Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10261
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.03.2019
год., постановено по гр.дело №5554/2018 год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в, П.Ц.М.,
Н.Ц.М. и Н.Ц.Д. са осъдени да заплатят /всеки един от тях/ на „Т.С.“ ЕАД по искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 857.33 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“Западен *********, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба – 25.01.2018 год. до окончателното изплащане, 17.01 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2015 год. и 3.76 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главниците, представляващи цена на услугата
дялово разпределение, за периода от 15.09.2015 год. до 13.12.2017 год., като са
отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите от по 143.50 лв. –
обезщетение за забава върху главницата, представляваща цена на доставената
топлинна енергия, за периода от 15.09.2015 год. до 13.12.2017 год. и
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 1 203.35 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие
се осъществявала при публично известни Общи условия, които били влезли в сила
спрямо ответницата /която не била упражнила правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ/. В
раздел VІІ от Общите условия – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1,
бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч.
ответниците/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия,
а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този
смисъл задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, бил най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С изтичането на последния ден
от месеца ответниците били изпаднали в забава. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата П.Ц.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Ответниците по
жалбата Н.Ц.М. и Н.Ц.Д. не изразяват становища по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответниците са съсобственици при
равни права на процесния апартамент №13, находящ се в гр.София, ж.к.“*********и
имат качеството на потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. възлиза общо на
2 572 лв., от която всеки един от ответниците дължи 1/3 част, т.е. сумата
от 857.33 лв.
Основният спорен
между страните въпроси по същество във въззивното производство е свързан с това
дали ответниците са в забава по отношение на задълженията си за стойността на
доставената топлинна енергия.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от СРС изводи.
В разглеждания
случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че
ответниците са били поставени в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга
дялово разпределение през процесния период, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд счита, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от
18.03.2019 год., постановено по гр.дело №5554/2018 год. по описа на СРС, ГО,
157 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/