№ 1896
гр. София, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513671 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20162222/23.07.2021 г., постановено по гр. д. № 15252/20 г. по описа на
СРС, 159 състав, е признато за установено по отношение на М. ИВ. ИВ., че дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 530,67 лв., представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. Западен парк, бл. ****, **,
с аб. № 292161, за периода от 01.05.2016 г. до 03.05.2017 г., както и сумата от 126,37 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 04.07.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата от 530,67 лв., считано от 18.07.2019 г. /датата на
подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 41242/19 г.
по описа на СРС/, като е отхвърлен иска за обезщетение за забава за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 126,50 лв. С решението са отхвърлени исковете на
„Т.С.“ ЕАД срещу М. ИВ. ИВ. за признаване за установено, че дължи суми за дялово
разпределение за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. Западен парк, бл. ****, **, аб.
№ 292161, както следва: сумата от 19,96 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2018 г., сумата от 4,31 лв. – лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода от 30.07.2016 г. до 04.07.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 18.07.2019 г. до
окончателното плащане. С решението М. ИВ. ИВ. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД
1
сумата от 425,00 лв., представляваща направени разноски по делото и по ч. гр. д. № 41242/19
г. по описа на СРС, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на М. ИВ. ИВ. сумата от 100,00 лв.,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение по делото и по ч. гр. д.
№ 41242/19 г. по описа на СРС.
Постъпила е въззивна жалба от М. ИВ. ИВ. срещу решение № 20162222/23.07.2021 г.,
постановено по гр. д. № 15252/20 г. по описа на СРС, 159 състав, в частта, в която
предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Поддържа, че през процесния период не е съществувал
годен за ползване обект, поради което собствениците на имота не са ползвали топлинна
енергия и топла вода през този период, респ. нямат задължения за плащане на цена за
ползвана топлинна енергия. Твърди, че съдът неправилно е изчислил и стойността на
дължимата цена за ползвана топлинна енергия и топла вода. Поддържа, че претенцията за
заплащане на цена за ползвана топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 07.2016 г. е
погасена по давност. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част, и вместо него да постанови друго
решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК. В писмена молба, депозирана по делото, поддържа становището, че
решението в обжалваната му част е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира
разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Третото лице – помагач – „Н.“ АД не е подало отговор на въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу М. ИВ. ИВ. и Л.В.И. за заплащане при условията на солидарна
отговорност на сумата от 530,67 лв. – главница за стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
18.07.2019 г. до изплащане на задължението, 126,52 лв. – мораторна лихва за периода от
14.09.2016 г. до 04.07.2019 г., 19,96 лв. – главница за възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от 18.07.2019 г. до изплащане на задължението, и 4,31 лв. – мораторна лихва за
периода от 30.07.2016 г. до 04.07.2019 г., въз основа на което е било образувано ч. гр. д. №
41242/19 г. по описа на СРС, 159 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК. Посочва, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е било подадено възражение само от
2
длъжника М. ИВ. ИВ., поради което съдът е дал указания на заявителя да предяви иск за
установяване на съществуването на вземането си срещу подалия възражение длъжник.
Поддържа, че ответникът М. ИВ. ИВ., в качеството й на собственик на процесния
топлоснабден имот, представляващ **, находящ се в гр. София, ж. к. Западен парк, бл. ****,
се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ през
процесния период. Твърди, че ответницата е ползвала доставената й топлинна енергия в
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., като не е заплатила дължимата цена. Иска се от
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата от 530,67 лв. – главница за стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
18.07.2019 г. до изплащане на задължението, 126,52 лв. – мораторна лихва за периода от
14.09.2016 г. до 04.07.2019 г., 19,96 лв. – главница за възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от 18.07.2019 г. до изплащане на задължението, и 4,31 лв. – мораторна лихва за
периода от 30.07.2016 г. до 04.07.2019 г. Претендира разноски.
