С Решение № 560 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1242/2010г. по описа на ВТРС, по реда на чл.422 от ГПК е прието за установено по отношение на „Д. И.”-гр.В.Т., че дължи на В. Т. Т. от гр.В.Т. сумата 16000лв., представляваща част от главница по запис на заповед, издаден на 05.03.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.12.2009г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума с разпореждане по ч.гр.д. № 4360/2009г. на ВТРС от 04.01.2010г. е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „Д. И. от гр.В.Т. чрез пълномощника адв.М.. Счита решението за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила, по изложени за това доводи. Моли въззивния съд да отмени решението на ВТРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. В писмен отговор на въззивната жалба пълномощникът на ответника по жалба В. Т. Т. от гр.В.Т. адв.Г. оспорва същата като неоснователна по изложени за това доводи. Моли да бъде потвърдено решението на ВТРС като правилно и законосъобразно. Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Решението е валидно и допустимо. По същество същото е правилно по следните съображения: Въз основа на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено от В. Т. е образувано ч.гр.д. № 4360/ 2009г. по описа на ВТРС, по което е издадена срещу „Д. И.”-гр.В.Т. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 04.01.2010г., инкорпорирана в разпореждане от същата дата, за сумата 16000лв., представляваща главница по запис на заповед, издаден на 05.03.2009г. с място на плащане гр.В.Т. и падеж 05.12.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от заявлението-29.12.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 322 лв. разноски по делото. Издаден е изпълнителен лист срещу длъжника, който в законоустановения срок е депозирал възражение. В законоустановения срок е и подадена искова молба от заявителя за установяване на вземането му, по която е образувано настоящото дело. Като доказателство по делото е приложена единствено издадената ценна книга-запис на заповед с дата на издаване 05.03.2009г. и падеж 05.12.2009г. Процесната запис на заповед съдържа всички кумулативно изискуеми се реквизити, визирани с императивните разпоредби на чл.535 от ТЗ, във вр. с чл.536 от ТЗ във вр. с чл.486, ал.1, т.4 и ал.2 от ТЗ. Удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на ищеца срещу ответника за сумата 19000лв., която ищецът сочи, че ответникът му е заплатил частично-3000лв., поради което задължението на ответника по записа на заповед възлиза на 16000лв. В исковата молба не се твърдят факти за наличието на каузално правоотношение между страните, обосноваващо издаването на ценната книга. Ответникът обаче възразява, че е налице каузално правоотношение между него и ищеца-договор за заем, за обезпечаването на който е издадена ценната книга. Наведени са от него и твърдения, че главницата по заема е 10000лв., а останалата сума до 19000лв.-9000лв. е уговорена незаконна лихва. Тези твърдения на ответника се оспорват от ищеца. Изложени са твърдения от ответника и че е погасил 3000лв. от посочените суми, който факт не се оспорва от ищеца, и поради което същият е предявил иска си за сумата 16000лв., а не за цялата сума по записа на заповед-19000лв. За установяване на твърденията на ответника е призован по реда на чл.176 от ГПК ищеца, за да отговорÞ на поставени в отговора на исковата молба въпроси. Същият не се е явил и не е отговорил на поставените му въпроси. От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства, изложени по-горе, въззивният съд прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК. Този иск е задължителен, последващ етап от осъществяване на правната защита на кредитора при подадено възражение против разпореждането, с което се уважава молбата за издаване на заповед за незабавно изпълнение, в срока, визиран с разпоредбата на чл.419, ал.1 от ГПК. Чрез този иск кредиторът упражнява правото си да бъде установено със сила на присъдено нещо съществуването и дължимостта на менителничното вземане, възникнало от менителничното правоотношение, което вземане е признато в заповедно производство по реда на чл.418 от ГПК. За да бъде уважен предявен по реда на чл.422 от ГПК положителен установителен иск /съществуване на вземане по менителничен документ/ чрез събрани по делото доказателства следва да бъде установено следното: Признато в заповедно производство по реда на чл.418 от ГПК в полза на ищцовата страна вземане, индивидуализирано в разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение с длъжник издателя. В настоящия казус това обстоятелство е установено чрез приложеното частно гражданско дело. Следва да бъде установен и юридическият факт, от които произтича претендираното вземане, неговото съдържание, както и размерът му. Когато се твърди, че вземането е възникнало въз основа на издаден от ответната страна в полза на ищцовата страна менителничен документ, какъвто е настоящия казус, юридическият факт, от който произтича претендираното вземане е издаването на действителен менителничния документ в полза на ищеца. За да възникне вземането е необходимо и достатъчно