказателство за това не е
представено навреме. Съвсем правилно ВРС се е позовал на ТР № 6/2012
година и е отклонил искането. Не се сочат нови и/ или различни аргументи в
частната жалба против Определението, по която причина е редно същото да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора в полза на въззиваемите следва да бъде
присъдена сумата от 900 /деветстотин/ лева, съобразно представения на л.45
Списък.
С оглед изложеното дотук, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 161 от 15.01.2024 година, постановено по
гр.дело № 3314/2023 година, по описа на ВРС, петдесет и втори състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3008 от 13.03.2024 година,
постановено по гр.дело № 3314/2023 година, по описа на ВРС, петдесет и
втори състав.
ОСЪЖДА С. Н. С., ЕГН **********, да заплати на Е. И. К., ЕГН
**********, и Ш. С. Ш., ЕГН ********** сумата от 900 лева (деветстотин),
представляваща сторени в производството пред ВОС съдебно-деловодни
разноски - платено по сметка адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от съобщаването му на
страните, на основанията посочени в чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8