Ответницата М. ИВ. ИВ. оспорва исковете. Прави възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на част от дълга за главници. Твърди, че не дължи претендираните
суми за главници за доставена топлинна енергия и за дялово разпределение за периода от м.
08.2017 г. до м. 04.2018 г., тъй като с постановление за възлагане от 31.03.2017 г.
процесният имот е бил възложен на трето лице. Претендира разноски.
Третото лице – помагач – „Н.“ АД не изразява становище по исковете.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника М. ИВ. ИВ. в частта
му, в която предявените искове са уважени. В останалата част решението е влязло в сила
като необжалвано.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
3
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ
/обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са
обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. №
2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззивницата не
4
твърди да е възразила срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те я
обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
От нотариален акт за продажба на недвижим имот № 65, том I, рег. № 1465, дело №
60 от 2002 г., се установява, че на 15.05.2002 г. Л.В.И. и М. ИВ. ИВ. са придобили по време
на брака им в режим на съпружеска имуществена общност следния недвижим имот: **,
находящ се в гр. София, ул. ****, **, вх. В, ет. IV, с обща застроена площ от 48,77 кв. м.,
заедно с мазе № 13, заедно с 1,566 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото.
От удостоверение с изх. № 68 – 00 – 207 /7/20.02.2014 г., издадено от ГИС – София
ЕООД, се установява, че стар адрес – ул. ****, **, е идентичен със следния настоящ адрес:
гр. София, ж. к. Западен парк, **, вх. А, Б и В.
От постановление за възлагане на недвижим имот от 31.03.2017 г. по изп. дело №
20107860401746 по описа на ЧСИ М.М. се установява, че **, находящ се в гр. София, ул.
****, бл. ****, е възложен на К.Б.П.. Постановлението за възлагане е влязло в законна сила
на 04.05.2017 г.
От съвкупната преценка на писмените доказателства по делото може да се направи
извод, че ответницата М. ИВ. ИВ. и Л.В.И. се легитимират като собственици на процесния
недвижим имот на основание договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт
за продажба на недвижим имот № 65, том I, рег. № 1465, дело № 60 от 2002 г., придобит в
режим на съпружеска имуществена общност, считано от 15.05.2002 г. до 03.05.2017 г.
/денят, предхождащ влизането в сила на постановлението за възлагане от 31.03.2017 г. на
процесния имот в полза на трето за спора лице/.
Ето защо, в качеството й на собственик на процесния имот, придобит в режим на
съпружеска имуществена общност, въззивницата М. ИВ. ИВ. се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за периода от 01.05.2016 г.
до 03.05.2017 г., поради което между нея и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи
условия, за описания по – горе имот, в периода от 01.05.2016 г. до 03.05.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото не се спори, че разпределението на топлинната енергия в блока след отчет
на уредите за дялово разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на
абонатите в СЕС, е извършвано през процесния период от ФДР – „Н.“ АД.
От заключението на СТЕ се установява, че изчисленията на ФДР са съгласно
5
Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът
приема, че за процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
От заключението на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено и
обосновано, се установява, че в имота се ползва топла вода и има водомер, по който се
отчита разхода, като до 30.04.2017 г. разходът на топла вода се е изчислявал на база
прогнозни данни поради неосигурен достъп за отчет на водомера. В изготвените от ФДР
изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон е начислена топлинна енергия за
отопление, която включва топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия, отдадена от отоплителните тела, и топлинна енергия за загряване на топлата вода.
От т. 3 от заключението на СТЕ се установява, че стойността на реално потребената
топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. е 240,93 лв. Към тази сума
следва да прибави сумата от 1,86 лв., представлява стойността на потребената топлинна
енергия за периода от 01.05.2017 г. до 03.05.2017 г., изчислена от съда при условията на чл.