менителничният документ да е действителен. Процесният менителничен документ отговоря по съдържание и форма на изискванията на закона с оглед действителността му. Както се посочи по-горе при обсъждане на събраните по делото доказателства менителничният документ съдържа всички кумулативно изискуеми се реквизити, визирани с императивните разпоредби на чл.535 от ТЗ, във вр. с чл.536 от ТЗ, във вр. с чл.486, ал.1, т.4 и ал.2 от ТЗ. Вземането е и изискуемо. Настъпил е визираният в менителничния документ падеж, който е съобразен с изисквания на императивната разпоредба на чл.486, ал.1, т.4 от ТЗ. С оглед на горното за ищеца-лицето, в чиято полза е издадена процесната запис на заповед, е възникнало валидно и изискуемо вземане за плащане на сумата по менителничния документ. Респективно за ответника-издател, е възникнало задължение да плати на ищеца сумата по процесната запис на заповед, макар и при забавено плащане. Тъй като ищецът сам посочва, че част от сумата по процесната запис на заповед-3000лв. му е заплатена от ответника, то задължението на същия към ищеца възлиза на 16000лв. Твърденията на ответника, че не дължи тази сума, а само 7000лв., тъй като реално му е дадена от ищеца по договор за заем 10000лв., а останалата част е незаконна лихва, не са от тази категория възражения, релевантни в настоящото производство, поради вида на търсената защита чрез предявения иск. Те са неотносими към предмета на делото, който е съществуването и дължимостта на менителнично вземане, възникнало от менителничното правоотношение, което вземане е признато в заповедно производство по реда на чл.418 от ГПК. Това е така, защото за възникването на менителничното вземане е необходимо и достатъчно издаването на действителен менителничния документ. Дали сумата по менителничният документ е дадена изцяло и получена, е факт, относим към каузално правоотношение. Менителнично и каузално правоотношение могат да съществуват едновременно, ако менителничният документ е издаден във връзка с каузална сделка, но те имат различни основания. Юридическият факт, от който възниква менителничното правоотношение и вземането по него е издаването на действителен менителничния документ. Действително, както бе посочено, ответникът твърди за наличието на каузално правоотношение между него и ищеца-договор за заем, но доказателства в тази насока не са ангажирани от него. Неявяването на ищеца, за да отговори на въпросите на ответника, поставени в отговора на исковата молба, не е достатъчно основание, за да бъде направен изводът за наличието на договор за заем между страните, и то във връзка с който да е издадена ценната книга. Неправилно районният съд е посочил, че ищецът не оспорва тези твърдения на ответника, напротив-пълномощникът на ищеца е оспорил твърденията за наличието на каузално правоотношение между тях-договор за заем, който да е обезпечен чрез издадената запис на заповед. Не са налице и доказателства, установяващи, че записът на заповед е издаден именно във връзка със сключен между страните договор за заем за посочената сума. Не са налице и доказателства, нито твърдения на ответника, че е заплатил остатъкът от сумата по записа на заповед-16000лв., а нему принадлежи доказателствената тежест за това. По изложените съображения за ищеца- лицето, в чиято полза е издадена процесната запис на заповед, е възникнало и съществува валидно и изискуемо вземане за плащане на сумата по менителничния документ, което не е погасено изцяло, а за ответника е възникнало и съществува задължение да плати на ищеца остатъка от сумата по процесната запис на заповед, макар и при забавено плащане. Поради това предявеният иск за установяване на процесното вземане-за сумата 16000лв., главница по записа на заповед, е основателен и доказан и следва да бъде уважен.Тази сума се дължи ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението-29.12.2009г. Несъстоятелни са доводите на жалбоподателя, че не са изяснени действителните права и задължения на страните-какви са размерите на главницата и лихвите, уговорени преди подписване на записа на заповед, както и с плащането на сумата 3000лв. кое задължение се погасява-главницата или лихвата. Както бе посочено по-горе, това са факти ирелевантни за настоящото производство, тъй като е налице валидно менителнично задължение, поето от ответника спрямо ищеца, а доказателства за наличието на други правоотношения между страните-по договор за заем, който освен това да е обезпечен именно чрез издадената запис на заповед, липсват. Неявяването на ищеца по реда на чл.176 от ГПК, както бе отбелязано, не е основание да се приеме за установено това обстоятелство, предвид липсата на други доказателства в тази насока. С оглед фактическите и правни изводи на въззивния съд, изложени по-горе, решението на районния съд е правилно-макар и с други съображения, крайният извод и на двете инстанции е един и същ. Жалбата е неоснователна и решението на районния съд, като правилно, следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № 560 от 11.06.2010г. по гр.д. № 1242/ 2010г. по описа на Великотърновски районен съд. Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. Председател: Членове: |