162 ГПК, като начислената сума за м. май 2017 г. в размер на 19,19 лв. е разделена на 31 дни
и получената сума от 0,62 е уможена по 3, колкото са дните за периода от 01.05.2017 г. до
03.05.2017 г. Общият размер на дължимата сума за доставена топлинна енергия за периода
от 01.05.2016 г. до 03.05.2017 г. е 242,79 лв. /240,93 + 1,86/.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че няма данни
за постъпили плащания за погасяване на дължимата от въззивницата сума за главница за
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 03.05.2017 г.
На следващо място, следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба
правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от дълга
за главница, за което е наведен довод във въззивната жалба, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/11 г. на ОСГТК на
ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
18.07.2019 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за доставена топлинна енергия, чиято изискуемост настъпва след
18.07.2016 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Заплащането на топлинната енергия в сградата – етажна
собственост, в която се намира процесният топлоснабден имот, се е осъществявало на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота, и една изравнителна
вноска. Тъй като задълженията са възникнали като срочни, то същите са станали изискуеми
6
на първо число на месеца, следващ месеца, за който се начисляват /с оглед на това, че се
начисляват помесечно и на основание чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД/. Ето защо, погасени с
изтичането на 3 – годишния давностен срок са вземанията за доставена топлинна енергия за
м. 05.2016 г. и м. 06.2016 г. Непогасената по давност сума за периода от м. 07.2016 г. до
03.05.2017 г., изчислена въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза,
възлиза на сумата от 170,45 лв.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 150 ЗЕ следва да се уважи до размера на сумата от 170,45 лв., представляваща
стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 07.2016 г. до
03.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 18.07.2019 г. до окончателното плащане.
За разликата до пълния предявен размер и за периода от 01.05.2016 г. до 30.06.2016 г. искът
е погасен по давност, а за периода от 04.05.2017 г. до 30.04.2018 г. – неоснователен.
Поради частичното несъвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20162222/23.07.2021 г., постановено по гр. д. №
15252/20 г. по описа на СРС, 159 състав, частта му, касаеща иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 150 ЗЕ, следва да се отмени като неправилно в частта, в която е уважен искът за
главница за стойността на доставената топлинна енергия за разликата над сумата от 170,45
лв. до сумата от 530,67 лв. и за периода от 01.05.2016 г. до 30.06.2016 г., като вместо него
следва да се постанови друго решение, с което да се отхвърли иска за главница за стойността
на доставената топлинна енергия за разликата над сумата от 170,45 лв. до сумата от 240,83
лв. и за периода от 01.05.2016 г. до 30.06.2016 г. като погасен по давност и за разликата над
сумата от 240,83 лв. до сумата от 530,67 лв. – като неоснователен. Решението следва да се
потвърди като правилно в останалата му обжалвана част, касаеща иска за главница за
стойността на доставена топлинна енергия.
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното
от страните.
На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се погасяват
и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение на погасените по
давност вземания за главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2016 г. до
м.06.2016 г. не се дължи мораторна лихва на основание чл. 119 ЗЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“
ЕАД на битови клиенти в гр. София от 2016 г., приложими за останалата част от исковия
период, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е
предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо,
купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура за отчетния
7
период. Тъй като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в
приложимите Общи условия от 2016 г. /чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъде
поставен ответника в забава /арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
В случая, 45 – дневният срок за плащане на задълженията по общата фактура №
**********/31.07.2017 г. е изтекъл на 14.09.2017 г., като ответницата е изпаднала в забава в
плащането на задължението по нея на 15.09.2017 г. Изчислен от съда при условията на чл.
162 ГПК чрез лихвен калкулатор, размерът на мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г.
до 04.07.2019 г., начислена върху непогасената по давност главница от 168,59 лв. по
посочената по – горе обща фактура, възлиза на сумата от 30,83 лв.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза не се установява дължимата
сума за мораторна лихва да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва,
начислена върху дължимата главница за доставена топлинна енергия за периода от
01.07.2016 г. до 03.05.2017 г., е основателен до размера на сумата от 30,83 лв. и за периода
от 15.09.2016 г. до 04.07.2019 г. За разликата до уважения от първоинстанционния съд
размер от 126,37 лв. искът е неоснователен. В частта, в която искът за мораторна лихва е
отхвърлен за разликата над сумата от 126,37 лв. до сумата от 126,50 лв., решението е влязло
в сила като необжалвано.
Поради частичното несъвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20162222/23.07.2021 г., постановено по гр. д. №
15252/20 г. по описа на СРС, 159 състав, в обжалваната му част, касаеща иска по чл. 86, ал. 1
ЗЗД, следва да се отмени като неправилно в частта, в която искът за мораторна лихва е
уважен за разликата над сумата от 30,83 лв. до сумата от 126,37 лв., като вместо това следва
да се постанови друго решение, с което да се отхвърли като неоснователен искът по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 30,83 лв. до сумата от 126,37 лв. Решението следва да
се потвърди като правилно в останалата му обжалвана част, касаеща иска за мораторна
лихва.
Предвид изхода на спора решение № 20162222/23.07.2021 г., постановено по гр. д. №
15252/20 г. по описа на СРС, 159 състав, следва да се отмени частично и в частта му за
присъдените в полза на „Т.С." ЕАД разноски за исковото и за заповедното производство за
разликата над сумата от 255,00 лв. до сумата от 425,00 лв. Освен това „Т.С.“ ЕАД следва да
бъде осъдена да заплати на М. ИВ. ИВ. сумата от още 40 лв., представляваща дължими
разноски за адвокатско възнаграждение пред СРС.
По разноските във въззивното производство:
Направеното от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД възражение за прекомерност на
претендираното от въззивницата М. ИВ. ИВ. адвокатско възнаграждение за въззивното
производство е неоснователно. Уговореното и заплатено от въззивницата адвокатско
възнаграждение е в размер на 250 лв. и същото е под минималния размер на адвокатското
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за
8
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно материалния интерес по
делото.
Предвид изхода на спора въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдена да
заплати на въззивницата М. ИВ. ИВ. на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 172,50 лв., представляваща дължими разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
В полза на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъждат разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, тъй като същата не е подала
отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание не е изпратила процесуален
представител, като по делото е депозирала единствено бланкетна молба, с която се заявява
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20162222/23.07.2021 г., постановено по гр. д. № 15252/20 г.
по описа на СРС, 159 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, срещу М. ИВ. ИВ., ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. Западен парк, бл. ****, **, искове за признаване за
установено, че дължи разликата над сумата от 170,45 лв. до сумата от 530,67 лв.,
представляваща стойността на ползваната и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. Западен парк, бл. ****, **, с аб. № 292161, и за периода
от 01.05.2016 г. до 30.06.2016 г., както и че дължи разликата над сумата от 30,83 лв. до
сумата от 126,37 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до
04.07.2019 г., както и в частта, в която М. ИВ. ИВ., ЕГН: **********, е осъдена да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, разликата над сумата от 255,00 лв. до сумата от 425,00 лв.,
представляваща направени от ищеца разноски по делото и по ч. гр. д. № 41242/19 г. по
описа на СРС, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, срещу М. ИВ. ИВ., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ж.к. Западен парк, бл. ****, **, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ за признаване за установено, че дължи разликата над сумата от 170,45 лв. до сумата
от 530,67 лв., представляваща главница за стойността на ползваната и незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. Западен парк, бл. ****, **, с аб.
№ 292161, и за периода от 01.05.2016 г. до 30.06.2016 г., както и иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че дължи разликата над сумата от 30,83 лв. до
сумата от 126,37 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до
04.07.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
9
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** № 23 Б, да заплати на М. ИВ. ИВ., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к.
Западен парк, бл. ****, **, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, и сумата от 40,00 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и на основание чл.
273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 172,50 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Н.“ ЕАД като трето лице – помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10